Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (19)

19

Над това произведение Голдмунд работи две години, а от втората Ерих стана напълно негов ученик. В дърворезбата на стълбата той опоетизира един малък рай, с удоволствие извая чудесен гъсталак от дървета, вейки и листа, с птици в клоните, а навред между тях се подаваха тела и глави на животни. Сред мирно поникналата праградина той изобрази няколко сцени от живота на патриарсите. Рядко този усърден живот изстрадваше някое прекъсване. Рядко идваше ден, в който на Голдмунд бе невъзможно да работи, когато вътрешно безпокойство или досада правеха мъчително делото му. Тогава той възлагаше някаква работа на ученика си, а сам се разхождаше пеша или яздеше из околността, в гората вдъхваше призивния аромат на свободата и скитническия живот, навестяваше тук или там някоя селска девойка, ходеше на лов и с часове лежеше сред зеленината, загледан втренчено в сводовете от преплетени корони на дървета или в избуялия гъсталак от папрат и жълтуга. Никога не остана извън манастира повече от един или два дни. После с нова страст се залавяше за работа, с удоволствие изрязваше буйни тревисти растения, внимателно и нежно оформяше в дървото човешки глави, със силен замах изрязваше око, уста, сбръчкана брадичка. Освен Ерих само Нарцис познаваше произведенията му. Той често идваше тук, сега работилницата бе станала за него най-любимото място в манастира. С радост и учудване наблюдаваше работата. Ето как сега стигаше до разцвет онова, което приятелят му бе носил в своето неспокойно, упорито и детинско сърце, тук израстваше и разцъфтяваше едно творение, малък бликащ свят, може би игра, но положително не по-лоша, отколкото играта с логиката, граматиката и теологията. Замислен, Нарцис каза веднъж:

— Аз уча много от тебе, Голдмунд. Започвам да разбирам какво е изкуство. По-рано ми се струваше, че в сравнение с мисленето и науката то не може да се вземе съвсем сериозно. Мислех приблизително така: ето, тъй като човекът е съмнителна смесица от дух и материя, тъй като духът му разкрива познанието за вечното, материята обаче го тегли надолу и го прикована към тленното, той трябва да се стреми от сетивното към духовното, за да може да извиси живота си и да му придаде смисъл. Наистина по навик твърдях, че уж ценя изкуството високо, но всъщност бях високомерен и го гледах снизходително. Едва сега виждам колко много пътища към познанието съществуват, че пътят на духа не е единственият и може би не най-добрият. Естествено това е моят път; ще продължа да го следвам. Но те виждам на противоположния, на пътя, по който чрез чувствата тайната на битието може да се обхване също така дълбоко и да се изрази много по-живо, отколкото са в състояние да го направят повечето мислители.

— Ти разбираш — каза Голдмунд, — че не мога да проумея какво означава мисъл без представа?

— Отдавна схванах. Нашето мислене е постоянно абстрахиране, вглеждане отвъд сетивното, опит да се изгради чисто духовен свят. Ти обаче взимаш присърце тъкмо най-непостоянното и смъртното и обявяваш за смисъл на света именно преходното. Не откъсваш погледа си от него, а му се отдаваш и чрез своята преданост то става най-възвишеното, става иносказание за вечното. Ние, мислителите, се опитваме да се приближим до Бог, като извеждаме света от него. Ти се приближаваш до Бога, като обичаш неговото творение и още веднъж го претворяваш. И двете са човешко дело и са недълговечни, но изкуството е по-невинно.

— Не зная, Нарцис. Но да се приключи с живота, да се предотврати отчаянието, на вас, мислителите и теолозите, все пак ви се удава по-добре. Отдавна не ти завиждам за твоята наука, приятелю мой, но ти завиждам за спокойствието, за овладяността, за твоя мир.

— Не бива да ми завиждаш, Голдмунд. Няма мир, какъвто ти си го представяш. Разбира се, съществува мир, но не такъв, който да е внедрен в нас за дълго и да не ни напуска, има само един мир, а той винаги отново и отново бива извоюван с непрестанни борби и трябва да бъде завоюван ден след ден. Ти не ме виждаш да се боря, не познаваш нито моите борби при изследванията, нито борбите ми в килията за молитва. Хубаво е, че не ги знаеш. Виждаш само, че съм по-малко податлив на настроения, и смяташ това за мир. То обаче е борба, борба и жертва, както във всеки истински живот, както и в твоя.

Нека не спорим за това. И ти не виждаш всички, мои борби. И аз не зная дали можеш да разбереш какво ми е на сърцето, когато размисля, че следва скоро да завърша тази творба. Тя наистина ще бъде отнесена и изложена, тогава ще се произнесат няколко похвални думи за мен, после ще се върна в голата празна работилница, натъжен от всичко, което не съм успял да постигна в моето произведение и което вие, другите, изобщо не сте могли да видите, а душата ми ще бъде толкова празна и ограбена, както и работилницата.

— Възможно е да е така — каза Нарцис — и никой от нас да не успява да разбере напълно другия. Но общо за всички хора с добра воля е това, че нашите дела в края на краищата ни засрамват, че винаги бихме искали да ги започнем отново и че жертвата трябва да се принася отново.

Няколко седмици по-късно голямата работа на Голдмунд беше завършена и изложена. И се повтори онова, което той отдавна беше преживял: неговата творба премина в собственост на другите — беше съзерцавана, обсъждана, хвалена, прославяха го и му оказваха чест; но сърцето му и неговата работилница стояха празни и сам вече не знаеше дали произведението му заслужаваше жертвата. На другия ден след откриването той беше поканен на обяд при отеца, имаше празнично меню и бе поднесено от най-старото вино на манастира; Голдмунд преглъщаше вкусната риба и готвеното от дивеч и повече от старото вино го сгря съчувствието и радостта, с които Нарцис го поздрави за делото му и за отдадената му почит.

Една нова работа, пожелана и поръчана от абата, вече беше скицирана — олтар за параклиса на Дева Мария в Нойцел, който принадлежеше към манастира и където един от отците на „Мариаброн“ служеше като пастор. За този олтар Голдмунд искаше да направи фигура на Дева Мария и с нея да увековечи един от незабравимите образи на младостта си, красивата плаха рицарска дъщеря Лидия. Останалото от тази поръчка не бе толкова важно за него, но му се струваше подходящо: участвайки в нея, Ерих да изработи необходимото за своята калфенска работа. Ако Ерих докажеше способностите си, оправдаеше очакванията, то Голдмунд щеше да има завинаги един добър сътрудник, който можеше да го замести и да го освободи само за ония работи, които още му лежаха на сърцето.

Сега той търсеше дървета за олтара заедно с Ерих и го караше да ги обработва. Голдмунд често го оставяше сам, отново бе подел своите скиталчества и далечни разходки из гората; когато веднъж не се прибра няколко дни, Ерих съобщи на абата, той също се страхуваше да не би да си е тръгнал завинаги. Междувременно Голдмунд се върна, цяла седмица работи над фигурата на Лидия, после отново започна да скита.

Той имаше грижи; откакто бе завършил голямата си работа, животът му бе станал нередовен, пропускаше утринните литургии, беше дълбоко неспокоен и недоволен. Напоследък много често мислеше за майстор Никлаус и дали и той самият няма скоро да стане такъв, какъвто беше Никлаус, прилежен, честен и изкусен майстор, но несвободен, немлад. Неотдавна едно малко преживяване го бе накарало да се замисли. При своите обиколки бе срещнал едно селско момиче на име Франциска, което много му харесваше, така че той положи усилия да го очарова и приложи всичките си някогашни изкуства на ухажор. Момичето на драго сърце слушаше неговото бъбрене, усмихваше се ощастливено на шегите му, но отклони ухажванията и той за първи път долови, че изглежда стар на една млада жена. Вече не отиде при нея, но не бе забравил случая. Франциска имаше право. Голдмунд бе станал друг, чувстваше го сам. И все пак работата не беше в няколкото рано посивели кичура в косите и бръчките около очите, по-скоро бе в същината, в душата; той се чувстваше стар, намираше, че страшно много е заприличал на майстор Никлаус. С неудоволствие се самонаблюдаваше и повдигаше рамене; не беше свободен, водеше уседнал живот, не бе орел или заек, а бе станал домашно животно. Докато обикаляше околностите, търсеше дъха на миналото, повече спомена за някогашното си бродене, отколкото за нови странствания и нова волност, търсеше копнежно и недоверчиво като някое куче, загубило дирята на дивеча. И все едно дали оставаше извън манастира ден-два, дали малко се бе поразходил или празнувал, то неотклонно нещо го теглеше отново назад, съвестта му биваше утежнена, чувстваше, че работилницата го чака, чувстваше се отговорен за започнатия олтар, за подготвеното дърво, за помощника Ерих. Вече не беше свободен, вече не беше млад. И реши твърдо: когато бъде завършена фигурата на Лидия-Мария, ще предприеме пътуване и ще се опита още веднъж да поживее като странник. Не беше добре толкова дълго време да прекарва в манастир и единствено сред мъже. За монаси това може и да е добре, но не и за него. С мъжете човек може да говори красиво и умно, те имат разбиране за работата на художника, но всичко друго — бъбренето, нежностите, играта, любовта, удоволствието, за което не се замисляш, не вирее сред мъже, за това са необходими жени и странстване, шляене и нови и нови образи. Всичко около Голдмунд тук бе малко посивяло и сериозно, някак тежко и мъжествено. И той бе заразен от това, то бе проникнало в кръвта му.

Мисълта за пътуването го утешаваше; но Голдмунд се отнасяше честно спрямо работата, за да бъде толкова по-скоро свободен. И както постепенно срещу него от дървото изпъкваше фигурата на Лидия, и както спускаше строгите дипли на дрехата над благородните й колене, така го очароваше искрена и болезнена радост от тъжната влюбеност в образа, в красивата, плаха фигура на момиче, спомен от някога, от първата му любов, от първите пътувания, от собствената младост. С благоговение Голдмунд работеше нежния образ, чувстваше го в съзвучие с най-доброто у себе си, с най-нежните си възпоменания. Беше щастие да оформя склонената шия на Лидия-Мария, приветливо-тъжните й устни, благородническите й ръце с дълги пръсти, с красиво заоблени върхове и нокти. С удивление и почтителна влюбеност наблюдаваше фигурата и Ерих, толкова често, колкото можеше. Когато тя бе почти готова, Голдмунд я показа на абата. Нарцис каза:

— Това е твоето най-добро произведение, мили. В целия манастир нямаме нищо, което може да се сравни с него. Трябва да ти призная, че през последните месеци на няколко пъти бях много загрижен за теб. Виждах да си неспокоен и да страдаш и когато ти изчезнеше и не се прибереше повече от един ден, понякога мислех с тревога: може би той няма да се върне. А ето че сега ти направи тази чудесна фигура. Гордея се с тебе и ти се радвам.

— Да — каза Голдмунд, — фигурата е много хубава, но чуй ме сега, Нарцис. За да стане тази фигура хубава, бяха потребни цялата моя младост, моето странстване, моята влюбеност, ухажването на много жени. Това е кладенецът, от който аз черпех. Кладенецът скоро ще бъде празен, в сърцето ми настъпва сухота. Ще завърша тази Мария, после обаче за доста време ще взема отпуск, не зная за колко дълго, ще потърся отново моята младост и всичко друго, което някога ми е било толкова свидно. Можеш ли да ме разбереш? Но да знаеш, бях ти гост и за моята работа тук не съм приемал да ми се плаща…

— Много пъти ти предлагах — прекъсна го Нарцис.

— Да, сега ще взема. Ще си поръчам нови дрехи и когато те бъдат готови, ще те помоля за един кон и за няколко талера на ръка, после ще яхна коня към света. Не казвай, Нарцис, нищо и не се натъжавай. Ще го направя не защото тук вече не ми харесва, никъде другаде не бих бил по-добре. Отнася се за нещо друго. Ще изпълниш ли желанието ми?

Повече почти не говориха върху това. Голдмунд си поръча скромни дрехи за езда и ботуши и с наближаването на лятото завършваше фигурата на Мария, като че ли тя беше последното му произведение. С обич и внимание придаваше окончателното съвършенство на ръцете, на лицето, на косите. Дори можеше да се създаде впечатлението: Голдмунд се бави и се колебае да отпътува; като че ли действително на драго сърце би повтарял последната фина доработка на фигурата, за да поостане още. Отминаваха ден след ден и той все още имаше да уреди едно или друго. Нарцис, макар с мъка да възприемаше мисълта за предстоящото сбогуване, понякога леко се усмихваше на влюбеността на Голдмунд и на тази невъзможност да се откъсне от фигурата на Мария.

После обаче един ден все пак Голдмунд го изненада, внезапно дойде да се сбогува. Неочаквано бе взел решението си. В нови дрехи и с нова барета той дойде при Нарцис, за да си вземе сбогом. Още преди известно време се бе изповядал и причестил. Сега се отби да каже сбогом и да получи благословията за път. И за двамата раздялата беше трудна и Голдмунд се преструваше на по-стегнат и по-безразличен, отколкото беше в сърцето си.

— Дали ще те видя отново? — попита Нарцис.

— О, да, ако твоят хубав кон не ми счупи врата, положително ще ме видиш отново. Иначе тук не би имало друг, който още да те нарича Нарцис и да ти създава грижи. Надявай се на това. Не забравяй да държиш Ерих под око. И никой да не докосва моята фигура! Тя ще остане да стои в стаичката ми, както казах, и не бива да ми взимаш ключа от ръката!

— Радваш ли се на пътуването? Голдмунд смигна с око.

— Е, да. Радвах се. Така е. Но сега, когато трябва да потегля с коня, това не ми изглежда толкова радостно, колкото може да се помисли. Положително ще ми се присмееш, но съвсем не се разделям с лекота, а тази привързаност не ми харесва. Тя е като болест. Младите и здрави хора не страдат от нея. Майстор Никлаус бе същият. Е, хайде да не бъбрим за безполезни неща! Благослови ме, скъпи, искам да потегля!

И Голдмунд потегли.

В мислите си Нарцис много повече бе зает със своя приятел, тревожеше се и копнееше за него. Дали ще се върне отлетялата птичка, милият скитник? Е, дали този чуден, обичан човек отново ще се увлече по своя лъкатушен безволев път и дали ще блуждае, като се наслаждава и проявява любопитство към света и следва своите силни тъмни подтици бурно и ненаситно, същинско голямо дете? Нека Бог бъде с него, нека се върне здрав! А сега той, пеперудата, отново се носеше надлъж и нашир, отново грешеше; Голдмунд прелъстяваше жени, отдаваше се на своите наслади, може би отново бе застрашен от смъртен удар, от беда, от затвор, можеше и да загине. Колко грижи, колко тревоги му създаваше това русо момче, което, макар да се оплакваше, че вече старее, гледаше с такива детински очи! Как да не се страхуваш за него? И все пак Нарцис от сърце му се радваше. Всъщност му харесваше, че това упорито дете, което толкова трудно можеше да бъде обуздано, има подобни странни желания, че сега отново бе потеглило и трябваше да му дойде умът в главата.

Всеки ден, в един или друг час мислите на абата се връщаха към неговия приятел с обич и копнеж, с благодарност и грижа, понякога също с колебание и самоупрекване. Може би ако сам не му бе издал колко много го обича и колко малко желае той да бъде друг и колко богат и щастлив е станал чрез неговото изкуство? Почти нищо не бе му говорил за това, може би твърде малко — кой знае дали не би успял да го задържи.

Но чрез Голдмунд той бе станал не само по-богат, чрез него бе станал и по-беден, по-беден и по-слаб, и, разбира се, беше добре, че не издаде това пред приятеля си. Светът, в който живееше и където бе родината му, неговият свят, неговият манастирски живот, санът, учеността, добре свързаната структура на идеите му често биваха силно разтърсвани чрез приятеля и ставаха двусмислени. Нямаше съмнение: погледнато от страна на манастира, откъм разума и морала, собственият му живот бе по-добър, по-правилен, по-постоянен и уреден, образцов, беше живот на ред и строга служба, на постоянни жертви и на винаги нов стремеж към яснота и справедливост, беше много по-чист и по-хубав от живота на човека на изкуството, на скитника и прелъстителя на жени. Но погледнато отгоре, от страна на Бога, действително ли редът и дисциплината на едно образцово битие, отказът от света и чувственото щастие, отдалечаването от нечистотата и кръвта, оттеглянето във философията и смирението бяха по-добри от живота на Голдмунд? Наистина ли човекът бе създаден за това да води добре уреден живот, чиито часове и задължения се насочват и определят от камбаната за молитва? Наистина ли човек бе създаден, за да изучава Аристотел и Тома Аквински, да знае гръцки, да умъртвява чувствата си и да бяга от света? Не беше ли сътворен от Бога с чувства и инстинкти, с кървави загадки, със способност за грях, за удоволствие и за отчаяние? Все около тези въпроси кръжаха мислите на абата, щом се спираха на приятеля му.

Да, може би не беше само по-детско и по-човешко да водиш живот като на Голдмунд, накрая то видимо беше и по-смело, и по-велико да се оставиш на жестокия поток и на хаоса, да извършиш грехове и да поемеш върху себе си горчивите им последствия, вместо изолиран от света, с измити ръце да водиш чист живот, да си уредиш една красива, съвсем хармонична градина от идеи и безгрешен да се разхождаш край нейните грижливо пазени лехи. Навярно беше по-тежко, по-смело и по-благородно с изпокъсани обувки да вървиш през гори, по селски пътища, да понасяш пек и дъжд, глад и беди, да играеш с радостите на чувствеността и да ги заплащаш със страдания.

Във всеки случай Голдмунд му бе показал, че един предопределен за възвишеното човек може да отиде твърде далеч в кървавата, в опияняващата стихийност на живота и пак да изплува, да бъде омърсен с много прах и кръв, без да стане подъл и дребнав, без да убие божественото в себе си; бе показал, че той може да се лута през най-дълбокото помрачаване, без в светилището на душата му да угасне божественият пламък и творческата сила. Нарцис беше вникнал дълбоко в объркания живот на своя приятел, без от това нито любовта, нито вниманието му към него да бяха отслабнали. Не и откакто бе видял как изпод опетнените ръце на Голдмунд израстват тези чудни безмълвно живи, прояснени от вътрешна стойност и ред изваяния, бе видял съкровената одухотвореност на излъчващите светлина лица, а също и невинните растения и цветя, умоляващите или благославящите ръце, всички тези смели и кротки, горди или свети жестове; оттогава той добре знаеше, че в това непостоянно сърце на художник и на прелъстител съществува обилие от светлина и божия благодат.

Лесно му беше в техните общи разговори да създава у приятеля си впечатлението, че го превъзхожда, на неговата страстност да противопоставя своята овладяност и своите идейни категории. Но нима всеки малък жест на някоя от фигурите на Голдмунд, всяко око, всяка уста, всяка клонка или гънка на дреха не бяха по-действителни, по-живи и незаменими от всичко, което може да постигне един мислител? Нима този художник, чието сърце така се разпъва от противоречия и мъки, не бе изобразил за безброй хора — днешни и утрешни — символните образи на своите беди и стремежи, фигури, към които неизброими ще могат да се обърнат с благоговение и почитание, със сърдечен страх и копнеж, за да намерят в тях утеха, сила и потвърждение.

Усмихнат и тъжен, Нарцис си спомняше всички сцени от ранната им младост, когато той бе водил и поучавал своя благодарен приятел. Голдмунд бе приемал с благодарност и винаги бе признавал неговото превъзходство и водачество. А после безмълвно бе предоставил творбите си, родени от бурята и страданието на неговия изтерзан живот — никакви думи, никакви поучения, никакви обяснения, никакви предупреждения, а истински възвишен живот. В сравнение с това колко беден беше той самият със своите знания и монашеска дисциплина, със своята диалектика! Мислите му кръжаха около тези въпроси. И както някога, преди много години, той се бе намесил в младостта на Голдмунд, бе го разтърсил и предупредил и поставил неговия живот в ново пространство, така приятелят му със завръщането си му бе създал грижи, бе го разтърсил и тласнал към съмнение и самопроверка. Голдмунд беше равностоен нему. Нарцис не му бе дал нищо, което многократно да не бе получил отново.

Приятелят, който потегли на кон оттук, му остави време за размисъл. Седмиците отминаваха, отдавна прецъфтя кестеновото дърво, отдавна млечносветлите зелени букови листа потъмняха, станаха твърди и грапави, отдавна щъркелите над порталната кула мътиха, добиха малки и ги научиха да летят. Колкото по-дълго Голдмунд не се завръщаше, толкова повече Нарцис виждаше какво е притежавал в негово лице. В манастира имаше неколцина учени отци — един познавач на Платон, друг отличен граматик, един или двама теолози, тънки аналитици. Сред монасите бяха и неколцина верни, добросъвестни люде, които се отнасяха сериозно към делото си, Но Нарцис нямаше равен на себе си, никого, с когото сериозно да се сравни. Тъкмо това, незаменимото, можеше да му даде единствен Голдмунд. И му беше тежко сега отново да се лишава от него. С копнеж мислеше за оня, който бе далеч.

Той често отиваше в работилницата отсреща, насърчаваше помощника Ерих, който продължаваше да работи над олтара и много се боеше от завръщането на своя майстор. Понякога абатът отключваше стаичката на Голдмунд, където стоеше изображението на Мария, предпазливо повдигаше платното от фигурата и поседяваше при нея. Не знаеше нищо за нейния произход, Голдмунд никога не му разказа историята на Лидия. Но чувстваше всичко, виждаше, че тази девича фигура дълго е живяла в сърцето на неговия приятел. Може би той я бе прелъстил, може би измамил и изоставил. Но във всеки случай я бе приел в душата си и запазил, по-верен и от най-добрия съпруг, а накрая, може би след много години, през които никога вече не бе я видял, направи тази красива, вълнуваща фигура на девойка и в лицето й, в позата, в нейните ръце бе вложил всичката нежност, удивление и копнеж на влюбен. И по фигурите на пулта за четене в трапезарията той долавяше едно или друго от историята на своя приятел. Това бе историята на скитник по пътищата и човек на страстите, бездомник и неверник, но онова, което бе останало тук от него, всичкото бе добро и вярно, преливаше от жива любов. Колко тайнствен бе този живот, колко мрачни и увличащи течаха неговите потоци и колко благородно и ясно бе постигнатото тук!

Нарцис се бореше. Той превъзмогна това, верен, остана в своята орбита, не пропусна нищо от строгата си служба. Но страдаше от загубата, страдаше и от незнанието колко много сърцето му, което трябваше да принадлежи само на Бог и на собствения сан, бе привързано към един приятел.