Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ера на викинги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Raven’s Peak, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 89 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Робинята

Редактор: Балчо Балчев

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава двадесет и седма

Подир два дни, един късен следобед, Ларен седеше пред къщата и предеше с хурката си. От нишката щеше да бъде изтъкано светлосиньо платно, също като очите на Мерик. Вече виждаше ризата, която щеше да му ушие. Тананикаше си тихо, заобиколена от делнични шумове, толкова познати, че почти не ги дочуваше. Изведнъж чу Таби да вика с цяло гърло. Захвърли хурката и скочи.

Той тичаше към нея със смъртнобледо лице, босите му крака бяха мръсни и кървяха, издрани от къпините.

— Ларен! Къде е Мерик? Ларен!

Тя се спусна към него, коленичи и го сграбчи за раменете.

— Какво има, Таби? Какво си направил?

Той бе запъхтян и няколко мига не можа да отговори. Тя го държеше, вълнението му се предаде и на нея и сърцето й започна да тупка все по-бясно.

— Кажи ми — рече тя и го разтърси. — Какво е станало?

— Клив — изстена Таби. — Той ще умре, трябва да побързаш, Ларен. Въже. По-бързо!

Отскубна се от нея и хукна, крещейки през рамо:

— По-бързо!

Мерик се появи внезапно с наниз херинги. С него бе старият Фиррен.

— Ела бързо! — подкани го припряно Ларен. — Нещо се е случило с Клив! Вземи въже!

Мерик викна на Олег и на още десетина мъже. Всички побягнаха след Таби. Скоро го настигнаха. Мерик го вдигна на рамото си и му рече спокойно:

— Кажи ни къде да идем, Таби. Не се тревожи, момчето ми, кажи.

Таби вече плачеше от страх, докато се изкачваха по тясната пътека към Рейвънс Пийк, върха, където Ерик бе убит с камък.

— Под ръба — промълви Таби със слаб и треперещ глас, но Мерик го разбра. Остави го на земята и се втурна към издатината на скалата. Клив висеше в безсъзнание на около петнайсетина стъпки под нея, оплетен в един буен храст.

— В името на боговете, паднал е.

Олег светкавично размота въжето.

— Аз ще го взема — рече Мерик и върза въжето около кръста си.

Олег се вкопчи в рамото му.

— Слушай. Храстът не изглежда много здрав, а ти си доста едър, Мерик. По-добре Елър да слезе.

Мерик кимна бавно. После извика:

— По-живо, Елър, по-живо.

Олег и Роран спуснаха Елър с въжето по острия ръб на скалата.

— Храстът няма да издържи — обади се Ларен, втренчена надолу.

— Напротив — възрази Мерик. — Храстът ще си стои на мястото, докато освободим Клив.

И тя повярва на думите му. Коленичи и прегърна Таби.

— Браво на теб — похвали го тя и целуна мръсната му буза, а ръцете й го галеха по гърба. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи? Клив сам ли падна?

Внезапно Таби целият се скова в обятията й. И наведе глава.

— Таби? — намеси се Мерик. — Какво стана?

— Не знам — отвърна Таби, сгушил лице в шията на Ларен. Сълзи се стичаха по бузите му.

Мерик изглеждаше озадачен. Поклати глава, навъси се смутено към момчето и отиде до издатината на скалата. Елър бе успял да се закрепи едва-едва и връзваше въжето около кръста на Клив.

Работата бе бавна и мъчителна. Елър не се чувстваше особено щастлив, кацнал върху мизерното храстче, защото знаеше, че ако се отскубне, той ще полети надолу и ще се сгромоляса върху скалите на фиорда, но действаше чевръсто, с уверени и спокойни движения. Накрая успя. Мерик пое Клив под мишниците и го измъкна над ръба.

— По-бързо — викна той, — дайте въжето на Елър, преди да се е изложил и да се е изпуснал в панталоните.

Ларен моментално се озова до Клив. Отстрани на главата му имаше кръв, точно над дясното слепоочие. Слава Богу, още бе жив, но едва дишаше.

— Смяташ ли, че се е подхлъзнал и е паднал? — попита тя.

— Не знам — отвърна Мерик. — Какво е търсил тук сам? Какво е търсил и Таби?

Мерик понесе Клив на ръце и бавно заслизаха по дългата стръмна пътека към къщата.

 

Клив лежа в несвяст до късно вечерта. После взе да бълнува на непознат език с размътено съзнание, викаше и молеше някого да не го оставя, но толкова жално, че на Ларен й се късаше сърцето от мъка. Насила му изля малко супа в гърлото, докато Сарла нежно триеше лицето му със студена вода, за да прогони треската.

Мълвяха се какви ли не предположения, и то на висок глас, защото всички помнеха, че на същото място Ерик бе намерен мъртъв, с премазана глава. Преди бяха убедени, че Деглин го е направил. Ами кой ли е ударил Клив и го е бутнал от скалата? Ами Таби? Питаха се какво ли е видял Таби, но детето не искаше да каже нищо, дори на Мерик.

През нощта Ларен и Сарла се редуваха до леглото на Клив. Но най-странното бе, че Таби се заинати и не пожела да го напусне, сви се на кълбо и се настани да спи до него.

— Знам, че ще се свести — рече Ларен на Сарла, която бе толкова бледа, че Ларен се опасяваше за здравето й. — Иди да спиш, аз ще остана при него.

— Не, ти си по-изтощена. Освен това носиш дете. Върви да си почиваш, Ларен, аз ще остана с Клив.

Ларен надникна в мрачните очи на Сарла и бавно кимна. Внимателно разтърси Таби за рамото.

— Хайде, съкровище, отиваме да си лягаме. Ако искаш, можеш да спиш при нас с Мерик.

Таби моментално се разсъни. Дори не мигна и не се прозина. Местеше поглед ту към сестра си, ту към Клив, ту към Сарла.

Поклати глава.

— Не, Ларен. Няма да мърдам от Клив.

Тя понечи да го вземе насила, но настойчивостта в очите му я спря.

— Добре, но не му пречи. Той е много зле.

— Знам. — Детето се сгуши до Клив и положи мъничката си длан върху сърцето му.

— Сарла ще се разболее — рече Халад. — Много е бледа и има сенки под очите. Постоянно мълчи и изглежда потисната. Не е виновна за нищо. Не разбирам защо страда толкова за злополуката с този човек. Поговори с нея, Ларен.

— Татко, мисля, че двамата с Клив бяха започнали да се сближават дори преди нашето заминаване за Нормандия.

Халад я зяпна.

Бавно надигна чашата с бира и жадно отпи.

— Може и да греша, защото когато се върнахме, те сякаш се бяха отчуждили. Не знам. Той е свестен човек, татко, бяхме заедно в Киев. Опита се да ме спаси с риск за живота си.

— Той е просто един роб или поне е бил такъв. Сарла е толкова добра, че изпитва жалост към него, каквато би изпитвала към всеки от обитателите на Молвърн. Може би ако се съвземе, ще дойде с нас в Нормандия.

Тя въпросително наклони глава към рамото си:

— С нас?

— Естествено, имам предвид с Таби и мен — отговори той, но Ларен се усъмни в тона му, който бе чувала и преди. Не бе искрен и звучеше насмешливо. Да, точно така, направо преливаше от самодоволство.

— Ларен!

Извърна се и видя Мерик да се приближава към нея. В ръката си държеше камък. Когато го поднесе към лицето й, тя зърна по него засъхнала кръв.

— Клив не е паднал случайно. Някой го е ударил с този камък и го е бутнал, от скалата. Ето го доказателството.

— Също както Деглин е ударил Ерик — рече Ларен и потрепери. — Не ми харесва тази работа, Мерик. Значи някой друг действа тук, щом Деглин е мъртъв.

— И на мен не ми харесва. Трябваше да се уверя, че Клив не се е подхлъзнал. Търсих навсякъде заедно с Олег и Роран. Роран откри камъка, захвърлен зад един храст по средата на пътеката. Но този път, онзи, който е ударил Клив, е искал да ни накара да повярваме, че е злополука.

За първи ден от доста време насам Ларен излезе на бегом от къщата и повърна. Докато Мерик придържаше главата й и нежно отмахваше косата от челото й, тя разбра, че не е от бебето в утробата й. Не, бе от страх. Направо умираше от страх.

 

Таби бе невероятно променен. Безгрижието и веселостта му сякаш се бяха изпарили. Мълчеше мрачно и слушаше подозрително всеки, който го заговореше. Избягваше дори Мерик. Изглеждаше отслабнал и потиснат. Само за един ден лицето му загуби здравата си руменина. Не се отделяше от Клив. Накрая Мерик грабна детето в прегръдките си и го изнесе насила от тясната спалня. Не каза нито дума, докато не се озоваха далеч отвъд дървената ограда. Тогава позволи на Таби да слезе, но без да го пуска, и се настани до него на един огромен плосък камък.

— Когато бях колкото теб — започна ведро той, — идвах тук да размишлявам. Ако баща ми се скараше за някое провинение или грубост, или просто ме налягаха съмнения, усамотявах се тук и се отдавах на размисъл. Мястото е хубаво, Таби. — Не добави нищо повече, ала продължи да държи ръката на Таби, за да не може той да хукне.

— Баща ти се измъчва, защото го отбягваш — промълви накрая Мерик, без да поглежда към детето. Говореше спокойно и се взираше над фиорда. — Смятал те е за мъртъв цели две години. После отново те е намерил, а ти страниш от него. Много е необичайно и той се измъчва от това. Струва ми се обаче, че те разбирам, защото с мен си най-близък. Дълго мислих. Видял си кой е ударил Клив с камъка. И го е бутнал от скалата. Затова не се откъсваш от Клив, понеже се боиш, че мъжът ще дойде пак и ще се опита да го убие. Ти си храбро момче, Таби. Аз страшно те обичам и искам да ти помогна. Но трябва да ми кажеш истината, защото нямам представа кой стои зад всичко. Даваш ли си сметка, че същият мъж може да е убил Ерик? И че Деглин може да е невинен?

— Не е мъж.

Мерик се сепна от слабия му гласец, изтънял и тръпнещ от ужас и страх.

Мерик зачака. Нищо друго не можеше да направи.

— Тя заплаши, че ще убие Ларен, ако я издам. Каза, че Ларен била глупачка и не заслужавала да бъде господарка на Молвърн. Животът никак не бил справедлив към нея до появата на баща ми. Затова трябвало да действа. След като убиела Ларен, щяла да убие и теб. Не можех да проговоря, Мерик, просто не можех.

Всичко бе толкова хитро замислено и много неща му се изясниха. Мерик изрече тихо:

— Сарла.

Таби се разтрепери и се притисна до Мерик.

— Тя ще убие Ларен. Ще убие Клив, защото е безпомощен, Мерик. Съвсем безпомощен е, още не се е свестил. Трябва да се върна при него. А ти се погрижи за Ларен.

— Да, ще се погрижа и за Ларен, и за Клив. Ела, Таби. Веднага се връщаме.

— Страх ме е, Мерик.

Мерик му се усмихна.

— Аз пък за първи път не се страхувам.

Заръча на Таби да остане с баща си.

— Да, постъпи съвсем правилно. Сега е мой ред. Не мърдай оттук, Таби. Скоро ще ти доведа Ларен.

До слуха му достигна ликуващият глас на Ларен, когато наближи тясната спалня на Клив.

— Той се събуди, Сарла! Слава на боговете, Клив най-сетне се събуди. Сега можем да научим какво се е случило.

Мерик бавно дръпна тънката меча кожа от вратата. Ларен се бе надвесила над Клив, озарена от усмивка. Сарла стоеше зад нея и тъкмо посягаше към една тежка газена лампа на пода.

— Само да си посмяла, Сарла — промълви много тихо. — Остави лампата.

Тя се изви рязко към него.

— Не! — възрази Сарла. — Не, Мерик, погрешно си ме разбрал.

Ларен се обърна.

— Клив ще се оправи, Мерик. Ела и поговори с него. Сега ще научим какво се е случило.

— Аз знам какво се е случило, Ларен. Но не всичко. Сарла ще допълни останалото, нали, снахичке?

Ларен се изправи много бавно. Взря се в бледото лице на Сарла и в помътнелите й очи. Но Сарла поклати глава и отново възрази:

— Не си ме разбрал, Мерик. Не е това, което си мислиш. Беше злополука, кълна се.

Ларен промълви едва-едва в пълно недоумение:

— Ти, Сарла? Ти си ударила Клив?

Сарла не отговори, само поклати глава.

— Но защо? Не разбирам. Той те обичаше. Видях го в погледа му, преди да отпътуваме за Нормандия. А и ти също бе започнала да се привързваш към него, нали? — Ларен млъкна. Ококори очи слисано срещу Мерик и прошепна: — Ерик? И Ерик ли е убила?

— Да, тя е била. Предполагам, че го е направила, защото се е канел отново да й изневери, този път с теб. А може би също, защото е искала Клив.

— Аз спасих Ларен от безчестието. Навярно ще ми простиш, понеже я спасих.

— Не си далеч от истината — отвърна Мерик, — но не се изкарвай героиня, Сарла, не ти приляга. Защо се опита да убиеш Клив?

Гласът му прозвуча едва чуто и преливаше от болка:

— Кажи му, Сарла. Кажи му истината или аз ще го сторя.

— О, Клив, ти пак се свести — Ларен се спусна рязко към леглото му като орлица, за да го закриля. Мерик забеляза, че е застанала между него и Сарла.

— Млъкни, глупак такъв! Ти си лъжец, не се обаждай!

Клив рече тихо:

— Не стой до мен, Ларен. Тя няма да ме удари повторно. Мерик, тя носи детето ми в утробата си. Щяхме да се оженим, когато се върнете. Само че вие доведохте Халад. И щом зърна нежната, мила Сарла, той я пожела. Тогава Сарла реши, че е по-добре да се венчае за него, защото е богат и могъщ. Така щеше да се сдобие с власт, бижута и роби. А аз какво съм? Нищо, поне в момента. Затова трябваше да убеди Халад, че детето е негово. Казах й, че няма да й преча. Заклех й се, че я обичам, но не ще дам сина си на друг, който ще го смята за свой. И тя ме удари. — Нито за миг не откъсваше хубавите си очи от Сарла. — Вече не си така красива, Сарла. Странно звучи, но е вярно. Красотата ти се криеше в твоята благост и кротост, но сега показа на света истинския си нрав. Помня, когато твърдеше пред всички, че си убила Ерик, но никой не ти повярва, нали? До един бяхме убедени, че защитаваш Ларен и мен.

Мерик зяпаше втренчено жената, към която толкова се бе привързал или навярно си въобразяваше, че е така, за която бе готов да се закълне пред самите богове, че е чиста, добра и искрена. Бавно промълви:

— И Деглин ли ти го уби?

— Нищо повече няма да кажа — заинати се Сарла.

— Все се чудех за него — продължи Мерик. — Как Деглин е успял да се отвърже? Защо не се е опитал да избяга? Откъде е намерил този нож? Ковачът просто реши, че ножът е бил вътре, оставен за поправка. Но не е било така. Ти си го взела и си убила Деглин. Не желаеше да поемаш никакви рискове, Сарла, никакви.

Сарла се изправи в целия си ръст и каза на Мерик с горделив и напрегнат тон:

— Искам да се върна в имението на родителите си. И то час по-скоро. Този мъж лъже. Побъркал се е от ревност към Халад. Направо е трогателен с това белязано лице. Че коя жена би обикнала такъв грозник, при това бивш роб? Всичките му думи са лъжа. Аз го отблъснах и сега си е наумил да ме унищожи. Искам да се махна оттук.

Клив с мъка се повдигна на лакти.

— Първо ще родиш детето ми и после можеш да си вървиш. Какво ще кажеш, Мерик?

— Детето не е твое! — изкрещя тя. — А на Ерик! И ако е момче, то ще бъде наследникът на Молвърн!

Клив само поклати глава.

— Съжалявам, Сарла, но бебето е мое. Мога да се закълна, че кръвотечението ти дойде след смъртта на Ерик.

— Лъжец!

— Ще ти се, нали? — намеси се Мерик. Наведе глава и дълго мълча. Когато отново проговори, рече: — Радвам се, че остана жив, Клив. Ужасно съжалявам за всичко, което те сполетя.