Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В царството на сребърния лъв (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das versteinerte Gebet, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май. Вкаменената молитва

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1997

 

Band 29, Das versteinerte Gebet. Karl May Verlag, Bamberg

История

  1. — Добавяне

2. Князът на Сенките

Когато влязохме в неговата стая, чухме през отворената балконска врата конски тропот. Залавянето на четвъртия персиец беше приключило успешно. Устад остави свещта на масата и огледа писмото.

— Никакъв адрес! — каза. — Само знаците, които преди малко видяхме върху заглавната страница на азбуката. До кого е отправено писмото?

— До Гхулам ел Мултасим — отговорих аз.

— Откъде знаеш?

— Ще ти разкажа.

Седнахме и аз ги осведомих възможно най-кратко за нашето същинско познанство със силлан, от срещата ни при Тигър до кафеджията в Басра. След това казах още кого съм открил тук при джамикуните като принадлежащ към тази тайна лига. Двамата слушатели следяха разказа ми с голямо внимание. Когато свърших, Устад се загледа замислено в пода. След известно време вдигна глава и каза:

— Ефенди, знаеш ли какво ни разправи?

— Е, какво?

— Събитията от Царството на приказките.

— Мислиш, че си фантазирам?

— О, не! Та нали писмото е доказателство. То лежи в ръката ми като предмет, принадлежащ към материалния свят. Ти ни разказа истински факти, нищо не добави, а точно обратното, много нещо изпусна, както предполагам. И въпреки това аз говоря за страна на приказките. Защо?

Той отново се замисли за известно време. После продължи:

— Басни и приказки! Не питам какво си представят другите хора при тези думи. Казвам каква представа събуждат у мен самия тези понятия. Което Бог премълчава пред умните и мъдрите, защото няма да му повярват, това разказва той на децата и непълнолетните, за да може съпротивяващият се разум да се учи от пресветлата вяра. Между небето и земята витаят истини, на които съмнението на шумния ден забранява да се спуснат при човечеството. Но в смълчаната нощ, когато съмнението спи, те се изплъзват по дружелюбните лъчи на звездите, за да приемат, както всичко небесно, докоснало земята, видими фигури, когато достигнат забранената за тях страна. Те се надяват в тази телесна форма да бъдат подсигурени срещу враговете. Едната истина върви в тигров образ като създание от приказките през гори и поля и влиза дори в двора и къщата на човека, за да му съобщи образно онова, което е рисковано да му каже по друг начин. Другата е по-дръзка. Тя приема формата на известното тяло, станало прочуто като Божие подобие, и навестява градове и села, представяйки се за скромна приказка, която хората приемат за правдоподобна. Привидно казва малко и те с удоволствие й позволяват тук и там да вземе думата. Когато говори, те на първо време не мислят нищо. Но когато си тръгне, неволно започват да се замислят. После излиза наяве, че тази така наречена „приказка“ е била небесно дете, което хората, ако им бе известно, щяха да напъдят. Но сега то вече е говорило, а каквото изговорило, е хванало място!… Ти се усмихваш, ефенди! Защо?

— Защото ти, изглежда, си приятел на тези по небесно чисти и, от друга страна, по земно хитровати истини — отговорих. — Аз също много ги обичам. Говори нататък!

— Знаеш ли приказката — продължи той — за слънчевия лъч, който станал цар тук на земята и управлявал с такава благост и доброта, че всички негови поданици се преобразявали след смъртта си в ярки слънчеви лъчи и се въздигали към небето?

— Знам я.

— Също другата, за сянката на лъча?

— Не.

— Сянката искала да прилича на светлината. Паднала в една дълбоко разположена страна и приела съвсем точно образа на другия владетел. Също станала цар и наподобявала всичко, което добрият властелин там горе вършел и говорел. Но за жалост била само сянката на този господар. Знаеш ли, ефенди, какво е сянка?

— Тя е тъмният, обратен образ на онези земни същества, намиращи се в светлината на небето — отговорих.

Това, разбира се, не беше точна физическа дефиниция, но не беше и необходимо да е такава. Аз подозирах какво иска да каже Устад и му дадох обяснението, от което се нуждаеше.

— Правилно, много правилно! — одобри той. — Сянката предполага светлина. Тя наподобява фигурата, застанала в тази светлина. Ала подобието е тъмно, колкото и вярно и точно да се стреми да постигне останалото. Спектърът на небесната светлина изцяло убягва на сянката. Тя е брачният, безсърдечен и безсъвестен двойник на всичко живо по земята. Дали в духовния или душевния свят има такива сенки както в света на материята? Какво ще речеш по въпроса, ефенди?

— Има естествено.

— Как си ги представяш?

— Постави нещо духовно или душевно на светлина и веднага ще видиш как се появява въпросната сянка. Зад всяка добродетел застава съответният порок, който е съвсем точна, но опака имитация на всички нейни достойнства. Зад мъдрата пестовност се появява скъперничеството, зад щедростта — прахосничеството, зад любовта към истината — грубата безогледност, зад благородния стремеж към честен труд — просташката измама и кражба, зад смелостта — необмислеността, зад красноречието — плещенето, зад дискретността — твърдоглавието. Но аз виждам да стоят и други сенки. Безцеремонната тирания — зад благоденстващата власт, ласкателството — зад послушанието, размирицата — зад свободата, убийството — зад неизбежната самоотбрана, лицемерието — зад благочестието, угодничеството — зад смирението, самохвалството — зад себепознанието, чревоугодникът — зад умерения, пияницата — зад дегустатора, скитникът — зад друмника, клеветникът — зад съдията. Да продължавам ли, Устад?

— Не, това е достатъчно — отговори той. — Твоят регистър беше много интересен, макар вероятно да не знаеш защо го казвам. Ти приведе добродетели и пороци, порядки и подбуди. Как стана, че след това включи лица? Преднамерено ли се случи? Да не би от територията на „духа“ да искаше да посочиш царството на „духовете“? Представи и невидимата за нас страна, при чиито порти умрялото невежество извиква последната си дума: „Оттук връщане няма!“? Пред очите ти стоеше онова царство, което суеверният населява с призраци, макар той, той, той да е единственият съществуващ призрак?

— Аз дадох примери — отвърнах. — Далеч бях от мисълта да правя разграничения.

— Хубаво! В такъв случай да не поглеждаме нататък, а да си останем при хората! Всеки, застанал на слънце, може да се обърне и да види своята сянка. Това е физическо явление. Има обаче и други сенки. Аз няма да изброявам техните видове. Но бих желал да ти покажа все пак една от онези, които аз наричам логични. Те са били открити в древна Гърция и наименовани като Еринии или фурии. На теб известни ли са ти тези привидения, ефенди, дето са по-пъклени и от самия Пъкъл?

— Само от митологията — казах аз.

— Лъжеш се. Ти си ги виждал и в реалния живот. Те обикалят навсякъде! Ти само не си ги прозрял, не си ги дефинирал. Когато слънцето стои точно в твоя зенит, нямаш сянка. Онази, която я има, лежи под краката ти; хората не я виждат. Но веднага щом то напусне връхната си точка, тя изпълзява изпод теб и става толкова по-голяма, колкото повече светилото се отдалечава от теб. В мига, в който твоят ден е отмрял и то сякаш завинаги си е отишло от теб, сянката ти е „надхвърлила всичко човешко“ и така е покрила и напълно затъмнила цялата площ зад теб, като че в твоя живот никога не е имало светлина. Това можеш да наблюдаваш при всеки слънчев заник. Но има и други слънчеви залези. Да ти опиша ли един? Моят? И огромната сянка, която възникна там зад мен?

Той се загледа в малкото, повявано напред-назад пламъче на горещата свещ, после затвори очи, сякаш сега сам не можеше да понася дори матовото сияние, и продължи:

— Моето утро беше минало. Имах обяд. Слънцето стоеше точно над мен. Наоколо всичко бе ярко светло. Стана ми твърде горещо да стоя ей така без сянка на такава светлина. Целият ми свят сякаш излъчваше щастие и мир. Само приятелски очи гледаха към мен. Само приятелски ръце посягаха към моята десница. Ала в душевността ми беше невъзможно да бъда радостен при такава съвсем непомрачена слънчева светлина. Знаех легендата за онзи „земен бог“, дето не можел да понася човекът да се чувства щастлив. Погледнах угрижено нагоре към дарителя на цялата тази мярка светлина. Той ми се усмихваше с грейнало блаженство. Но видях, че е изоставил позицията спрямо мен. Линията от него до мен беше станала коса. И тогава „земният бог“ започна да се раздвижва под мен. А беше се обявил за напълно съгласен с пладнето на моята личност, сякаш изцяло се бе отказал от своята тъмнина. Тогава забелязах, че приятелските погледи ме напуснаха и се плъзнаха надолу. Гледаха зад мен. Погледнах се и аз, в краката. Какво видях там?! Една глава, която беше изпълзяла изпод мен! Наподобяваше моите движения. Да ми се присмее ли искаше? Или главите на сенките дотолкова нямат и следа от мозък, че за да могат да съществуват, разчитат на подражаването на „светло“ мислещия човек? Онзи „земен бог“ ли ги принуждаваше, тях, лишените от собствени мисли и преценка, да приемат всяка духовна форма и всяко интелектуално движение на тези хора и да ги изопачават в земната мръсотия, за да бъдат сметнати и те веднъж за „нещо“? Главата продължаваше да се измъква все по-ясна и по-ясна изпод мен. Стараеше се максимално да прилича на моята. Можеше да се различи дори стремеж да възпроизведе чертите ми. Но колкото и пъти да обърнех лице към нея, виждах, че не й се удава. Тези привидения нали веднъж завинаги са се отказали от притежаването на човешки облик! Колкото повече слънцето се отдалечаваше от мен, толкова по-арогантен се показваше фантомът. Появиха се рамене, тяло, ръце, та дори крака, но не като истинска, осезаема, жива фигура, а като нереален, измамен образ, който може да стои неподвижно само доколкото самият човек не се движи. Веднага щом някой пристъпи към него или протегне ръка да го проучи, той бързо се отдръпва назад. Същевременно се забелязваше, че първоначално съществуващата прилика в очертанията намалява прогресивно в същата степен, с която се уголемяваше карикатурата. Много скоро изчезнаха не само онези контури, които можеха някак си да се свържат с мен, а уродливостта постепенно стана толкова безформена и полека-лека премина по такъв начин в чудовищност, че ми се струваше безумие да е възникнала от мястото, на което стоях. Вярно, нозете й можеха да се видят точно там, където бяха стъпили моите, но освен това единствено обстоятелство нямаше втора причина да приема, че тази свръхуродлива рожба има някакво отношение към мен. Аз стоях на това място като изправена, самоуверена, силна и независимо движеща се личност! Но как стояха нещата със сянката? Тя се беше развила от мръсотията, която тъпчех с крака! Беше изпълзяла от нея, изпод моите нозе! От нея опитваше да се издигне, та дори да се извиси над мен в слънчевата светлина! Само че няма сянка, която да не пада! Също и моята ултрауродлива сянка падаше! Тя не можеше да прави нищо друго, освен да пада… пада… пада! Такава е ужасната съдба на всяка сянка… на всяка тъмнина… на всеки мрак!… А само съзнанието? Можеше ли главата на моята сянка изобщо да съдържа нещо? Да? Е, но със сигурност не собствено самосъзнание, а само гротескното изкривяване на моето! Следствие това изкривяване вероятно си мислеше, че ме притежава, но аз, аз я имах! Тя беше сянка, тя е сянка и ще си остане сянка! Тя се нуждае от плътна човешка личност, за да може да съществува. Не се ли появи такава да я хвърли, тя не може да се доведе дори до просто привидение, тя е… нищо!… А силната и независимо движеща се личност? Всяка сянка означава липсваща светлина. Човек, който се превръща в сянка на друг, се отрича от своя дух и свободния си личен живот. Той е станал несамостоятелна тъмна екзистенция, която се стреми навсякъде, където има светлина, към мрака, тъмнилото. Тази фотофобия действа досущ както хидрофобията. Тя се посвещава изцяло на безумието и се мъкне стъпка след стъпка само за да… хапе!

След тази дълга последователност от мисли Устад спря. Виждаше се, че не очаква някаква забележка от наша страна. Аз имах едно-друго да възразя, но не виждах наложителна причина да го направя веднага. Срещу подобни възгледи и схващания човек трябва да процедира предпазливо. Има различия в мненията, които са отстраними не на мига, а с времето, но в случая ми се струваше, че тъкмо това време е затвърдило у него тези горчиви мисли. След тази пауза той продължи:

— Ти си познавал, ефенди, един мъж, хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните ат племето шаммар, който е бил готов заедно със своя немски сихди да изтърпи всички мъки на земята и хиляди, хиляди пъти за него да умре?

Аз само кимнах.

— Щастливец! Аз нямах такъв, такъв Халеф! Не притежавах и един приятел, който макар донейде да прилича на твоя хаджия! А пък имаше толкова много, толкова много, които се наричаха мои приятели, когато стоях в средата на моя слънчев ден! Те не желаеха нищо от мен, не искаха нищо от мен, не изискваха нищо от мен, а всички, всички, всички ме обичаха толкова истински, толкова предано, толкова искрено! Само едно трябваше да им принасям, повече нищо, повече нищичко, а именно жертви, пак жертви и само жертви! И аз им ги принасях! С какво удоволствие! Та нали обичах всички хора, всички! Вярвах, че са достойни за моята любов. Не знаех, че разумното е да обичаш не индивида сам по себе си, а човечеството в него. А моите приятели обсипвах с двойно повече любов! Но дойде мигът, когато забелязах, че моето слънце е застанало косо към мен. Какво неочаквано въздействие настъпи! Също и по моите приятели и познати толкова много неща започнаха сега да стават коси, криви! Те мислеха изкривено за мен, говореха криво за мен, поглеждаха ме накриво! Слънцето все повече и повече се отдръпваше от мен; сянката ми растеше; приятелите ставаха все по-криви! Привечер нещата се ускориха. Сянката ми вече изпълваше зад мен цялото протежение до хоризонта. Приятелите сега бяха станали толкова коси, че неизбежното трябваше да се случи. Те загубиха равновесие, започнаха и те да падат — един след друг, точно както падаше моята голяма безплътна сянка! Къде падаха? Естествено зад мен, като мои сенки, сенки, сенки! Аз ги хвърлях назад към нея, която се държеше като „земния бог“ — поглъщаше ги с лакомия на истински Оркус[1] нейното нищо се раздуваше след поглъщането на хилядите други нищо до едно такова невъобразимо нищо, че то ставаше все по-рядко и по-рядко, и трябваше да се превърне накрая в невъзможност! Вече ми костваше усилие да различа неговото ултраизмерение. Тогава отклоних очи от безмълвно, но непредотвратимо приближаващата „сянкова“ катастрофа. Погледнах нагоре. Слънцето тъкмо изчезна. И тогава се случи онова, което се случва всеки ден, и което все пак и до ден-днешен не сме схванали. Западът запламтя в златно зарево. Трепкащи светкавици се стрелнаха на възбог. Потопих поглед в огнената феерия, обсипваща планините с рой искри. И тогава, когато тя ми разкри езотеричното, земните фантоми изчезнаха, превърнаха се в нищо. Моят също се разнесе и аз тръгнах, за да намеря „светлината без сянка“!

При последните, поетични изречения той бе станал и говорил прав. Сега излезе на балкона, за да успокои може би образите, които се бяха пробудили в него. Когато влезе после, спря пред мен и попита:

— Разбра ли кого и какво имах предвид с тези мои сенки?

— Да — отговорих.

— В такъв случай може би чрез мен ще се научиш да виждаш твоите!

Седях спокойно. Не отговорих. Но му се усмихнах.

— Защо оставаш безмълвен? — запита той.

— Заслужават ли сенките да се говори за тях? — отвърнах. Той ме погледна удивено, да, почти слисано. Аз продължих:

— Ако те са нищо, както твърдиш, защо тогава толкова много думи за тях? За нищото именно само нищо. Следователно за теб те все пак за били повече от нищо!

— Това беше в миналото. То отмина! — заяви той.

— Отминало?… Наистина ли?

— Да!

— И въпреки това мисълта за тях те вълнува и до днес по такъв начин, че току-що беше на въздух, за да се успокоиш! Устад, Устад! Ти каза: „И аз тръгнах, за да намеря «светлината без сянка»!“ Намери ли я?

Той отстъпи няколко крачки, поклати глава, отметна я поривисто и попита:

— Да не би ти, ефенди?

— Сега не става дума за мен, а за теб!

— Думата беше за теб, за твоите сенки! Никога ли не си знаел, че имаш такива?

Сега се изправих и аз.

— Приятелю — казах, — клети приятелю! Струва ми се, че си възприел живота съвсем наопаки. Онези нищо са били предназначени за теб, не за съдържателната действителност. Ти си искал да овладееш тази действителност, но за съжаление сам си бил управляван само от празни сенки. Затова си стоял безпомощно пред живота, когато е започнал турнирът му с теб, и си бил проснат на пясъка! Ти може би дори си го предизвикал. Възразявал си си, че си силен дух, и си искал да се биеш с други духове. Знаеш ли какво е сторил тогава животът, исполински силният, състрадателен, умен живот?

Той ме погледна въпросително, но не отговори.

— Той те е познавал. Какво ли би станало, ако беше приел твоята покана за дуел! На него не му е и хрумнало да застане пред теб в доспехи. Той ти е пробутал една от своите сенки, които ти сега самият наричаш само фантоми. Какво си направил ти? Захвърлил си своя живот, своя дух и цялото си снаряжение, ударил си на бяг и си дошъл в тези планини, за да скриеш тук, в „гробницата“, в този гроб, своята младост, а себе си зад чуждо име! От кого? Да не би от живота, който изобщо не те е нападнал? Не, а от онова нищо, което за теб е ту „земен бог“ и ту нищо и никаква фантасмагория!

Говорех с много сериозен тон. Той посегна с ръце към главата си, заби поглед в пода, спусна пак ръце, пое дълбоко, дълбоко въздух и каза:

— Ефенди, ти наистина не ме щадиш! Виждам и чувам, че си мой приятел, истински! Никога не съм имал такава яснота, каквато ти ми даваш! Искаш да ме унищожиш, за да ме изправиш като друг човек? Е, добре, стори го! Но ми позволи да привикна с твоята яснота! Тя ми дойде твърде ненадейно! Едно нищо, а пък „земен бог“! Да, аз казах и двете, а имах предвид една и съща личност. Можела ли е тя да бъде и двете?

— Да, могла е. Но никога не мисли, моля те, за конкретна личност, никога! Селянинът изскубва отровните растения от земята и ги хвърля върху купището. Химикът обаче извлича от тях благотворни екстракти. Аз също познавам така наречените „земни богове“. Тук естествено нямам предвид истински великите хора, а тъкмо „боговете“ на мудното мислене и без собствено мислене. За мен те са само като онези растения. Аз си варя душите им, за да подсилвам моята с получената отвара. Други причини за тяхното съществуване не познавам. Те никога не виреят в духовната слънчева светлина, а винаги само там, където царството на сенките е устроило някоя от своите провинции. Там те са господари и майстори! Там няма личност, няма воля и желание. Та нали всички малки сенчици трябва да падат в голямата, за да се шмугват и промъкват, както се шмугва и промъква тя. А когато си отвори понякога устата, защото там в слънчевата светлина една истинска екзистенция си е отворила своята, гледай само какво ще се появи! Онова, което там е било дихание на духа, тук е само омарата на безотрадно тъмната земя, по която лежи и пълзи сянката… Аз говоря всеобщо, понеже тук духовни личности няма. Както аз поставям най-спокойно нозе върху сенките на други, така и те могат съвсем несмущавано да стъпват по моята. С това те не нараняват истински човек. Но който иска да я накаже с ритници, той е глупак, защото по тези фантоми стъпка не се отпечатва! Додето съществува земя, тези разкривени образи ще се скитат под нозете на човешкия разсъдък и мислещ разум, но аз още не съм чул някоя сянка да се е превърнала от ритници в човек. Затова не проумявам, о, Устад, как твоите са имали над теб такава голяма власт и я имат, изглежда, и до днес!

— Ефенди, това бяха митологичните сенки, фуриите! — извика той.

— Ако ще десет и ако ще хиляда пъти! Кои са фуриите? Има ли такива, или те живеят само в нашето въображение? В последния случай те са творения на моята фантазия и аз мога да ги унищожа, когато, където и както ми е угодно. В първия случай обаче питам, кой стои по-високо, те или аз? Те, които живеят от моите грешки и грехове, или аз, който ги захвърлям, за да стана чист и добър? Коя фурия ще дръзне да ми посегне заради грешка, която вече нямам, защото сега тя я държи в ноктите си, за да се гои с нея! Тя живее от това, което е станало противно за мен. Тя стои толкова ниско, безкрайно ниско под мен, че изобщо не мога да чуя или видя, когато костите на моите грехове пращят под хищническата й захапка!

— Но други го чуват! — вметна той.

— Кои? — попитах бързо и късо. — Само такива, каквито живеят също така дълбоко там долу. Те действително надигат озъбено ликуване, че подобните им отново могат да се подкрепят с духовна мърша. Но всеки почтен човек, ако това му стане известно, ще признае, че ти вече не искаш да знаеш за твоите грешки. Но ти ще трябва да му го докажеш, като не ги оправдаваш, а мълчаливо предоставяш на ноктите на фуриите. Сега кажи, как се държа ти?!

Той седна, оброни глава, събра ръце и отговори:

— Ефенди, аз се отбранявах, отбранявах се срещу тези фурии почти до последния остатък на силите си!

— Тогава не се учудвай, че те дори и днес притежават власт над теб! Ти не си им позволил да си свършат добросъвестно работата. Казвам ти, тези евмениди[2] не почиват. Те не без причина биват изобразявани с кукести нокти по пръстите, капеща отрова от устата и изплезен език. Тяхната отрова ще капе толкова дълго и езиците им ще бъдат изплезени толкова дълго, докато от тялото и душата ти бъде изтръгнат и последният, ама наистина последният остатък от онова, на което не му е мястото там!

Той се изправи рязко, улови ме за ръката и каза:

— Колко правилно, ефенди! Ох, ти май действително ги познаваш! Знаеш ли какво прави една такава фурия? Не, не може да го знаеш, нито даже да го подозираш! Сигурно ще го сметнеш за невъзможно, но то е пълната истина, можеш да ми вярваш! Като погълна публично моите така наречени обществени грешки, тази евменида не се засити. Тя започна да търси сега и тайни прегрешения. Прояви непредпазливостта да пише писма, в които питаше дали хората не знаят нещо срещу мен. Бяха ми донесени такива писма. Ако не ги бях видял и прочел, днес вероятно щях да вярвам, че изобщо няма фурии. Та виждаш значи, че те не са само митологични фигури, а и до днес — живи същества! Сенки, които се промъкваха нечуто тихо зад гърба ми, за да улавят и най-скритите движения, вълнения в моя живот, та хората да считат самите тях, въпреки тяхната тъмнота, за чисти, светли същества!… Вярваш ли, ефенди, на това, което тук ти разказвам?

Той не дочака отговора ми, а продължи:

— Ти се усмихваше, а сега дори се смееш! И то толкова особено! Защо? Изостряш вниманието ми! Дали може би и ти… ти… ти…? Но не! В твоята благочестива християнска страна нали никога не може да има такива фурии! Защото ако бъде открита някоя, ще трябва да се надигне цялото християнство начело с духовенството, за да удостовери възмутено, че неговата религия на любов, милосърдие и прошка не може да търпи евмениди! Прости ми! Прости ми в името на твоето християнство, задето изобщо ми дойде подобна мисъл! Виждам за свое удивление, че все още хвърлям сянка, дори върху свидния ти Запад!

— Успокой се! — помолих го аз. — Кралят на Страната на сенките, за когото разказва твоята приказка, има поданици навсякъде. Също и при нас! Но поиска ли някоя такава сянка да се превърне във фурия, ние се отнасяме с нея по друг начин отколкото ти с твоите евмениди. Ние я оставяме да си свърши своето окаяно деяние. Не я смущаваме. Та нали за нея е предостатъчно наказание, че го върши! Дори й изказваме благодарност, но само публично, даже когато действа потайно. Виждаш, че ние и за фурните имаме само любов и разбирателство! Ние, християните, знаем много добре — ще дойде време, когато сенките ще изчезнат. Какво ще стане с тях, не знаем, наистина, но Светото писание казва: „Вашите дела ви следват!“ А аз, аз не бих желал един ден да си имам работа с такива дела. Трябва да бъда снизходителен към хората, дори към такива фурии, защото искам, когато дойде времето за моята равносметка, Бог също да бъде милостив към мен!

Внезапно той каза със съвсем друг тон:

— Ти говориш с „ние“. Да не би с убеждение, ефенди? Комедия ли разиграваме помежду си? Наистина ли всички християни мислят и постъпват така, както искаш да ме накараш да повярвам с това „ние“?

— Комедии? — попитах. — Кой започна, аз или ти?

— Как така аз?

Сега той беше, който се усмихна при тези думи. Тази усмивка издаде, че му е много приятно, дето е бил разбран от мен. Но аз продължих да го притискам:

— Как беше замислена твоята молба за прошка, Устад?

— Точно така, както искаш; точно както натърти. Човек може с едни и същи думи да изрази вяра или съмнение, доверие или недоверие, похвала или укор. Зависи от интонацията и от волята на този, на когото се говори. Ти не си дете. Знам, че не е необходимо да ти пояснявам и с акцентиране онова, за което вече съм подбрал думи. Бих могъл да ти поднеса голяма изненада, ако ти кажа кои и какви бяха моите сенки, моите фурии. Сега-засега не си представяй някоя конкретна страна! Направи сам това, което ме посъветва, абстрахирай се! По-късно ще говоря по този въпрос. Само едно нещо, едно-единствено ще споделя още днес с теб. То се отнася до… но, не! И в това отношение ти още не си подготвен! Нали всичко трябва да си дойде като от само себе си. Всяко развитие, което прави скокове, е фалшиво… Моля, нека по-добре и най-после се върнем отново към писмото на Мултасим!

Той го беше оставил настрана. Сега го взе отново в ръка, за да разгледа и обратната страна.

— Няма специален печат! — каза. — Запечатали са го със златен туман. Това може да стори всеки, който притежава златна монета, значи е безразлично за нас.

— Не — казах аз. — При такива неща и най-дребното обстоятелство е от значение. Ето защо аз имам навика да вземам под внимание всичко, дори и наглед незначителното.

— Смяташ, че този отпечатък от туман може да ни наведе на някаква мисъл?

— Той не само може, а вече го стори.

— При теб?

— Да. Спомни си пръстените! Сребърни и златни. По-добрият метал означава по-голям ранг. Не е ли близко до ума предположението, че нещата стоят така и по отношение запечатването?

— Не е невъзможно, наистина. Не помислих за това!

— Колкото по-висок е рангът на подателя, толкова по-ценна златна монета трябва да вземе. И по-нататък! Защо не ползват печат, а монети?

— Чрез печата евентуално биха се издали. Монетите обаче не могат да дадат отправна точка.

— Много правилно! А от това може да се заключи, че съдържанието на този вид писма, в случай че попаднат в погрешни ръце, става опасно за самия подател. Туманът е най-стойностната монета. Значи авторът на това писмо притежава висок ранг. Но нататък, той е персийска монета. Писмото обаче е подадено долу в Ирак Араби, където се намира в обръщение турското злато. Какво следва от това?

— Че подателят е персиец и че носи тази златна монета със себе си като печат. Или не?

— Да. Виждаш ли как сега и теб те навестяват някои мисли! Туманът първо ти се струваше безразличен, а сега вече ти каза толкова много!

— Но все пак без резултат! Туманът си е туман. Всеки, който притежава такава златна монета, може да е подателят на това писмо!

— Действително. Но при когото човек намери тази, точно тази, може да го сметне с много голяма вероятност за висшия силл, който го е пратил, нали?

— Разбира се! Но от кого би могъл да разбере, че това е точно същият, а не някой друг туман?

— От самия туман.

— Как тъй?

— Разгледай внимателно печата и ще откриеш!

Той го стори, но, както изглежда, напразно.

— Не виждам нищо особено по отпечатъка — каза после.

— Излез извън ръба на златната монета — наредих аз. — Какво виждаш там?

— Восъкът е дебел, отпечатъкът е дълбок. По ръбовете също има отпечатъци, малки, навярно случайни.

— Не, не са случайни. Разгледай ги внимателно, и то не поотделно, а си ги представяй заедно! Туманът е висял на тънка верижка, чиито брънки се състоят от буквите Са и Лем. Понеже при запечатването е взет повечко восък, са се отпечатали и няколко от тези брънки. Като ти казах това, сега сигурно ясно ще различиш споменатите брънки.

— Действително, действително — потвърди той. — Като го знам, сега и аз го виждам. Туманът е висял на синджирче. Той следователно е носен, за да бъде винаги подръка. Но къде?

— Потърси! Отговорът е налице.

— На кое място?

— Там на писмото.

— Не виждам нищо!

— Тогава нека ти го кажа аз, та и ти после да го видиш. Туманът виси на верижка. Другият край на тази верижка е захванат за халкичката на кесия. Златната монета е пъхната в кесията. Когато притежателят дръпне халката да я отвори, изтегля същевременно и тумана. По този начин не се налага тепърва да го вади измежду другите монети и не може да го изхарчи по погрешка или изгуби, в случай че не изгуби, разбира се, самата кесия.

— Всезнаещ ли си, ефенди? Аз не виждам нищо от това, което казваш!

— Но то се вижда веднага! Колко печата има писмото?

— Пет.

— То е подпечатано отдясно долу наляво горе. Восъкът е много добър и мек. Не се е втвърдил веднага. Синджирчето не е толкова дълго, колкото е широко писмото. Когато подателят е сложил последния печат вляво горе, кесията е легнала напреко първите три печата. Като е притиснал с пръсти тумана във восъка, той е притиснал — естествено, без да иска — с възглавничката на ръката кесията. Трите печата още не са били съвсем изстинали и втвърдени и ето как е станало, че от бримките на кесията и от долната част на халката са възникнали следи, които никак не е трудно да бъдат забелязани. Ти трябваше да огледаш не само дълбоките отпечатъци на тумана, а и високите, широки ръбове на восъка. Тогава щеше да забележиш същото като мен.

Той ме погледна по-внимателно, подаде писмото на Педехр и каза:

— Погледни го и ти! Щеше ли да намериш нещо, ако не беше чул какво каза ефендито? А бримките се виждат съвсем ясно и също мястото, където се е впечатила халката. И аз си мислех, че мога да виждам!

— Ти също можеше да го видиш, но не разсъждаваше и комбинираше — поясних аз. — Не е така лесно, както може би сега си мислите, да се видят с телесните очи тези отпечатъци, а с духовните веднага след това верижката, кесията и пръстена. След като аз направих изводите и открих нещата, за вас не беше трудно да тръгнете назад по този път и да потвърдите, че не съм се заблудил. Твоето желание, Устад, следователно е изпълнено. Ти знаеш къде се носи туманът.

— Да — усмихна се той. — Ако видя някой човек, от чиято халка на кесията виси, когато я извади от джоба и отвори, на синджирче с брънки Са и Лам един персийски златен туман, то ще съм открил автора на това писмо! Скъпи ми ефенди, имай добрината да ми го доведеш толкова бързо и сигурно, както ни поучи да разбираме този печат! Можеш ли да правиш вълшебства?

— Не. Вълшебства изобщо няма. Но който умее да използва случая в правилното време и на подходящото място, на него се удават много неща, на които другите после шумно се удивляват. Авторът на това писмо е персиец. Ние сме в Персия. Невъзможно ли е някъде и някога да го срещнем? Но тогава действително ще го разпознаем и… бързо ще се възползваме от случая! Ето какво ще трябва да сторим! Ще го сторим ли?

— Надявам се! — отговори Устад, като взе писмото от Педехр. — Но писмото още не е отворено! Защо?

— Защото аз не съм получателят. Затворените писма за мен са свещени.

— Ама че човек си! Може ли и нещо на Сенките да бъде свещено за теб? Те даже са щели да ви убиват! А сега не смееш да погледнеш тази жалка хартия, макар да знаеш, че я е писала Сянка, и че с най-голяма вероятност съдържа неща, които могат да нанесат вреда на добри, честни хора! Веднага ще я отворя!

Той взе писмото по такъв начин, че предположих — иска да счупи печатите.

— Стой! — викнах му. — Не така! Не повреждай печатите!

— Имаш предвид да го разрежа?

— Също не!

— Но какво друго? Защо тези протести?

— Защото имаме основание да бъдем предпазливи! Възможно е това писмо да ни бъде от полза срещу автора или Гхулам, до когото е отправено, а може би и срещу двамата.

— За да го знаем, трябва именно да го отворим и прочетем!

— Но внимателно! Какво ако след отварянето намерим основателна причина да накараме Сенките да повярват, че е невредимо?

— Машаллах! Считаш ли го за възможно?

— Разбира се! Ние трябва така да го отворим, че да можем после да го затворим, както си е сега.

— Кой може да го стори! Аз нямам опитност в такива неща!

При тези думи той ми подаде писмото. Сега аз го погледнах по-внимателно отколкото преди. Бях на мнение, че се състои от един сгънат лист. Когато го задържах сега срещу светлината, забелязах, че се състои от две части: обвивката и същинското писмо вътре. Обвивката не беше плик в нашия смисъл, с четири сгънати на обратната страна и залепени там ъгли, а просто един прегънат лист с подпъхнати краища. Следователно на обратната страна нямаше четири събиращи се ръба, а само един, който минаваше през средата. Той беше затворен със средния печат. Другите четири бяха значи излишни, макар да можеше да се приеме, че и те не са поставени без причина.

Така че се искаше да се отвори само средният печат, без това по-късно да бъде открито. Когато съобщих това на другите двама, Педехр ме помоли за писмото. Като го получи, той също го задържа срещу светлината, пъхна показалеца първо отдясно, после отляво в обвивката и каза усмихнато:

— Където учените напусто си трошат главите, там вроденият разум веднага намира правилното решение. Аз го отворих, без един печат да докосна!

Той измъкна от едната страна сгънатата навътре част от плика, мушна вътре два пръста и извади писмото. Устад се засмя и аз се присъединих. А Педехр каза сериозно:

— Тук за кой ли път се показва колко малко може да разчита злият на злото. И дори петкратно да запечата неправедният своите намерения, злината въпреки това излиза на бял свят, и то поради собственото му лекомислие и непредпазливост!

Разгънахме изписания лист. Бяхме кажи-речи любопитни да го прочетем. Сторихме го едновременно, аз глава до глава с Устад. Но само след късо време той дигна своята, аз моята. Спогледахме се удивено.

— Можеш ли да го прочетеш? — попита ме той.

— Не — отговорих.

— Аз също! Познат ли ти е този език?

— Не.

— На мен също! Така могат да говорят напълно диви създания. Но пък те не пишат!

— Това е телик-писменост!

— Съвсем правилно! Същата писменост, за която ние преди малко…

Той спря посред приказката, направи жест на изненада и продължи:

— Ефенди, каква мисъл! Ако е вярна!

— Ами изкажи я!

— Това писмо е писано от силл. Ти твърдиш, че Мултасим също е силл, и го смяташ за получателя. Дали пък азбуката не се отнася за тази кореспонденция?

Мисълта беше фрапираща, наистина, но напълно естествена. Заловихме се с тефтерчето, като го отворихме и започнахме да сравняваме. Как се зарадвахме, виждайки още при първите редове, че с предположението си Устад е нацелил вярното решение! В тефтерчето съвсем ясно се посочваше как трябва да четем писмото. Просто трябваше да разменяме буквите така, както бе показано там.

Устад донесе два листа — единия за себе си и другия за мен. После седнахме, за да преобразуваме изместените букви в правилните. Когато свършихме, установи се, че между двата текста няма ни най-малка разлика.

Сега заедно със смисъла на думите се бяхме запознали същевременно със съдържанието на писмото. За непосветените то дори и сега, след разшифроването, щеше да си остане загадка. Но колкото и малко да знаехме за сричките, то все пак бе достатъчно да разберем съдържанието. Писмото гласеше следното:

„До Гхулам ел Мултасим, моят палач!

Дойде времето Гюл-и-Шираз да разцъфне на гърдите на Рафадж Азрим. Това трябва да стане на петия ден от месец шабан, по времето на Вечерната молитва, нито час по-рано или по-късно. Няма да ти се наложи да го търсиш. Той ще ти бъде доведен, както е било винаги. Ти знаеш, че аз съм невидим, но всемогъщ и всеприсъстващ! Неразцъфне ли тя на него, със сигурност ще разцъфне на теб!

Емир-и-Силлан“

— Какво важно откритие направихме! — извика Устад, когато тези редове бяха прочетени на глас. — Само да знаехме кой е тоя Емир-и-Силлан!

— Не посягай веднага толкова високо! — призовах го аз.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Нека, преди да зачекнем въпросите, да погледнем духовно на писмото! Съдържанието за нас е разбираемо, но онова, за което се отнася, не ни е известно. Трябва да го търсим по пътя на разсъжденията. Само по този път можем да се натъкнем на „Върховния глава на Сенките“. А ти искаш, за да го намериш веднага, да прескочиш целия път и следователно да направиш едно салтомортале в неизвестното. Младежки луда глава!

Той се разсмя доволно, което при неговата дълбока старост бе безкрайно трогателно, и изказа веселата молба:

— Тогава ме разходи за ръка по този път, стъпка по стъпка, както подобава за немощен старчок като мен!

— Да, ела и ме хвани под ръка! Да тръгнем да търсим могъщия, за когото убийството и уханието на розата са равнозначни, защото в него, вонящия още отдалеч на интелектуална тор, се въплъщава метежът срещу свещения ред на живота.

— Но дали ще го намерим?

— Ако не днес, то вероятно утре. Не е необходимо да бързаме, времето не ни притиска! И тъй, да започнем отпред, най-отпред, от нашето запознанство със Сенките!

— Значи от онзи залив на Тигър, когато при вас са дошли първите Сенки?

— Да. От каква националност бяха те?

— Персийци.

— Добре! Отбележи си го! Каква титла имаше техният предводител?

— Педер-и-Бахарат, Баща на подправките. Но той се оплакваше, че го третирали само като Силл-и-Сафаран, като Сянка на шафрана. Значи това също е било титла.

— Отбележи си, моля, и това, докато се върна после на него! Какъв пръстен имаше той?

— Златен. Следователно е заемал висок пост.

— Какъв силл срещнахме после?

— Просяка, който дошъл с жена си на вашия сал.

— Персиец?

— Не. Той е имал сребърен пръстен, значи е бил съвсем обикновен силл.

— Нататък! После?

— Сефира. Той е бил персиец и е имал златен пръстен.

— Продължавай, моля!

— Гхулам ел Мултасим със златен пръстен и Ахриман мирза с още по-висок отличителен знак, двамата персийци.

— Забрави контрабандистите, които заловихме при Бирс Нимруд. Считаш ли ги за персийци?

— Не. Защото са били помилвани, станали са турски митничари, което сигурно нямало да се случи, ако бяха персийски поданици. Защо питаш за националността на всички тези хора?

— Защото това е пътят, по който сега ще се разходим заедно. Висшите силли бяха персийци, но нисшите — не. Ти търсиш Емир-и-Силлан. Щом всички са идвали от Персия, къде тогава трябва да се намира с почти непогрешима сигурност най-висшият?

— Естествено също Персия! Това щеше да е за мен дори една неопровержима сигурност, ако не съществуваше едно обстоятелство, което говори против това допускане.

— Отгатвам какво имаш предвид.

— Е, какво?

— Че писмото е „подадено“ в Корна, толкова далеч оттук, на турска територия.

— Да, така е, ефенди. От това следва, че авторът или живее там долу в османския Ирак Араби, или е пребивавал там по времето, когато е било писано писмото. Виждаш, че и аз умея да се разхождам с моите мисли!

— Действително! Но това все пак не се прави със затворени очи!

— Слушай, аз мисля, моите са си съвсем отворени! Или не?

— Не. Ако ти бяха отворени, сигурно щеше да видиш сефира!

— Сефира? Че нали го виждам, даже много ясно. Той се намира в руините на Вавилон и няма нищо общо с Езара ел А’вар, комуто е било предадено писмото.

— Затова пък е толкова по-важен за въпроса, на който искаме да отговорим. Кажи ми, Устад, какво разбираш под сефир?

— Пратеник. Доверено лице, което бива изпращано, за да уреди някоя важна работа.

— Напълно вярно! Кой е пратил тоя сефир?

— Естествено Емир-и-Силлан.

— Накъде?

— Надолу към Вавилон.

— Значи към Ирак, където се намира и Корна, и където е било подадено писмото. Аз го получих в Басра. Но то кой знае колко е стояло при кафеджията, а и от Корна сигурно не е потеглило веднага. Сега те моля да пресметнеш! Ти знаеш нашите преживелици. Питам те кога се появява сефира във Вавилон? Сравни с това времето, в което трябва да е било предадено писмото в Корна. Какво намираш тогава?

— Че тези времена съвпадат, че са същите! Ефенди, твоите очи са май по-отворени от моите!

— Само почакай, аз още не съм свършил. Аз виждам и повече! Кога беше споменат сефира за първи път?

— При пленяването на стария полски бинбаши в руините. Тогава той е бил вече там.

— Много правилно! Значи той вече от години и нееднократно е бил в Ирак. Той познава тамошните силлан. Трябва следователно също да познава и Езара ел А’вар, на когото е било предадено писмото. А сега идва най-важното. Ще изпрати ли някой куриер там, където сам се намира?

— Не, определено не!

— Може ли тогава да се приеме, че Емир-и-Силлан е бил по същото време в Ирак, когато се е намирал там неговият представител?

— Едва ли?

— От това следва, че се касае за извънредно важни неща. Унищожаването кервана на камерхера, подкупването на санджаки от Хиле и разни други работи ми се явяват сега в съвсем друга светлина оттогава. По-късно ще се спра на тях. Но всичко това е било толкова важно, че Емир-и-Силлан със сигурност би отишъл лично, ако се е намирал по същото време в този район. От тази и други причини аз съм напълно убеден, че не той самият е връчил това писмо в Корна. По-скоро приемам, че за тая работа се е погрижил сефира.

— Като представяш нещата по този начин, няма как да не ти дам право. Но Гхулам, Палача, който трябваше да получи писмото, нали е бил в Персия. Защо не му е било пратено директно? Защо е трябвало да направи един толкова далечен път през чужбина. Не го схващам. А ти?

— Да. Мисля, че знам причината.

— Любопитен съм да я науча и аз.

— Тя се нарича: предпазливост! Емир-и-Силлан трябва да се прикрива. Той се обгръща с най-дълбока тайна. Неговата лична сигурност го изисква. Нали чу, че Педер-и-Бахарат таеше бунтовнически помисли срещу него. Той спомена и други, които имали съвсем същите убеждения. Значи главатарят на Сенките трябва много да внимава не само пред обществените закони, но дори и пред собствените си хора. Никой не бива да узнае кой всъщност е той. Нали знаем, че винаги носи плетена ризница, когато се явява в „понеделника на заплатата“ на събранието на своите така наречени педерахн. Колкото по-голяма власт поверява на някого от своите подчинени, толкова повече трябва сам да се страхува от него. Пред кого трябва най-много да внимава?

— Това не знам!

— Нима? Но то е толкова лесно да се помисли! Силата се крие не в притежанието, а в изпълнението на властта. А властта над живота и смъртта е най-висшата. Не познаваш ли онзи, който изпълнява заповеди в това отношение?

— Машаллах! Сега го знам! Гхулам ел Мултасим. Той нали е палачът! Ти за него ли помисли, ефенди?

— Разбира се! Емир-и-Силлан не трябва да се пази от никого така, както от своя палач, защото този е кървавата сянка на собствените му престъпления. Той трябва непрекъснато и грижливо да се крие от него, та у онзи да не може да възникне и най-малка представа кой е „князът“ и къде се намира. И същевременно трябва непрекъснато и грижливо да го държи под око, за да бъде винаги точно осведомен за възгледите на Палача. Затова му пише в писмото: „Ти знаеш, че аз съм невидим, но всемогъщ и всеприсъстващ!“ Той следователно се намира почти винаги в близост до Палача — отчасти от предпазливост и отчасти за да му е постоянно под ръка за изпълнението на неговите заповеди и едновременно с това да може да го надзирава. Който иска да намери Княза на Сенките, трябва да отиде да го търси при Гхулам ел Мултасим!

Тук Педехр плесна шумно ръце и извика:

— Ефенди, аз си мълчах, наистина, досега, но също се разхождах заедно с вас. Направо е удивително как виждаш и окачваш всички неща, когато човек върви така с теб! Но като ги вземе човек в ръка и ги разгледа внимателно, кажи-речи е склонен да се упрекне, дето е бил толкова сляп. Сега и мен ме споходиха някои мисли, които бих желал да споделя с теб. Позволяваш ли?

— За позволение не може и дума да става. Аз те моля да го сториш — отговорих.

— Вие преди малко забравихте още няколко силлан. А именно двамата мъже в кхан Искендерийех, където сте напоили конете си и сте чули от тях, че идва керванът на камерхера. Те не са били персийци и са имали само сребърни пръстени. Това също подсказва, че висшите силлан се намират само тук в Персия. Но аз имам и едно много по-добро доказателство в тази насока. Педехр-и-Бахарат е споменал една синагога, в която тези висши се събират в „понеделника на заплатата“. Ако тази синагога се намира там, където се говори арабски или турски, той съвсем определено щеше да я нарече синавон, хавра или йехуди хаврази. Но тъй като я е наименовал меджме-и-йехуди, то може да се приеме, че тя се намира тук в Персия. Също така предполагам, че педерахн не могат да имат своите седалища на голяма отдалеченост от нея, защото иначе нямаше да им е възможно да се явяват редовно в деня на събирането. Даваш ли ми тук право?

— Да. Точно на това исках по-късно да ви обърна внимание по особени причини.

— А сега подправките — продължи Педехр. — Те ми направиха впечатление. Говорило се е за Баща на подправките, за Сянка на шафрана. Бил е споменат и сафлорът. Педер-и-Бахарат казал: „Защо бях определен за всички бахарат, а получавам все пак само сеферан? Трябва ли да търпя това?“ Изглежда, задълженията и функциите на всеки педер се обозначават с миризмата на определената подправка, и че Педер-и-Бахарат е трябвало да надзирава изпълнението на тези задължения и затова да бъде заплащан по-добре от другите. Бих искал да ми разрешиш да се изкача по тези „благовония“ до „уханието на розата“, ефенди!

— Стори го! — отговорих бързо. — Чувам, че си на верния път.

Той продължи:

— Онова, което вършат силлан, е грях, престъпление. Те започват с контрабандата, която някои едва ли считат за прегрешение, и се изкачват нагоре до убийството, най-тежкото от всички углавни деяния.

— Така е — кимнах аз. — Сигурно няма силл, за когото да може да се каже „той се ползва с «добра миризма»“[3]. Говори нататък!

— Уханието на розата означава смърт. Знаем го, откак днес трябваше да разцъфне твоята. Това на шафрана, види се, е контрабандата. Имам ли право, като приемам, че писмото до Мултасим съдържа заповед за убийство на някой човек?

— Да.

— Но тук е странно, че не става дума за розата въобще, а за великолепната Гюл-и-Шираз!

— За мен никак не е странно. Това е просто степенуване.

— Степенуване на убийството? Мога ли, ако пречукам някого, още и да степенувам злодеянието?

— Имах предвид нещо друго. Мирисът на обикновената роза означава убийство на обикновена личност. Каква личност ще се има тогава предвид, ако се посяга на най-прекрасната от всички рози?

— Аха, това ли е решението? Значи се касае не за обикновен, а вероятно за много високопоставен човек!

— Така е. Поне аз мисля така. Ти прекъсна хода на нашите мисли със споменаването за подправките. Бяхме стигнали до убеждението, че Емир-и-Силлан трябва да се търси в близост на Мултасим. Той не му вярва. Не иска да допусне да разбере, че е необходимо само да протегне ръка, за да го унищожи. Тъкмо обратното, иска да породи у него мнението, че персонално се намира много далеч от него, ако е възможно дори отвъд персийската граница. Затова е накарал Сефира да отнесе това писмо долу до Ирак Араби, откъдето сетне да се върне в Персия до Мултасим.

Тук се намеси Устад:

— Това звучи много правилно, наистина, но поражда у мен едно съмнение!

— Какво? — попитах.

— Не отгатваш ли?

— Напротив! Ако мнението ми е правилно, то Мултасим при всички случаи би трябвало да научи от кое селище идва писмото, нали?

— Да! Така мисля. Но нищо такова няма в писмото!

— Нека го огледаме по-внимателно. Може би ще намерим нещо. И дори то да не е нищо повече от някакъв знак. Име не е посочено действително, защото това би могло да доведе до издайничество.

Проучихме двете страни на писмото, но не можахме да открием нищо дори когато го задържахме срещу светлината. Ето защо взехме плика. Досега бяхме отделили внимание само на неговата външна страна. Като огледахме сега и вътрешната, действително видяхме няколко надраскани с тънко перо думи, до самия външен ръб, които непременно биха се изплъзнали на всеки друг освен на посветения. Те гласяха: „През Дърчин в Корна от Емира.“ „Дърчин“ е персийската дума за „канела“.

— Е? — попитах, зарадван от откритието.

— Да, май всичките ти заключения ще се потвърдят — отговори Устад. — Не съм подозирал, че човек може при разходката по един такъв път, по който наглед няма нищо, да събере толкова красиви и важни цветя. Явно при силлан има предписание къде и как да се добавят такива сведения. Но сега идва най-главното. Кой трябва да бъде убит?

— Надявам се, че ще открием и това.

— На мен ми се струва невъзможно!

— На мен не. При всички случаи се касае за знатна особа. Ти си запознат с Двора. Сигурно знаеш имената на всички лични мъже в Персия.

— Знам ги действително. Но такъв Рафадж Азрим не познавам. Името звучи и по арабски, и по персийски, ала не ми е известен мъж, който да го носи.

— Може би той изобщо не се казва така, а другояче — подхвърли Педехр. — На плика нали също бе казано Дърчин вместо Езара ел А’вар!

— Но Рафадж Азрим не е подправка! — отвърна Устад.

— Дали тук няма да помогне азбуката?

Опитахме, ала напразно. Но ето че Устад бе осенен от някаква мисъл. Той взе писмото в ръце, прочете го и извика:

— Имам го! Колко лесно, но и колко чудовищно!

— Е, кой е? — попитах напрегнато.

— Прочети го сам! Прочети името отзад напред! Толкова лесно! Как не можахме да се сетим!

Поиска да ми даде писмото, ала аз не го взех, защото не бе необходимо да видя написаните думи, за да знам, че прочетено обратно, името Рафадж Азрим гласеше Джафар мирза.

Тримата се спогледахме не само удивено, а крайно слисано.

— Но това нали не е мирза Джафар, моят познат? — попитах аз.

— Напротив! — увери Устад.

— Но той не беше принц!

— Бил си е. Но по време на своето голямо, неколкогодишно изследователско пътешествие е поставял „мирза“ не зад, а пред името си. Смятал е, че има основание да избягва всякаква шумотевица около себе си. Пътувал е в името на шах-ин-шаха, а това никой не е бивало да знае.

— Какъв е той сега?

— Няма специална служба. Той се отказа от всички почести и титли. Не иска да се нарежда в редицата на онези, които се представят за слуги на владетеля, а в действителност са само негови противници. Но той му е посветил целия си живот и всичките си сили. А когато се касае народът да се убеди в добротата и справедливостта на своя господар, той е винаги налице.

— В такъв случай Ахриман мирза трябва да го мрази, ако, разбира се, го познава!

— Дали го познава! Та те стоят един срещу друг както огънят и ледът, както светлината и мракът, както любовта и омразата, както добродетелта и престъпността.

— Къде е Джафар мирза сега?

— Не знам. Наскоро беше в Техеран при шаха, който сега се намира в Исфахан. Мога само да ти кажа, той е мой приятел! Това е достатъчно! Аз трябва да го предупредя! Веднага да го предупредя!

Аз сложих ръка върху неговата и казах:

— Не! Няма да го предупредиш!

— Право ли чух? Искай от мен всичко, само това не!

— Аз го искам!

Тогава той се отдръпна от мен, погледна ме с несигурни, почти гневни очи в лицето и попита:

— Трябва ли да започна да се разочаровам от теб, ефенди?

— Разочаровай се! Но не бъди непредпазлив!

— Непредпазлив? Тук може да има само една-единствена предпазливост, една-единствена мисъл, едно-единствено решение и един-единствен дълг — да спася моя приятел!

— Ти ще го сториш!

— Без да го предупредя?

— Да. Защото ако го предупредиш, той ще бъде засега спасен, но по-късно вероятно изгубен!

— Докажи го!

Аз поклатих съжалително глава и казах:

— От собствената ти уста чух, че ме обичаш, че се чувстваш едно цяло с мен. Това беше, когато се намирах в смъртна опасност. Аз ти казах, че когато духовете се целуват, те имат оттук насетне един общ пулс. А сега? Сега? Наистина ли е било любов това? Целувка на духове? Само час по-късно помежду ни застава друга фигура! Единството изчезва и животът прокарва пукнатина между нас! Ти искаш доказателства! Не можеш ли да ми се довериш? Само току-що „се разхождаше“ под ръка с мен. Но ето че от отминалите дни се появява един образ. Той се въздига към нас от твоята „гробница“. Това е сянката, която някога те е владеела. Можеш ли да я закълнеш? Да? Опитай!

Той стоеше със сведена глава пред мен и не казваше нищо. Тогава Педехр се обади с успокоителен глас:

— Не се гневи, ефенди! Ние ти вярваме! Щом искаш Джафар мирза да не бъде предупреден, той няма да бъде предупреден. Ти си имаш своите причини!

— Да, имам ги и ще ви ги кажа. Кога е денят на състезанието, Педехр?

— На пети шабан[4] — отговори той.

— Кога трябва да бъде убит Джафар мирза?

— На пети от месец ша…

Стигна само до тази сричка, когато Устад вметна бързо и удивено:

— Машаллах! На… на съвсем същия ден!

— Забелязваш ли нещо, Устад? — попитах го.

— Не — призна той.

— Още не? Неговата кръв трябва да бъде пролята тук, при вас!

— Ефенди! — подскочи той.

— Моля ви да не се стряскате! — продължих аз. — Тая работа сигурно е била решена другояче. Когато Емир-и-Силлан е заповядал Джафар мирза да умре, не е знаел, че ще прекара този ден при вас.

— При нас… тук, при нас? — попитаха двамата като с един глас.

— Да, тук, в дуара на джамикуните!

— Емир-и-Силлан? — извика Устад.

— Той самият? — пригласи Педехр.

— Той самият! — потвърдих аз. — Ще дойде със своя палач.

— Но този е тук! Нали го хванахме! — подметна Устад. — Забрави ли, че Мултасим е палачът? Нашият пленник, или по-точно твоят пленник, на когото ще убиеш желанието да се явява някога пак тук!

— Да му убия желанието? Това ще бъде най-голямата грешка, която бих могъл да извърша в качеството си на ваш приятел! Ако днес или утре река да му посегна, то може би още вдругиден ще ви се изсипе цял рояк Сенки, които ще съм ви докарал с моето деяние! Ние искаме да унищожим враговете, но не да призоваваме нови!

— Да не би да се каниш да го пуснеш да си върви? — попита Педехр.

— Да — признах.

— Да освободиш Палача, който трябва да убие Джафар мирза? Размисли, ефенди! — извика той предупредително.

— Размислил съм!

Тогава Устад каза с успокоителен тон на Педехр:

— Забравяш едно. Мултасим не е получил писмото. Той следователно не знае какво иска Емир-и-Силлан и значи няма как да го извърши.

— Лъжеш се? — намесих се аз. — Той ще получи писмото.

— От кого?

— От нас. Макар и не директно.

Двамата утихнаха. Ето защо вдигнах приятелски предупредителен пръст и казах:

— Педехр, Педехр! Ти само преди малко ме смяташе за разсъдлив, а сега ме гледаш, сякаш съвсем си забравил, че „си имам своите причини“! Вие минахте заедно с мен през цялото писмо, а очите ви все още не са отворени. Виждам как буквално се ужасявате при мисълта, че Емир-и-Силлан може да дойде тук. И защо? Та той нали вече е бил тук.

— Кога? — запита Устад с тон на неверие.

— Тайно може би често. А съвсем открито — днес.

— Днес…? Кога? Къде? Как?

— С персийците. Той нали е персиец.

— Ефенди, не знам какво да кажа!

— Не казвай нищо, а търси!

— Къде?

— В това писмо и в речите, които бяха държани при нас. Човек трябва да се научи да вижда и чува не само телесно, а и духовно!

— Аз не виждам нищо и не чувам нищо!

— Имам предвид тона, с който е написано това писмо и бе държана онази реч. Сега ще го чуеш още веднъж. Убеден съм, че после веднага ще ми кажеш името на Емир-и-Силлан.

Вдигнах високо листа с лявата ръка и го прочетох по възнамерявания начин, имитирайки с десницата наблюдаваните днес безкрайно самоуверени жестове. Едва бе излязла последната дума от устните ми, Педехр се провикна:

— Мирзата, мирзата, цял-целеничък!

А Устад пое дълбоко дъх. Очите му сякаш бяха станали по-големи. Гледаха през отворената врата навън в нощта, точно с онзи поглед, който бе отправил в незримата далечина, когато бе стоял днес пред Джемма под дървото.

— Ах… ри… ман… мир… за…! — въздъхна после. — Кой от двама ни е ясновидецът, ефенди? Когато стоях днес пред вас и слушах този глас, чиято имитация сега толкова измамливо ти се удаде, в мен се породиха стари, далечни, далечни картини. Една сянка излезе от мен и тръгна далеч през тези мои любими планини. В Запада пристигнала, тя се изправи, за да приеме фигура, цветове и жест. Разпознах тази фигура. Това бях аз, лицето беше моето! Но ето че то започна да се преобразява. Възприемаше други контури и други черти, а когато метаморфозата бе завършена, като кой стоях аз тогава там? Като Ахриман, като Ахриман мирза, който в този миг говореше в моята джемма. Дали тази изплувала от моето минало сянка не беше приела тук в настоящето човешки облик, та най-сетне, най-сетне да стигна до озарението на кого дължах стремглавия срив на моя жизнен път? Кой ме тръшна тогава? Кой ми внуши мисълта да побягна? Ти каза, ефенди, че това не бил животът, а моята собствена сянка. Аз толкова често, толкова често я бях виждал, но така и никога не я разпознах. Днес най-сетне тя ми показа своя лик. Днес тя беше Ахриман, духовният „светоразрушител“, който се поменува от низките стремежи на сляпата маса, за да унищожава всичко, що му е омразно.

— Много добре — рекох. — Видял си когото трябва!

— И ти ли мислиш така? Мирзата с фалшиво бляскащите накити? Духът на имитираните скъпоценни камъни, с чието искрене прави впечатление на тълпата? Благонамереният лъстив демократ, а в действителност противен демагог? Верният радетел за обществен просперитет, който обаче се стреми само към своя собствен? Винаги готовият за помощ родолюбец, но който стъпква душата на своя народ с егоистични кроежи? Общопризнатият враг и съдник на всяка лъжа, но който веднага щом му отърва, я развъжда тъкмо в своите обори? Аз отдавна вече трябваше да съм го видял и те моля, ефенди, отбележи си го!

Направих, без да отговоря, неволно движение с ръка, което го подтикна към въпроса:

— Какво имаш предвид? Какво искаш да кажеш с този жест? Аз мислех, наистина, че си го видял за първи път при мене, но ти толкова често си бил в източните страни, та е възможно да си го срещал и по-рано.

— В източните страни? — засмях се аз. — Не, не! Аз също го познавам; повече не мога да кажа. Ти го обрисува добре. Като те слуша човек как говориш, изобщо не може да се заблуди. А сега и аз трябва да те питам нещо. Днес ти му прости. По каква причина?

— Простил? Аз? Как тъй?

— Разправи му онази приказка от „Хиляда и един ден“, в която Дявола става блажен. Откъде взе тази поетична творба, че и Преизподнята се въздига пред човечността до Небето?

— Опрощението е по-благородно от отмъщението. Не го ли знаеш, ефенди?

— Зная го. Но пред опрощението трябва да върви разкаянието. Това е Божи порядък! Аз също съм съгрешавал, много съгрешавал. Когато осъзнах това, се разкаях и покаях. Бях само един човек, значи можех да бъда извинен. Аз прощавам с удоволствие, с най-голямо удоволствие, защото и на мен е било простено. Но аз не съм Бог, който може да променя своя порядък. Трябва ли аз самият да се разкайвам, а моята сянка — не? Казвам ти, аз щях да му разправя една съвсем друга приказка, не от „Хиляда и една нощ“ и не от „Хиляда и един ден“, а онзи великолепен край от „Хиляда и един глупака“, в който султанът отрежда всички те да бъдат запрени при виещите и танцуващи дервиши!

Той дълго гледа замислено в земята. После каза, някак си извинително:

— А любовта, ефенди, твоята християнска любов?!

— Стига, Устад? Не се обръщай към моята, нали си имаш своята! Истинската християнска любов не знае нищо за безхарактерността и за безполезния разнежен унес! Тя не се хвърля като продажна жена в обятията на всяко недостойно лекомислие. Тя не се смее и усмихва през целия ден. Тя е сериозно небесно чадо. Трябва да изпълнява Божията воля. Знае много добре какво има да върши. В едната си ръка носи Книгата на милостта, в другата Книгата на наказанието. Човекът може да избира. Разкаянието ликува; Дяволът трепери. Но за глупците няма нито възнаграждение, нито наказание. Без да ги удостои с отговор, тя ги оставя да брътвят и дава права на султана, който ги кара да вият и танцуват пред целия свят в нейните „Хиляда и една приказки“!

— Така, така ли изглежда твоята любов? — попита той. — Според мен Бог оставя своето слънце да грее над праведни и неправедни!

— Слънцето там горе, небесното тяло, да. Той дори дава на неправедния всичко, от което се нуждае за земния живот. Но като върши това в своята доброта, той избягва да го прилага в справедливостта си по отношение другия живот. Знае, че тогава всички неправедни биха изпълнили Небето, за да не пуснат праведните да влязат! Според твоята любима теория Небето бързо ще се превърне в пъкъл, но не Пъкълът в небе. Логичната последица е, че всичко добро ще изчезне и Бог би трябвало да се превърне в дявол. Нашата Библия не без причина говори за червея, който никога не умира, за огъня, който никога не угасва, и за мястото, където се вие и се трака със зъби. Като допускаш в своята приказка Пъкълът да стане блажен, ти отменяш горните страдания за онези окаяни създания, които той е подвел… Да не би това да е съдържанието на книгите, които си писал? Усвоил си онази „Божия“ и „християнска“ любов, която опрощава наказанието на всеки виновен само за да не стои празно небето на Бога? Бил си огласител на онова неразсъждаващо милосърдие, което щади злите, та да могат те толкова по-немилостиво да се отнасят с добрите? Проповядвал си онова псевдобожие търпение, което позволява на бурена да избуи, додето задуши пшеницата? Ако ми отговориш с „да“ на тези въпроси, значи си отглеждал греха и порока, самомнителността и лицемерието и не бива да се учудваш, че в крайна сметка и сам си бил овладян от тези твои сенки! Ти си се застъпвал за християнската слабост, но не за християнската любов! Ти си пренесъл тази слабост от собствения си живот в практиката и си се превърнал в тръстика, която се скършва, когато вече не може да се приведе по-ниско! Вярвал си, че си призван да…

— Престани, ефенди, престани! — извика той, като замаха отбранително ръце към мен. — Прав си, прав, о, колко прав! Преди малко ти спомена за унес. Това беше вярно! Аз още се унасям, и до днес, и досега! Когато изяви намерение да пуснеш Мултасим, може би за да получиш в ръцете си всичките му съмишленици, бях против. Исках незабавно наказание, но меко, снизходително. Привидно го дадох изцяло в ръцете ти, но ако намерението ти беше напълно да го обезвредиш, да го унищожиш, щях да се възпротивя с всички средства, които стоят на мое разположение!

— Наистина ли? Нямах представа!

— Така е, съвсем определено! Виждаш, че си признавам честно. В последните пет минути ти ме изцери. Унес! Колко вярно, колко вярно, колко вярно! В този унес аз изсмуках мозъка от тялото и духа си. Но това ще се промени, промени, промени! Вярно, аз съм стар, ала все още имам кости, имам мускули — не само в тялото, а и в духа. Позволи да ги закаля при теб! Аз ще се изправя. Да, така е. Знам, че ще го сторя! До теб искам да се въздигна. Бъди ръката, от която ще добия сила! Бъди това сега, от този час! Аз утре заминавам, за една седмица. Моля те да застъпиш на мое място! Ти ще бъдеш господарят на Високата къща. В твоята ръка моето малко царство ще бъде най-добре съхранено. Моят Педехр слуша какво казвам. Той ще съумее да изпълни заповяданото от теб така, сякаш самият аз съм му наредил.

— Ще пътуваш? — попитах удивено.

— Да — отговори той.

— Мога ли да науча закъде?

— Естествено! Нали сега ти си господарят, от този час! Отивам в Исфахан, при шах-ин-шаха. Причината е това, което чух днес от моите врагове.

— Отлична идея! — одобрих аз.

— Много ме радва, че си на същото мнение. Аз честно им съобщих, че ще отида да потърся помощ от съответното място. Те ми се присмяха. Който разчита на своя шах и го казва открито и без страх, хората му се подиграват, наистина, и го правят за смях, но когато дойде времето на шаха, амджашпанд[5] разперват крила и дух след дух потеглят с мечове да доведат синовната вяра до небесна победа!

Той беше уловил ръката ми и гледаше нагоре с поглед, озарен от упование, на което действително никаква подигравка не можеше да направи впечатление.

— Искаш да говориш лично с владетеля? — попитах.

— Само с него! Между него и мен няма посредник. Аз му казвам всичко, всичко — така, както едно дете говори с баща си. То е като молитва, при която трети само би смущавал.

— За какво ще го молиш?

— За нищо. Ще му кажа каквото имам да му кажа. После нека самият постъпи, както сметне за правилно. Пред него аз стоя изправен като пред Бога. Въздържам се да се прибутвам пъзливо, на свити колене към трона, за да постигна там лична изгода, а сетне да не го зачитам. Така че ми е напълно неизвестно какво ще отреди за мен и за нас. Но съм убеден, че то ще надмине всички пожелания, които таиш за мен в сърцето си.

— Но дългият път! Не се ли страхуваш от него?

— Да се страхувам? От пътя до моя шах? Колко е далеч небето от земята! А всеки ден аз се изкачвам, за да говоря с Ходех! За вярата, за упованието никога един път не е дълъг и никога един владетел не е далеч! А и аз няма да направя пътуването сам. До страната си ще имам джамикуни, които ще ме придружават. Търговецът, дето спи днес при нас, също ще тръгне с мен.

— Ага Сибил?

— Да.

— „Сибил“ означава „мустак“. Това истинското му име ли е, или го наричат така, може би, само заради неговите мустаци?

— Вероятно е последното, защото той има мустак, какъвто друг не съм виждал. Аз стоя настрана от търговските сделки. С най-голямо удоволствие ги предоставям на Педехр. Той може да ти даде сведения, ако искаш.

Изцяло от само себе си се разбира, че бе желателно да узная нещо възможно по-определено за търговеца. Ето защо попитах шейха:

— Знаеш ли как стоят нещата при този ага Сибил?

— Нямам навика да правя пазарлъци с хора, които не познавам. Той е богат, много богат, но честен и скромен.

— Има ли деца?

— Една дъщеря и двама внуци.

— Внуците деца на тази дъщеря ли са?

— Да.

— Само ако им знаеше имената!

— Знам ги, защото, когато отивам в Исфахан, обикновено съм техен гост. Дъщерята се казва Елмаз. Мъжът й е бил турски офицер, разстрелян в Дамаск. Нейният син, който днес е при нас със своя дядо, се казва Икбал, а дъщеря й — Сефа.

— Дъщерята задомена ли е?

— Не. Иска да си остане в къщата на ага Сибил.

— Как е станало, че дъщерята на един персийски търговец в Исфахан е била жена на турски офицер в Дамаск? Последният вероятно е бил сунит, докато тя е шиитка!

— В кръга на семейството, мисля, чух, че преди туй той бил даже християнин. Ако не се лъжа, бил родом от страната, наричана Лехистан[6]. Запознал се е с търговеца в Палестина, където този живеел по онова време. Като се оженил после за дъщеря му, отишъл в Дамаск. Ага Сибил се изселил заедно с тях. При голямото гонение на християните там семейството било сполетяло от голямо нещастие. Офицерът бил разстрелян за неподчинение. Ага Сибил бил напълно ограбен и като шиит трябвало да бяга. Успял да се измъкне с дъщерята и децата й в Персия, където захванал нова търговия и с трудолюбие и честност стигнал до сегашното си състояние. Твоите очи блестят, ефенди. Защо? Може би вече ти е известно нещо от това, което разказах?

— Да — отговорих, като тръгнах напред-назад из стаята с радостна възбуда.

— Какво? Или за кого?

— За кого? За офицера.

— Познавал си го, преди да бъде разстрелян?

— Не, а след разстрела.

— Значи си видял неговия труп?

— Труп? Хм-м! Да! Защото той действително беше труп. Но аз говорих с разстреляния.

— Машаллах! Та мъртвите вече не говорят.

— От време на време все пак! Особено разстреляни, които не са получили куршум!

— Не са получили… куршум…? Ефенди, сигурно се шегуваш!

— Говоря с най-голяма сериозност. Приказвах с мъртвия и вие двамата също го знаете.

— Ние…? Нещо не съм наясно!

— Нали ви разказах за онзи стар бинбаши от Багдад, дето стана после миралай!

— Действително. При когото си живял и който е бил пленен от сефира?

— Същият! Той сега ви е двоен познайник, защото го знаете, първо, от мен и, второ, от търговеца ага Сибил. Сега дори съм убеден, че ще го опознаете и лично. Той е именно офицерът, разстрелян навремето в Дамаск.

Педехр подскочи от мястото си, сякаш беше запратен нагоре от мощна невидима пружина.

— Християнинът, за когото толкова много са плакали? — извика. — Сунитът, на когото шиитите са останали верни, макар да е умрял? Мъжът, който е бил оплакван от своята жена? Бащата, когото неговите дъщери и до днес обичат, макар и да не си го спомнят? Той не е мъртъв? Той е още жив? Той също е останал верен на всички, всички тях верен, макар да е отишъл в друга страна? Ефенди, това едва ли е за вярване! Знам, че не лъжеш, но те моля да разкажеш как е станало!

— Да. Искам и трябва да ви разкажа. Няма да ви карам да чакате, докато сам той се появи, за да ви докаже, че когато Бог пожелае, смъртта е само едно празно сказание. Седнете си пак на местата и слушайте какво ще ви разкажа!

Тъй като бях научил вече всичко останало за стария митничарски бинбаши, сега бе необходимо да разправя само онова, което той бе споделил с мен за своите семейни отношения. След това описах неговата скръб по изгубените и накрая споменах усилията си да събудя у него надежда, че те може би все пак са още живи. Устад стана от мястото си, бавно събра ръце. Дълбоко вдишване повдигна гърдите му. После каза:

— Ти си говорил на този твой приятел за възкресение на покойници и ние сме призвани да приведем на дело това възкресение. На мен също е известен един такъв покойник. Той от мнозина беше смятан за мъртъв. Те мислят сега, че е отишъл в друга страна. Какво мислиш ти за него, ефенди? Нали знаеш кого имам предвид!

Почувствах, че в очите ми се появи необикновена светлина. Гореща вълна се придвижи от сърцето към главата. Отидох при него, обгърнах с ръка раменете му, опрях буза до неговата и попитах:

— Желаеш той да възкръсне от тази наложена смърт?

Той само кимна, не каза нищо. Но сложи ръка на главата ми, за да я притисне здраво към своята.

— Е, добре! — продължих аз. — След като възнамеряваме да приведем на дело „възкресението на покойници“, нека използваме възможността да възкресим и него! Устройва ли те това?

Очите му, намиращи се сега толкова близо до мен, се вгледаха с безкрайна любов в моите.

— Можеш ли? Искаш ли? — попита.

— За теб на драга воля! — отговорих.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Понеже се обичаме, това е лесно, толкова лесно!

— Но как може да се направи?

— Моля те да предоставиш това на мен! Сложи спокойно ръката си в моята! Ако чувстваш в себе си смелостта, героизма да ми дариш своята душа, своя дух, то ще отпразнуваме възкресението, като се потопим тук един в друг!

Той обви ръце около мен, притисна ме здраво, толкова здраво към себе си, сякаш телата ни трябваше да образуват едно-единствено тяло, и отговори:

— Имам смелост, аз съм твой, вземи ме!

Внезапно свещта угасна. Беше напълно догоряла. Педехр тръгна да оправи нещата. Когато се върна, ние стояхме вън на терасата. Устад тъкмо посочи с ръка озарения от небето малък свят пред нас и каза:

— Това е, което сякаш съм подготвил за теб, та на моите джамикун сега да бъде даден и истинският дух. Онзи дух на любящата неутолимост, който ми отвори очите и ни е толкова нужен в тази „Сенчеста страна“! Днес ти ме удвои, а чрез това и надеждата за успех. Двама Устадат[7], но същевременно само един-единствен! Постави две свещи една до друга. Дават ли две светлини? Не. Просто един двоен пламък!

В този момент Педехр пристъпи до вратата и ни подкани:

— Можете да влезете. Сега е по-светло отпреди.

Отзовахме се на думите. Той посочи масата. Там сега стояха две свещи вместо една. Странно! Устад се усмихна.

— Виждаш ли? — пошегува се той. — Дали сме автори, или само автор, ние доставяме мислите, а той като практичен Педехр на джамикуните е тутакси готов да ги вмести във форма. Така трябва да бъде винаги. И скоро това ще предизвика в дуара динамичен, радостен живот!

Обичаше да говори картинно. Който искаше да го разбере, трябваше да се замисля. Така и тук. Кого ли, какво имаше предвид с джамикуните, на които принадлежеше цялото му сърце? Къде се намираше или се намира дуарът, над който „камбаните на молитвата“ бият при всяко пожелание? В Персия? Не искам да издам. Бъдещето ще покаже!

Още не бяхме приключили с обсъждането, шейхът предупреди:

— Сигурно вече е полунощ. Няма ли да поспиш преди пътуването, Устад? А ефендито все още се намира в оздравителен процес. Бдението нощем му е забранено.

Устад отговори:

— Нямам нито време, нито желание за отдих. Онова, което живее в мен, не знае полунощ.

А аз прибавих:

— Моето тяло е свикнало да се подчинява на волята. Засега все още не чувствам умора. Душата има власт да придава своята сила на отслабналата обвивка. Ще издържа докато свършим.

Устад посегна към ръката ми, попила пулса и произнесе удивено:

— Колко спокоен и силен! Също като моя! Да, мисля, че можем да продължим. Къде спряхме? Май при Ахриман. Възкръсналият офицер ни отведе при него. Искаш ли да продължиш, ефенди?

— Да — отговорих. — Аз ще напиша едно писмо до стария миралай в Багдад. Той ще го получи от неколцина джамикуни, които ще яздят дотам, за да го доведат заедно с дебелия Кепек. Той ще може да пристигне още преди деня на състезанието. Ти ще разрешиш на неговия тъст да разпъне тук в този ден своята търговска шатра. Аз ще говоря с него, преди да е отпътувал с теб. Той ще доведе своята дъщеря и децата й. Това ще даде среща, на която безкрайно ще се радвам. Съгласен ли си с този порядък?

— Винаги съм съгласен с твоите решения! Ага Сибил в деня на състезанието ли ще бъде изненадан, или още сега искаш да му кажеш всичко?

— Още сега, всичко! Жестокост е да лишиш човек от радост, която можеш да му доставиш веднага. А за такива душевни вълнения, каквито тук се очакват, трябва много добре да бъде подготвен.

— Давам ти право. Този въпрос уреден ли е?

— Да. И нека се заемем сега отново с Ахриман мирза! Ще опитам да приведа доказателство, че той е Емир-и-Силлан.

— Ти вече го приведе. Поне за мен това е повече от добре доказано.

— Чрез какво?

— Чрез тона, с който ни прочете неговото писмо. Този тон е само неговият. Никой друг не говори и пише така. А и той притежава най-високия силлански отличителен знак.

— Нима знаем, че е най-високият?

— Не, наистина. Възможно е да има и по-висок.

— Не само е възможно, а съвсем сигурно!

— Ефенди! Ама ти сам си противоречиш! Ако има по-висок знак, то ще има и по-висш силл. Който го носи, стои следователно над миризмата!

— Това е логически правилен, но практически погрешен извод. Той носи и двата!

— Двата? Казваш го с такава сигурност! Откъде го знаеш?

— Моля те да разсъдиш. Като върховен глава той притежава всички знаци. Има и тумана на верижката. Убеден съм, че сметне ли за необходимо, надява и сребърния пръстен, за да се представи за обикновен силл. Напротив, когато се появява като емир в събранието на своите педерахн, носи най-високото отличие. Но ти чу, че трябва да се страхува за себе си. На това събрание той със сигурност си маскира лицето. Освен това в обикновения живот не може да се крие. Ще се издаде ли тогава с носенето на най-висшето отличие?

— Определено не. Но някакъв знак все пак трябва да носи. Защо да не вземе обикновен пръстен?

— Стара психология! — пошегувах се аз. — Нима все още не знаеш, че пророкът е по-самомнителен от добродетелта, грозотата — по-суетна от красотата? А точно този мъж има мания да се харесва, която едва ли има равна на себе си. Нали видя неговия тоалет и сбруята на коня му. Всичко по него е разкош, лъскавина, перчене и самохвалство! Един обикновен пръстен може да сложи само от лукавство. Когато такива хора „се принизяват“, винаги имат зло на ума си. Неговото високомерие, неговата самомнителност не допуска да бъде сметнат за някой от неговите педерахн. Тази надменност пренебрегва дори предпазливостта. Той се изкачва до последната граница на опасността. Ако не бива да бъде разпознат като княз на Сенките, то хората поне трябва да смятат, че притежава изтъкнат ранг. Още ли не си чул, че сред себеподобни престъплението се стреми да се прави на по-голямо, отколкото е в действителност? Грижата за неговия живот и неговата сигурност му повелява да се прави на по-малък, но да слезе много крачки надолу, това и през ум не му минава. Той прави само една-единствена. Измисля знак, който привидно сочи по-нисък ранг, но само привидно, защото съм убеден, че само той единствено притежава такава катарама, никой друг. Който я види, ще го сметне за висш силл, макар и не най-висшия. По този начин той се справя с две неща — предпазливостта и суетността. А сега имам един въпрос. Той каза днес пред джемма: „Вие ме виждате днес за първи път. Също и името ми ви беше досега неизвестно. Значи не знаете кой и какъв съм.“ Как можеше да говори по този начин? Наистина ли неговата личност и името му ви бяха толкова неизвестни, както той си мислеше?

— Не — отговори Устад. — Той също не го вярваше. По-скоро знае добре, че специално аз го познавам, защото често съм го срещал и разговарял с него.

— Това е, което исках да знам! Неговото високомерие го подведе да каже повече, отколкото възнамеряваше. Неговата личност и името му са ви известни. Той го знае. Въпреки това заяви, че не знаете кой е и какъв е. Той следователно трябва да е някой и нещо извън името Ахриман мирза. И какво е то? Нещо обикновено или нещо значително? Аз мисля — последното, защото той каза в това отношение: „Моето приятелство носи блаженство, а враждата ми — проклятие.“ Който може да каже това, трябва да се счита за най-знатният в цялото царство! Но в какво отношение? В добрия или в лошия смисъл? В добрия, законния смисъл това е шахът. Значи остава само опаката страна на доброто, сиреч злото. Който казва „враждата ми носи проклятие“, е невъзможно да бъде добър човек. Тук се добавя и аргументът, че той трябва да държи в тайна това, което му придава власт. То следователно е нещо забранено, нещо незаконно. Това са отделните пера. Сега да установим резултата!

— Нека го сторя аз! — помоли Педехр. — Аз също искам да участвам в разговора!

— Добре! Стори го! — отговорих, защото ме радваше неговото старание да ме следи внимателно.

— Резултатът е изненадващ — каза той. — В царството има две сили — една добра и една зла. Добрата почива в ръцете на шах-ин-шаха, злата е упражнявана от Ахриман мирза. Но понеже, както знаем, Емир-и-Силлан държи тази в ръцете, то Ахриман мирза трябва да е Князът на Сенките. Правилно ли е, ефенди?

— Приблизително. Кажи, Устад, съгласен ли си и ти с това сборуване?

— Напълно! То е вярно! — заяви той.

— В такъв случай се отказвам да ви привеждам по-нататъшни доводи, макар да имам още няколко. За мен Ахриман мирза и Емир-и-Силлан са едно и също лице! Съвпада също така и обстоятелството, че той и палачът му се намират близо един до друг. Той не го изпуска от очи. След като сме наясно в това отношение, идва нещо друго. А именно въпросът, какво търси мирзата тук при джамикуните? Какви тайни причини и намерения са го довели насам? Този въпрос ме кара да се замисля, да, той дори може да ми причини, както усещам, главоболия!

— Защо? — попита Устад. — Ти гледаш твърде черно!

— По-добре кажи, че виждам в черното! Не може да се отрече, че той е искал да дойде директно тук. А дето е навестил калхураните по път, е станало само заради неговия палач. Какво го е довело насам?

— Кръвното отмъщение! — подметна Педехр.

— То не засягаше него, а само Мултасим. Също така той вече е бил на път за насам, когато се е явил поводът за кръвното отмъщение.

— Тогава е дошъл, за да държи речта, която чухме от него!

— Не стреляш нахалост, наистина, но не в центъра! Той искаше да ви даде друг шейх. Знаете ли какво означава това? Той е дошъл да унищожи благодатното, духовно влияние на вашия Устад. И как е възнамерявал най-добре да подхване работата? Като преди всичко отстрани Педехр, чието призвание е да предава на джамикуните по материален път духовните продукти на техния Устад. Той трябваше да бъде заместен от някой си Тифл, който може да се похвали, наистина, само с едно възпитание „а ла кервизена супа“ и да предизвика смут в целия свят с крясъците си заради няколко сливи, но пък притежава желателната способност да обяздва всеки опак жребец или преуморена кобила, които му водят! Мирзата беше убеден, че е необходимо да се демонстрира пред джамикуните ездата само на такива стари и болни кранти, за да направи от тях послушни масабани!

— Знаеш как беше отпратен с това предложение — отвърна Педехр. — Така че главоболията са излишни!

— Така ли мислиш? Той обаче не се остави да бъде отпратен, а иска в деня на състезанието да го повтори и навярно ще опита да придаде по някакъв начин тежест на думите си.

— Но ще има същия неуспех. В това отношение няма защо да се опасяваш!

— Сигурно! Когато казах, че не си улучил центъра, в главата ми се въртеше нещо друго. Веднъж вече го споменах, като изразих предположение, че Емир-и-Силлан вече е бил тук, макар и само тайно.

— Дали този път не се лъжеш?

— Възможно! Защото нямам доказателство! Това е само предположение. Но има предположения, които се потвърждават само от обстоятелството, че изобщо са могли да се породят! Трябва ли да обърна внимание на факта, че вашият дуар не е чак толкова непознат на силлан, както, изглежда, си мислите.

— Това действително ще е ново за нас!

— За мен не! Как е постъпил днес Мултасим? Не е оставил конете далеч вън пред дуара, както го прави човек, незапознат с терена, а е слязъл съвсем наблизо.

— Той познава мястото, защото днес на два пъти е минал оттам!

— Това ме прави толкова по-подозрителен! Точно там той е срещнал пазача, който после бързо дойде да ни предупреди. Защо не е предположил, че вечерта толкова повече ще има пазач? Ако синът на онзи случайно не се бе сетил за овцете, то Мултасим нямаше да бъде открит! После той се е промъкнал напряко към задната страна на дуара. Значи е знаел точно местоположението. Къщите и шатрите са разположени в две редици към пътя за нагоре към Високата къща. Лунна светлина нямаше. Може ли един напълно незапознат с терена човек да се промъкне незабелязано? После пътят с многобройните извивки нагоре до къщата! Аз познавам. Като прибавя към него и дължината на дуара, то един школуван в промъкването индианец ще се нуждае най-малко от два пълни часа, за да стигне горе до портата. Но от угасването на нашите свещи до появата на Мултасим мина само половината от това време. Значи пътят не му е непознат.

— Но той доказа, че в промъкването е изключително опитен!

— Това не променя нищо, защото аз изходих от един поне също толкова опитен индианец, а пък Палача не беше и сам. Той имаше двама придружители, чието бързо пленяване доказа, че те не умеят дори да се прикрият достатъчно добре! Не, не! Не е възможно това нощно посещение да е първото! Ще се заема с Мултасим, преди да го освободя заранта. Може би ще ми се удаде да изкопча нещо от него.

Горните възражения бяха направени от Педехр. Сега Устад се сети нещо. Той му отправи въпроса:

— Как стояха нещата с онзи непознат персиец, за когото се грижихме тук, докато оздравее навехнатият му крак? По какви причини се беше покачил на зидовете?

— За да търси антики — отговори запитаният. — Беше от Техеран. Там имал дюкян, в който продавал такива неща. Беше вторник, когато го намерихме.

— Тук се сещам и за онзи лекар от Хамадан, който в един понеделник толкова дълго отказваше да остане при нас.

— Беше се заблудил. Наши хора го срещнали, когато вече се било стъмнило, и го доведоха горе при нас. Той изобщо не искаше да се задържа, макар да не можеше да изтъкне истински уважителна причина. Но тези двама души въобще не влизат в сметката. Те бяха почтени люде, а не силлан. В замяна на това ми идва нещо друго на ум. Спомняш ли си камшика, който Тифл намери, когато се изкачвал по зидовете, за да търси див кекит оту[8] за кухнята?

— Знам го естествено. Не беше много отдавна, а камшикът лежи там зад книгите ми. Аз записах деня, в който бе намерен, на една бележка, та евентуално да издиря собственика. Той не принадлежеше на никого от джамикуните. Това тогава не ми направи впечатление. Но сега ме обхващат съмнения. Ти иначе сещаш ли се нещо друго?

— Не.

— Аз също не.

Тогава аз извиках:

— Това е достатъчно, напълно доста тъмно! Ама и вие какви сте мили, непринудени, добри хорица!

— И тук ли виждаш причина да таиш подозрения? — попита Устад.

— Само една ли? Десет, двадесет причини имам! Моля те да ми покажеш най-напред камшика!

Той отиде да го донесе. Беше камшик за езда. На дръжката висеше бележка. На нея пишеше: „Вторник, 9 сафар[9]“.

Дръжката беше лакирана в черно. На едно място лакът се бе олющил и видях светла ламарина. Значи беше куха. Топчето беше масивно и тежко, очевидно излято от олово. Опитах се да го развъртя. Ставаше. Когато го махнах, кухината се разкри. Вътре бе пъхнато нещо тъмно. Извадих го. Беше черна коприна, навита на плътно руло. Разгънах го. Три дупки! За устата и очите! Четири шнура, за да се връзва зад ушите и на тила.

— Какво е това? — попитах, като сложих коприната на лицето.

— Маска! — извика Педехр.

— Да, маска! — потвърди Устад.

— А за кого предполагах, че със сигурност се явява маскиран пред своите педерахи?

— За Емир-и-Силлан — отговори последният.

— Намерена във вторник! А кога е „денят на заплатата“, за който спомена Педер-и-Бахарат?

— Понеделник.

— В какъв ден лекарят от Хамадан не е искал да остане при вас?

— Един понеделник вечерта.

— В какъв ден са се натъкнали хората ви на търговеца на антики с навехнатия крак?

— Един вторник заранта.

— Устад! Педехр! И сега ли все още сте слепи?

Те не отговориха. Погледнаха ме в лицето, вцепенени от изумление.

— Все още ли не вярвате, че никакъв силл не е идвал при вас? — Продължих. — О, нещата даже са още по-лоши, отколкото предполагах!

— Още по-лоши? — повтори думите ми Устад.

— Да! За съжаление! Три понеделника, три понеделника! Помислете върху това!

— Говори по-ясно! — прикани ме той.

— По-ясно? Та нали понеделникът е определен за събранието на педерахн!

— Ходех! Ходех! — почти изкряска той. — На каква мисъл искаш да ме наведеш! Невъзможно е да я възприема и би било безумие да я изрека!

— И въпреки това трябва, трябва и трябва да бъде изречена! Ако вие не смеете, ще го сторя аз. Силлан не само са били при вас, а те най-редовно си идват тук. Да, главатарите на силлан, наричани педерахн, си провеждат своите сбирки в „понеделника на заплатата“ тук на ваша територия — вероятно в руините, където е бил намерен този камшик!

Изобщо не може да се опише въздействието от тези думи! Двамата сякаш бяха напълно онемели.

— И на тези събрания Княза на Сенките има навика да се явява лично! — продължих аз. — Той е бил тук. Той никога не показва своето лице. Носел е тази маска. Камшикът е негов. Дали го е изгубил, или забравил, все едно. Поради тъмнината не го е намерил, а посред бял ден не е можел да се размотава, защото сте щели да го видите. Лекарят от Хамадан на кон ли дойде при вас?

— Не. Когато са го срещнали, е бил пеша — отговори Педехр смутено.

— Но той не може да е извървял дългия път от Хамадан дотук!

— Наистина. Той имаше кон.

— Къде?

— Беше го вързал за колче далеч пред дуара на езерния бряг.

— Предполагам, че търговецът на антики също е имал такъв?

— Да.

— Къде?

— На същото място.

— Помислих си го! И това не ви се стори странно?

— Не можеше ли да бъде сметнато за случайност?

— Случайност! Та случайност изобщо няма. Всичко, което се случва, става по определени причини или по определена воля. Но воля и причини изключват всяка случайност. Това хората най-сетне би трябвало да осъзнаят! И дори да вярваш в съществуването на случайност, то в тези два случая за такава изобщо не може да става дума. Никой не си крие случайно коня, а преднамерено, та да не го видят. Когато педерахн идват, първата им работа след една такава езда е да напоят конете си. Ето защо слизат при езерото, вероятно все на едно и също място. Ще трябва да го видя.

— Мога ли да те придружа? — попита той.

— Да. Но не казвай на никого!

— На никого?… Защо?

— Живеещите в дуара силлан биха могли да научат.

— Ефенди, ти си… за малко да кажа „луд“! Ти вярваш направо в невъзможното!

Каза го с голяма възбуда. Но толкова по-спокойно продължих аз:

— Убеден съм, че това, което предполагам, не би могло да се случи, ако враговете нямат тук помагачи.

— Ако това беше вярно, то те щяха да се заемат с навехнатия крака си силл и другия, който се беше заблудил в нощта!

— Дали наистина се е бил заблудил? Когато са го изненадали, той го е изтъкнал като претекст. Който слиза от коня толкова близо до дуара и го води при езерото на водопой, той иска, първо, да избегне дуара, и, второ, в никой случай не би могъл да се заблуди, защото шатрите и къщите се издигат точно пред носа му. А който иска да броди из руините за антики, няма да го стори през нощта, я, и след като е скрил толкова грижливо коня си. Той ще иде през деня, за да събере сведения, да поиска разрешение и да помоли за водач! Вие сте проявили направо детинска доверчивост. Казваш, че тукашните силлан щели да приемат търговеца на антики. Но аз мисля, че те изобщо не са знаели за неговата злополука.

— Въпреки всичко не мога да възприема подозрението ти. При нас няма човек, който да носи пръстена на силлан.

— Толкова точно ли го знаеш?

— Да се закълна, наистина, не мога. Знам само, че никога не съм виждал пръстен с този знак.

— Аз и не го считам за необходимо. Със сигурност не всеки силл носи пръстен. Който има такъв, определено е силл. Но също така не можеш да кажеш за един войник, който няма медал за храброст, че не е войник.

— Това е нова идея! Значи ти считаш пръстена не като отличителен знак, а като знак за заслуги?

— Да. Княза на Сенките ще се пази да дава на всеки свой силл, значи и на онези, които още не са се проявили, такъв пръстен! Ако у някого видиш този каинов знак, можеш със сигурност да приемеш, че не е начинаещ в злото! А ако при вас никой не е достигнал все още до това отличие, не означава, че сред вас няма силлан! При коварството, с което емирът действа, възможно е дори някой да е силл, без изобщо да го съзнава. Да, ти дори за себе си можеш да твърдиш, че никога и по никакъв начин не си му извършвал услуга! Ясно ти е, че аз не подозирам конкретно никого от твоите джамикун. Но те питам дали можеш да твърдиш, че във вашето малко царство има само светлина!

— За съжаление случаят не е такъв. Цялата тази местност по-рано беше населена с масабани — онези „нещастници“, които са били подведени под всички възможни грешни пътища да се грижат за своята „издръжка“. Те се нахвърляха най-безскрупулно върху всичко, което им пристигаше тук в ръцете. И дори благородният вехтошар, извървял босоног пътя си, им беше добре дошъл и можеше да си продължи сетне с празни ръце.

Когато Педехр стигна дотук, мълчащият напоследък Устад взе с новосъбудена живост думата:

— Това беше най-лошото грабителство, което човек може да си представи, и никой не беше сигурен тук в своето имущество. Сганта не знае скрупули и разлика не прави. Днес се нахвърля върху някой богат, а утре по същия начин ограбва до шушка заклет сиромах. Мисля, че не би зачела дори духовната собственост и като едното нищо би задигнала „Юнгфрау“, „Фауст“ от маните[10] на Шилер, Гьоте! Масабаните се въртяха най-вече из древните зидарии, в които някога е живяло благочестието на изчезналите народи. В тяхна закрила те се чувстваха сигурни. А как са хазяйствали там можеш да видиш, ако речеш да идеш да потърсиш нещо свято. Няма да намериш нищо, освен останки от разрушението, унищожило всичко онова, което някога е било извисено!

Той ми хвърли изучаващ поглед и попита:

— Разбираш ли какво говоря, ефенди?

— Да — отвърнах. — Точно аз няма защо да търся далеч тези масабани! Та нали и мен съблякоха до ботушите, макар да не съм нито Шилер, нито Гьоте. Аз повярвах на техните „честни динарунски“ обноски. Но после, разбира се, съзнах, че моя милост и оръжията ми трябваше да им служат срещу почтени хора. И тогава ги придружих до собствената им клопка, не се побоях от смъртния скок, който ме пренесе през тяхната бездна. Сега навярно схващаш, че съм разбрал кого имаш предвид! Те дори имаха глупостта да ме предупредят за този скок, ала аз въпреки това го сторих и ги оставих натикани в Долината на чувала.

— И се спаси тъкмо в онази местност, където някога се бе подвизавало тяхното боящо се от светлината рицарство! — прибави Устад. — Да би могъл да измериш омразата, с която се нахвърлиха върху мен, когато се видяха изтласкани от тази територия! Те, които никога не си пожелаваха нещо добро, постоянно се хапеха помежду си и се зъбеха един на друг, веднага се почувстваха сърдечни приятели, когато се обърнаха срещу мен. Нали ти е известен последният им поход, който предприеха, за да ме погубят! Тогава всички бяха незабавно на линия, никой не искаше да отсъства! Дори жените се присъединиха към тях! И всичко друго там, дето му казват „багаж“, бе помъкнато подире им с волове и магарета, та да участва в очакваната лесна победа! Това си е напълно в стила на тези хора, които аз именувам само като масабани, „нещастници“, наистина, защото и във врага виждам човека, ала на тях биха им подхождали и съвсем други прозвища, с много по-малка мекота и снизходителност в звученето!… Не беше лесно да очистим територията от тях. Те не се отказаха доброволно. Трябваше да устоим на тежки битки. А когато вече със сила нищо не можеха да постигнат, прибегнаха към хитрост. Така и не можах да се отърва от мисълта, че в руините се крие нещо, което ги привлича. Може би е нещо подобно на онова, намерено от вас в Бирс Нимруд. Ние още дълго след това виждахме следи от чужди нозе в древния градеж, а и доскоро се случваше да искат да се поселят тук хора, които след тайно проучване аз отпращах. Сред тях имаше и сродници на няколко джамикуни, които, както изглежда, не могат да забравят, че не съм позволил чуждото натрапничество. И това е, което Педехр имаше предвид със забележката, че и при нас не всичко е само светлина.

Аз побързах да се позова на това признание:

— Това, което сега каза, ме връща към въпроса. Какво възнамерява всъщност мирзата тук? Защо точно тази местност е толкова важна за него, че пренебрегва всяка предпазливост само и само да си възвърне по-раншното влияние?

— Не зная. Ти сигурно се досещаш? Аз също мога да предположа, но да видя ясно, още не ми е възможно.

— Припомни си неговата реч! Та нали той арогантно ни разви своята досега държана в тайна програма, фактът, че той, умният, днес буквално бе увлечен до тази глупост, трябва да ни подскаже колко е голям за него залогът тук! Него го отблъсква духовната и нравствена култура. Където тя разцъфтява, той губи властта си. Той трябва да култивира тъпоумието, което нито вижда, нито чува, а заедно с него и онова недоволство, което непрестанно крещи за помощ, защото е твърде лениво и безпомощно да си помогне само. Той трябва да умъртви истинската, неподправена вяра в Бога, която придава сила и смелост за борба в живота, като в замяна закриля онази слабоумна набожност, дето смята за ангел на своето небе всеки, погалил я по бузата. Тук на земята не бива да има пролет, която прочиства от полята всичко отживяло. По градове и села трябва да има метър прах, а където тече вода, тя трябва да е мътна и едвам-едвам да се мъкне! После идват онези нощни привидения, които са всичко друго само не и духове. Те прелитат навсякъде с лекия мах на вампирски крила. А където се установят при народа, скоро му изсмукват пъпните артерии. Сетне вече не се виждат радостни хора, огрени от чистата Божия светлина. Погледът пада само върху духовна немощ и всичко наоколо се превръща в… Страна на Сенки!

— Така беше тук, така беше, както казваш! — изрази съгласие Устад. — Това беше духовна пустиня, досущ като онзи рай, за който ти разказах, равна, гола, пустинна страна на безплътни сенки! Тъпоумието пълзеше в дълбок прах. Злобата се промъкваше нощем, скърцайки зъби, отвред. Боящата се от работа леност се тупаше благочестиво в гърдите и зяпаше лакомо за трохите на глупостта. В сухия пясък лежеше изчерпаното трудолюбие. А над тези и хиляди други сенки прелитаха нечуто с тъмни ципести крила онези, на които ти даде правилното име вампири… От такова, от такова естество бяха жителите на тази безотрадна територия и следователно също моите сегашни джамикуни, когато дойдох при тях. Често бях чувал, наистина, да се говори за човешка мизерия и бях опознал и по други, и по себе си някои „земни мъки“, но че тази несрета не се предопределя от съдбата, а по-скоро трябва да се приписва на смукателната жажда на тези ципокрили, ми беше напълно неизвестно. Запитах се дали помощта бе все още възможна. Докато гледах неизброимите им орляци, чух до нозете си да стене унинието Отблъснах го и се замислих. Един човек, само един, не можеше да помогне, нито дори хиляди. Тези нощни твари стояха под закрила, по-могъща от човешката слабост — закрилата на мрака. Но пък къде-къде по-могъща от нея е тази на светлината. Успеех ли да я отнеса там в строежа, който от дълго време беше почти изцяло затворен, то тези изсмуквачи щяха да побегнат навън в яркия ден, където всеки щеше да може да ги разпознае и сетне избягва.

Когато Устад направи тук пауза, Педехр взе думата.

— И каквото сега каза, го изпълни. Ние още не те познавахме. Ти нямаше подкрепа и рискува сам да отидеш в руините. Но тъкмо тази дързост те спечели за нас!

— Беше много по-лесно, отколкото можеше да си го представи човек! — усмихна се Устад. — Аз не се промъкнах крадешком. Отидох в пълната, ярка светлина на деня и честно казах кой съм и какъв съм. Тогава ме сметнаха за сянка, изхвърлена тук в тяхната тъмнина от света на светлината. Но и това не бе в състояние да ме склони към измама. Извадих свещта си и я запалих. Онези нямаха нищо против. Малкото пламъче, изглежда, им достави дори радост. То нали можеше да направи тази голяма тъмнина само още по-дълбока. А и хората вън трябваше да имат доказателство, че в руините умеят да ценят светлината.

Тук Педехр се намеси:

— Ние я видяхме тази светлина. Тя ни привлече. Запътихме се към строежа. Първо поединично, но скоро на по-големи групи. Навлязохме в градежа. Вътре стана светло, защото и ние бяхме дошли със свещи. По всичките му ходници се разнесе пронизително кряскане. Навсякъде започнаха да прелитат и се носят същества с ципести крила. Ние осветявахме всички ъгли и ги подплашвахме. Стоящите вън ги виждаха как излитат от всяка дупка на зидарията като плахи, блудни мисли и бързо изчезват зад ъглите. Дали някои от тях останаха дълбоко скрити в строежа, не ни интересуваше, защото нямахме намерение да го използваме. Започнахме да строим на слънчева светлина и до ден днешен нямаме причина да се разкайваме за това.

— И по-нататък няма да намерите такава причина — рекох аз. — За мен заслужава внимание изказването ти, че не знаеш дали навремето някои от масабаните са останали неоткрити. Нима не претърсихте внимателно руините?

— Напротив! Но доколкото бяха проходими. Имаше и древни, изцяло или полузатрупани галерии, в които не проникнахме, защото нямахме наложителни причини. Строежът на дуара така ни ангажираше, че нямахме време да разравяме стари дупки.

— Хубаво! Нека оставим това засега на мира! Имаме още работа с Емир-и-Силлан. Той безсрамно се перчеше, че масабаните били под негова закрила, че било в негова власт да ви отнеме с помощта на войниците бившата територия на тези хора. Но нямало да го стори, ако склоните да му предоставите едно решаващо влияние над вас. Защо? Той трябва да си има някакви причини! Дали те не са свързани с обстоятелството, че все още не познавате някои части от руините? Ние ще проследим този въпрос, веднага щом намерим време. За него има и една друга, по-обхватна и по-важна причина да ви безпокои. Аз вече я изтъкнах. Той мрази културата, защото тя му отнема властта. В негов интерес е да я унищожи и никога да не й позволи да се съвземе. Това е съвсем същият дух, който е отнемал етаж след етаж от първоначалната цел на вашата каменна пирамида, за да я насели накрая с хора, събрани от кол и въже. И точно когато го е постигнал и е можел да пристъпи към дело с това, което предполагам, дошъл Устад, за да прогони отново с помощта на джамикуните тази сган…

— Какво предполагаш? — попита ме Устад.

— За това по-късно! — отговорих. — За сегашния ми ход на мислите е достатъчна само забележката, че Емир-и-Силлан е гледал и гледа и до днес на вашата територия като отправна точка на своите планове. Възможно е дори вашите руини да имат за него по-голямо значение от тези на Бирс Нимруд. Неговите планове, изглежда, са тръгнали към своето осъществяване. Ако не беше такъв случаят, той нямаше да дойде собственоръчно и открито и още по-малко щеше да се разкрие със своите речи и пратеници.

— Може би придаваш на всичко това по-голямо значение, отколкото заслужава — подхвърли Устад.

— Не вярвам. Аз разсъждавам хладно и обективно. Мирзата каза днес неща, за каквито човек говори ясно само тогава, когато иска да ги изиграе като последен и най-голям коз. Защо например тази странна проява на интерес към състезанието? Какъв смисъл има за него това надбягване? Да не би за да ви спечели няколко коня или камили? Вярваш ли го? Може би за да има възможност небиещо на очи да пребивава тук известно време и се скита наоколо? Ние ще бъдем нащрек и аз се надявам, че ще ни се удаде да влезем в дирите на неговите намерения! Ти смяташ, Устад, че отивам твърде далеч. Но помисли за какъв човек става дума! Има голяма разлика дали обикновен войник, или висш генерал крои тайни планове. Когато един принц с тежестта на Ахриман мирза ви заплашва с унищожение зад гърба на шах-ин-шаха, хвали се с тайната си сила и ви прави откачено звучащи предложения, които един разумен човек не може да проумее, то не може да се касае за незначително възбунтуване на някой войник срещу своето сержантче, а работата трябва да е изключително важна, и то не само за теб и твоите джамикуни!

— Страх ли искаш да ми вдъхнеш, ефенди? — попита той угрижено.

— Не! Искам само да докажа, че трябва да бъдем предпазливи. Ако мирзата и занапред бъде така бъбрив като днес, поне аз не мисля да се безпокоя. Само не бива да заподозре, че сме започнали да го прозираме. Ето защо няма да го безпокоим в покушението срещу Джафар мирза, преди да му е дошло времето. И тъй, нека затворим отново неговото писмо до Палача. Мултасим при всички случаи трябва да го получи.

— Но как?

— По начин, който да не му навее подозрения кой е бил куриерът.

— За тази работа аз много лесно ще се погрижа в Исфахан. Той нали живее там!

— Да, стори го! А аз веднага ще си препиша писмото и азбуката. Притежаването на копие по-късно може да ни бъде от голяма полза.

Направих двата преписа в бележника си. Когато свърших, Устад се осведоми:

— Възможно е да срещна в Исфахан Джафар мирза. Значи нищо да не му казвам?

— Не. Искам той да бъде напълно естествен, та Ахриман мирза да не забележи нищо. Той ще го накара по някакъв начин да язди насам. Това е отлична възможност да припише после убийството на нас, която Ахриман мирза определено няма да изтърве. Ти само кажи на Джафар, че съм тук. Като чуе това, той сигурно ще дойде. Тогава вероятно ще бъдем по-точно осведомени и ще можем да му съобщим нещо по-конкретно. А сега той би чул от нас кажи-речи само предположения.

— Като спомена, че ще се опитат да примамят Джафар за състезанието, ме подсещаш, че той притежава най-добрия и благороден кон в цяла Персия.

— Доста силно казано! — отбелязах аз.

— Но е вярно!

— Сигурно не го е отгледал сам?

— Не. Подарък му е от шах-ин-шаха.

— В такъв случай ще бъде погубен при Джафар. Той не е ездач и никога няма да стане. Разбрах го, когато се запознах с него.

— Ти си познавач и все пак не си прав. Досега той не е погубен нито от Джафар, нито от някой друг. Никой още не го е яздил.

— Защо?

— Причината е както проста, така и невероятна. С други думи този най-великолепен от всички чистокръвни коне не позволява да бъде язден, абсолютно!

— Хайде бе! — възкликнах невярващо. — Персия има ездачи!

— Действително! Но най-добрите, най-дръзките и също най-търпеливите напразно опитваха.

— Не допуска никой да го възседне или хвърля всекиго?

— Нито едно от двете. Позволява на всеки да го яхне и не хвърля никого. Стои кротко като агне, точно така, стои. Не прави нито крачка, ни една-единствена! С никаква примамка или камшик не може да бъде склонен да се помръдне от мястото.

— Но ако го водят, докато някой седи отгоре му?

— Тогава прави точно толкова крачки, колкото бива воден, нито една-едничка повече. Все съм се питал дали това е природа, или дресура.

— Природа… дресура? Никаква дресура не може да наложи онова, което природата изрично забранява. Така наречената дресура може да поизмести малко границите на искането и моженето, повече нищо. Когато животното извърши от любов към своя господар нещо, което се сблъсква с неговата тъй наречена природа, или дори постепенно намери радост в някоя необичайна за инстинкта му постъпва, тогава вече не може да се говори за дресура. Има разлика дали дресьорът стои там с камшика, или животното от съвсем свободна воля върши нещо, заучено от по-рано. При коня на Джафар не стои никой, който с тайни знаци или явни заплахи да го принуждава да извърши нещо, което всъщност му е противно. Той мисли, проявява воля, следва някакво собствено решение и дори го провежда с такава издръжлива енергия, че някои хора биха могли да вземат пример от него. Не позволява да бъде разколебан нито с приятелски съблазни, нито със заплахи или грубости. Това е най-висшата „конска аристокрация“! Една обикновена кранта ще се подчини само при вида на камшика. Онова, което е вложил шах-ин-шахът в този кон, не е вкостенял навик, тъпоумно, наложено послушание. Благородното животно е получило тази „сирр“ от много обичлива и добра ръка и само същият подход може да го освободи от нея.

— Сирр ли каза?… Странно! — възкликна той.

— Защо? — попитах.

— Това е името на коня. Той се казва Сирр. Ти може би вече си чувал за него или по случайност употреби тази дума?

— Случайност? Нали знаеш, че за мен случайност няма! Аз не знаех нищо за този кон.

— Но няма да седнеш да твърдиш, че името ти е внушено от съдбата или провидението! Би било смешно! Да ме прощаваш за думата!

— Аз не твърдя нищо, не предполагам нищо и не правя никакви изводи. Само повтарям, че за мен тази приятелка на лекомислието, случайност, вече не съществува. Хората я наричат още „сляпа случайност“. Тя само привидно е „случайна“ и в никой случай не е сляпа. Който чака спокойно и си държи очите отворени, той със сигурност ще се научи да разпознава скритите пътеводни нишки.

— Скрити нишки между теб и Сирр? — засмя се той. — Ефенди, ефенди, каква вяра в чудеса!

— Кой ги свърза? Ти самият! — отговорих аз също така развеселен. — Ти натърти една дума, при която аз не си представих нищо. Дали интонацията произхождаше само от теб и следователно е без значение, ще си покаже. Никога ли не е говорил всъщност Джафар с шах-ин-шаха за тази тайна?

— Напротив! Той ми разказа. Владетелят го попитал веднъж как се чувства конят. Тогава той му изплакал неволята си и му разправил за многобройните напразни опити, които били предприети. Шахът се усмихнал като от някаква тайна радост и казал: „Когато се яви подходящият мъж, той веднага ще се подчини и винаги ще се подчинява, но само на него. Това е моята сирр. Никой няма да се добере до нея!“ Джафар не разбрал тези думи. Те и за мен са неясни. Ти какво мислиш по въпроса, ефенди?

— Нищо! Сирр означава „тайна“, даже „мистерия“. Нека я зачетем, като не опипваме около нея. Такава е волята на владетеля!

— В такъв случай да приключим засега. Моля за разрешение да те отведа горе в твоето жилище.

И обръщайки се към Педехр, прибави:

— Подготви нещата, та веднага след като е готово писмото до офицера, няколко пратеника да потеглят за Багдад, за да доведат него и слугата му. Без този той няма да се реши да пътува. За тежкия Кепек трябва да вземат една камилска носилка, защото друго транспортно средство за него ще бъде само изтезание.

Разделихме се с шейха. Той слезе в приземния етаж. А Устад взе една от двете свещи и тръгнахме нагоре.

Бележки

[1] Оркус — римският бог на смъртта и Подземното царство — б.пр.

[2] Евмениди (гр.) — богини на отмъщението — б.пр.

[3] Игра на думи — в немския думата „миризма“ има преносно значение на „репутация“ — б.пр.

[4] Шабан — десетият месец от мюсюлманската лунна година — б.пр.

[5] Амджашпанд — сонм ангели — б.а.

[6] Лехистан — Полша — б.а.

[7] Устадат — мн.ч. от Устад — б.а.

[8] Кекит оту — мащерка — б.а.

[9] Сафар — вторият месец от мюсюлманската лунна година — б.пр.

[10] Мани (лат. „manes“) — духове на умрели — б.пр.