Катрин Каултър
Робинята (22)

Глава двадесет и втора

Мерик придържаше главата на Ларен, докато тя повръщаше в легена. Тя цялата трепереше от напрежение, а кожата й бе обляна в студена пот. Тази сутрин почти не бе хапнала, защото се чувстваше прекалено изнервена, но сега се гърчеше и тресеше, макар да не бе останало нищо в стомаха й, освен пронизващите спазми.

— Не биваше да ти казвам — рече той и отмахна влажната коса от челото. — Преди се чувстваше добре в неведението си.

— Да — съгласи се тя. — Готова съм да благословя и теб, и него, само да ми мине.

Той й даде чаша бира. Тя изплакна устата си, простена и отново се хвана за корема, но после се отпусна.

— Не ми харесва тая работа — промълви тя и го погледна, но без възхищение. — Ти си виновен.

— Да, това е мъжки дълг — отвърна той и й се ухили. — Ела.

Изправи я на крака и я прегърна. Отнесе я на широкия одър и я сложи да легне. Поизпъна красивата рокля, ушита специално за нея от Айлирия, за да не се мачка. Седна до нея, изпълнен със съжаление, че не си е държал езика зад зъбите. Как така от внезапното прозрение, че е заченала детето му, й прилоша? Струваше му се непонятно, макар че тя пребледня и припадна ни жива, ни умряла пред цялата свита на Роло. Дори да го бе подготвял предварително, не би могло да се получи по-добре.

Тя отвори очи, когато я зави с едно вълнено одеяло.

— В момента хич не си ми симпатичен, Мерик.

Той се наведе и я целуна по носа.

— Откъде знаеш толкова много за бебетата?

— Когато един мъж обладава жената седмици наред, без да спира, тя е или твърде уморена, за да му откаже, или е бременна с детето му.

Тя го блъсна с юмрук по рамото. Той сграбчи юмрука й, разтвори го и целуна шепата й.

— Благодаря ти, Ларен, за моето дете.

— Детето е мое.

— Семето е мое и без него не може да има дете.

— Аз взимам семето ти и му давам живот. Без мен не може да има дете.

Той й се усмихна.

— Права си.

— Казваш го само защото ми е лошо.

— Да. Гледай да се съвземеш по-скоро, та да мога да споря с теб на воля, без да страдам от угризения.

Ненадейно тя се надигна и рече:

— Вече съм добре. Не е ли странно?

Млъкна, заслушана в тялото си, после се обади:

— Да, наистина, сега не ми се вие свят и не ми се гади. Стомахът ми е спокоен.

— Надявам се да е по-спокоен от този на Ота. — Той я притегли в обятията си и я задържа, целуна ухото й, среса сплетените кичури с пръсти и облегна бузата й на рамото си. — Всичко ще бъде наред, ще видиш. Планът ми ще успее, вярвай ми.

— Не ми харесва — повтори тя. — Сега си в опасност, Мерик. И не мога да се примиря.

— Можеш да ме пазиш, когато не си на колене, пъхнала глава в легена.

Тя се изкикоти и той си отдъхна с огромно облекчение.

Тъкмо я целуваше, и Роло нахълта в спалнята. Бе толкова висок, че трябваше да се сгъне надве, когато минаваше през вратата, за да не си удари главата.

— Добре ли е тя?

Ларен надзърна над рамото на Мерик.

— Чувствам се чудесно, чичо. Съжалявам, че ти прекъснах речта.

— Не, недей. Извънредно доволен съм. — Той замълча, после добави пренебрежително: — Заварените ти сестри ми казаха, че са загрижени за теб. Ха! Хелга се опасява, че може да си орисана с калпавата утроба на Фърлан. И двете твърдят, че искат да те посетят и да те приветстват отново у дома. Толкова са смирени, че могат да им завидят и християнските калугерки.

— Много мило от тяхна страна — рече Ларен. — Ще ги приема след малко.

— Да — обади се Мерик, — аз също искам да се запозная с тях.

 

Хелга обиколи с очи тясната спалня на Ларен. Искрено се надяваше, че Ларен я мъчат кошмари. Усмихна се на природената си сестра с мисълта, че изглежда ужасно бледа и отблъскваща. Бе едва следобед, а тя пак бе повръщала. Горката Ларен, приличаше на покойница. Ама съвсем на покойница. Всеизвестно е, че бременността крие куп опасности. Животът на жената е толкова крехък, много по-крехък, отколкото на мъжа, проклети негодници. Ала Фърлан продължаваше да цъфти въпреки осемте раждания. Хелга се запита дали сестра й пак ще роди.

Усмихна се, когато пристъпи към леглото, и протегна ръце.

— Ларен, наистина си ти. Но не можех да бъда сигурна, дори след като те зърнах в тронната зала, защото толкова копнеех да си ти. Изглеждаш прекрасно, скъпа. Добре дошла у дома.

— Благодаря, Хелга. О, ето я и Фърлан. Здравей, сестро.

Фърлан не успя да докара усмивка на лицето си. За разлика от Хелга, тя видя пред себе си изключително стройно момиче с разкошни червени коси и свежа кожа, присъща единствено на младостта, с искрящи сиво-сини очи и равни бели зъби. Веднага намрази девойката. Почувства се престаряла, а бе само природена сестра на Ларен. Това я озлоби. Промълви с едва забележимо треперещ глас:

— Липсваше ми, Ларен. Жалко, че Таби е трябвало да умре, за да останеш ти.

Мерик сви вежди.

— От думите ти излиза, че Ларен е зарязала Таби в някой ров, за да отърве собствената си кожа.

— Тъй ли? В никакъв случай не съм имала това предвид. Хелга, не съм казала такова нещо, нали?

Хелга се изсмя и пристъпи по-близо до Мерик. Тоя викинг бе висок и от него се носеше вълшебно ухание, типично мъжка миризма, своеобразна и неповторима, едновременно сладостна и тръпчива. Искаше да докосне с върховете на пръстите си устните, раменете, рунтавите косми по слабините му.

— Не, Фърлан — отвърна тя, омаяна от него, — ти обичаш Ларен, както и аз. Естествено тя не би убила Таби, за да спаси себе си.

Ларен ги разглеждаше втренчено. Странно, но Хелга сякаш се бе подмладила за две години. Фърлан, обратно, бе състарена, свадлива и сбръчкана, а някогашната й тъмнокафява коса се бе прошарила. И бе надебеляла. Усети как Мерик настръхна до нея, но само се усмихна:

— Не, разбира се, никоя от вас не би помислила дори, че няма да браня Таби с цената на живота си. Мерик, би ли сипал малко сладко вино на Хелга и Фърлан?

Той кимна и отиде до масичката недалеч от вратата. Наля виното в бокали от слонова кост. Бяха толкова красиви, че се захласна в тях. Токовете на ботушите му тропаха гръмко по дъските. Бе свикнал с пръстени подове и сега се дразнеше. Подаде и на трите по един бокал.

Кожата на Хелга го опари, докато тя поемаше виното си от него, очите й също го изгаряха — тъмни, дълбоки и загадъчни.

— Къде са съпрузите ви? — попита той, а погледът му срещна нейната открита похотливост. Не отмести очи от нея и бавно се върна до Ларен.

Хелга му хвърли продължителна, ленива усмивка и лекичко кимна, сякаш потвърждаваше и приемаше случилото се помежду им, а после каза:

— Фром несъмнено се упражнява с меча си. Той е много силен и…

— И е грубиян — намеси се Фърлан, отпи голяма глътка вино и се закашля.

— Да, така е — съгласи се охотно Хелга. И стрелна с поглед Ларен. — Значи носиш детето на Мерик. Явно си плодовита като бедната ти майчица. Жалко, че умря толкова скоро след раждането на Таби.

Ларен не помнеше образа на майка си, но странно защо си спомняше как пее — уверено, звънко и фалшиво. Баща й я удушил — отпечатъците от пръстите му ясно личали върху шията й. Кимна и бързо добави:

— Чичо Роло изтъкна всеобщото убеждение, че неговите роднини от фамилията Оркни са виновни за нашето отвличане с Таби. Ти какво смяташ, Хелга?

— Смятам — отвърна бавно Хелга и сръбна от виното си, без да сваля очи от Мерик, — че който го е направил, е бил милостив. Нали все пак си жива, Ларен?

— Да, често се питах защо са ни пожалили с Таби. Но никога не съм възприемала това като проява на милост. Не, според мен похитителят е искал и двамата с Таби да умрем бавно, да страдаме, макар и да не знам по каква причина.

Фърлан се обади:

— Аз пък винаги съм мислела, че това е дело на баща ни, за да ви отведе оттук. Знаел е, че ако остане след убийството на майка ви, ще го осъдят на смърт и затова е заминал, за да ви похити по-късно.

— Нашият баща — натърти Ларен. — Струва ми се невероятно, че можеш да си помислиш подобно нещо, камо ли да го изречеш гласно.

— Чудя се какво се е случило с него — каза Хелга. — Никога не е бил войнствен като чичо Роло, но бе добър човек и грижовен баща, докато се ожени за майка ти. Сигурно е бил убит от разбойници. Както и да е. Всичко е отдавна минало. Сега си отново у дома и то с един от евентуалните наследници на Роло. Интересно как ще приеме това франкският крал Шарл. Съвършено непознат мъж да стане престолонаследник на нормандското херцогство.

— Аз ще ида да засвидетелствам почитта си на краля — промълви Мерик. — Да, и той положително ще благослови брака ни. Но не сега.

Той потри ръце и очите му се озариха от нескрита алчност и задоволство, но само за части от секундата, нито миг повече.

Хелга рече бавно, без да отмества поглед от лицето му:

— Време е ние с Фърлан да си тръгваме, Ларен. Довечера ще отидем заедно на пира, ако нямаш пристъпи на повръщане.

Ларен мълчаливо проследи излизането на заварените си сестри от спалнята. Наклони глава назад и затвори очи.

— Много си убедителен, Мерик.

— Да — отвърна той и се изкиска. — Съвсем. Хелга се мисли за неотразима красавица и аз й загатнах не само за интереса си към нея, но и за безпределната си алчност. Ще бъде изключително забавно. Сега ще чакаме резултата.

— Хелга е хитра обаче, не съм го забравила. Трябва да внимаваш, мъжо.

 

Вечерта след угощението, което продължи до късна доба, Мерик излезе от двореца, защото от Олег пристигна съобщение, прошепнато тихо в ухото му от някакво момченце. Той отиде под един свод и извика:

— Олег, аз съм, Мерик. Какво има?

Не последва нищо. Чуваше се далечен говор, но не там, където момченцето му бе заръчало да чака Олег. Стражите бяха някъде встрани. Хвърляха зарове и шумно се обзалагаха. Подсмихна се на застиналите сенки около него. Приготви се да чака. Изглеждаше отпуснат, неподготвен, може би дори подпийнал. Започна да си свирука като човек без капка грижа на плещите, доволен и весел, сякаш светът му е поднесен на тепсия.

Когато го нападнаха, Мерик се свлече грациозно на земята и се претърколи. Изправи се и отскочи назад, забивайки с все сила токовете на ботушите си.

Бяха двама огромни мъжаги, облечени в груби мечи кожи, с обрасли с гъсти бради лица и с тежки сребърни обръчи около горната част на ръцете. Зърна ожесточението в очите им в сумрачната светлина от далечните лоени факли.

И двамата стискаха извити сребърни ножове като онези, които Мерик бе видял в Киев, използвани от арабите, остри и лъскави.

Той също извади ножа си и го запремята ту в лявата ръка, ту в дясната. Стоеше разкрачен, здраво стъпил на нозете си. Усмихна се на мъжете.

Те се приближаваха към него, разделиха се и се запрокрадваха тихо, като изгладнели посред зима вълци, дебнещи плячката си.

Той се изсмя високо и извика:

— Много сте мудни, омръзна ми да ви чакам да проявите храбростта си. Кой знае дали изобщо ви бива. Приличате ми на диваци и сигурно сте роби, пуснати тая нощ, за да ме убиете. Ей ти, отляво, дето подрипваш като някоя девственица през първата брачна нощ, какво смяташ да правиш? Песен ли ще ми пееш? Или ще посвириш на лютня, докато приятелчето ти ми разправя приказка? Гаден пъзльо, хайде де, ела и престани да танцуваш!

Мъжът нададе вой и се спусна към Мерик, другият го последва само подир миг, но Мерик разбра, че ще успее. Перна по-едрия по гърлото с длан и го завъртя. Взря се в лицето му, когато го прониза с ножа си. Мъжът се свлече на земята, без да издаде звук. Другият бе на път да го връхлети, но навярно беше по-хитър, защото не бързаше като предишния.

— Сега ще те изкормя — изсъска той и се устреми към Мерик, целият настръхнал, впил поглед в очите на Мерик и в ножа му.

Мерик рязко пристъпи две крачки встрани и замахна. Противникът му отскочи назад, върха на острието успя да засегне единствено кожата на гърба му.

Той стрелна с поглед изкусния разрез, после Мерик.

— Няма да ти дам да ме разпориш, копеле такова. Ще те ритам, докато ти изтекат червата, и ще ги стъпча в прахта, задето ми съдра кожата.

На Мерик не се понрави тая картина. Измъкна се странишком и застана точно зад трупа на другаря му. Бавно го зарита в ребрата и го побутна напред. Сетне се изплю отгоре.

Това изчерпа търпението на другия. Мъжът изрева и се спусна към Мерик, бълвайки ругатни и закани. Беше освирепял и за кратък миг сглупи. Когато ножът на Мерик коварно се стрелна към корема му, той целият се сгърчи и преви тялото си. Завъртя се кръгом, описа светкавична дъга с ножа си и го стовари върху рамото на Мерик.

Мерик почувства внезапна хладина от пронизването, после блажено изтръпване. Нападателят му не бе непредпазлив като другаря си. Обля го топлина от бликналата кръв. Изохка от болка, олюля се с наведена глава и притисна нараненото си рамо с другата ръка.

Мъжът се хвърли към него с насочен нож. Когато Мерик подуши вкиснатата му пот, го блъсна с посеченото си рамо в лицето, отри го в очите му и гъстата топла кръв за миг го ослепи.

Мъжът понечи да се обърне, да побегне, но Мерик уви здравата си ръка около гърлото му и го завъртя. Стискаше го, докато усети, че мъжът едва диша.

— Кой е твоят господар?

— Нямам такъв. Убий ме. Провалих се.

— Да, така е. Кажи ми кой е и ще ти запазя живота.

Мерик леко опря върха на ножа си в гърлото на мъжа.

Внимателно го заби.

— Казвай — подкани го той.

— Роло. Да, великият Роло. Той иска да умреш.

Мерик така се стъписа, че отпусна хватката си. Мъжът се стрелна напред и се отскубна от него. Олюля се и хукна стремглаво в мрака.

Мерик го остави да избяга. Стоеше запъхтян и притискаше плешката си. Искаше да догони нападателя си, но едва ли би го хванал. Навярно всеки момент щеше да рухне на земята. Рамото му вече не бе изтръпнало, а направо гореше и болката го караше да скърца със зъби. Откъсна парче от ризата си и превърза кървящата рана.

 

Олег сновеше припряно из спалнята. Когато Мерик влезе, той каза бързо:

— Не се тревожи. Ларен е с Роло и сестрите си и им разправя приказка. Хелга и Фърлан не бяха много въодушевени, но Роло не ги остави да се измъкнат.

— Значи я няма. Добре.

В този момент Олег съзря рамото му.

— В името на боговете, Мерик, кървиш като прасе!

Мерик просто се усмихна уморено и пренебрегна ругатните му. Махна превръзката от раната си и я погледна. Кървенето почти бе спряло, но той знаеше, че раната трябва да се зашие.

— Доведи стария Фиррен. Кажи му да си донесе иглата и малко конец.

Не след дълго, когато Олег помогна на Мерик да седне в края на леглото, старият Фиррен пристъпи в спалнята, огледа пищните гоблени, изсумтя и понечи да се изплюе в ъгъла. Каза отвратен:

— Не мога да се изплюя, Мерик. Ще личи върху проклетото дърво като пришка върху женска кожа. Не ми харесва тук — чувствам се така, сякаш стъпвам върху жар. Какво си направил? Оня негодник Олег ме излъга, че си се порязал. Дай да зърна колко е лоша раната на рамото ти.

Старият Фиррен го разгледа, опипа кожата въпреки бледността на Мерик и отбеляза:

— Ножът е бил много остър, разрезът си го бива. Боли, а?

— Ще те убия, старче, ако не млъкнеш и не се заловиш за работа.

Ларен влезе с прозявка. Старият Фиррен бе приключил и изучаваше дългия низ от шевове. Тя видя, че мъжът й лежи по гръб с изпъната ръка, а по пода се търкалят окървавени парцали, и възкликна:

— Ще те убия, дето не ме повика.

— Не е чак толкова зле, господарке — намеси се припряно старият Фиррен. — Ти разправяше такава хубава приказка. Олег не искаше да те прекъсва, защото чичо ти положително щеше да се разсърди. Той се забравя от твоите истории. Според Мерик те го карат да се чувства отново млад и силен. Не се тревожи за съпруга си. Мерик ще се оправи, винаги се оправя. Яко момче е.

— Ще убия и него, и теб, и Олег — закани се тя. Бавно се приближи към Мерик, пронизвайки го с поглед. — Аз съм твоя жена. Мое задължение е да шия раните ти.

— Да не би да използваш конец с различен цвят? — отвърна Мерик в отчаян опит да извика усмивка на лицето й.

Тя сложи длан на челото му. Кожата му бе студена и суха. Подхвърли на стария Фиррен:

— Нека Олег да пази пред вратата. А ти махни кръвта и себе си оттук.

— Да, господарке — рече старият Фиррен, внимателно се изплю в легена с кръв, ухили се на Мерик и се изниза от спалнята.

— Каква история им разказа?

— Не се мъчи да ме разсееш, Мерик. Нападнали са те, нали? Имаше план, разбрах по държанието ти — преструваше се на безгрижен, смееше се прекалено и ме стрелкаше с очи така, сякаш само да ме докоснеш, и ще повърна. Няма да търпя това, Мерик. Разказах им една история за голям египетски владетел, който продал жена си в робство на арабски търговец. Имал още десетина други жени, тъй че липсата на една не било сериозна загуба, а пък среброто, което щял да вземе за нея, му било нужно. Сега ще ида да помоля Хелга да ти даде цяр, та да не стане по-лошо. Може да й се намира нещо и за болка.

Той само я изгледа втренчено с развеселено изражение и нищо не каза, когато тя излезе от спалнята.

 

Събуди се и откри Хелга да седи до него. Просто го изпиваше с очи. Едва не й каза, че е последната жена на света, която би пожелал, но се спря навреме. Опита да се усмихне с надеждата, че ще оцени напъните му.

— Буден си — промълви тя и докосна лицето му с върха на пръстите си, после го погали по бузата и по брадичката. — Прегледах раната ти. Чиста е. Приготвих ти лек. Ето, дай да ти помогна.

Той бавно пресуши отварата — до капка. Беше сладка на вкус и това го изненада.

— След малко болката ти напълно ще изчезне.

— Къде е Ларен?

— Горкото дете е с Роло. Той сякаш не може да диша без нея, старият глупак. Скоро ти ще управляваш, господарю Мерик, нито за миг не се съмнявай. Боли ли те още?

Той поклати глава.

— Какво ми даде?

Тя сви рамене и ръката й замилва шията му.

— О, малко сладък босилек, ечемичена вода, отровен бучиниш…

Той хлъцна и тя добави успокоително:

— Само една трошичка на върха на кутрето ми. Съвсем достатъчно да умори муха, но не и мъж като теб, Мерик. И разни други неща, чиито имена не знаеш. О, и капка мед, за да е приятно на вкус.

— Вече не ме боли — рече той изненадан.

— Добре — отвърна тя и се надвеси над него. Целуна го, устните й бяха меки, дъхът й — сладък и топъл. Усети нежния натиск на езика й по затворените си устни и ги открехна. Откликна на целувката, защото просто нямаше измъкване.

Мъжът бе казал, че Роло иска смъртта му.

Вдигна здравата си ръка и притегли Хелга по-близо. Гърдите й бяха налети и много меки.

Защо Роло ще иска смъртта му? Положително онзи лъжеше. Да, бе го излъгал и така Мерик отново бе в неведение. Затова продължи да се целува с Хелга и я остави да си играе с него. Когато ръката й се плъзна надолу към слабините му и понечи да го докосне, той я спря.

— Не. Ами жена ми? Не знам къде е. Тя е племенница на Роло. Аз съм неин съпруг и един от наследниците на Роло. Вярно ли е, че Уилям Дългия меч е жалко нищожество?

— Винаги съм смятала така, но по същия начин бях убедена и че Ларен и Таби са мъртви. За куп неща съм бъркала. Ако Уилям притежава отвратителното дълголетие на баща си, тогава нищо чудно и да векува.

Тя отново го целуна, а езикът й страстно опипваше устата му.

Когато най-сетне вдигна глава, той промълви:

— Сега трябва да ме оставиш, Хелга. Друг път ще продължим.

Тя му се усмихна, още веднъж леко го целуна и застана до леглото.

— Ще се оправиш, господарю Мерик. Очевидно онзи, който се е опитал да те убие, не е бил достатъчно добър.

Внезапно в очите й, където допреди миг бе горяла неистова жар, проблесна студенина. Бе пронизваща и жестока, но толкова светкавично се стопи, че той се запита дали не е плод на въображението му. Нищо не каза.

Тя се усмихна повторно и си тръгна, подхвърляйки през рамо:

— Много е късно. Утре ще дойда пак.

 

Беше призори, когато Уеланд нахълта в спалнята. Мерик бе буден, разпъван от мисли, Ларен спеше, притисната до голото му рамо. Мерик вече почти не усещаше болка и благославяше Хелга, ако не за друго, поне за лечителските й способности.

— Господарю — повика го тихо Уеланд.

— Да, какво има? Роло добре ли е?

— Става дума за Фром, мъжа на Хелга. Мъртъв е.