Лоис Макмастър Бюджолд
Хоризонти (16)

16.

Даг успя да избегне разговора единствено защото Аркади беше заспал, но се сблъска с реалността рано на следващата сутрин. Не можеше да се нарече изгрев, приличаше по-скоро на светла мъгла. Одеялата, вещите, косите на всички бяха обсипани с ледени капчици вода. Огънят, който патрулните бяха запалили, за да направят закуска, пропукваше примамливо, но пламъците му бяха бледи, също като насядалите около него хора. В мътната оранжева светлина дори Аркади изглеждаше посивял, изтощен от пътя, с подпухнали очи.

— Мислех, че ще ви настигнем, преди да стигнете Пустошта — обясни Нийта. — И сигурно щяхме, ако ни бяха позволили да тръгнем по-рано.

Ремо се обърна към Даг.

— Изгубихме първите пет дни, защото Антан Булръш реши да ви чака. Казах му, че Аркади може и да блъфира, но ти не би направил подобно нещо. Когато най-сетне ми позволи да отида до фермата на семейство Бриджър, за да проверя, се оказа, че сте заминали преди четири дни.

— След това — продължи Нийта — изгубихме още два дни, за да се разправяме. Най-сетне лагерният съвет надделя над капитана. Трябваше да тръгнем след вас като куриери и да сменяме конете по пътя, но Антан не позволи.

— Имахме късмет и по пътя, и с времето — призна Даг. „Аз ги тласках напред.“ Прииска му се да бе имал повече време, за да са още по-далече.

— Както и да е — рече Нийта. — Не е нужно да продължавате на север. Спечелихме!

Аркади присви любопитно очи. Бар се спотайваше зад рамото му и мълчеше.

— Решил съм да замина на север и съм го обещал на роднините си от семейство Блуфийлд — отвърна Даг. — А тези фермери разчитат да им бъда водач, защото не познават пътя. Освен това им обещах да стигнат живи и здрави в долината на Грейс. — Погледна Аркади. — Надявам се, разбира се, Аркади да продължи с нас. Дори не съм му показал красотите на Севера. Има много, което да научи и види.

— Но защо? Ние ви извоювахме всичко! Даг ще бъде приет в лагера, ще получи права на жител, въпреки че се е оженил за фермерката, и ще получи лечителска шатра на пазара! Лечител Чала много се заинтересува, откакто научи номера с отомайването.

Аркади примигна. След него и Даг.

Бар се огледа.

— Имам по-добра идея. Защо не тръгнете на север с нас? Поне за известно време. Вече сме минали половината път, а миналата есен ми казаха да не се връщам без теб, Ремо. Подозирам, че Пърл Рифъл ще ми се стори съвсем различен, но искам да приключа старата си задача, преди да… се заема с нещо друго. Направи и ти като мен.

Ремо поклати глава.

— Ти просто не разбираш. Открих си нов дом, където хората няма да се държат с мен като с боклук. Не ми трябва да се връщам и да лазя в краката им, за да получа място в добър патрул. В Ню Мун имат нужда от мен.

Да се отърве от въображаемите си грехове също като змиите, които сменят кожата си, и да отхвърли семейството, което непрекъснато го критикува — Даг разбираше защо южният лагер се струва толкова примамлив на младежа.

— Това, което искаш, не е същото като това, от което се нуждаеш — засече го Бар. — В Ню Мун Кътоф разполагат с достатъчно патрулни. На север от Грейс няма нито един лагер, който да се похвали със същото. — Погледна многозначително Тавия, която докосна със съмнение устните си.

Нийта вирна брадичка.

— Бар може да прави каквото пожелае. Нас ни изпратиха, за да придружим Аркади и Даг до лагера. — Даг веднага забеляза, че не включва Фаун. — Както и да е — обърна се тя към Аркади, — предполагам, че се наживя сред природата без никакви удобства, лечителю. При това на твоята възраст. Веднага ще те отведем в удобния ти дом.

Аркади избърса очите си с ръкав и изпъшка:

— Богове. Не мога да мисля, когато съм покрит с мръсотия.

Аркади не беше по-мръсен от останалите, но Даг си премълча. Фаун и Сумак приготвяха чай. Сумак стана и без да каже и дума, подаде първата чаша на Аркади. Той я пое с усмивка и отпи.

Сумак погледна студено Нийта и заяви:

— Никой няма да върви никъде поне още един ден. След като нашите животни имат нужда от почивка, вашите са в още по-лошо състояние, при положение че са изминали същото разстояние за две трети от времето. Даг не може да остави хората си пръснати на десет мили по пътя, защото това е против разбиранията на патрула. Най-малкото трябва всички да стигнем до долината и да се организираме. Има достатъчно време да се разберете по-късно. След закуска.

— Съгласен съм — каза Даг.

Аркади огледа насядалите, сви рамене и каза:

— Даг командва.

Нийта разбра, че Сумак я е надхитрила, но не успя да измисли подходящ аргумент, тъй като тя имаше право за конете. Изядоха закуската, след което се заеха да вдигнат лагера.

— След като обядваме — прошепна Сумак на Аркади, — след като се спуснем, ще ти покажа трика на патрулните за намиране на по-топла вода, с която да се измиеш.

— Чудесно — въздъхна Аркади.

Беше им отнело цял ден, за да се изкачат до върха, но отне само половин, за да слязат. Добре че болният Граус остана да лежи в каруцата, тъй като съпругата му беше по-разумната от двамата. Аш и Индиго й помагаха. Стигнаха в долината без нито една каруца да се преобърне по криволичещия път, въпреки че им се наложи да изместят две паднали дървета и да разчистят малко свлачище. Когато мъглата се вдигна, денят се оказа топъл, а по-късно намериха подходящо място за нов лагер. Последва суматоха, докато нахранят четирите момчета от Юга и Уит, преди да ги пратят да доведат Бо и Ход с останалия багаж. Едва ли щяха да се върнат до следващия следобед.

Даг отиде да потърси Аркади, но така и не успя да го открие. Не бе в обсега на усета му за същност.

— Видя ли къде отива Аркади? — попита той Фаун.

— Ами… — поколеба се съпругата му.

— Кажи?

— Сумак го заведе в гората да му намери топла баня. Тя така каза.

Даг я погледна недоверчиво.

— Аркади наистина си взе ароматен сапун, кърпа и бръснач — каза Фаун. — Сумак пък носеше одеяло, сигурно за да се увие след банята. — И подхвърли срамежливо: — Да не би да са тръгнали да ловят катерици?

Даг си пое въздух.

— Не съм сигурен.

Младата му съпруга го погледна с неудобство.

— Не си длъжен да тръгнеш след тях, нали? Въпреки че Сумак ти е племенница.

— Да не би да искаш да ми отхапят и другата ръка? Не. Сумак е разумна жена. А Аркади… Аркади е приемлив ухажор. — Кръвната линия на Аркади беше безупречна, а що се отнасяше до разликата в годините, тук Даг не смееше да каже и дума.

Фаун въздъхна облекчено.

Бавна усмивка плъзна по устните на Даг, когато си представи как Аркади се разправя с роднините му от шатра Редуинг, ако Сумак успее да го заведе у дома. Даг не се съмняваше, че Аркади ще постигне своето — мътните го взели, Дар нямаше да издържи и пет минути. А пък Кумбия — е, за нея бе сигурен, че ще се държи любезно с лечителя. Само че нямаше да отстъпи за нищо на света.

„Не се увличай, патрулен.“ Аркади и Сумак бяха сложни характери, което можеше да им помогне, но можеше и да не им помогне. Не се бяха разкрили пред Даг. Аркади даваше вид, че му е приятно да слуша спомените на Даг и Сумак. Да не би да прикриваше лесно ранимото си сърце? Това беше разумен ход пред Сумак, а Аркади беше достатъчно мъдър.

От друга страна… Сумак и Рейз трябваше да си тръгнат преди дни, още при Хардбойл, и досега щяха да са със сто мили по-близо до езерото Хикори. Май срещата с добрия стар чичо Даг не бе единствената причина да се бавят.

А сега се появи и Нийта и се започна нещо като съревнование, доста добре прикрито. Даг подозираше, че Сумак е свикнала единствено със съперничество от страна на мъжете, нещо, което се случваше рядко, тъй като те я следваха като патета. Като капитан на патрул тя бе обучена да мисли бързо и да действа още по-бързо, когато се налага. Ако Аркади утре заминеше на юг, пътищата им едва ли щяха да се пресекат отново.

— Горките катерици — измърмори Даг. — Нямат никакъв шанс.

Фаун се ухили.

— Дали и ние да не си потърсим? След като Сумак може да намери топъл извор в тези гори, ти също можеш.

— Планът ти ми харесва, Искрице.

— Ще донеса сапун.

— И одеяло. В коя посока ще тръгнем?

— Няма значение, стига да не е на северозапад. Там има кой да се погрижи за многобройните катерици.

— Права си.

Даг отиде да намери Бар, за да го предупреди, че няма да са наоколо следобеда, и видя, че е с Нийта и Тавия.

— Виждал ли си Аркади? — попита Нийта. — Трябва да му набия малко ум в главата.

— Разбрах, че е отишъл да се изкъпе.

— Накъде е тръгнал?

— Не видях. — Даг говореше истината. След това предположи: — Надолу по течението. — На югоизток, накъдето текат потоците.

— Тръгвай, Тавия — нареди Нийта. — Аркади няма работа сам в гората. Не е безопасно.

— Едва ли е далече, а и едва ли ще се зарадва на компанията ви — отбеляза Даг. — Той обича да е сам.

Тавия се притесни, когато си представи как прекъсва банята на лечител Аркади. Двете продължиха да спорят, докато Даг и Фаун се измъкнаха тихо в западна посока.

 

 

Даг отдавна мечтаеше за такъв приятен следобед, още от времето, когато замисляше сватбеното пътешествие. Двамата с Фаун навлязоха дълбоко в гората и младата жена откри тих поток, който ромолеше по скалите и се вливаше в обляно от слънцето езерце. Брегът бе покрит с избуял хвощ. Наоколо бяха нацъфтели диви планински цветя. Макар да не бързаха да се приберат, когато се върнаха, се оказа, че Аркади и Сумак все още ги няма.

Планинският хребет, който бяха прехвърлили, скри слънцето рано и от гората се спуснаха сенки под все още ясното небе. Сенките бяха станали плътни, когато Аркади и Сумак се появиха откъм дърветата. Стори му се, че от двойката се излъчва светлина, че буквално извира от полузаслонените им същности. Спряха, пуснаха си ръцете, Аркади се обърна, за да оправи неизсъхналата коса на Сумак, която падаше също като нощна сянка чак до бедрата й, и я среса с пръсти. Какви щастливи пръсти… Едва сега Даг разбра какво е различното у лечителя — освен очевидното. Сребристата му коса вече не беше вързана на траурен кок, а сплетена и преметната през рамо. Типично в северняшки стил. Дали не бе дело на Сумак?

Независимо от това, колкото и дразнещо да му се стори, нито един от двамата не подхвърли интересна забележка; вместо това се заеха да приготвят вечерята, без да си обръщат повече внимание. Семейство Басуд се бяха отделили, но Фаун, Кала и Бери се събраха, за да опекат рибата, която Ремо и Бар бяха уловили в близката бързоструйна река. Нийта наблюдаваше Аркади с тревожен поглед, но или прояви достатъчно здрав разум да не го притиска, или бе прекалено заета с вечерните задължения около огъня и конете, за да й остане време.

Даг се чудеше дали не трябва да попита Аркади какви са намеренията му, но прецени, че това ще е неправилен подход, и когато звездите се показаха, притисна Сумак.

— Приятно ли прекара следобеда? — попита я приятелски.

— Много. Ами ти?

— И аз. Не че искам да те разпитвам.

Забеляза усмивката й, макар да се бяха скрили в сянката на едно цъфнало лирово дърво.

— Но едва се сдържаш да не започнеш да ме разпитваш.

— Чувствам известна отговорност за партньора си.

Сумак вирна брадичка и заяви:

— Обичам мъже с чисти ръце. Мъже, които знаят какво да правят с тях.

— Трябва ли да те питам дали намеренията ти са почтени?

— Намеренията са като желанията. Не винаги получаваш това, което искаш.

— Аркади… е много чувствителен човек. Силен е по свой си начин. Можеш да… ако… — Даг се опита да намери точните думи. — Можеш да го нараниш.

— Ясно ми е. — Най-сетне блестящите й очи станаха сериозни. — Двамата си поговорихме.

— Поговорихте ли си? — Даг се опита да си представи как Аркади води разговор. Не успя. — За какво?

— За много неща. Първо, за нещата, които ни свързват.

— Какво например? — полюбопитства Даг. Очевидно двамата не бяха чак толкова различни.

Тя отново се усмихна.

— Няма да ти кажа. Но си прав за едно — този човек е изключителен.

Даг прочисти гърлото си.

— А той… хм… каза ли ти за първия си брак?

— С Брина ли? А, да, още преди дни.

— Така ли? — слиса се Даг. — Една седмица не е много време да се промениш, след като петнайсет години си избягвал… онова, което си избягвал.

— Да, началото за мен идва по-късно. Той се тревожи, че проблемите им с Брина могат да се повторят. Според него не бива да се обвързваме, преди да сме сигурни, че нещата ще потръгнат. Така няма да се наложи да напусна патрула и да преобърна живота си за едното нищо. Но и двамата ще се радваме, ако ни дадеш благословията си.

Не че благословията му струваше нещо, но на Даг му трябваха няколко секунди, за да премисли. Представи си как казва: „Да, разбира се, Аркади, направи дете на племенницата ми! Семейството ще подскочи от радост!“ Може би наистина щяха да се зарадват.

— Вече е време — продължи простичко Сумак. — След петнайсет години, през които съм премислила добре какво не искам, не ми трябва много време, за да съм наясно какво правя. Въпреки че не съм била в подобна ситуация досега. На вас с Фаун колко време ви отне, докато разберете, че сте един за друг?

— Ами… няколко седмици. — Реши, че е по-добре да бъде честен. — Всъщност два дни. Няколкото седмици бяха, за да съберем кураж.

Тя се усмихна хитро.

— Ясно. — Пое дълбоко дъх. — Когато бях на двайсет, знаех всичко за бъдещето си. Сега вече не знам нищичко. Знам обаче, че партньорът ти ще замине на север, когато замина и аз. Така че можеш да ми благодариш.

— Благодаря ти, Сумак — рече доволно Даг. След това заговори по-спокойно: — Пожелавам ви всичкото щастие на света.

Тя се усмихна и той се учуди, че това сериозно лице може да бъде толкова нежно.

 

 

Сумак се оказа права за намеренията на Аркади.

Нийта обаче не се отказа и заяви, че няма да си тръгне, отчасти защото Ремо бе обхванат от вълнение и тревога заради Бар. Тавия през повечето време си мълчеше. Само че когато керванът пое отново по Северния път, вече бяха двайсет и трима и разполагаха с достатъчно коне и мулета. Така поне нямаше да се превърнат в лесна плячка на бандитите.

В продължение на три дни от двете страни на пътя се издигаха високи ридове, обрасли в зеленина, която скриваше небето. Тук не живееха много хора. По равните места се мяркаха бедни барачки, чиито обитатели едва свързваха двата края, като осигуряваха необходимата за пътниците храна. Граус се възстановяваше от треската и вече бе поел юздите, оглеждаше жадно земята, но бе ясно, че всяка долина е вече заета.

Уит забеляза, че сестра му носи на врата си ореха подарък за рождения си ден. Даг се притесняваше, че ще трябва да го убеждава да е следващото му опитно зайче, но младежът се съгласи с радост. Отначало патрулният мислеше да намерят някое закътано място, след това си припомни как бе постъпил с Крейн, когато зареди първия си споделящ нож. Споменът го притесни: не му беше приятно да върши сложни операции със същността си пред публика, но спътниците му бяха очаровани и приятелски настроени. Припомни си собствените си думи: „Използвай всеки случай да се сприятелиш и да обучаваш хората“.

Същата вечер, докато бяха около огъня, Даг се зае със следващата си задача. През първите няколко минути се разправяха чия коса да заеме Уит, защото къдриците му бяха твърде къси — на сестра си или на съпругата си. Накрая се спряха на косата на Бери. Тя се намръщи, когато Фаун клъцна дебел кичур. Дебелите пръсти на Уит нямаше да успеят да сплетат връвта, още повече че от кръвта му тя стана хлъзгава. Всички се събраха, като Езерняците се бяха ококорили дори повече от фермерите, когато Даг седна на един дънер зад Уит и му помогна да вплете същността си в сплетената коса.

— Значи така са направили брачните си върви! — измърмори Тавия. Индиго наблюдаваше очарован и потриваше пръсти, сякаш го измъчваше някакъв стар спомен.

Даг носеше малката кесия с орехи още от езерото Хикори, пъхната на дъното на дисагите и напълно забравена по време на пътуването по реката. Сега взе един, завъртя го между пръстите си и усети тръпка при спомена за дома. Вдигна поглед към Сумак, която го наблюдаваше над рамото на Аркади, и й се усмихна. Всеки орех с твърда черупка можеше да поеме зареждането, но Даг се радваше, че разполага тъкмо с тези.

Аркади коленичи до тях, без да изпуска Даг от поглед. Патрулният беше свалил приставката с куката, бе обгърнал с дългите си ръце Уит и бе отпуснал брадичка върху рамото му. Истинските му пръсти работеха заедно с пръстите на Уит, за да хлъзнат ореха в мрежичката от коса, а призрачните му пръсти оформяха зареждането, като улавяха частици от същността на Уит.

— По-полека, Даг — прошепна Аркади. — Ще се изтощиш до смърт, ако влагаш толкова много същност.

Истината бе, че създател Вейв му бе направила същата забележка — че влага прекалено много от същността си. Даг отпусна малко. Двамата с Уит сложиха висулката с ореха на врата му, тя докосна кожата и се очерта на отворената яка на ризата. Даг разпери пръстите на призрачната си ръка и отпусна зареждането. Стисна зъби, понеже го преряза остра болка. Догади му се и краката му измръзнаха. Аркади си пое дъх през зъби, а Сумак, усетила болката, разтвори устни. Ремо изпъшка. Също като разстилащ се сатен, лъскавата същност на щита плъзна по кожата на Уит и го обгърна целия. От главата до петите. „Точно така!“

— А сега какво? — попита Уит и стисна ореха.

— Не усещаш ли? — попита Сумак.

— Не бих казал. — Уит вдигна поглед. — Какво? Да не би вече да свършихме?

— Да. — Даг се изправи, протегна се и стисна пръсти. Намръщи се, когато усети колко е схванат гърбът му. Уит заподскача около огъня и помоли Бар и Ремо да опишат как изглежда същността му.

Граус Басуд очевидно очакваше някой от фермерите да бъде принесен в жертва и да започне канибалският ритуал, затова се обади разочаровано:

— Това ли е всичко? Че той не направи нищо!

— Сега направи и на Бери! — настоя ентусиазираният Уит. — И на Хоторн.

Хоторн хлъцна от радост, а Бо го перна по главата. Ход също се примоли:

— Искам и на мен.

Бери стисна косата си и се разсмя.

— Че аз ще остана плешива!

Аркади погледна свилия се на дънера Даг и попита:

— Може ли аз да пробвам със следващия?

Даг рязко вдигна глава и присви очи от изненада. Сумак стисна окуражително рамото на Аркади и го побутна напред, а Бар подхвана Даг, който се олюля от слабост.

Аркади преглътна и зае мястото на Даг на пъна. Фаун отново отряза кичур от косата на Бери с шивашката си ножица, след като дълго обсъждаха откъде да бъде, за да не се вижда, докато расте.

— Вие Езерняците после трябва да ми подсилите пръстите, защото са целите нарязани — заяви Бери, докато сядаше, стиснала кичура коса. — Иначе няма да мога да свиря на цигулка. — Доброволците бяха много и тя кимна доволно и започна. Ловките й пръсти се справиха със задачата значително по-бързо.

Аркади улови същността й на втория опит — Даг остана силно впечатлен — и вплете зареждането с лекота. От друга страна, на Аркади понякога му се налагаше да прави зареждане, също като на всеки лечител и създател на споделящи ножове. Даг усети нова надежда. Ако повече лечители и създатели освен него и невероятния Аркади успееха да усвоят тази техника, нещата щяха да потръгнат. „Може би това е решението.“ Дори Аркади изохка, когато отпусна зареждането, и лицето му пребледня. Сумак стисна ръката му и го държа здраво, докато дишането му се успокои.

— Най-добре да спрем за тази вечер — помоли Даг. — Така разполагаме с три различни мостри, които можем да проучваме. — Същността, вплетена във всеки, бе различна и Даг не беше сигурен коя изработка е най-добрата. Когато усъвършенстваше умението си, щеше да направи нов щит за Фаун. Не мислеше, че нейният е прекалено зареден, дори му се искаше да го направи двойно по-силен, за да пази и нея, и детето — вече мислеше, че ще е дъщеря, макар да му беше трудно да познае заради щита, — което растеше толкова бързо в нея.

— Не изглеждаше зле — подхвърли Вайо на Бери.

— Те просто не ни показват нищо — изръмжа Граус.

Бар опита да направи подсилване на пръстите на Бери и не можа, защото същността му се плъзгаше. Повикаха Аркади за съвет.

— Щитът отблъсква въздействието на същността — обясни той, хвана ръката на Бери и я погали. — Няма значение дали намерението е добро, или лошо. Можеш да развалиш щита, като свалиш ореха, но аз на твое място не бих го направил.

Бери погледна изпитото му лице и кимна с разбиране.

— Да, все едно да потопиш лодката, която току-що си пуснал на вода. Просто ще си измия добре ръцете и ще ги превържа. Раничките не са дълбоки. До утре ще се оправят.

Даг се обърна към Аркади.

— Сега разбираш ли защо няма да приключа, докато не направя щит, който може да се сваля и слага?

— Има над какво да помислим. — Раменете на Аркади бяха превити от умора, както след спешен случай в лечебницата, но медните му очи блестяха от вълнение.

— Просто не разбирам — обади се Граус — защо вие Езерняците искате да направите нещо, което да ви пречи.

— Точно така, изглежда напълно безсмислено — измърмори Нийта.

— Не се опитвам да защитя фермерите от Езерняците — обясни Даг. — Поне не напълно, въпреки че ще има доста интересни последици. Защитавам ги от злините. От морящите твари.

Граус се намръщи. Ето го и поредния фермер, който не вярваше в заплахата, която никога не бе виждал и за която не бе чувал почти нищо. В противен случай нямаше да напира толкова да се премести да живее на север, реши Даг. Вайо му се стори по-уплашена.

Представлението приключи и дойде време да си лягат. Нощният ветрец шумолеше сред дърветата. Даг притисна Фаун до себе си под одеялото.

— Браво, Даг.

— Добро начало, но само може би. Все още не съм готов.

— Хм. Помисли само колко много постигна от миналата година.

Не му трябваше да усеща полузаслонената й същност, за да усети как й въздейства споменът.

— И двамата изминахме дълъг път — продължи тихо тя. — По това време миналата година… вече бях направила голямата си глупава грешка и бях решила да избягам от къщи, обзета от паника. И отчаяние.

Той плъзна пръсти по напрегнатите мускули на гърба й и го разтри. „Повече няма да се сещаш какво е отчаяние, Искрице. Не и ако зависи от мен.“

— Чакай да помисля. Аз бях на хилядния си патрул, когато Чато ни повика в Гласфордж. Бях на границата да се откажа от всичко и да споделя смъртта си и бях смъртно уморен от всичко. Това го помня ясно.

Фините й пръсти прогониха лошите спомени.

— Тогава можеше ли да си представиш къде ще бъдем сега? Можеше ли да си представиш, че тази вечер ще зареждаш щит?

— Богове! Не. Не съм си и представял, че ще работя със същността. Дори в мечтите си, да не говорим, че мечтите ми в повечето случаи не бяха никак хубави.

— Виждаш ли? — Тя притисна устни към ключицата му и се насочи нагоре. — Когато си намръщен и сърдит, най-хубавото е, че всичките ти изненади са хубави.

Той се изкиска.

— Точно така е, Искрице.

 

 

Следващия следобед бяха в полите на следващия проход. Спряха рано, за да измислят най-добрия план как да прекарат каруците. Ако тръгнеха в зори, Даг се надяваше всички да са в долината от другата страна до утре вечерта. Долината, гола и ненаселена, също като Пустошта, бе последното място, където земята бе нагъната като неопънато одеяло; пътят се спускаше напред към ненаселени земи близо до долината на Грейс. При тази мисъл Даг усети тръпка. „Двамата с Искрицата и бебето се прибираме у дома.“ Щяха да си направят дом в непозната земя, въпреки че едва ли щяха да режат дървета и да вадят дънери.

Докато обикаляше лагера, преди да си легне, усети, че Нийта го следи. Изглежда, трябваше да промени навиците си; ако някой искаше да го нападне, нямаше да му е никак трудно. Нарочно забави крачка, за да може тя да го настигне, макар никак да не му се искаше да поднови спора за посоката, в която пътуваха.

— Приятна вечер — отбеляза тя.

— Да. — Небето бе обсипано със звезди, хладният мрак бе зареден с пролетен аромат, отвсякъде звучаха песните на буболечки и жаби.

— Знаеш ли… — тя докосна ръкава му и се усмихна топло, — добре дошъл си в постелята ми.

Да не би да беше почерпила вдъхновение от Сумак? Да не би да имаше намерение да го прелъсти, за да го накара да се върне на юг? Какво им ставаше на младите жени този сезон, защо не го оставяха на мира? „Къде бяха, когато бях на двайсет и две и можех да направя нещо по въпроса?“ Потискащият отговор: „Все още не са били родени“ никак не му хареса. Първо Кала, след това Нийта, въпреки че Кала говореше по принуда. Нийта беше по-настойчива.

— Поласкан съм, че отправяш подобно предложение на човек на моята възраст, Нийта, но знаеш, че съм обвързан. — Той докосна връвта на лявата ръка, скрита над приставката, и по този начин се отдръпна от пръстите й. Усмивката на Нийта не трепна.

— Тя е фермерка. Никога няма да разбере.

Искаше да каже, че няма да усети промяната в същността му.

— Това не е важно. — Трябваше да пресече всичко това още в зародиш, при това много бързо, по възможност без да прояви жестокост. „Прости ми, Каунео, че ще използвам паметта ти по този начин.“ Само че Каунео бе капитан на патрул и щеше да разбере. — Изглежда, не разбираш, затова ще ти обясня. Ще го кажа един-единствен път. Много обичах жена от патрула…

— Може отново да се случи.

— Няма. Никога повече. Докато съм жив, няма да се обвържа с жена, която е застанала на пътя на бедите.

— Говориш за Вълчи хребет, нали? Случилото се там е истинска трагедия, но битката е била велика. — В очите й заблестя съчувствие.

— В интерес на истината, битката беше доста глупава. В продължение на две седмици след това бях прекалено замаян от кръвозагуба, за да се надигна от постелята, и имах предостатъчно време, за да помисля как по-добре е могло да протече всичко. Ако можех да върна времето назад, щях да жертвам целия патрул, и братята й, всички, за да спася нея, и нямаше да изпитам угризения или съжаления нито за миг. Нито един патрулен или капитан няма право да изпада в подобно състояние, затова никога повече няма да поема по своя воля такива задължения.

Тя понечи да заговори, но той я прекъсна:

— Едно от нещата, които най-много обичам у Фаун, е, че тя не е патрулен и никога няма да бъде. Тя няма нищо общо с Каунео. Ниска е, вместо висока, с тъмна коса, вместо огненочервена, с кафяви очи, вместо сребристи, двамата с нея сме напълно неравнопоставени и като възраст, и като усет за същност. Фермерка е, не е Езернячка… списъкът е дълъг. Мога да я наблюдавам цял ден и образът й няма да събуди в мен нито един болезнен спомен. — С изключение на яркостта на същността й. В това отношение двете му съпруги си приличаха много. Той трепна при спомена и се запита защо не се бе замислял никога досега за това. — Престани вече, Нийта. Само ще поставиш и двама ни в неловко положение, без да има защо. Има млади мъже, по-добри от мен.

— Те са идиоти — изсумтя тя.

— Ще пораснат. — И ще се превърнат в стари идиоти. Това бе сигурно.

Тя не помръдваше. Обзет от отчаяние, Даг се запита дали да не й каже: „Ти си сладурана, но тактиката ти е прозрачна и не бих те докоснал и с пръчка“, но така щеше да я обиди и нарани. Със сигурност нямаше жена, която да го вземе в леглото си, защото е прекрасен, а Нийта не се бе замисляла досега — първия път, когато се срещнаха, преди да научи за старите му подвизи, го бе погледнала като досадно насекомо, което е смачкала. Само че сега се бе събудило обожание към героя.

Преди да каже нещо, за което щеше да съжалява, тя вирна брадичка и той започна да се успокоява. Бе прекалено горда и като жена, и като патрулен. Даг се надяваше, че разговорът им я е убедил, че няма смисъл да обсъждат повече посоката, в която вървят, въпреки че бе напълно възможно Нийта да изпрати партньорката си да се пробва и тя. Тогава вече нямаше да знае дали да плаче, или да се смее. Мислеше обаче, че Тавия има повече разум.

Нийта имаше по-належащи проблеми от това дали ще има мъж, с когото да си легне. Даг не бе сигурен какво бе направила в Ню Мун Кътоф, за да извоюва разрешение за връщането на Аркади, но бе сигурен, че няма да я погледнат с добро око, ако се върне без лечителя. Имаше и по-лош вариант. Ремо и Тавия можеха да решат да останат на север. Даг предполагаше, че ако не друг, то поне Антан ще се зарадва, ако се върнат без Даг и Фаун. Да не би капитанът на патрула да я бе изпратил с надеждата да се провали? Тази мисъл не му се понрави, макар Даг да разбираше желанието на Антан да подреже крилцата на напористата млада жена и да й даде суров урок, тъй като сама си бе виновна.

Затова на сутринта Даг не се изненада, когато видя, че Нийта и малкият й патрул оседлават конете, за да преминат прохода заедно с всички. Предстоеше дълъг и натоварен ден и след като трябваше да свършат заедно какво ли не, двамата постигнаха негласното споразумение, че снощният разговор не се е състоял. Добре поне, че сърцето й не беше разбито. Даг не можеше да я вини за решителността й, въпреки че тя нямаше да й донесе нищо добро.

 

 

След трудностите около прехода и проливния дъжд, който се изля на следващия ден, тръгнаха късно. Накъсаните сиви облаци се разпръснаха до обяд, огря слънце и горещина заля безлюдната местност. Керванът пъплеше по калния път и успяха да избягат на първите ята комари под сянката на дърветата. Дори най-тихите гласове отекваха в скалите. Даг яздеше заедно с Фаун, Уит и Бери в началото на колоната. Въпреки жегата Фаун разглеждаше местността с огромен интерес и не беше уморена, както често се случваше напоследък.

— Колко хора живеят в Клиъркрийк? — обърна се тя към Бери.

— В селото са може би седемстотин, но из долината са пръснати към две хиляди.

— Питах се дали мястото е достатъчно голямо за Даг — вече за Даг и Аркади всъщност — да си направят лечителска шатра. Ако хората са малко, няма да има достатъчно пациенти. Ако е прекалено голямо, ще са затрупани с работа. Силвър Шоулс е прекалено голям. Не знам за Трипойнт.

— По-голям е от Силвър Шоулс — обади се Даг. — Не знам дали това лято ще остане време да те заведа там и да ти го покажа.

— Ще е невероятно да минем по целия Северен път от Греймаут до Трипойнт — съгласи се Уит. — На мен ми се иска да заведа Бери и до Уест Блу, обаче не знам дали времето ще ни стигне.

Уит нямаше търпение да покаже новата си булка на семейството. Естествено, каза си Даг.

— По дупето ми излязоха мазоли от този Северен път — оплака се Фаун. — Ако отидеш, ще ми доведеш ли кобилата и жребчето? И да не забравиш чувала с плънкини, леля Нати обеща да ги пази.

— Мислех си да отидем заедно — отвърна разочаровано Уит.

— Ще видим. Къщата ти колко близо е до реката, Бери?

— На миля нагоре по Клиър Крийк. На самия бряг.

— Значи си почти в долината Грейс. Ами лодките и моряците — те идват ли там? Прилича ли на речен град?

— Почти. Клиъркрийк Ландинг, на самото устие на притока, си е отделно село, само дето от време на време, когато водата приижда, стават наводнения. Да не би да мислиш за работата на Даг? Момчетата, които работят по реката, се нараняват и боледуват, и то не само от треска.

— Мислех за нещо, което Фаун каза веднъж: че реката била като село с една улица, дълго две хиляди мили — обади се Даг. — От известно време си мисля, че ако искам онова, което върша, да се разчуе, хората, които живеят и работят по реката, ще са ни като куриери.

Бери кимна одобрително: ако Даг не плаваше редовно, то да заживее някъде по реката щеше да е най-разумното.

— За нас с Хоторн ще е от голяма полза, ако с Фаун и Аркади ни пазите къщата, докато ние се спускаме по реката с новите товарни лодки — ако тази година успеем да направим лодка до есенното пълноводие. Уит има още много да учи, преди да го направя капитан и да го оставя да пътува сам, а аз да остана на брега като Фаун. — И посочи с брадичка корема на зълва си.

Уит се усмихна невинно.

— Сигурно нямаш езеро в имота си, Бери?

— Напротив, имам.

Лицето на Фаун грейна.

— Наистина ли? — Вече бе намислила да засади плънкини. Щеше да види Даг. Клиъркрийк, Олеана, се очертаваше като града на тяхното бъдеще.

— Каква странна местност — възкликна Фаун и се огледа. — Къде изчезнаха дърветата? Да не би тук да е имало злина, Даг?

Гората съвсем се беше разредила, стърчаха само няколко дъба, кората им бе набраздена от черни белези.

— Не, пожар — отбеляза Даг. — Преди няколко години в тази долина имаше страшна суша. Но всичко се възстановява.

Фаун погледна ниската зеленина.

— Голям пожар е било.

Уит присви очи към далечината и каза:

— Вижте какъв странен човек идва към нас. Я, че той да не би да е гол?

Даг проследи погледа му и отвори полузаслонената си същност. Едър рошав мъж със странна петниста кожа куцукаше по пътя. Даг си пое рязко дъх и възкликна:

— Богове, това е глинен! — Изправи се на седлото и изрева през рамо: — Бар! Ремо! Идва глинен! Вадете копията за мечки! Сумак… — Мътните я взели, къде се беше дянала Сумак? Ами Аркади? Не бяха в обсега на усета му за същност. След като по този път се мотаеше истински глинен, господарят му, злината, едва ли беше далече. „Съвсем не е далече.“ Даг се напрегна, но не успя да я усети. Сети се — богове, къде му беше умът? — че тази сутрин не се бяха разминали с нито един пътник на юг. И предишната вечер. Откога ли не бяха срещали други пътници?

— Фаун! — Паниката оцвети света на Даг в червено. — Върви назад при каруците, накарай ги да спрат, събери фермерите и останете вътре. — Сети се за нещо друго. — Обясни на онези, които не знаят какво става.

Фаун дръпна юздите на Сврачка. Уит я гледаше зяпнал.

— Добре — отвърна веднага тя и обърна кобилата.

Даг се врътна в обратната посока, нави юздата на куката, извади ножа и заби пети в хълбоците на коня. Копърхед се стрелна напред като светкавица.