Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Der Steppenwolf, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 29 гласа)
Сканиране и разпознаване
Eternities (27.11.2009)
Корекция
Flior (2009)
Допълнителни корекции
sir_Ivanhoe (2009)

Издание:

Херман Хесе. Степния вълк

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1978

Редактор: Венцеслав Константинов

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Вера Димулска


stepnija-vulk-ogledalo.png

Предговор на издателя

Тази книга съдържа записките, останали ни от човека, когото назовахме с прозвището Степния вълк, което сам той много пъти изричаше. Въпросът, дали неговият ръкопис се нуждае от встъпителни слова, остава открит; във всеки случай аз изпитвам потребност да добавя към страниците на Степния вълк няколко нови, в които се опитвам да отразя спомените си за него. Зная само малко, особено миналото и произходът на този човек останаха неизвестни за мене. Но от личността му съм съхранил силно и, както въпреки всичко следва да кажа, приятно впечатление.

Степния вълк, мъж, който наближаваше петдесетте, преди няколко години се появи един ден в дома на моята леля, търсейки мебелирана стая. Той нае мансардата и малката спалня горе до нея, след няколко дни дойде отново с два куфара и голям сандък, пълен с книги, и квартирува при нас девет-десет месеца. Живееше много тихо и усамотено и ако съседството на нашите спални не бе довело до няколко случайни срещи на стълбището и коридора, ние навярно изобщо не бихме се запознали, защото този човек беше необщителен, затворен до крайна степен, нещо, което дотогава не бях наблюдавал у никого, той наистина, както понякога се наричаше, беше Степен вълк, чуждо, диво, но и плахо, дори много плахо същество от друг, различен от моя свят. И все пак едва от записките му, останали тук, узнах в каква дълбока самотност се бе вживял той, по склонност и съдба, и колко съзнателно бе приел това уединение за своя участ; но още отпреди, чрез някои бегли срещи и разговори, го бях поопознал и намирам, че образът, откроил се от неговите записки, в общи линии съвпада с образа, разбира се, по-смътен и непълен, възникнал от личното ни запознанство.

Случайно присъствах, когато Степния вълк за пръв път влезе в нашата къща и си нае жилище при леля ми. Той дойде около обяд, чиниите още стояха на масата, аз имах още половин час свободно време до тръгването ми за кантората. Не съм забравил странното и много противоречиво впечатление, което ми направи той при първата ни среща. Влезе през стъклената врата, като преди това бе дръпнал звънеца, в полутъмния коридор, и леля го попита какво желае. Той обаче — Степния вълк — бе вдигнал нагоре ниско остриганата си глава и сякаш душеше, поемаше дъх с потръпващи ноздри и още не отговорил и непредставил се, каза: „О, тук мирише на хубаво!“. При това се усмихна, моята добра леля също му отвърна с усмивка, аз приех тези поздравителни думи по-скоро като смешни и изпитах към него неприятно чувство.

— Ах, да — каза той, — идвам заради стаята, която давате под наем.

Едва след като тримата се изкачихме по стълбата за таванския етаж, можах да разгледам мъжа по-добре. Той не беше много висок, но вървеше и държеше главата си, както правят едрите хора; носеше удобно модерно зимно палто и бе изобщо прилично, но небрежно облечен, гладко избръснат и със съвсем къса коса, която, тук-там леко посивяла, сребрееше. Отначало походката му никак не ми хареса, в нея имаше нещо мъчително и колебливо, което не прилягаше на острия груб профил, а и на тона и живостта на речта му. Едва по-късно забелязах и узнах, че той боледуваше и му бе трудно да върви. С една своеобразна усмивка, която тогава също ми беше неприятна, той наблюдаваше стъпалата, стените и прозорците, старите високи шкафове покрай стълбището; всичко това, изглежда, му допадаше и едновременно му се струваше някак смешно. Изобщо той целият правеше впечатление на човек, идващ при нас от чужд свят, може би от презморски страни, и затова намираше всичко тук, макар и хубаво, малко комично. Беше вежлив, дори приветлив, не бих могъл да се изразя другояче; незабавно и без възражения одобри дома, стаята, наема и цената на закуската, при все това около този човек се носеше някаква чужда и както ми се стори, недобра или враждебна атмосфера. Той нае стаята и малката спалня до нея, осведоми се за отоплението, водата, обслужването и реда в къщата, изслуша обясненията внимателно и приветливо, съгласи се напълно с тях и веднага предложи предплата за наема, но през цялото време изглеждаше, че не всичко го задоволява, сам се намира смешен в действията си и не ги взема сериозно, сякаш за него бе странно и ново да наема стая и да говори немски с хората, докато всъщност и в душата си би се занимавал със съвсем други неща. Приблизително такова беше впечатлението ми и едва ли би било по-добро, ако не бе кръстосано и поправено от различни малки черти. Преди всичко още от самото начало ми хареса лицето на мъжа; въпреки оня израз на странност, то беше навярно малко своеобразно и тъжно, но будно, много замислено, уморено и одухотворено. И към това се прибавяше, за да ме настрои по-примирително, естеството на неговата вежливост и приветливост, макар да личеше, че му струват известно усилие, в тях нямаше никакво високомерие, напротив, таяха нещо почти трогателно, някак умоляващо, което си обясних едва по-късно, ала то веднага ме бе привлякло.

Още преди да приключи огледът на двете помещения и другите договаряния, моята обедна почивка изтече, трябваше да отида в кантората си. Сбогувах се и оставих чужденеца с леля ми. Когато се прибрах вечерта, тя ми разказа, че той наел квартирата и в близките дни щял да се пренесе, помолил единствено за това полицията да не се уведомява за настаняването му, понеже нему, един болнав човек, били непоносими формалностите, висенето из полицейските канцеларии и тъй нататък. Още си спомням съвсем точно колко ме смая молбата му и как предупредих леля да не се съгласява с подобно условие. Струваше ми се, че тази боязън от полицията се свързва особено добре с непривичното и чуждото, което мъжът носеше в себе си, за да не прави впечатление на подозрителна. Обясних на леля ми, че при никакви обстоятелства не бива да се съгласява с това бездруго малко странно, дръзко предложение на един съвършено чужд човек, чието приемане при случай би могло да има неприятни последици. Ала веднага стана ясно, че леля ми вече е обещала да изпълни желанието му и че изобщо се бе оставила да бъде привлечена и очарована от пришелеца; защото тя никога не бе приютявала в дома си чужди хора, ако не можеше да влезе в някакви човешки отношения с тях — приятелски, сестрински, дори майчински, което някои по-раншни наематели прекалено използваха. И през първите седмици продължи така — аз намирах някои недостатъци у новия ни наемател, докато леля ми всякога и с топлота го вземаше под своя закрила.

И тъй като тази работа с избягването на полицейската регистрация не ми хареса, исках да разбера поне какво е научила леля ми за чужденеца, за неговия произход и намеренията му. Тя вече знаеше нещичко, макар след моето излизане по обяд той да бе стоял съвсем малко. Беше й казал, че възнамерява да прекара в нашия град няколко месеца, да разгледа старините му и да ползва библиотеките. Собствено, това, че той наемаше жилището за толкова късо време, не отговаряше на интересите на леля ми, но чужденецът явно вече я беше спечелил, въпреки малко странното си държание. С две думи: стаите бяха наети, а моите възражения — твърде закъснели.

— Защо каза той, че тук мирише на хубаво? — попитах аз.

Тогава леля ми, понякога тя проявяваше истински верен усет, отвърна:

— Зная съвсем точно. Тук, у нас, мирише на чистота, ред и дружелюбен, порядъчен живот, което му и хареса. Той има вид на човек, вече поотвикнал от тези неща, но личи, че те му липсват.

„Е възможно е“ — помислих аз и казах:

— Но ако той не е свикнал на редовен и порядъчен живот, как ще я караме тогава? Какво ще правим, ако е нечист и омърси всичко, или пък се връща пиян по всеки час на нощта.

— Тогава ще му мислим — каза тя и се засмя. Успокоих се. Всъщност моите опасения бяха неоснователни. Наемателят, без оглед на това, че в никакъв случай не водеше редовен и разумен живот, нито ни тежеше, нито ни ощети, ние и до днес с удоволствие си спомняме за него. Но дълбоко в нас, в душите и на двама ни — на леля и мене — този човек все пак твърде много ни навреди и обремени; откровено казано, аз дълго — и още не съм престанал — размишлявам за него. Понякога нощем го сънувам и просто от това, че на света има едно такова същество, се чувствувам смутен и обезпокоен до дън душа, макар той направо да ми е домилял.

Два дни по-късно един колар докара вещите на чужденеца, който се казваше Хари Халер. Добро впечатление ми направи един много хубав кожен куфар, а втори, по-голям и плосък, подсказваше за по-раншни далечни пътешествия, най-малкото — беше облепен с избледнели фирмени марки на хотели и транспортни къщи от различни, също и отвъдморски страни. После се яви самият Халер и затече времето, през което аз постепенно опознах този чуден човек. Отначало от своя страна не правех нищо за това. Въпреки че от минутата, в която го видях, се интересувам от Халер, в първите няколко седмици не предприех никакви стъпки да се срещна или вляза в разговор с него. Но в замяна, трябва да призная това, още от самото му появяване у нас го наблюдавах, понякога в негово отсъствие влизах в стаята му и изобщо от любопитство бях почнал мъничко да го следя.

Вече дадох някои сведения за външността на Степния вълк. Непоколебимо и още от пръв поглед той правеше впечатление на значителен, рядък и необикновено надарен човек; лицето му беше много одухотворено, изключително нежната и жива игра на чертите му отразяваше един интересен, крайно неспокоен, необичайно чувствителен и емоционален душевен живот. При разговор с него, когато прекрачеше границите на общоприетото и излезеше от своята странност, което невинаги се случваше, той изричаше свои искрени слова, тогава хората от моя тип без възражения трябваше да му се подчиняват. Халер бе размишлявал повече от останалите и в областта на духовното проявяваше онази почти хладна деловитост, онази сигурност на премислилите и опозналите много, присъща само на истинските хора на духа, на който липсва каквото и да е честолюбие и никога не желаят да блеснат, да увещават другите или непременно да се окажат прави.

Спомням си за една негова преценка от последните дни на престоя му тук, тя дори не бе изказана в истинския смисъл на думата, а се състоеше само от един поглед. По онова време бе обявено, че в аулата на университета ще изнесе доклад един прочут философ-историк и критик, човек с европейска известност, и ми се удаде да склоня Степния вълк, който отначало нямаше никакво желание, да изслушаме доклада. Отидохме заедно в аудиторията и седнахме един до друг. Щом се изправи до катедрата и заговори с малко неестественото си и суетно държание, ораторът разочарова някои слушатели, които бяха очаквали, че е едва ли не пророк. Когато вместо въведение той изказа няколко ласкателства по отношение на слушателите и благодарност за тяхната многобройност, Степния вълк ми хвърли мигновен поглед, поглед осъдителен за думите и цялата личност на докладчика — о, един незабравим и страшен поглед, за чийто смисъл би могло да се напише цяла книга! Този взор не критикуваше само оратора, унищожавайки прославения мъж със своя сковаваща, макар и кротка ирония, това беше най-малкото в него. Взорът беше много повече тъжен, отколкото ироничен, той бе дори глъбинно и безнадеждно тъжен; съдържаше едно тихо отчаяние, донякъде станало вече привичка и стил. Светлината на неговата отчаяна ясност пронизваше не само личността на суетния оратор, иронизираше и разкриваше положението в момента, очакванията и настроението на публиката, малко дръзкото заглавие на обявения реферат — е, погледът на Степния вълк пронизваше цялото ни съвремие, цялото усърдно суетене, цялото домогване, цялата предвзетост, цялата плитка игра на една въображаема, празноглава духовност — ах, за съжаление този поглед се врязваше много по-дълбоко, отиваше още по-далече, отвъд недостатъците и безнадеждността на нашето време, на нашата интелектуалност, на нашата култура. Той стигаше до сърцето на цялото човечество, в една-единствена секунда изразяваше всичките съмнения на мислителя и може би на посветения в достойнството, в смисъла на всечовешкия живот изобщо. Този поглед казваше: „Виж, такива маймуни сме ние! Виж, такъв е човекът!“ И цялата прославеност, цялата разумност, всички постижения на духа, всички пристъпи към възвишеност, величие и трайност в човешкото отпадаха и бяха подражателска игра.

С това аз избързах и собствено, противно на плана и желанието ми, в основни линии, вече казах същественото за Халер, докато моето първоначално намерение беше постепенно и в течение на разказа да разкрия неговия образ и как стъпка по стъпка го опознавах.

След като толкова много изпреварих, е излишно да говоря повече за загадъчната „странност“ на Халер и подробно да описвам как малко по малко предчувствах и проумявах причините и значението на тази странност, на това необикновено и страховито усамотяване. Така е по-добре, защото бих желал собствената ми личност да остане колкото е възможно на заден план. Не искам да правя признания, да разказвам съчинения или да се занимавам с психология, а само като очевидец да допринеса с нещо за портретирането на своеобразния човек, оставил ръкописите на Степния вълк.

Най-напред, още когато той влезе през стъклената врата на лелиния дом, протегна глава някак като птица и похвали приятния дъх на жилището, на мене ми се хвърли в очи особеното у този човек и моят пръв наивен ответ на това беше антипатия. Аз долових (и моята леля, която, за разлика от мен, съвсем не е интелектуален човек, усети почти същото), че този човек е болен, че по някакъв начин болест е увредила духа, психиката или неговия характер и му се противопоставих с инстинкта на здравия. С течение на времето това противодействие се смени от симпатия, която почиваше върху голямо съчувствие към този дълбоко и непрестанно страдащ човек, чието усамотяване и вътрешно умиране аз схващах. По онова време все повече и повече осъзнавах, че болестта на този мъченик не се корени в някакви недостатъци на природата му, напротив — само в голямото богатство от дарби и сили, които у него не бяха стигнали до съзвучие. Прозрях, че Халер е гений на страданието, че той, в смисъла на някои изказвания на Ницше, си е създал една гениална, безгранична, страхотна способност за страдание. Едновременно разбрах, че не презрение към света, а себепрезрение е основата на неговия песимизъм, защото колкото безпощадно и съсипващо да можеше да говори за институции и лица, Халер никога не се изключваше, винаги той самият беше първият, срещу когото насочваше стрелите си, сам беше първият, когото мразеше и отричаше…

Тук следва да добавя една психологическа забележка. Макар да зная много малко за живота на Степния вълк, имам всичките основания да предполагам, че е бил възпитан от любвеобилни, но строги и набожни родители и учители в оня дух, който прави „пречупването на волята“ основен принцип на възпитанието. Но при този ученик унищожаването на личността и пречупването на волята не бе им се удало, той бе премного силен и твърд, премного горд и одухотворен. Вместо да смажат неговата личност, бяха сполучили само да го научат да мрази себе си. И ето цял живот той насочваше всичката гениалност на фантазията си, всички сили на своя разум срещу самия себе си, срещу този невинен и благороден обект. Все пак Халер беше истински християнин, истински мъченик поради това, че всяка острота, критика, злост, всяка омраза, на която бе способен, отприщваше първо и предимно срещу себе си. Що се отнася до другите, до околния свят, то той непрестанно полагаше най-героични и най-сериозни усилия да ги обича, да бъде справедлив към тях, да не им причинява болка, защото „обичай ближния си“ му бе втълпено толкова дълбоко, колкото и себеомразата. И тъй, целият негов живот бе пример за това, че без самолюбие е невъзможна и любовта към ближния, а да ненавиждаш себе си значи точно същото и накрая поражда точно същата ужасна самотност и отчаяние, както и най-крещящата себичност.

Но вече е време да изоставя собствените си разсъждения и да говоря за обстоятелствата. И така, първото, което узнах за господин Халер, отчасти чрез моя шпионаж, отчасти чрез доловеното от леля ми, се отнасяше до неговия начин на живот. Че той беше човек на мисълта и книгите и не упражняваше никакво практическо занятие, пролича скоро. Всякога лежеше много до късно, често ставаше от леглото едва към обяд и по халат изминаваше няколкото крачки от спалнята до всекидневната си. Тази всекидневна, просторна и приветлива мансарда с два прозореца, само за няколко дни доби по-различен вид, отколкото когато я обитаваха други наематели. Тя бе запълнена и с времето се запълваше още повече. По стените бяха окачени портрети, прикрепени рисунки, понякога и изрязани от списания картини, които често биваха сменяни. Там висяха един южен пейзаж, изгледи от немско провинциално градче, явно родното място на Халер, а между тях пъстроцветни блестящи акварели, за които ние едва по-късно разбрахме, че той сам ги е рисувал. Имаше и фотография на хубава млада жена или може би момиче. Известно време на стената висеше изображение на сиамски Буда, то бе заменено с репродукция на „Нощ“ от Микеланджело, а после от портрет на Махатма Ганди. Книгите изпълваха не само големия библиотечен шкаф, но бяха натрупани навред: по масите, върху хубавото старо писалище, дивана, столовете и пода, книги с пъхнати в тях листчета за отбелязване, които постоянно се сменяха. Книгите непрестанно се увеличаваха, защото той не само носеше цели пакети от библиотеките, но и много често получаваше пратки по пощата.

Мъжът, който обитаваше тази стая, можеше да бъде някой учен. На това предположение съответстваха и цигареният дим, който забулваше всичко, и разпръснатите навсякъде угарки и пепелници. Голяма част от книгите обаче нямаха научно съдържание, повечето бяха творби на писатели от различни времена и народи. Известно време върху дивана, където Халер често лежеше по цели дни, бяха разпръснати и шестте дебели тома на едно произведение, озаглавено „Пътуването на София от Мемел до Саксония“, възникнало в края на осемнадесетото столетие. Много използвани изглеждаха едно издание на събрани съчинения на Гьоте и друго от Жан Паул, същото се отнасяше за Новалис, но и за Лесинг, Якоби и Лихтенберг. От няколкото тома на Достоевски стърчаха куп изписани листчета. На голямата маса между многото книги и ръкописи често имаше букет цветя, там се търкаляше и кутия с водни бои, все покрита с прах, край нея и пепелниците, за да не премълча и това, стърчаха най-различни шишета с напитки. Едно оплетено със слама шише често бе пълно с италианско червено вино, което той вземаше от близкия малък магазин; понякога можеше да се види бутилка бургундско, също и малага. Забелязвах как наистина за късо време тумбестото шише с черешова ракия почти се изпразваше, после обаче изчезваше в някой ъгъл на стаята, без остатъкът да намалява, и тънеше в прах.

Не искам да се оправдавам, загдето го шпионирах и открито признавам, че на първо време всички тези признаци на един наистина наситен с духовни интереси, но въпреки това, действително пропиляван и разпуснат живот, предизвикаха у мене отврата и недоверие. Аз не бях само човек, привикнал на труд и строго разпределение на времето, който води бюргерски редовен живот, още въздържател и непушач, и ония бутилки в стаята на Халер ми допадаха по-малко, отколкото останалият живописен безпорядък.

Както към съня и работата, така много нееднакво и според настроението си, пришелецът се отнасяше и към храненето и пиенето. В някои дни той изобщо не излизаше от къщи и освен сутрешното кафе, не слагаше в уста нищо. Понякога леля намираше като единствен остатък от неговия обяд кора от банан, ала в други дни той се хранеше по ресторанти, ту в добри и елегантни, ту в малки кръчми из покрайнините. Здравословното му състояние, струва ми се, не беше добро; освен болките в краката, поради които често твърде мъчително се изкачваше по своята стълба, изглежда го мъчеха и други смущения. Веднъж той между другото каза, че от години нямал нито здрав сън, нито редовен стомах. Приписах това преди всичко на неговото пиене. По-късно, когато от време на време го придружавах в една от любимите му гостилници, се случваше да бъда свидетел на това, колко бързо и охотно се налива с вино, но истински пиян не сме го видели нито аз, нито някой друг.

Никога няма да забравя първата ни лична среща. Ние се познавахме само като съквартиранти в къща за наематели. Една вечер, прибирайки се от кантората у дома, за мое учудване намерих господин Халер седнал на площадката на стълбището между първия и втория етаж. Приседнал върху най-горното стъпало, той се отдръпна, за да ми направи място да мина. Попитах дали не му е лошо и предложих да го придружа догоре. Халер ме изгледа и аз забелязах, че го бях разбудил от някакъв сънен унес. Бавно се усмихна, появи се онази хубава и жаловита усмивка, с която толкова често ми късаше сърцето, после ме покани да седна до него, аз благодарих и казах, че не съм свикнал да седя по стълбите, пред жилищата на чужди хора.

— Ах, да — каза той и се усмихна по-широко, — имате право. Но почакайте още миг, трябва да ви покажа защо ми се иска да поседя тук още малко.

При това Халер посочи към площадката пред жилището на първия етаж, където живееше една вдовица. На малката, покрита с паркет площ между стълбището, прозореца и стъклената врата, до стената бе сложен висок махагонов шкаф със стара обкова, а на пода пред него — две ниски поставки, върху които в големи саксии растяха една азалия и една араукария[1]. Растенията имаха хубав вид и всякога бяха много чисто и безукорно поддържани. Това бе направило приятно впечатление и на мене.

— Виждате ли — продължи Халер, — тази тясна площадка с араукарията ухае така приказно, че аз често не мога да я отмина, без да се поспра за малко. И в дома на вашата леля мирише, разбира се, хубаво, цари ред и най-голямата чистота, но площадката с араукарията тук е така сияйно чиста, избърсана от прах, измита и лъсната, ненарушимо чиста, че просто ти въздейства. Тук винаги трябва да поема дълбоко дъх, не усещате ли аромата? Как миризмата от смазка за паркет и един слаб дъх на терпентин, заедно с махагона, измитите листа на растенията и всичко дават някакъв букет, превъзходен израз на бюргерска чистота, грижливост и точност, на изпълнен дълг и вярност в незначителното. Не зная кой живее тук, но зад тази стъклена врата трябва да е рай на чистотата и бюргерския бит, върху когото не оставят прашинка да падне, един рай на реда и плахо-трогателната преданост към малките привички и задължения.

И тъй като аз мълчах, той продължи:

— Не мислете, че говоря с ирония. Мили господине, дори и през ум не ми минава да осмивам този бюргерски бит и ред. Наистина аз самият живея в един друг свят, не в този, и едва ли бих издържал дори ден в дом с такава араукария. Но макар и стар, и толкова дръглив степен вълк, то все пак аз съм син человечески, моята майка също беше бюргерска жена и отглеждаше цветя, бдеше над стаята, стълбището, мебелите и завесите и се стараеше да придаде на жилището и живота си толкова много чистота, спретнатост и порядъчност, сякаш все се гласеше да си иде. За това ми напомня дъхът на терпентин, също и араукарията, и ето че понякога сядам тук, гледам тази малка тиха градина на реда и се радвам, че всичко това още съществува.

Той поиска да стане, обаче му беше трудно и не ме отстрани, когато му помогнах малко. Продължавах да мълча, но също както преди се беше случило с леля ми, се поддадох на някакво обаяние, каквото от време на време странният мъж можеше да има.

Бавно се заизкачвахме нагоре заедно и пред своята врата, вече с ключ в ръката, той ме погледна още веднъж открито и много приветливо в лицето и каза:

— Вие идвате от кантората си? Ех, да, аз нищо не разбирам от това, живея малко встрани, в покрайнината, знаете ли. Но мисля, че също се интересувате от книги и подобни неща, веднъж леля ви ми каза, че сте завършили гимназия и сте били много добре по гръцки. Тази сутрин открих един израз у Новалис, искате ли да ви го покажа? Ще достави радост и на вас.

Той ме въведе в стаята си, където силно миришеше на тютюн, измъкна някаква книга от една купчина, запрелиства я, търсеше.

— И това е хубаво, много хубаво — каза той, — чуйте изречението: „Трябва да бъдем горди за болката, всяка болка е едно напомняне за нашата извисеност.“ Чудесно! Осемдесет години преди Ницше! Но това не е сентенцията, която имах пред вид, почакайте, ето че я намерих. И тъй: „Повечето хора не искат да плуват, преди да са се научили.“ — Не е ли остроумно? Естествено те не искат да плуват. Родени са за сушата, не за водата. И също естествено не искат и да мислят; та те са родени за живот, не за мислене! Да, а който мисли, който превърне мисленето в свое главно дело, то наистина може да го изведе далеч напред, но той все пак заменя сушата с водата и някога ще потъне.

Сега Халер ме привлече и заинтересува и аз останах известно време при него; оттогава нерядко се случваше, щом се срещнем на стълбището или улицата, да си поговорим малко. При това, в началото, също както пред араукарията, аз все някак имах чувството, че той ме иронизира. Но не беше така. Към мене, както и към араукарията, той просто изпитваше уважение. Халер бе така съзнателно убеден в своята самотност, в плуването си във водата; в това, че е изтръгнат от корен, и наистина без всякакъв присмех понякога можеше да се въодушеви при вида на една обикновена бюргерска постъпка — например точността, с която отивах на работа в кантората, или преценката на някой прислужник, на трамваен кондуктор. На първо време това ми се струваше действително смешно и пресилено, такава една прищявка на господар или празноскитащ човек, някаква неестествена сантименталност. Но все по-дълбоко и по-дълбоко трябваше да прозра, че всъщност от своето безвъздушно пространство, от битието на вълк-единак и отчуждеността си той откровено се отнасяше с удивление и обич към нашия малък бюргерски свят, както спрямо здравото и сигурното, далечното и непостижимото, родината и мира, до които за него не бе прокаран път. Пред нашата портиерка, порядъчна жена, той всякога сваляше шапка с искрено уважение, а някой ден, когато се разговореха с леля ми и тя му обърнеше внимание, че бельото му се нуждае от позакърпване или някое от копчетата на палтото му виси, той слушаше с особено уважение и сериозност, сякаш полагаше неизразими, но безнадеждни усилия да проникне през някаква пролука в този малък мирен свят и там да се почувствува у дома си, пък било и само за час.

Още при оня първи разговор край араукарията той се нарече степен вълк, което също ме отблъсна и малко смути. Що за изрази бяха това? Но аз се научих да употребявам прозвището не само по привичка и по-скоро в себе си, в мислите си, никога вече не наричах мъжа другояче, освен Степния вълк. И до днес не зная по-подходящи думи за неговия облик. Един заблудил се при нас в градовете и в нашия стаден живот степен вълк — никой друг образ не може да покаже по-сполучливо плахото усамотяване и дивотата му, неспокойствието, неговата тъга по отечество и неговата безотечественост.

Веднъж на един симфоничен концерт, където за моя изненада го видях да седи недалече от мене, можах да го наблюдавам през цялата вечер, без той да ме забележи. Първо изпълняваха нещо от Хендел — една благородна и красива музика, — но Степния вълк седеше, потънал в мисли, откъснат и от музиката, и от обкръжението си. Отлъчен, самотен и чужд, той седеше със студено; но угрижено лице, свел ниско поглед. После засвириха друга творба, една малка симфония на Фридеман Бах, и тогава с голямо учудване видях как след няколко такта моят странник почна да се усмихва, увлече се, съвсем се вглъби и цели десет минути изглеждаше така щастливо потънал в забрава и хубави мечти, че аз обръщах повече внимание на него, отколкото на музиката. Когато симфонията свърши, той се сепна, седна по-изправено, понечи да стане и изглежда искаше да си тръгне, но после все пак продължи да седи, изслуша и последната пиеса — вариации от Регер, една музика, която мнозина възприемат като леко провлачена и уморителна. И Степния вълк, който отначало бе слушал още по-внимателно и драговолно, наново се отказа, пъхна ръце в джобовете и пак потъна в себе си, но този път не щастливо и мечтателно, а тъжно и накрая зло, лицето му пак стана далечно, сиво и угаснало, той изглеждаше стар, болнав и недоволен.

След концерта отново го видях на улицата и тръгнах подир него. Сгушен в палтото си, той крачеше невесел и уморен към нашия квартал, пред една малка старовремска гостилница се спря, погледна нерешително часовника си и влезе. Помамен от мигновено желание, влязох след него. В тази дребнобюргерска обстановка, той вече сядаше край малка маса, а стопанката и келнерката го поздравяваха като познат гост; поздравих и аз и седнах при него. Цял час прекарахме там и докато аз изпих две чаши минерална вода, той си поръча половин, а после още четвърт литър вино. Казах, че съм бил на концерта, но той не подхвана разговор за това. Прочете етикета на бутилката с моята вода, попита не бих ли искал вино и предложи да ме почерпи.

Щом чу, че никога не пия вино, на лицето му отново се появи израз на безпомощност и Халер каза:

— Да, да, вие имате право. И аз години наред живях във въздържание и също дълго време постих, но сега отново съм под знака на водолея, един тъжен и пропит с влага знак.

И когато на шега подхванах този намек и дадох да се разбере колко невероятно ми изглежда тъкмо той да вярва в астрологията, Халер пак заговори с оня вежлив тон, който често ме обиждаше, и отвърна:

— Съвсем правилно, и в тази наука за съжаление не мога да вярвам.

Сбогувах се и си тръгнах, а той се прибра много късно през нощта, но стъпката му бе неизменно същата и както винаги не си легна веднага (от съседната стая аз чувах това съвсем ясно), а постоя във всекидневната си, където лампата свети още цял час.

Не съм забравил и една друга вечер. Тогава бях сам вкъщи, леля ми я нямаше, позвъни се на външната врата и когато отворих, там стоеше млада, много хубава дама и щом попита за господин Халер, аз я познах — именно тя беше на фотографията в стаята му. Посочих й неговата врата и се оттеглих, тя остана известно време горе, скоро след това ги чух заедно да слизат, оживени и доволни, надолу по стълбището и да се отдалечават в шеговит разговор. Бях много учуден, че отшелникът имаше любовница, а и толкова млада, хубава и елегантна — всички мои предположения за него и живота му отново ми се видяха съмнителни. Още след час обаче той вече се прибираше вкъщи сам, с тежка и тъжна стъпка. С мъка изкачи стълбата догоре и после часове наред тихо влачеше крака из всекидневната си, напред и назад, също както вълк снове в клетка; цяла нощ, едва ли не до сутринта, в стаята му светеше.

Не зная почти нищо за тази връзка и искам само да добавя — видях го още веднъж със същата жена на една от улиците на града. Вървяха под ръка и той изглеждаше щастлив, отново се учудих колко прелест и дори наивност може да има понякога в неговото угрижено лице на пустинник и разбрах жената, разбрах съчувствието, което моята леля изпитваше към този човек. Но същия ден вечерта той се върна в къщи тъжен и жалък; срещнах го на вратата и както в други случаи, пак носеше под палтото си шишето с италианско вино, с което седя до полунощ горе в леговището си. Съжалявах го, но що за безутешен, загубен и беззащитен живот водеше!

Е, стига бъбрене! Не са потребни повече сведения и описания, за да проличи, че Степния вълк водеше живот на самоубиец. Но въпреки това аз не вярвам да е сложил край на живота си тогава, когато ненадейно и без да се сбогува, но след като бе издължил всички неизплатени суми, напусна нашия град и изчезна. Никога вече не чухме за Халер и все още пазим няколко писма, които после се получиха за него. Тук той не остави нищо освен ръкописа, който бе възникнал по време на престоя му у нас и който ми подарява с няколко реда и забележката да постъпя със записките му както пожелая.

Невъзможно беше да проследя дали събитията, за които се разказва в ръкописа на Халер, по съдържание отговарят на действителността. Не се съмнявам, че в по-голямата си част те са съчинения, не обаче в смисъл на произволно измислени, а в смисъла на търсене на изказ, чрез който дълбоко изживени душевни процеси да се представят в одеянията на видими събития. Вероятно тези отчасти фантазни явления в художествената творба на Халер датират от последните седмици на неговия тукашен престой, не се съмнявам, че в тяхната основа е вложен къс от действителни преживелици. По онова време нашият наемател всъщност се бе променил по държание и облик, прекарваше много време вън от къщи, понякога и цели нощи, а книгите му стояха недокоснати. При вече редките ни срещи той изглеждаше поразително оживен и подмладен, няколко пъти дори доволен. Всеки случай, веднага след това настъпи нова тежка депресия, Халер оставаше по цял ден в леглото, без да желае храна; тъкмо тогава се разрази и необикновено бурното, дори брутално скарване с появилата се отново негова любовница, което възмути цялата къща и го накара на другия ден да моли леля за извинение.

Не, аз съм убеден, че не е посегнал на живота си. Той е още жив, слиза и се изкачва с уморени нозе някъде по стълбищата на чужди къщи, вглежда се някъде в блестящо излъсканите паркетни подове и чисто поддържани араукарии; денем седи в библиотеките, нощем — в гостилниците; или лежи на взето под наем канапе, слуша как зад прозорците живеят светът и хората — знае, че е откъснат от тях, но не се самоубива, защото някаква останка от вяра му казва, че в сърцето си трябва да изпита докрай тези страдания, тази горчива мъка и че това е болката, която ще го погуби. Аз често мисля за него — той не направи живота ми по-лек, нямаше дарбата да подкрепи силното и ведрото в мен и да го насърчи — ох, напротив! Но аз съм друг човек и не водя живот като неговия, а свой, скромен и бюргерски, ала осигурен и изпълнен със задължения. И така, ние спокойно и с добро чувство можем да мислим за него — и аз, и леля ми, която би разказала за Степния вълк повече от мене, но всичко остава скрито в нейното добро сърце.

Що се отнася до записките на Халер, тези чудни, отчасти болезнени, отчасти красиви и с богат смисъл фантазии, то трябва да кажа, че ако бяха попаднали в ръцете ми случайно и не познавах автора им, положително щях да ги изхвърля възмутен. Но поради познанството ми с Халер имам възможност да ги разбера, донякъде дори да ги одобря. Бих се подвоумил да ги споделя с другите, ако виждах в тези страници само патологични фантазии на единак, на клет душевно болен. Но аз откривам в тях нещо повече, един документ на времето, защото душевната болест на Халер — днес знам това — не е странна приумица на някакъв отделен човек, а болест на самото време, невроза на поколението, към което принадлежи той, и налегнати от нея в никакъв случай не изглеждат само слабите и малоценните, а тъкмо силните, най-одухотворените, най-даровитите.

Тези записки, независимо дали в основата им лежи повече или по-малко реален живот, са един опит да се преодолее тежкото заболяване на времето не чрез заобикаляне и прикриване, а като самата болест се превърне в обект на изображение. Те представляват съвсем дословно обиколка през ада, някакво ту страховито, ту смело минаване през хаоса на един помрачен душевен свят, започнато с волята да се пресече преизподнята; да се даде отпор на хаоса; злото да се изстрада до края.

Ключ към това разбиране ми даде един израз на Халер. Веднъж, след като бяхме говорили за така наречените жестокости на Средновековието, той ми каза:

— Всъщност това не са никакви жестокости. На един средновековен човек целият стил на нашия днешен живот би се видял не само жесток, но ужасен и варварски. Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии. Ако би трябвало да живее в Средновековието, човекът от античността би се задушил мъчително, също както дивакът ще се задуши сред нашата цивилизация. Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди.

Когато четях записките на Халер, често трябваше да премислям тези думи. Той принадлежи към хората, които попадат между две епохи, лишени от всякаква защита и непорочност, тяхната участ е да изпитат цялата проблематичност на човешкото битие, усилена до степента на лична мъка и ад.

В това, струва ми се, е смисълът, който неговите записки биха могли да имат за нас, ето защо и реших да им дам гласност. Впрочем, не искам нито да ги защищавам, нито да се произнасям отрицателно за тях, нека всеки читател отсъди по съвест!

Бележки

[1] Араукария — иглолистно дърво, което вирее в Южна Америка и Австралия.