Включено в книгата
Оригинално заглавие
Narziss und Goldmund, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Издание:

Херман Хесе. Нарцис и Голдмунд

Второ издание

Издателство „Рива“, 2007

Коректор: Невена Николова

Художник: Веселин Цаков

ISBN 978-954-320-112-9


1

Пред двуколонната арка при входа на манастира „Мариаброн“, до самия път, се издига кестен, усамотен син на Юга, някога донесен тук от поклонник до Рим, облагороден, с дебел ствол. Окръглената му корона нежно се разперва над пътя, с широки гърди поема дъх във ветровете; през пролетта, когато всичко наоколо вече е зелено и дори манастирските орехови дървета са с червеникави млади листа, той още дълго чака да се разлисти, после, по време на най-късите нощи, сред китките от листа се разпукват матовите бяло-изумрудени струи на екзотичните му цветове, чийто силен тръпчив мирис е така примамлив и тежък, а през октомври, след като плодовете и гроздовете са вече обрани, от жълтеещото дърво есенният вятър брули бодливите плодове, които не узряват всяка година и за които манастирските момчета се боричкат, а игуменът Грегор — той произхожда от Франция — пече кестени в стаята си на огъня на камината. Короната на красивото дърво, чужда и някак нежна, се разперва над входа на манастира, внимателен, добре настроен и леко тръпнещ от студ гост от друга зона, свързан в тайно родство с тънките двойни колони от пясъчник на портала и с каменните окраски над прозоречните дъги, с корнизите и колонките, гост, обичан от французи и италианци, а от местните хора наблюдаван с удивление като чужденец.

Под другоземното дърво вече бяха преминавали няколко поколения манастирски ученици; носеха своите плочи за писане под мишница, като бъбреха, смееха се, играеха или спореха и в зависимост от годишното време биваха боси или обути, държаха между зъбите ту цвете, ту орех или стискаха в ръка снежна топка. Идваха винаги нови, на всеки няколко години лицата се сменяха, повечето си приличаха: руси и къдрокоси. Някои се задържаха тук, ставаха послушници, ставаха монаси, биваха подстригвани, носеха раса, препасани с шнурове, четяха в книгите, наставляваха момчетата, старееха, умираха. Други, когато ученическите им години завършваха, биваха отвеждани от родителите си у дома, в рицарски замъци, в търговски и занаятчийски къщи, обикаляха света, впускаха се в игри и печалби, понякога идваха на посещение 8 манастира, възмъжали, довеждаха малките си синове като ученици при отците, усмихнати и замислени гледаха известно време нагоре към кестеновото дърво, отново изчезваха. В килиите и залите на манастира, между кръглите и широки прозоречни сводове и стройните двойни колони от червен камък, се живееше, преподаваше и изследваше, властваше и управляваше; различни изкуства и науки се изучаваха тук и поколения ги унаследяваха едно от друго, религиозни и светски, ясни и загадъчни. Книги се пишеха и коментираха, измисляха се системи, събираха се древни ръкописи, рисуваха се винетки, поддържаха се народните вероизповедания, религии, осмиваха се суеверията. Тук процъфтяваше от всичко по малко, за всичко имаше място: ученост и набожност, простота и притворство, лукавство, мъдростта на евангелията и мъдростта на древните гърци, бяла и черна магия: имаше място за отшелничество и покаяние, също както за забавление и благополучен живот: от личността на ръководещия игумен и на властващото във времето течение зависеше дали едно или друго надделява и господства. Навремени манастирът биваше прочут и посещаван заради тези, които омагьосваха дявола и познаваха демонията, навремени заради своята необикновена музика, навремени заради Светия отец, който можеше да изцелява и да върши чудеса, навремени заради шарановата чорба и пастета от еленов черен дроб — всичко според годините си. И всякога сред ятото на монаси и ученици, на благочестиви и равнодушни, постещи и тлъстеещи, всякога сред мнозината, които идваха тук, живееха и умираха, имаше по някой отделен и особен човек, когото всички обичаха или от когото всички се страхуваха, който изглеждаше избран, някой, за когото още дълго се говореше и след като съвременниците му биваха забравени. И сега в манастира „Мариаброн“ живееха двама изтъкнати и особени, един стар и един млад. Между многото братя, чийто рояк изпълваше спалните, църквите и учебните зали, имаше двама, които всеки познаваше и всеки следеше с внимание. Това бяха игуменът Даниел, старият, и възпитаникът Нарцис, младият, който отскоро беше встъпил в послушничество, но поради своите изключителни дарования, противно на всички традиции, вече можеше да служи като учител най-вече по гръцки език. Тези двама — игуменът и послушникът — имаха влияние в манастира, бяха наблюдавани, будеха любопитство, удивляваха им се и им завиждаха, а тайно ги и укоряваха.

Повечето обичаха игумена, той нямаше врагове, бе пълен с доброта и смирение. Само учените от манастира примесваха към любовта си и малко снизходителност; защото игуменът Даниел може да беше светец, но все пак не бе учен. Присъща му беше онази простота, която е мъдрост: но неговите познания по латински бяха скромни, а гръцки той изобщо не владееше.

Малцината, които при случай леко осмиваха простотата на игумена, бяха толкова повече очаровани от Нарцис — детето чудо, красивия младеж с изискания гръцки, с рицарски безукорното държане, със спокойния проницателен поглед на мислител, с тънките, красиви и строго очертани устни. Учените го обичаха за това, че владееше чудесно гръцки. А едва ли не всички го обичаха, защото беше толкова благороден и изтънчен, мнозина бяха влюбени в него. На някои се зловидеше, че той беше твърде тих и овладян и имаше такива дворцови маниери.

Игумен и послушник, всеки посвоему носеше участта на избраник, властваше по свой начин, страдаше по свой начин. Всеки от двамата се чувстваше по-сроден с другия и повече привличан от него, отколкото от целия останал народ в манастира; въпреки това те не се сближаваха, въпреки това никой не можеше да стопли душата на другия. Игуменът се отнасяше към младежа с най-голяма грижовност, с най-голяма съобразителност, тревожеше се за него като за рядък, крехък, може би твърде рано съзрял, може би застрашен брат. Младежът възприемаше всяка заповед, всеки съвет, всяка похвала на игумена с безукорно държане, никога не възразяваше, никога не беше зле настроен и когато присъдата на игумена за него беше правилна, макар единственият му порок да бе високомерието, то Нарцис умееше чудесно да прикрива тази си слабост. Срещу него не можеше да се каже нищо, той беше съвършен, надминаваше всички. Но освен учените само малцина му бяха истински приятели, неговата знатност го обгръщаше като вледеняващ въздух.

— Нарцис — каза му игуменът след една изповед, — признавам, че съм виновен за една сурова присъда над тебе. Често съм те смятал за високомерен и може би с това съм бил несправедлив. Ти си много самотен, млади братко, ти си сам, има хора, които ти се удивляват, ала нямаш приятели. Дори бих искал от време на време да имам повод да те укоря; но няма такъв повод. Бих искал на моменти да си непослушен, каквито с лекота са младите хора на твоята възраст. Ти никога не си такъв. Понякога съм малко загрижен за теб, Нарцис.

Младежът обърна тъмните си очи към стария.

— Много бих желал, уважаеми отче, да не ви създавам грижи. Възможно е да съм високомерен, уважаеми отче. Моля ви да ме накажете за това. Понякога аз самият имам желанието да се накажа. Изпратете ме в някоя постница, отче, или ми наредете да върша тежка работа.

— И за двете си твърде млад, мили братко — каза игуменът. — Освен това във висша степен си надарен за езици и разсъждения, сине мой; би било пропиляване на тези божи дарби да поискам да ти възложа най-нисши задължения. Вероятно ти ще бъдеш учител или ще станеш учен. Нима сам не желаеш това?

— Простете ми, отче, не зная с особено голяма точност собствените си желания. Всякога ще изпитвам радост от науките, как би могло да бъде другояче? Но не вярвам, че науката ще бъде моята единствена област. Нали невинаги желанията определят съдбата и призванието на един човек, а и нещо друго, предопределено.

Игуменът го изслуша и стана сериозен. Въпреки това на старческото му лице се появи усмивка, когато каза:

— Доколкото съм опознал хората, всички сме склонни, поне в младостта си, да смесваме предсказанието и своите лични желания. Но тъй като вярваш, че вече си узнал предопределението си, кажи ми с една дума: за какво смяташ, че си предопределен?

Нарцис полупритвори тъмните си очи и те се скриха под дългите черни мигли. Мълчеше.

— Говори, сине мой — подкани го след дълго чакане игуменът.

С тих глас и сведен поглед Нарцис заговори:

— Вярвам, че зная, уважаеми отче; предопределен съм преди всичко за манастирски живот. Аз ще стана, така много вярвам, монах, пастор, подигумен, а може би и игумен. Не вярвам в това, защото го желая. Желанието ми не е насочено към длъжности, но те ще ми бъдат възложени.

Двамата дълго мълчаха.

— Защо вярваш в това? — попита колебливо старият. — Какво качество у тебе освен учеността трябва да се изразява в тази вяра?

— Качеството — каза Нарцис бавно, — че имам усет за характер и предопределение на хората, не само за моето собствено, а и на тяхното. Това качество ме принуждава да служа на другите, като ги управлявам. Ако не бях роден за живот в манастир, то трябваше да бъда съдия или държавник.

— Възможно е — кимна игуменът. — Изпитал ли си чрез примери своята способност да познаваш хората и съдбите им?

— Изпитал съм.

— Готов ли си да ми назовеш един пример?

— Готов съм.

— Добре. Тъй като не бих искал да проникна в тайните на нашите братя, без те да знаят, ти навярно би ми казал какво мислиш, че знаеш за мен, твоя игумен Даниел?

Нарцис повдигна клепачи и погледна игумена в очите.

— Това ваша заповед ли е, уважаеми отче?

— Моя заповед.

— Трудно ми е да говоря, отче.

— И на мен ми е трудно, млади братко, да те принуждавам да говориш. И все пак го правя. Кажи!

Нарцис склони глава и произнесе шепнешком:

— Зная много малко за вас, многоуважаеми отче. Зная, че вие сте божи слуга, комуто би било по-приятно да пасе кози или да бие камбанката в някоя постница, да изслушва изповедите на селяните, отколкото да управлява голям манастир. Зная, че вие питаете особена любов към Светата божия майка и че най-често се молите на нея. Понякога се молите, щото гръцкият и другите науки, които се изучават в този манастир, да не предизвикват объркване и да не бъдат опасни за душите на вашите питомци. Понякога се молите да не ви напусне търпението по отношение на проигумена Грегор. Понякога се молите за един спокоен край. И вие, вярвам в това, ще бъдете чут и ще го имате.

В малката стая на игумена беше тихо. Най-после старецът заговори.

— Ти си мечтател и имаш видения — каза прастарият господин приятелски. — Благочестивите и приветливите видения също могат да мамят, не се осланяй на тях, както и аз не им се уповавам. Можеш ли, братко мечтателю, да видиш какво мисля в сърцето си за тези неща?

— Мога да видя, отче, че вие разсъждавате за тях много приятелски. Мислите следното: този млад ученик е малко застрашен, има видения, навярно е медитирал прекалено. Навярно бих могъл да му възложа покаяние, то няма да му навреди. Но покаянието, което възложа нему, ще поема и аз самият. Това е, което току-що помислихте.

Игуменът се изправи. Усмихвайки се, кимна на ученика, за да се сбогува.

— Добре — каза той, — не вземай твърде сериозно своите видения, млади братко, Бог изисква от нас и някои други неща, освен да имаме видения. Да приемем: ти си поласкал един стар човек с това, че си му обещал лека смърт. Да приемем: в течение на един миг старият човек с удоволствие е слушал обещанието. Засега е достатъчно. Ти трябва да се молиш, докато отброиш една броеница, утре след ранната литургия следва да се помолиш със смирение и всеотдайност, не повърхностно, и аз ще направя същото. А сега върви, Нарцис, доста говорихме.

Друг един път игуменът Даниел трябваше да изглади отношенията между най-младия от преподаващите отци и Нарцис, тъй като те не можеха да се разберат по една точка от учебната програма. С голямо усърдие Нарцис настояваше за въвеждането на промени в обучението и умееше да ги мотивира с убедителни основания; отец Лоренц обаче от един вид ревност не искаше да се съгласи с това и всяко ново обсъждане биваше последвано от няколко дни на лошо настроение, мълчание и сърдене, докато Нарцис с чувството, че е прав, още веднъж не подхванеше въпроса. Накрая някак обидено отец Лоренц рече:

— Е, Нарцис, нека сложим край на спора. Разбира се, знаеш, че решението принадлежи на мен, а не на теб; не си мой колега, а помощник и трябва да ми се подчиняваш. Но тъй като работата ти изглежда толкова важна и тъй като те превъзхождам по служебна власт, но не и по знания и по дарби, не желая да взема решението сам, а ще изложим всичко пред игумена и ще оставим той да отсъди.

Така и постъпиха, игуменът Даниел търпеливо и приветливо изслуша спора на учените върху гледищата им за обучението по граматика.

След като двамата бяха изложили подробно и обосновали мненията си, старият човек ги погледна радостно, поклати леко белокосата си глава и заговори:

— Мили братя, и двамата естествено не вярвате, че разбирам от тези неща толкова, колкото разбирате вие. Похвално е за Нарцис, че взема така присърце училището и че се стреми да подобри учебната програма. Но щом неговият наставник е на друго мнение, то Нарцис трябва да мълчи и да се подчинява — нито едно подобрение в училището няма стойност, ако заради него се нарушават редът и послушанието в тази обител. Укорявам Нарцис, че не умее да отстъпва на вас, двамата млади учени, желая никога да не ви липсват началници, които да са по-глупави от вас; няма нищо по-добро срещу високомерието.

И с тази добродушна шега той ги освободи. Но в никакъв случай не забрави през следващите дни да ги държи под око — дали между двамата учени отново е възникнало добро разбирателство.

 

 

И стана тъй, че в манастира, който бе видял толкова много хора да идват и да си отиват, се появи ново лице, а то не принадлежеше към тези, които остават незабележими или биват бързо забравени. Това беше младеж — доста отдавна баща му бе съобщил за него, — който пристигна в един пролетен ден, за да постъпи в манастирското училище. Младежът и неговият баща вързаха конете си под кестеновото дърво, а от портала излезе да ги посрещне вратарят.

Момчето погледна към още по зимному голото дърво.

— Никога не съм виждал такова дърво — каза то. — Красиво е, забележително! Бих искал да зная как се нарича.

Бащата, възрастен господин, с угрижено и някак лукаво лице, не отдаде значение на думите на момчето. Вратарят обаче, комуто то веднага се хареса, му обясни. Момчето благодари приветливо, подаде ръка и заяви:

— Казвам се Голдмунд и ще посещавам училището тук.

Мъжът се усмихна приятелски, поведе новопристигналите през портала и нагоре по широките каменни стълби, а Голдмунд прекрачи в манастира без колебание, с чувството, че на това място вече е срещнал две същества, с които може да бъде приятел — дървото и вратаря.

Пристигналите бяха приети най-напред от отеца директор на училището, а надвечер и от самия игумен. И при двете срещи бащата, имперски чиновник, представи сина си Голдмунд и бе поканен известно време да гостува тук. Но той се възползва от гостоприемството само за една нощ и обяви, че на другия ден трябвало да отпътува обратно. Като дар предложи на манастира един от двата коня и подаръкът беше приет. Беседата с духовниците премина хладно и учтиво; но както игуменът, така и директорът гледаха с радост почтително мълчаливия Голдмунд, хубавият нежен младеж им хареса веднага. На другия ден без съжаление пуснаха бащата да отпътува, а с удоволствие задържаха сина тук. Голдмунд бе представен на учителите, получи легло в спалнята на учениците. Почтителен и с натъжено лице, той се сбогува с баща си, който замина, стоя и гледа след него, докато той, минавайки между хамбара и мелницата, изчезна през тясната сводеста врата на външния манастирски двор. Когато се обърна, на дългите му руси мигли блестеше сълза: тогава вратарят пак го посрещна с гальовно потупване по рамото.

— Млади господине — каза той утешително, — не бива да тъжиш. В началото повечето изпитват малко носталгия по баща, майка, братя и сестри. Но скоро ще видиш: тук може да се живее, и дори не зле.

— Благодаря, братко — каза младежът. — Нямам братя и сестри, нито майка, имам само баща.

— Затова пък тук ще намериш приятели, учение и музика, и нови игри, каквито още не знаеш, и едно, и друго, ще видиш. А когато ти е потребен някой, който да се отнася добре към теб, тогава ела при мен.

Голдмунд му се усмихна.

— О, много ви благодаря. И ако искате да ми доставите радост, то моля ви, бързо ми покажете къде е нашето конче, което баща ми остави тук. Бих искал да го поздравя и да видя дали е добре.

Вратарят веднага го взе със себе си и го въведе в конюшнята при хамбара. В хладния здрач там миришеше остро на коне, тор и ръж и в една от преградите Голдмунд намери кафявия кон, който беше яздил, идвайки насам. Той обгърна с двете си ръце шията на животното, което го бе познало и протегнало глава към него, опря буза до широкото му с бяло петно чело, нежно го погали, зашепна в ухото му думите:

— Здравей, Блес, мое животинче, добричкият ми, добре ли си? Обичаш ли ме още? Имаш ли храна? Мислиш ли си и ти за дома? Блес, конче миличко, колко е хубаво, че остана тук, често ще идвам при тебе и ще те наглеждам.

От запретнатия си ръкав Голдмунд извади парче хляб, което бе прибрал от своята закуска, и на малки късчета го даде на коня. После се сбогува с него, тръгна подир вратаря през двора, широк колкото пазарен площад в голям град и отчасти обрасъл с липи. При вътрешния вход благодари на вратаря и му подаде ръка: тогава забеляза, че вече не знае пътя за класната стая, която му показаха вчера, усмихна се леко и изчервен помоли вратаря да го заведе, а той направи това на драго сърце. Тогава пристъпи в класната стая, където десетина момчета и младежи седяха по чиновете. Помощник-учителят Нарцис се обърна.

— Аз съм Голдмунд — каза той, — новият ученик.

Нарцис поздрави бегло, без усмивка, посочи му място на задния чин и незабавно продължи обучението.

Голдмунд седна. Беше учуден, че видя тук толкова млад учител, едва няколко години по-възрастен от самия него, а удивен и дълбоко зарадван от това, че намери този млад учител толкова хубав и благороден, толкова сериозен, предразполагащ към себе си и любезен. Вратарят беше отзивчив, игуменът го бе посрещнал така приятелски, оттатък, в обора, стоеше Блес и сякаш бе част от родния край, а сега тук се оказа и този удивително млад учител, сериозен като учен и изискан като принц, с толкова овладян, хладен, делови, повелителен глас! Благодарен, Голдмунд слушаше, при това без веднага да разбере за какво става дума. Беше му приятно. Попаднал бе при добри, мили хора и беше готов да ги обича и да се стреми да спечели приятелството им. Сутринта в леглото, след като се събуди, изпитваше чувство на потиснатост, на непреминала умора от дългото пътуване, а когато се сбогуваше с баща си, му се доплака. Ала вече беше добре, беше доволен. Продължително и винаги отново спираше очи на младия учител, приятни му бяха неговата стегната, стройна фигура, хладно блестящите очи, рязко очертаните устни, които ясно и твърдо оформяха звуковете, и неговият възторжен, неуморим глас.

Но когато учебният час свърши и учениците шумно се вдигнаха, Голдмунд се сепна и някак засрамен схвана, че известно време бе спал. И не само той забеляза това, а и съседите му по чин го бяха видели и шепнешком съобщили на другите. Едва младият учител бе напуснал стаята, и другите почнаха да дърпат и побутват Голдмунд от всички страни.

— Наспа ли се? — попита един и се ухили.

— Чудесен ученик! — присмя се друг. — От този ще излезе голямо църковно светило. Още в първия час взе да кърти.

— Я иди сложи малкия в леглото — предложи някой и те го хванаха за ръцете и краката, за да го понесат със силен смях.

Стреснат така, Голдмунд се ядоса: почна да замахва наоколо, мъчеше се да се освободи, нанасяха му удари, накрая го пуснаха да падне, докато един все още го държеше здраво за крака. Със сила се освободи от него. Нахвърли се върху първия, който му попадна, и веднага бе въвлечен в здрава борба. Противникът му беше силно момче и всички жадно гледаха двубоя. И тъй като Голдмунд не се предаваше и стовари няколко добри юмручни удари на силния, той вече имаше приятели сред учениците, преди да знае името на когото и да било. Внезапно обаче всички светкавично се разпиляха и едва се бяха оттеглили, в стаята влезе училищният надзирател отец Мартин и се спря пред останалото само момче. Учуден, той изгледа момчето, чиито сини очи бяха смутени, а лицето му силно зачервено и разбито.

— Какво става с тебе? — попита той. — Ти си Голдмунд, нали? Направиха ли ти нещо тези палавници?

— О, не — каза момчето, — аз се справих с него.

— С кого?

— Не зная. Не познавам никого. Един се би с мене.

— Така ли? Той ли започна?

— Не зная. Не, мисля, че аз самият започнах. Те ме дразнеха и се разгневих.

— Е, няма що, добро начало, момчето ми. Но запомни, ако още веднъж тук, в класната стая, се предизвика бой, ще има наказание. А сега направи така, че да дойдеш навреме за следобедната закуска, хайде.

Усмихнат, той гледаше след Голдмунд как засрамен излезе от стаята и вървешком се мъчеше да оправи с пръсти разрошените си светлоруси коси.

Самият Голдмунд беше на мнение, че първата му проява в този манастирски живот е наистина неподобаваща и глупава; доста смутен, той потърси и намери своите съученици по време на закуската. Но го приеха с внимание и приветливо, той рицарски се помири със своя враг и от този час се почувства по-добре приет в кръга им.