Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В царството на сребърния лъв (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das versteinerte Gebet, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май. Вкаменената молитва

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1997

 

Band 29, Das versteinerte Gebet. Karl May Verlag, Bamberg

История

  1. — Добавяне

4. Следи в мрака

На утрото направих с помощта на Кара възможно по-незабележими замервания в руините. Вниманието на джамикуните беше погълнато от състезателната площадка по такъв начин, че изобщо не поглеждаха към нас. Констатирах, че предположенията ми не бяха ме измамили. Страничните канали бяха разположени точно под амфитеатрално издигащите се етажи. А Алабастровия шатър се намираше, разбира се, на много по-голяма височина, точно над нишата на задния басейн.

След като установих това, направих една ездова разходка — доброволно, без да съм принуден от коня. Всичко протичаше отлично, с приятно бавен темп около езерото, докато на Асил му хрумна да пробва и тръс с мен. Това ми дойде малко прекалено и аз на няколко пъти се понаклоних настрана, но бе невъзможно да се изложа пред собствения си кон и волю-неволю издържах. В този миг насреща ми се зададе орляк младежи, които опитваха тук, както и навсякъде, да преварят идните събития. По-младите седяха на стари козли, по-големите на магарета. Бандата идваше право към мен с крясъци, смехове, ликуване, размахала крака и ръце. Изпълваше целия път и на никого не хрумваше да ми стори място. Асил го виждаше също така добре като мен. Не искаше да мине през тях, поради което отскочи посред тръс настрани и застана стабилно. От това възникнаха два съвсем неочаквани тласъка, които ни най-малко нямаше да ме обезпокоят, ако разполагах с пълните си сили. Но така не съумях да се задържа на стремената. Изгубих баланс и със сигурност щях да се изтърся, ако не се бях възползвал бързо от втория тласък да напусна по възможно най-смехотворния начин седлото. Скочих, подпирайки се на върха му, премятайки крак над гръбнака на коня, за да придам на работата вида на преднамерено плъзгане. Но вложих в този мах въпреки изтощението си или може би тъкмо поради него премного сила и слязох от коня не особено елегантно, сядайки на земята.

За миг бях напълно вцепенен, че такова нещо е могло да се случи на мен, на мен, на мен! Асил също обърна глава, надигна много учудено опашка и заигра с уши, сякаш не приемаше на сериозно цялата тази фатална история, а като нещо измислено. Аз станах и се постарах да си придам възможно по-непринудена физиономия — горе-долу като пудел, спипан при тайно лочене на мляко, който напразно се опитва да оближе мустак. Не хвана дикиш. Свидетелите на моя „публичен сеанс“ бяха спрели и всички козли, магарета и момчурляци впериха очи в мен. За първите създания няма да говоря. Хлапетата също си дадоха труда да не се изхилят с глас пред „ефендито“, ала физиономиите им ясно го показваха. Няколко се изкискаха. Това вече беше по-искрено. Но най-искрен беше един дангалак, вероятно „на всяко гърне мерудия“, който от блаженство скочи от магарето си и размахал ръце като ветрена мелница, избухна в гръмък кикот. Към него се присъединиха първо кискащите се, а после и всички останали.

— Как се хързулна, как се хързулна! — закрещя калпазанинът, като извърши радостен скок и плесна с ръце.

Явно той бе предводителят и „директорът на забавите“ на тези весели меринии.

— Как се хързулна, как се хързулна! — проехтя сега от всички гърла, при което всички крака скочиха и всички ръце изпляскаха.

— Как се изтърси, как се изтърси! — провикна се жизнерадостно оня.

— Как се изтърси, как се изтърси! — затриумфира целият хор след него.

— И даже седна, седна, както аз тук!

При тези думи се пльосна на задните си части. В следващия миг цялата разбойническа банда седеше на земята като се тресеше от удоволствие и крещеше:

— И даже седна, седна, както аз тук!

Аз естествено се разсмях заедно с тях. Но сега дойде и по-лошо:

— После стана гордо с ей такава физиономия!

При тези думи всезнайкото се изправи заднишком и имитира колко непринудено бях искал да изглеждам, но го направи толкова пресилено, че дори и за мен бе удоволствие да го гледам.

— После стана гордо с ей такава физиономия! — заликува се във всички тоналности, на каквито е способно едно младежко гърло.

Всеки се надигна най-напред на четири крака, балансира се полека, изправи се изцяло и опита възможно по-сполучливо да наподоби демонстрираната физиономия. Въздействието на никоя икомеди, простонароден фарс не би могло да бъде забавно колкото въздействието на тази извънредно сполучлива бурелеска. Как щеше да постъпи някой друг на мое място, не ме интересува. Момчето беше надарено, оригинално. Попитах го:

— Сигурно и в язденето си така бърз както с устата!

— Още по-бърз! — увери той.

— Тъй ли? Тогава чуй какво ще ти кажа, моето момче! Виждам, че си устройвате състезание. Започнете тук отново и яздете до последното заливче. Който стигне пръв, ще получи от мен една голяма пул-и-сефид[1]. И тъй, възсядайте пак и препускайте!

В миг всички бяха по козлите и магаретата си. Вдигнах ръка и радостното надпрепускане започна. Естествено много скоро магаретата изпревариха рогатите бегачи. Носеха се лудешки крясъци, размахваха се ръце и крака, А аз възседнах доволен Асил и бавно ги последвах. По-нататък езерният бряг правеше една извивка, която затули състезателите. Когато стигнах на мястото и завих, видях недалеч от себе си цялата група отново събрана. Всички бяха слезли и като че повтаряха бурелеската, както забелязах по движенията и по достигащия до мен смях.

Приближавайки, видях лонгура да седи на земята. Разтриваше си кръста и кривеше жална физиономия. Около него тъкмо нападаха всичките му другари и завикаха ухилено един през друг:

— Искаше да стане, ама пак седна!

А един от тях, наел се със службата на говорител, продължи:

— Сега си разтърка ей тази област!

Докато го казваше, прокара ръце по кръста и започна да се масажира. Другите тутакси се заеха да го имитират и заповтаряха през смях:

— Сега си разтърка ей тази област!

— И криви такива физиономии! — прибави онзи, подражавайки мимиките на изтърсилия се от магарето хлапак.

— И криви такива физиономии! — изрецитира веселата компания, като по лицата можеха да се видят всички възможни преходни стъпала от обикновената тъга до крайното отчаяние.

В този трагикомичен миг аз стигнах при ликуващите почитатели на ездаческото ми изкуство.

— Какво е станало? — попитах.

Те станаха учтиво. Моят критикар също се надигна полека и с въздишка.

— Магарето ме хвърли, ефенди — отговори, почти разплакан от извършената от животното низост.

— Без да ти е бил препречен пътят, както го сторихте вие при мен?

— Да — призна, като сега наистина започна високо да реве.

— Успокой се, момчето ми. Няма нищо! Не си нито първият, нито ще бъдеш последният, който критикарства другите и бива хвърлен сетне от собственото си магаре. С това състезанието свърши. Но независимо от всичко ще си имате вашата пул-и-сефид. Ето, поделете си я, момчета!

Бръкнах в джоба и хвърлих помежду им сребърната монета.

Всички се впуснаха към нея, като най-чевръст бе току-що циврилият обесник. При вида на монетата болките му в кръста мигом се излекуваха. А аз се отдалечих доволен, отправяйки се обратно към къщи при моя хаджи Халеф. Той беше буден и още по-бодър от вчера. Кара му беше казал какво бях подметнал за евентуалното си участие в състезанието. Въодушевен от това, той ме посрещна с думите:

— Хамдулиллах, ние ще спечелим състезанието, сихди!

— Кой го твърди? — попитах.

— Аз, хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар! Та нали и ти ще яздиш, а при това положение ние при всички случаи ще победим!

— Не толкова високо, драги Халеф, иначе ще бъдеш осмян!

— Защо? От кого?

— Защото току-що паднах от коня.

— Ти? Кара бен Немзи ефенди, който сгромолява всеки кон, но не и той него?

— Да, аз!

Сега седнах и заразправях. Бях в добро настроение и ето как ми се удаде да представя разказа си в такава форма, че доблестният хаджи се заля в смях, от който не можеше да се отърве. Да си представи, че неговият сихди се е „хързулнал“ от коня, бе най-забавното, което можеше да му дойде на ума.

— Отново един цяр! — каза, когато най-сетне се поуспокои. — Това лекува! Всеки ден да се смея така по два пъти, веднъж предиобед и веднъж следобед, скоро-скоро ще оздравея и ще участвам заедно с теб в състезанието! Знаеш, сихди, веселото настроение е най-добрият лекар. Него не може надмина никой хеким[2] и никой хекимбаши[3]. Можеш да бъдеш сигурен в това!

След обедната дрямка, която си позволих, дойде един калхурски ездач с вест от Устад. Беше добра. Шахът се намираше понастоящем не в Исфахан, а в много по-близко разположения дворец Михрибани, и то с почти целия Двор — обстоятелство, което значително можеше да съкрати отсъствието на Устад. Пратеникът посети после своя повелител, шейха на калхураните, на когото имаше да предаде някакво важно съобщение. Както узнах по-късно, то касаеше братската помощ на всички калхурани, в случай че джамикуните бъдеха нападнати. Устад явно бе научил по път нещо по този въпрос.

Бях се наместил на равния покрив, четейки едно от неговите произведения, когато видях Шакара. Беше отсреща в руините, в буренясалото преддверие на двуетажната част, над чиято тясна врата се намираха двете строшени плочи. Понеже тъкмо бях стигнал края на една глава, оставих книгата настрани, за да я изненадам. Държеше в ръката съсъд и, изглежда, береше къпини или малини, каквито там имаше в големи количества. Че това преддверие бе напълно обрасло с трънливи храсти и бодливи ластари, вече съм казал.

Изкачих стъпалата до пътя за камбаните и от него излязох на тясното поле от руини към кулата, в която бяхме заловили ашика. Тук някога е имало стълбище, водещо надолу към преддверието, където исках да отида. Сега едва можеше да се различи — изветряло, разтрошено и запълнено със ситен камънак, но все пак проходимо за предпазливия крак. Повече се сурках, отколкото слизах, по този наклон и навлязох сред трънливите стебла, за да отида при Шакара. Тя ме видя, посочи срещуположната страна и каза:

— Можеше да дойдеш оттам, много по-удобно е. Там човек и нощем се оправя!

Тогава видях, че от широкия кариерен път достъпът до това преддверие действително беше много по-къс и по-лек. В това нямаше нищо необикновено. Но аз се улових за последните й думи и попитах, когато стигнах при нея:

— Нощем? Знаеш ли го със сигурност?

— Колко си внимателен и веднага помисляш за всичко! — отговори тя, като остави съда на земята. В него наистина имаше хубуб[4]. — Аз действително съм била тук през нощта.

— Сама?

— Сама и все пак не сама. Хората не бяха от нашите, а други.

— Кои?

— Ех, де да знаех! Възнамерявах да ти кажа по-късно, защото трябваше да бъдеш щаден. Но след като веднъж вече си тук, а и питаш, няма повече да го крия от теб. Знаеш, че се намирам при джамикуните с наблюдателна цел. Каква, тепърва предстои да ти кажа. Не съм от жените, които се боят нощем от тъмното. Който мисли само добро, няма защо да изпитва страх. А аз обичам звездния небосвод и добрата месечина, която уж е мълчалива, а пък така охотно разказва, когато не я пренебрегваш.

— Аз също.

— Ти също? Отново сходство! И тъй, седях в градината, когато луната, моята стара, мила приятелка, ме посети и ми показа магическата фигура на древните зидове. Надали някой би могъл да им противостои, когато затрептят в нейното сияние. Надигнах се и дойдох заедно с нея тук. Как ли стана, че ме отведе точно там до ъгъла и ми внуши да седна в дълбоката сянка? Вечерта беше красива. Очакваше своята полунощ. И когато тя дойде, заструи сребристото й одеяние, а главата й увенчаваха в диадема всички звезди. Но зад нея нещо пълзеше насам — тихо, крадливо, потайно, избягвайки всякакъв шум. Кажи-речи така си представям аз съвестта да броди в живота с прокрадващи стъпки. Бяха хора. Не идваха заедно, а поотделно, като се совваха към една тясна врата и изчезваха. Последният дойде след по-дълга пауза. Лицето му беше черно. От какво, не можах да видя, понеже седях доста далеч от неговия път. А после беше първият, както ми се стори, който напусна строежа след половин час и се отправи към каменоломните. Отново след пауза съгледах следващия. Всички се връщаха, но също така поотделно както преди. Преброих ги и се запромъквах след последния. Той не слезе чак до долу, насочи се настрани, като че искаше да избегне дуара и да отиде до езерото. Това отклони погледа ми към водата. Аз имам остри очи, а и светлината на моята приятелка ми благоприятстваше. Видях да се отдалечават ездачи — поотделно, както непознатите тук.

— Направи ли и по-късно подобно наблюдение? — попитах.

— Не. Видях ги само веднъж.

— Колко души бяха?

— Шестима, с последния.

— Дали ще можеш да си спомниш деня?

— Много точно. Такива неща се запаметяват. Следващия понеделник ще станат четири седмици.

— Сподели ли го с някого?

— Не.

— Защо?

— Мълча си, понеже е свързано с моята цел, но много често размишлявах. Канех се следващия лунен ден отново да седна там при ъгъла, за да разбера дали ще дойдат.

— Шакара! — извиках.

— Какво, ефенди? От какво си толкова изненадан?

— Че толкова ясно се догаждаш! Че за теб лежат като в бял ден неща, които аз измъквам от неизвестността с всевъзможни усилия! Ти трябваше да си душата и действително си това! Джаннех, Джаннех, която има по-сигурни възприятия и поглежда по-убедително в далечината, отколкото това е възможно на гордия дух!

— Джаннех? — попита. — От Марах Дуримех ли си чул тази дума? Това е моето галено име. Тя винаги ме наричаше така, когато ме привличаше похвално към себе си и с майчини устни целуваше косите ми.

— Наистина ли? Наистина? Галено име? Дете мое, когато Марах Дуримех ти дава в подобен миг име, то в тази гальовна дума се крие най-дълбока истина. Хората ти викат „Шакара“, за да бъдеш „благодарна“. За какво? Не само да се казваш Джаннех, но и действително да си това!

— Не те разбирам, ефенди, но чувствам, че не приказваш фалшиво. Говорех за моето връщане при онзи ъгъл там. Много ми се искаше да узная дали в тази меджме-и-йехуди…

— Меджме-и-йехуди? — прекъснах я бързо. — Странно, извънредно странно! Как ти хрумна това име точно за този етаж?

— Не зная. За такъв го смятам. Името от само себе си ми дойде на езика!

— Мда-а, разбирам! Така трябва да е! Ти предчувстваш! Джаннех, Джаннех, неосъзнатото знание! Ние веднага ще отидем до този твой ъгъл и ще седнем там. Имам да ти разказвам. Ще ги видиш да идват, на ярката дневна светлина, всичките сенки и накрая мъжете, които си видяла тогава в нощта.

Тръгнахме нататък. Сега там имаше не лунна, а слънчева сянка. Един голям нисък камък ни послужи за пейка. Започнах разказа си оттам, когато край Тигър подслушах силлан и за пръв път чух за меджме-и-йехуди. Осведомих я за всичко, което после се бе случило и сякаш бе предопределено точно мен, чужденеца, действително най-непричастния, да привлече като най-опасен враг на Сенките. Тя слушаше, без да ме прекъсва, както бе нейният мил, разсъдлив начин. Когато свърших, пое дълбоко дъх и каза:

— Ефенди, не е ли залегнала във всичко това една твърда, целеустремена и сигурно крачеща напред воля? Не съдба, късмет, а водителство, проводник свише, който те е избрал, наистина, за да осъществи намеренията си, но ти предоставя възможно най-голяма свобода на действия, чувства, мисли и решения? Кой е предопределил това и кои са всички тези добри, могъщи духове, които те закрилят във всяка беда и непрекъснато се грижат очите ти да виждат все по-напред и с все по-голяма яснота? Ти вървиш по пътя, който наричаш свой. И той е твой, наистина, но същевременно и техен. Хем не се отклонявай от него! Не се подмамвай по пътеките на други! Ще изгубиш силната си закрила и ще се превърнеш от повелител в роб! Това е същото водителство, което веднага с твоето идване доведе и мен във Високата къща. Сега го осъзнаваме. Ние си подаваме ръце за благото на джамикуните. И като знам това сега, мога откровено да говоря. Имаш ли време, ефенди?

— За моята душа — винаги. Ти нали си това… Джаннех?

— Колко ме радва, че това мило име звучи и от твоята братска уста! Знаеш, че съм натоварена от Марах Дуримех да направя тук някои проучвания. Устад не биваше, наистина, да знае нищо за това, но да научи после резултата. Нямаш си представа колко надалеч гледа тя, златната жена в бедняшка одежда! И нейната привидно слаба, малка ръка, която обаче е толкова могъща, когато се касае да предпази доброто! Тя познава Сенките, знае също и поведението им и не ги изпуска от своите остри очи. За този район аз трябва да съм нейните очи. Ето защо моето тихо сноване навсякъде и изследване на руините.

— Дори нощем! Нима наистина нямаш страх? — попитах.

— Страх? Ти страхуваш ли се, ефенди?

— Не.

— Кажи ми тогава защо душата трябва да изпитва страх, щом като духът не се страхува? Толкова малко ли ги познаваш, че смяташ духа за исполински силен, а душата за нуждаеща се от помощ? Моля те, вярвай в противното! Помисли за душата на собствения ти народ! Всичките, всички духове на световната история да се въоръжат против нея, какво ще стори тя? Само ще се усмихне! Но страх няма да има! А и от кого ли?! Нали знаеш, че исках да дойда пак тук, за да подслушам онези шестима потайници, което в никой случай нямаше да бъде безопасно, ала нито за миг не ме споходи мисълта за страх. В деня след споменатата нощ дойдох отново тук да разгледам следите. Те водеха в светилището, където онези бяха седели, но вероятно със съвещателна цел.

— Видя ли още нещо?

— Не.

— Къде се намира въпросното „светилище“?

— Второто помещение през онази тясна врата.

— Ще те помоля да ми го покажеш.

— Сега?

— Да.

— Тогава почакай! Вътре е тъмно. Ще отида да взема свещ.

— От къщата?

— Не. Тук съм скрила свещи, понеже често се нуждая от тях.

Тя се отдалечи, но само след късо време се върна. Скривалището й значи беше наблизо. Отправихме се към споменатата тясна врата. Отдалеч изглеждаше, че гъсталакът отпред е непроходим, но покрай зида беше утъпкан, така че добре се минаваше. И това явно не се случваше рядко!

Влязохме и се озовахме в едно високо помещение от квадри, което притежаваше три отвора за врати, но естествено без самите врати. През единия бяхме дошли. Вторият водеше вляво към дълга тясна зала, а третият, точно пред нас, в Светилището. Вдясно някога също е имало врата, но отдавна зазидана. Нарекох тази част от строежа двуетажна. Отвън изглеждаше така. Долният етаж беше без прозорци, горният с тесни хоризонтални осветителни отверстия, каквито могат да се видят тук и там в Германия по старите плевници. За вътрешно осветяване от слънцето не можеше и дума да става. Потонът се носеше от една-единствена, много ярка средна колона, която се извисяваше от нещо като каменен чебър за вода, сега естествено празен. Ако хората са се пречиствали в този „шадраван“, как са го пълнили? Подът се състоеше от големи плочи, но те от мръсотия не можеха да се видят.

Запалихме една свещ и отидохме най-напред до отсрещната врата, за да влезем в Светилището. Как бе стигнала Шакара до тази дума? Познаваше ли Библията? Това отделение беше по-малко и по-ниско от предното и напълно лишено от прозорци. Имаше тежък, лош въздух. Трите стени бяха голи, задната — не. Там се намираше нещо, което сметнах за олтар. Някой израилтянин вероятно щеше да го приеме за подобие или дори за древния оригинал на скинията. А над него се претегляше своего рода галерия — като в романска или готическа църква, до която по-рано е водило несъществуващо вече стълбище. Местата, където отделните стъпала са се подпирали на страничната стена, още се виждаха. По средата на помещението видяхме три редици с по три каменни седалки, предназначени някога за жреците. Подът и тук се състоеше от плочи. Лежащата върху тях мръсотия беше по-голяма от онази вън.

Шакара ми доказа, че шестимата непознати мъже са седели на тези камъни. Видяхме местата, където лоените им свещи са били закрепени с капане и после откъснати. Лойта беше още толкова чиста, че мазните петна не можеха да бъдат на повече от четири седмици. А когато потърсихме по-внимателно, намерихме множество такива, но много по-стари. Нещата много точно се съгласуваха с това, което знаехме и си мислехме.

Сега взех свещта от ръката на Шакара, за да потърся по-нататъшни следи. Тя, разбира се, не можеше да притежава опита, който аз имах. Не открих нищо освен човешки стъпки. Но накрая, когато вече се канех да престана и осветих последния, заден ъгъл, видях друг отпечатък в дълбокия, фин като брашно прах. Не беше от крак, а от здрав прът или нещо подобно, който е бил забит тук и облегнат горе на галерията. А недалеч оттук лежаха два отчупени къса, основни клони от дърво, които вдигнах и внимателно огледах.

— Защо си толкова замислен, ефенди? — попита Шакара. — Две късчета дърво, нищо повече! Кой знае как са попаднали тук!

— Кой? Аз го знам… И… нищо повече, казваш? Те означават много, твърде много! Когато видях това помещение, в което педерахн провеждат своите тайни събрания, веднага си помислих по какъв начин би могъл човек да ги подслуша, когато отново дойдат в понеделник. Той би трябвало предварително да се качи горе на галерията. Такава бе моята мисъл. Сега виждам, че не съм първият, стигнал до тази идея. Те вече са били подслушвани.

— От кого?

— Това, за съжаление, тези два остатъка от клони не ми казват. Човекът се е нуждаел от стълба или поне върлина, за да достигне галерията, но не е имал нито едно от двете. Ето защо е отишъл в гората да си донесе подходящо дърво. Отрязал е клоните, но няколко сухи чепа са останали. Опрял го е тук на земята, а горе го е облегнал. При катеренето два чепа са се отчупили. Те и дупката ми издават нещата. Ако човек се изкатери по този начин, изтегли върлината и я сложи легнала, може да бъде почти сигурен, че няма да бъде открит.

— Сега ми е ясно, ефенди. Кой ли може да е бил въпросният?

— Джамики в никой случай, понеже един такъв не би сметнал за необходимо да прибегне към подобно помощно средство.

— Не джамики…! — каза тя замислено. — Ефенди, в тази връзка се сещам нещо. Аз видях една такава сурово отрязана върлина.

— Къде?

— Горе в кулата от квадри, където спипахте ашика.

— Кога?

— На утрото, когато потърсих тук следи. После отидох на горния етаж и също в кулата. Там видях да лежи едно смърчово стебло, досущ такова, каквото го описа ти. Дължината също съвпада. Помислих, че някой джамики е бил тук и затова не ми направи впечатление. Когато следобеда дойдох отново, то беше изчезнало.

— Аха, ашикът! Той! Той е подслушвал педерахн! Значи не се числи към тях! В случай че е силл, ще е само някой обикновен! Шейх ул ислям ли е трябвало да осведоми? Или го е сторил само защото принадлежи към силлан, които искат да се разбунтуват срещу своя емир? Но не бива да вадим прибързани заключения. И бездруго имаме достатъчно време да помислим. Ела!

Тръгнахме. Вън се насочихме към третата врата, която водеше до дългата тясна зала. Не намерихме нищо необичайно. Но когато стигнахме края, там нямаше стена, а куп отломки, който не стигаше чак до тавана.

— Шакара! — извиках високо и удивено. — Моят сън, моят сън! Това е трошлякът, съвсем същият трошляк, от който ме наблюдаваше Магьосника! Имам чувството, че ще видя там горе да се появява главата му. Много странно!

— Странно? — попита тя. — Ефенди, ефенди, ти наистина не знаеш много за душата си! А пък сте толкова горди с вашата мюджевведет[5]! Няма ли да потърсиш и стълбището, по което в съня си си се качил до Сянката при отворената врата?

— То се намира на отсрещната, зазидана страна.

— Тогава нареди да я отворят и съм убедена, че ще е налице!

— Навярно ще го сторя, но всяко нещо с времето си. Сега бих желал да изляза отново на слънце! Но чакай, тук ми хрумва нещо. Та нали зад този куп се стига дълбоко долу до водата, където е ашикът. Трябва да доловя някакъв признак за живот от него!

Започнах да се катеря. Тя ме последва веднага и сграбчи дрехата ми.

— В името на Ходех, да не се сгромолиш! — предупреди.

— Нямай грижа! Аз съм предпазлив!

— Въпреки това ще те държа и няма да те пусна! Паднеш ли, отивам и аз с теб долу!

— Това е Джаннех, Джаннех, душата, която се изкачва ведно с духа и ведно с него пада!

Купчината горе беше широка и твърда, но аз внимавах. Независимо от това Шакара ме държеше здраво. Дишах влажен въздух. Таванът над мен беше покрит с плесен. Провикнах се високо, отново и отново. След третия път дойде отговор, ама какъв! Сякаш стотици гласове се деряха и ревяха долу — последица от многократното ехо. Нищо не можах да разбера. Но бе достатъчно да знам, че е жив и не се е плъзнал от камъка да се удави. И тъй, изпълзях обратно и слязох долу на твърда земя. Шакара избърса потта от челото си и помоли:

— Ефенди, никога, никога вече не предприемай такова ужасно нещо! Трябва да ми обещаеш!

— Ти, струва ми се, нямаше нито боязън, нито страх?

— Само за мен самата! Но за други мога и трябва да треперя! Да излезем бързо! Трябва да те видя отново вън!

Повлече ме и ме освободи едва когато стигнахме преддверието. Не можеше да постъпи другояче, това бе залегнало в характера й. Сега отдъхна дълбоко и радостно и заговори:

— Там вътре не видях нищо друго освен разруха и гибел! Времето настъпи; вече навсякъде се гърми и трещи! Но тук стоя на ярката слънчева светлина и виждам в далечината вече да се задава помощта. На изток калхураните са готови, а там, където се откриват най-високите планини, ще се появи помощта на Марах Дуримех. Необходимо е само да дам знака и тя ще прати привикналите на битка отряди, които държи в готовност срещу нашите врагове.

— Държи в готовност помощ? — попитах бързо. — Та това е чудесно за нас! Значи толкова е била убедена, че ще се стигне до битка?

— Да. И се подготви. Вие би трябвало да разчитате на шах-ин-шаха, вярно. Той ви обича и е владетелят на това царство. Но онези, които се наричат негови „велможи“, превръщат пътем любовта му в омраза и пред целия свят разиграват голямата лъжа, че им е дал властта, притежавана всъщност единствено от него. Неподчинението се присъединява към тях и ги прави привидно достатъчно силни да се противопоставят на господаря. Който ходи кротко по добрите пътища на владетеля, изпада пред тях в немилост и бива потискан. Но който се прекланя пред тези „големци“ — от глупост или заради облага, бива подкрепян по всякакъв начин. Шахът е добър, ала също справедлив. Той не наказва веднага. Но когато дойде неговото време, думата му се стоварва като смазващ чук. Умният поданик не изпреварва решенията му. Само леността се нуждае от непрестанна помощ. Но за всеки, който притежава характер, е върховно щастие да знае, че може сам подобаващо да си помогне. Ефенди, ела, характерът е налице! Ние с удоволствие ще действаме със собствените си ръце. И когато шахът види това, ще се зарадва. Защото точно във факта, че го вършим сами, се крие неговата най-голяма мощ: непосредствената любов на народа!

Говореше много сериозно. Сега вдигна съда и прибави със сърдечна усмивка:

— Набрах тези малини за теб и болния хаджи. Натурален сок! По-добър от всичко, което кулинарното изкуство неразумно смесва!

— Дай му ги всичките, Шакара! Аз имам характер и ще си набера сам!

Усмивката й се превърна в онзи къс, благозвучен смях, който така обичах да слушам от нея.

— Тогава аз тръгвам — каза. — Ханнех знае, че ще отида. Останах още доста време, наслаждавайки се на големите бели малини. В един момент чух името си. Обърнах се и видях Кара бен Халеф, който се смъкна от споменатото вече веднъж място в зида и побърза към мен.

— Сихди, доведох ти гост, много висок гост — каза.

— Кой?

— Не бива да ти казвам.

— Откъде?

— И това трябва да премълча. Ти сам трябва да дойдеш и видиш.

— Нещо добро?

— Много, много!

Понеже не ми се катереше, тръгнахме нагоре към пътя за звънарницата. Пътем младият хаддедихн ми разказа:

— Правех упражнителната си езда — този път към Заешкия проход. Оттам се зададе насреща ми отряд ездачи, при които се намираше един от джамикуните, заминали с Устад. Предводителят беше много знатен персиец. Знаеше, че Устад е отпътувал, и ме попита за теб. Трябвало да те посети. Аз естествено обърнах коня и току-що пристигнах с тях. Той говори с Шакара и също с Педехр. Двамата веднага се разбързаха да отключат горния етаж на стражевата кула, където има няколко стаи за специални гости. Там ще живее. Сега е в аркадата.

— Колко прислуга има?

— Само трима коняри.

— Значи знатен господар? В този несигурен район!

— За сигурността си той се е погрижил. До прохода го е придружавала цяла дружина калхурани, където ги е освободил. Конете са общо осем — четири за ездачите, три за багажа и един свободен. Той трябва да е много ценен, защото е изцяло притегнат с покривала, които позволяват да се видят само копитата, ноздрите и очите. Дори опашката е грижливо повита в лека воалова материя, каквато знатните дами носят пред лицето си. Не е ли странно?

— От това излиза, че конят действително притежава голяма ценност. Но така или иначе ще видим!

Бележки

[1] Пул-и-сефид — сребърна пара — б.а.

[2] Хеким — лекар — б.а.

[3] Хекимбаши — главен лекар — б.а.

[4] Хубуб — малини — б.а.

[5] Мюджевведет — психология — б.а.