Серия
Светът на диска (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Men at Arms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 57 гласа)
Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Тери Пратчет. Въоръжени мъже

ИК „Вузев“, 1998

Редактор: Владимир Зарков

ISBN 954–422–051–8


По-долу е показана статията за Въоръжени мъже от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Въоръжени мъже
Поредица Светът на диска
Автор Тери Пратчет
Герои Градската стража
Хавлок Ветинари
Местоположение Анкх-Морпорк
Мотиви полицейски истории
Поредна книга петнайста
ISBN ISBN 954-4220-51-8

Въоръжени мъже (на английски: Men at Arms) е петнадесетия по ред роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е в жанр хумористично фентъзи и е издадена през 1993 г. Това е втората книга от поредицата, в която главни герои са хората от градската стража на Анкх-Морпорк.

Самюел Ваймс, командирът на градската стража на Анкх-Морпорк е изправен пред нови проблеми. Точно след сватбата си със Сибил Рамкин му се налага да поеме управлението на стражата, въпреки че вече се е оттеглил от службата. Междувременно стражата се е увеличила с още няколко души, в това число джуджета и тролове. С помощта на ефрейтор Керът Ваймс трябва да открие човекът, който стои зад серия убийства. В друга част на града сред аристократите е плъзнала мълвата, че в града има човек, във вените на който тече кръвта на старите крале. Сега трябва само да го намерят...

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Ефрейтор Керът от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) се настани удобно, както вече беше навлякъл нощната си риза, взе молива, засмука края му за миг, след което написа:

Най-скъпи ми Мамо и Тате,

Е, ето още нещо, дето да се Запише в книгите, защото ме произведоха Ефрейтор!! Това ще рече още по Пет Долара месечно отгоре, плюс, че имам и ново палто, с две нашивки отгоре. И нова медна значка! Страхотна отговорност е! Това, всичкото е понеже имаме нови попълнения, защото Патрицият, за който, както вече съм имал честта да ви информирам, че е управникът на града, се съгласи, че Стражата трябва да отразява етническия състав на Града…

Керът поспря за миг и се вгледа през малкия прашен прозорец на спалнята към слънчевата светлина, която в ранната вечер се приплъзваше над реката. После отново се надвеси над хартията.

… което, Всъщност много не разбирам, но сигурно има нещо общо с Козметичната Фабрика на джуджето Грабпот Тандъргаст. Освен това, Капитан Ваймс, за когото често Ви пиша, напуска Стражата, защото се жени и ще Става Изискан Джентълмен, и, сигурен съм, че всички му желаем Всичко Най-хубаво, той ме научи на Всичко, Дето Го Знам, с изключение на, нещата, дето сам се научих на тях. Събираме се, та да му купим Подарък за Изненада, мислех си за един от онези Часовници, дето няма нужда за тях от някакви демони, че да вървят, и можем да изпишем на гърба му нещо като: „Да те държи на Стража от, Старите ти Другари в Нощната Стража“, това е Каламбур или Игра на Думи. Не знаем кой ще е новият Капитан, Сержант Колън казва, че ще си подаде Оставката, ако направят онзи, Ефр. Нобс…

Керът отново се загледа през прозореца. Голямото му честно чело се набръчка от усилието, докато се опитваше да измисли нещо положително, което да каже за Ефрейтор Нобс.

… на когото по му подхожда сегашното му Положение, ама аз съм отскоро в Стражата. Така че, ще трябва само да изчакаме и да видим…

 

 

Всичко, както повечето неща, започна със смърт. И погребение в една пролетна утрин с мъгла, толкова плътна над земята, че се изля в гроба и ковчегът беше положен върху облак.

Един малък, сивкав помияр, дал приют на толкова разнообразни кучешки болести, че бе като обгърнат в облак от прах, наблюдаваше равнодушно от купчината пръст.

Множество възрастни жени, роднини на покойника, плакаха. Но Едуард д’Ийт не заплака. Поради три причини. Той беше най-големият син, трийсет и седмият Лорд д’Ийт, а за един д’Ийт беше Немислимо да заплаче; беше — е, вярно, още с нова-новеничка диплома, — Убиец, а Убийците не плачат при вида на смъртта, иначе никога няма да спрат; а беше и ядосан. Всъщност, беше бесен от ярост.

Бесен, че му се наложи да вземе пари на заем за това погребение. Бесен на времето, на обикновеното гробище, на това, че фоновият шум на града не се промени ни най-малко, дори и при случай като този. Бесен на историята. Изобщо не беше планирано да се случи така.

Не трябваше да бъде така.

Вгледа се през реката към мрачния силует на Двореца и гневът му сякаш се изкриви в обектив.

Изпратиха Едуард в Гилдията на Убийците, защото там беше най-доброто училище за онези, чието социално положение е доста по-високо от интелигентността им. Ако го бяха изучили за Глупак, той щеше да измисли сатира и да разправя опасни вицове за Патриция. Ако го бяха обучили за Крадец[1], той щеше да се намъкне в Двореца и да открадне нещо много ценно от Патриция.

Тъй или иначе… изпратиха го при Убийците…

Същия този следобед той продаде каквото беше останало от именията на рода д’Ийт и отново се записа в училището на Гилдията.

За следдипломна квалификация.

Завърши с отличие — първият в историята на Гилдията, който го постигна. По-старшите от него го описваха като човек, който да се държи под око, и понеже имаше нещо у него, което караше дори Убийците да се чувстват неловко — за предпочитане от разстояние.

 

 

В гробището самотният гробар запълни дупката, която бе последното убежище на д’Ийт старши.

Усети, че нещо като мисли минават през главата му. Звучаха горе-долу така:

„Някакъв шанс за кокал? О, не, не, моля за извинение, това беше проява на лош вкус, забрави, че го казах. Имаш си сандвичи с говеждо в т’ва, как му се викаше, там де, кутията с обяда, все пак. Защо да не дадеш един на онова сладичко кученце, ей там?“

Мъжът се облегна на лопатата си и се огледа.

Сивият помияр го наблюдаваше настойчиво.

Каза му:

— Бау?

 

 

На Едуард д’Ийт му трябваха пет месеца, докато открие каквото търсеше. Търсенето беше възпрепятствано от факта, че той не знаеше какво търси, само дето знаеше, че ще го познае, като го намери. Едуард страстно вярваше в Съдбата. Хора като него често са такива.

Библиотеката на Гилдията беше една от най-големите в града. В определени специализирани области тя си беше най-голямата. Тези области се отнасяха главно до печалната краткост на човешкия живот и до начините за причиняването й.

Едуард прекарваше доста време там, често пъти най-горе на някоя стълба, често потънал в прахоляк.

Той изчете всеки известен труд върху въоръжението. Не знаеше какво търси и затова го намери в една бележка в полето на иначе някакъв много тъп и неточен трактат върху балистиката на арбалетите. Преписа си го. Внимателно.

Едуард прекарваше много време и сред историческите книги. Гилдията на Убийците беше асоциация на господа с потомствено добро възпитание, а подобни хора разглеждат цялата записана история като един вид счетоводна книга. В библиотеката на Гилдията имаше страхотно много книги, както и цяла галерия с портрети на крале и кралици,[2] и Едуард д’Ийт опозна аристократичните им лица по-добре от своето. Той прекарваше обедната си почивка там.

По-късно твърдяха, че точно тогава попаднал под лошо влияние. Но тайната в историята около Едуард д’Ийт беше, че той изобщо не бе попаднал под никакво външно влияние, освен ако не се броят онези мъртви крале. Той просто попадна под влияние на самия себе си.

Точно тук хората бъркат. Индивидите по природа не са пълноправни членове на човешката раса, освен биологически. Те имат нужда да бъдат блъскани насам-натам от Брауновото движение на обществото, а то е механизъм, чрез който човешките същества непрекъснато си напомнят едни на други, че са… ами… човешки същества. Освен това той се въртеше в спирала навътре, както обикновено става в такива случаи.

Не че имаше някакъв план. Той просто се оттегли, както правят хората, ако са подложени на някаква атака, на едно по-защитено място, т.е. в миналото. И тогава се случи нещо, което оказа върху Едуард същия ефект, както ако изследовател на древни влечуги открие в шадраванчето си плезиозавър.

Беше излязъл, примигвайки на слънчевата светлина, през един горещ следобед, след цял ден прекаран в компанията на отминало величие, и видя лицето на миналото, което вървеше и кимаше дружелюбно на хората.

Не можа да се овладее. Рече му:

— Ей, ти! Ти к-кой си?

Миналото отвърна:

— Ефрейтор Керът, сър. Нощна Стража. Господин д’Ийт, нали така? Мога ли да Ви помогна с нещо?

— Какво? Не! Не. Гледай си р-работата!

Миналото кимна и му се усмихна, после отмина нататък, към бъдещето.

 

 

Керът престана да съзерцава стената.

Похарчих три долара за една кутия с иконограф, която представлява нещо с кафеникава вътрешност, дето рисува снимки на разни нешта, това е Писъкът днес. Прилагам снимки на стаята ми и на приятелите ми от Стражата; Ноби е онзи, който прави Хумористичния Жест, но той е Нешлифован Диамант и добра душа дълбоко в себе си.

Той отново спря. Керът пишеше вкъщи най-малко по веднъж на седмицата. Джуджетата по принцип правеха така. Беше висок два метра, но го отгледаха като джудже, а по-нататък продължиха като човек. Литературният труд не му се отдаваше с лекота, но той упорстваше.

„Времето“ — пишеше той, много бавно и внимателно — „продължава да е Много Горещо…“

 

 

Едуард не можеше да повярва. Провери записките. Провери повторно. Зададе въпроси и понеже бяха съвсем невинни, хората му отговаряха. А накрая отиде на почивка в планините Рамтоп, където внимателното разпитване го отведе в мините на джуджетата около Копърхед, а оттам на една иначе невзрачна поляна насред букова гора, където само след няколко минути търпеливо копане изрови следите от въглени.

Прекара целия ден там. Когато свърши, поставяйки внимателно слегнатите изгнили листа обратно на мястото им, докато слънцето залязваше, той беше съвсем сигурен.

Анкх-Морпорк отново имаше крал.

И това беше правилно. И именно съдбата беше направила така, че Едуард да научи точно когато беше измислил своя План. И беше съвсем прав, че това е Съдба, и че градът ще бъде Спасен от позорното си настояще посредством величественото си минало. Той имаше и Средствата, имаше и Целта. И т.н… Едуард често мислеше така.

Той можеше да мисли в курсив. Такива хора се нуждаят от надзор.

За предпочитане от безопасно разстояние.

 

 

Заинтригува ме писмото ви, дето ми пишете, че някакви хора идвали да питат за мен, това е Удивително, от няма и Пет Минути съм тук и ето ме вече Известен.

Много се радвам да чуя за отварянето на Шахта №7. Искам да Ви Кажа обаче, че въпреки че тук съм много щастлив, ми липсва Доброто Старо Време, когато си бях у Дома. Понякога, в почивните дни, отивам да поседя в Мазето и си удрям главата с дръжката на брадвата, но Не е Същото.

Надявам се, че сте в добро здраве, С обич,

Ваш любящ син, осиновен, Керът.

Той сгъна писмото, пъхна иконографиите, залепи го с капка восък от свещта, затисната с палец, за да хване, и го пъхна в джоба на панталона си. Пощата на джуджетата до планините Рамтоп беше много надеждна. Все повече и повече джуджета идваха, за да работят в града, и тъй като джуджетата са много добросъвестни, много от тях изпращаха пари вкъщи. Това правеше пощата на джуджетата почти най-сигурното нещо на земята, понеже пратките им строго се охраняваха. Джуджетата са много привързани към златото. Който и да е разбойник по пътя, ако кажеше: „Парите или живота“, по-добре да си вземеше и сгъваемо столче, храна за обяд и нещо за четене, докато свърши дебатът по поставения от него въпрос.

После Керът си изми лицето, надяна кожената си риза, панталони и метална ризница, закопча нагръдника и с шлем под мишница излезе бодро навън, готов да посрещне всичко, което бъдещето му донесе.

 

 

Тази стая беше някъде другаде.

Мизерна стая — мазилката по стените се ронеше, а таваните бяха хлътнали навътре също като дюшека под някой дебеланко. И изглеждаше още по-препълнена от мебелите.

Бяха стари хубави мебели, но не им беше тук мястото. Те принадлежаха на високи кънтящи зали. Тук обаче бяха претъпкани. Имаше тъмни дъбови столове. Имаше дълги бюфети. Имаше дори чифт доспехи. Нямаше място дори и за около половин дузината хора, които седяха около огромната маса. Нямаше място дори и за масата.

Часовник тиктакаше в сенките.

Тежките кадифени завеси бяха спуснати, макар че на небето имаше все още изобилие от слънчева светлина. Въздухът беше задушен, както поради горещия ден, така и от свещите в магическия фенер.

Единственото осветление идваше от екрана, който в този момент изобразяваше чудесен профил на Ефрейтор Керът Айрънфаундърсън.

Малката, но много подбрана публика го наблюдаваше с внимателно изпразненото изражение на хора, които са полуубедени, че на техния домакин не му достигат няколко карти до каре, но се примиряват, тъй като току-що са изяли манджата и би било грубо да си тръгнат веднага.

— Е? — рече един от тях. — Мисля, че го видях да върви из града. И какво от това? Той е просто един страж, Едуард.

— Естествено. Жизненоважно е да е такъв. Скромно място в живота. Всичко отговаря на класическия м-модел. — Едуард д’Ийт направи знак. Чу се щракване, щом пъхнаха още един стъклен диапозитив. — Този не е рисуван на ж-живо. Крал П-парагор. Взет е от една стара к-картина. Това — щрак! — е Крал Велтрик III. От друг п-портрет. Това е Кралица Алгина IV… забелязвате ли линията на брадичката? Това — щрак! — е монета от седем п-пени от времето на Уебълторп Безсъзнателния, забележете отново подробностите в брадичката и общата костна структура, а това — щрак! — е… обърната наопаки картина на ваза с цветя. Делфиниуми, струва ми се. Това пък защо е?

— Ъ, съжалявам, господин Едуард, бяха ми останали няколко стъклени плочи, а демоните не бяха изморени, та…

— Следващия диапозитив, моля. След което можеш да ни оставиш.

— Да, господин Едуард.

— Докладвай на д-дежурния палач.

— Да, господин Едуард.

Щрак!

— А това е много добра — браво, Бл-енкин, — картина на бюста на Кралица Коанна.

— Благодаря Ви, господин Едуард.

— Малко повече от лицето й, обаче, щеше да ни даде възможност да се уверим в приликата. Това е достатъчно, струва ми се. Можеш да си вървиш, Бл-енкин.

— Да, господин Едуард.

— Малко орязване в ушите, стр-рува ми се.

— Да, господин Едуард.

Прислужникът почтително затвори вратата след себе си, след което слезе в кухнята, като тъжно клатеше глава. Фамилията д’Ийт от години не беше в състояние да си позволи семеен палач. Заради момчето той трябваше да направи каквото може с кухненския нож.

Посетителите изчакаха домакина да заговори, но той май изобщо нямаше намерение да го прави, макар че понякога беше трудно да предвидиш Едуард. Когато се развълнуваше, страдаше не толкова от говорен дефект, колкото от неподходящо подбрани паузи, сякаш мозъкът му временно задържаше устата.

Най-после някой от публиката каза:

— Много добре. Е, и какво искаш да кажеш?

— Видяхте приликата. Не е ли оч-евидно?

— О, хайде пък сега…

Едуард д’Ийт придърпа една кожена чанта към себе си и се зае да отвързва каишките.

— Но, но момчето е било осиновено от джуджетата. Те са го намерили като бебе в горите на Планините Рамтоп. Имало е г-орящи карети, трупове, такива ми ти неща. Разбойническо нападение, очевидно. Джуджетата са намерили сабя сред останките. Тя сега е у него. Много стара сабя. И винаги е наточена.

— Е, и? Светът е пълен със стари саби. И точила.

— Тази е била скрита много добре в една от каретите. Странно. Човек би очаквал тя да е готова да я предадат, нали така? Да я използват? В р-азбойничска страна? А после момчето пораства и, и… Съдбата… отрежда той и сабята му да дойдат в Анкх-Морпорк, където понастоящем е страж в Нощната Стража. Не мога да повярвам!

— Това все още не е…

Едуард вдигна ръка за един миг, след което извади някакъв пакет от чантата.

— Направих внимателни пр-оучвания, да ви кажа, и успях да открия мястото, където е станало нападението. Най-старателно претърсване на земята разкри стари пирони от карета, няколко медни монети и, в малко въглища… това.

Те протегнаха вратове да видят.

— Прилича на пръстен.

— Да. Това е, това е, той е об-езцветен отгоре, разбира се, иначе някой би го забелязал. Вероятно е бил скрит в някоя карета. Поръчах да го почистят от-части. Можете просто да прочетете посвещението. Е, тук имаме илю-стриран инвентар от кралската съкровищница на Анкх, направен през година АМ 907, по времето на управлението на Крал Тирил. Бих ли могъл, ако обичате, бих ли могъл да обърна вн-иманието ви на малкия сватбен пръстен на долния ляв ъгъл на страницата? Ще видите, че художникът като че ли за наше улеснение е изписал посвещението.

На всички им трябваха по няколко минути, за да го разгледат. По природа си бяха подозрителни. Всички те бяха потомци на хора, за които подозрението и параноята са били водещи характеристики на оцеляването.

Защото всички те бяха аристократи. Нямаше нито един сред тях, който да не знае името на пра-пра-пра-дядо си и от каква срамна болест е умрял.

Току-що бяха изяли едно не толкова добро блюдо, което обаче включваше някакви стари и ценни вина. Дойдоха, защото всички познаваха бащата на Едуард, а и д’Ийт бяха прекрасно старо семейство, па макар и много обедняло сега.

— Така че виждате — гордо каза Едуард, — доказателството е неоспоримо. Ние имаме крал!

Слушателите му се опитаха да не се споглеждат.

— Мислех си, че ще се з-арадвате.

Най-сетне, Лорд Раст изрече негласния консенсус. В тези истински сини очи нямаше място за съжаление, което не беше качество за оцеляване, но понякога можеше да се рискува с мъничко любезност.

— Едуард, последният крал на Анкх-Морпорк е умрял преди много векове.

— Екзекутиран от изм-енници!

— Дори и да може все още да се намери наследник, кралската му кръв ще е съвсем размита досега, не мислиш ли?

— Кралската к-ръв не може да се размие!

Ах, помисли си Лорд Раст. Значи такъв бил той. Младият Едуард си мисли, че допирът до краля може да лекува скрофулоза, сякаш царствеността е еквивалентът на серен мехлем. Младият Едуард си мисли, че никое езеро от кръв не е толкова голямо, че да не го прегазиш, за да сложиш праведния крал на трона, и че никое дело не е твърде низко в защита на короната. Романтик, наистина.

Лорд Раст не беше романтик. Родът му добре се беше нагодил към Анкх-Морпоркските пост монархически векове чрез покупки, продажби, рентиране и създаване на контакти и правене на това, което аристократите винаги са правили, което ще рече приспособяване и оцеляване.

— Е, може би — отстъпи той с мек тон, сякаш придумва някого да слезе от перваза, — но трябва да се запитаме: дали точно в този момент се налага Анкх-Морпорк да има крал?

Едуард сякаш видя изведнъж луд пред себе си.

— Дали се нуждае? Дали се нуждае? Докато добрият ни град чезне под петата на тир-анина?

— О! Говориш за Ветинари.

— Не виждате ли какво е причинил той на този град?

— Той наистина е много неприятен, новоиздигнал се човечец — отбеляза Лейди Селачии, — но не бих казала, че в действителност тероризира много-много. Поне не направо.

— Трябва да му се признае — вметна Виконт Скейтър, — че градът функционира. Повече или по-малко. Братства и други ми ти измишльотини.

— Улиците са по-безопасни, отколкото бяха по времето на Лудия Лорд Снапкейс — каза Лейди Селачии.

— По-б-езопасни? Ветинари основа Гилдията на Крадците! — изкрещя Едуард.

— Да, да, разбира се, много осъдително, определено. От друга страна, една скромна годишна такса и човек си върви в безопасност…

— Той винаги твърди — рече Лорд Раст, — че ако ще има престъпност, нека поне да е организирана престъпност.

— На мен ми се струва — добави Виконт Скейтър, — че всички момчета по Гилдиите се примиряват с него, защото с който и да е друг на негово място ще е по-зле, а, не е ли така? Със сигурност сме имали и някои… трудни за справяне. Някой да си спомня Погубващия Лорд Уайндър?

— Умопобъркания Лорд Хармони — обади се Лорд Монфлатърс.

— Смеещият се Лорд Скапула — напомни Лейди Селачии. — Човек с много особено чувство за хумор.

— Обърнете внимание, Ветинари… има нещо не съвсем… — започна Лорд Раст.

— Знам какво имаш предвид — рече Лорд Скейтър. — Не ми харесва, че той винаги знае какво си мислиш, още преди да ти хрумне.

— Всички знаят, че Убийците са определили неговата такса на един милион долара — каза Лейди Селачии. — Толкова ще струва той да бъде убит.

— Човек не може да си помисли — каза Лорд Раст, — че ще струва доста повече, за да си сигурен, че той ще си остане мъртъв.

— О богове! Какво стана с гордостта? Какво стана с честта?

Те направо подскочиха, когато последният Лорд д’Ийт се изстреля от стола.

— Чуйте се! Моля ви! Погледнете се. Има ли човек сред вас, който да не е видял фамилното си име деградирало след епохата на кралете? Не можете ли да си спомните какви мъже са били предците ви? — Той бързо заобиколи зад масата, така че те трябваше да се обърнат, за да го виждат. Вдигна заплашително пръст. — Вие, Лорд Раст! Прадядо ви станал Барон, след като с едната си ръка убил трийсет и седем клачианци, въоръжен единствено и само с игла, не е ли така?

— Да, но…

— Вие, сър… Лорд Монфлатърс! Първият Херцог водил шестстотин мъже към величествената и епична победа в Битката при Куирм! Това нищо ли не означава? Ами вие, Лорд Вентурий, а вие, Сър Джордж… да си седите в Анкх в старите си домове, със старите си имена и старите си пари, докато Гилдиите — Гилдии! Измет от търговци и търгаши! — Гилдиите, казвам ви, имат глас в упр-авлението на града!

С две крачки той стигна до една лавица с книги и хвърли огромна, подвързана в кожа книга върху масата, където тя бутна чашата на Лорд Раст.

— „Аристокрацията“ на Туърп — извика той. — Всички ние имаме страници там! Тя ни принадлежи. Но този човек ви е хипнотизирал! Уверявам ви, че е от плът и кръв, обикновен простосмъртен! Никой не смее да го отстрани, защото всички си мислят, че това донякъде ще влоши собственото им положение! О, богове!

Публиката му изглеждаше умърлушена. Всичко това беше вярно, разбира се… ако го погледнеш така. И не звучеше по-добре от устата на един ококорен, нахакан младеж.

— Да, да, добрите стари времена. Извисяващи се кули и вимпели, рицарство и такива ми ти неща — рече Виконт Скейтър. — Дами с островърхи шапки. Момчета в ризници, дет’се удрят едно друго и какво ли не. Но, как да ви кажа, трябва да вървим в крак с времето…

— Златно време е било — каза Едуард.

„Божичко!“ — помисли си Лорд Раст. — „Ама той наистина го вярва.“

— Виж какво, скъпо момче — обади се Лейди Селачии, — няколко случайни прилики и някаква скъпоценност — това всъщност не е кой знае колко, нали така?

— Моята дойка ми разказваше — рече Виконт Скейтър, — че един истински крал можел да измъкне сабя от камък.

— Ха, да бе, и да лекува пърхот — прихна Лорд Раст. — Това е само легенда. Не е истина. Както и да е, тази история винаги малко ме е озадачавала. Какво му е толкова трудното да измъкнеш сабя от камък? Същинската работа вече е била извършена. По-добре да се напънеш и да откриеш човека, дето първо я е пъхнал в камъка, а?

Разнесе се един вид облекчен смях. Това си спомняше Едуард. Всичко приключи със смях. Не точно насочен срещу него, но той беше от онези хора, които винаги приемат смеха лично.

Десет минути по-късно Едуард д’Ийт беше сам.

Толкова бяха мили. Да сме се движели в крак с времето! Беше очаквал повече от тях. Доста повече. Беше се осмелил да се надява, че те ще се вдъхновят от примера му. Беше си се представял начело на армия…

Бленкин влезе с почтителна стъпка.

— Изпратих ги всичките, господин Едуард.

— Благодаря ти, Бленкин. Можеш да вдигаш масата.

— Да, господин Едуард.

— Какво е станало с честта, Бленкин?

— Н’ам, сър. Не е у мен.

— Не щяха дори да чуят.

— Не, сър.

— Не щяха дори да ч-уят.

Едуард седеше до замиращия огън, отворил в скута си едно копие на „Анкх-Морпоркската Приемственость“ на Тайбайтър с подгънати страници. Мъртви крале и кралици го гледаха укорно.

И всичко можеше да свърши дотук. Всъщност, то свърши дотук в цял един милион вселени. Едуард д’Ийт остаря и обсебеността му се превърна в един вид книголюбска лудост на ръкавиците с изрязани пръсти и разнообразието от домашни пантофи. И стана експерт по кралските въпроси, макар че така или иначе никой никога не научи това, защото той рядко напускаше стаята си. Ефрейтор Керът стана Сержант Керът и след време умря в униформа на седемдесетгодишна възраст в невероятна злополука, в която бе замесен някакъв си мравояд.

В цял един милион вселени Волнонаемни Полицаи Къди и Детритус не изпаднаха през дупката. В цял един милион вселени Ваймс не откри цевите. (В една странна, но теоретично възможна вселена Наблюдателницата бе редекорирана в пастелни тонове от капризен вихър, който оправи резето на вратата и донагласи това-онова наоколо.) В цял един милион вселени Стражата се провали.

В цял един милион вселени това беше много кратка книга.

Едуард се унесе с книгата в скута си и сънува. Сънува величествена битка. „Величествена“ беше още една важна дума в личния му речник, също като „чест“.

Щом изменниците и безчестните хора не искаха да прозрат истината, тогава той, Едуард д’Ийт, щеше да е пръстът на Съдбата.

Проблемът със Съдбата естествено е, че много често не внимава къде си пъха пръста.

 

 

Капитан Сам Ваймс от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) седеше във ветровитото предверие на Патрицианската зала за аудиенции, облечен в най-добрата си пелерина, с излъскана броня и с шлем в скута.

Гледаше дървено в стената.

Трябваше да е щастлив, мислеше си той. И беше. Донякъде. Определено. Щастлив като едното нищо.

След броени дни се женеше.

Щеше да престане да е страж.

Щеше да стане рентиер.

Той си свали медната значка и разсеяно я отри в крайчето на пелерината си. После я вдигна така, че светлината се отрази от покритата с патина повърхност. Понякога се беше чудил на колко ли други стражи е принадлежала преди него.

Е, сега щеше да принадлежи на някой след него.

Това е Анкх-Морпорк, „Градь на Хиляда Изненади“ (съгласно пътеводителя на Гилдията на Търговците). Какво повече трябва да се каже? Едно обширно място, дом на цял милион хора, най-големият от градовете в Света на Диска, разположен по двата бряга на река Анкх.

А посетителите се чудят: как може да съществува такъв голям град? Кое го кара да крета? Щом реката му можеш да я сдъвчеш, откъде тогава идва водата за пиене? Какво всъщност е в основата на гражданската му икономика? Как така, противно на всяка вероятност, той работи?

Всъщност посетителите не казват често това. Обикновено те казват неща като: „Накъде е, така де, онова… ъъ… знаете, младите дами, нали?“

Но ако си напънеха мозъците малко, това щяха да си помислят.

 

 

Патрицият на Анкх-Морпорк се облегна на неудобния си стол с внезапната широка усмивка на някой много зает човек, който в края на претоварения си ден изведнъж е видял в програмата си бележка: „7:00 — 7:05 ч.: Бъди Весел, Отпусни се и се дръж като Народен Човек.“

— Е, естествено, много ме натъжи да получа писмото Ви, капитане…

— Да, сър — каза Ваймс, все още вдървен като склад за мебели.

Моля, седнете, капитане.

— Да, сър.

Ваймс остана прав. Беше въпрос на гордост.

— Но, естествено, разбирам. Провинциалните имения на рода Рамкин са много големи, струва ми се. Сигурен съм, че Лейди Рамкин ще оцени високо силната ви десница.

— Сър?

Капитан Ваймс в присъствието на управника на града винаги фиксираше погледа си на една стъпка над и половин стъпка наляво от главата му.

— И, разбира се, ще станете доста богат човек, капитане.

— Да, сър.

— Надявам се, помислил сте за това. Ще имате нови отговорности.

— Да, сър.

Патрицият го озари мисълта, че се труди и за двамата участници на разговора. Той разрови документите върху писалището си.

— И, разбира се, аз ще трябва да издигна нов старши офицер на Нощната Стража. Имате ли някакво предложение, капитане?

Ваймс като че слезе от каквито и да бяха облаците, в които витаеше. Това беше въпрос за стражата.

— Ами, Фред Колън не е… Той е един от сержантите по природа…

 

 

Сержант Колън от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) оглеждаше ведрите лица на новобранците.

Въздъхна. Спомни си своя първи ден. Старият Сержант Уимблър. Ама че мъчен човек! Език като камшик! Ако старото приятелче бе доживяло да види това…

Как му се викаше? О, да. Утвърдителна процедура по набирането или нещо подобно. Силициевата Анти-Клеветническа Лига беше приплакала на Патриция и сега…

— Опитай още веднъж, Волнонаемен Полицай Детритус — каза той. — Ето какъв е номерът — спираш си ръката точно над ухото. Сега просто стани от земята и се опитай още веднъж да отдадеш чест. Така, сега… Волнонаемен Полицай Къди?

— Тук!

— Къде?

— Пред вас, сержант.

Колън погледна надолу и отстъпи крачка назад. Изпъкналата линия на повече от достатъчния му корем се отмести, за да разкрие обърнатото нагоре лице на Волнонаемен Полицай Къди с угодническото му интелигентно излъчване и едно стъклено око.

— О! Така.

— По-висок съм, отколкото изглеждам.

„О, богове — отегчено си помисли Сержант Колън. Събери ги накуп, после ги раздели на две и ще получиш двама нормални мъже, само дето нормалните мъже не идват в Стражата. Трол и джудже. И това не е най-лошото…“

 

 

Ваймс барабанеше с пръсти по писалището.

— В никакъв случай не и Колън. Вече не е толкова млад. Време е да си стои в Наблюдателницата, да се занимава с бумащина. Освен това на него му идва множко всичко това.

— Сержант Колън винаги си е взимал по множко от всичко, бих казал аз — вметна Патрицият.

— С новите попълнения, искам да кажа — натърти Ваймс многозначително. — Спомняте ли си, сър?

„За онези, за които ми наредихте да взема?“ — добави си той тайно на ум. Те не можеха да отидат в Дневната Стража, разбира се. И онези копелета от Дворцовата Гвардия също не биха ги взели. О, не. Вземи ги в Нощната Стража, защото тъй или иначе си е майтап, а и никой няма да ги види. Поне никой важен.

Ваймс беше отстъпил само защото знаеше, че това няма да е негов проблем още дълго.

Не че имаше нещо против другите раси, казваше си. Но Стражата беше работа за хора.

— Ами Ефрейтор Нобс? — попита Патрицият.

— Ноби?

И двамата си представиха мислено Ефрейтор Нобс.

— Не.

— Не.

— Е, тогава остава — усмихна се Патрицият, — Ефрейтор Керът. Чудесен младеж. Вече си извоюва име, струва ми се.

— Това е… вярно — отвърна Ваймс.

— Още една възможност за издигане, може би? Ще ви бъда благодарен за съвета ви.

Ваймс мислено си представи Ефрейтор Керът…

Бележки

[1] Но никой благородник не би си и помислил да го обучават за Крадец.

[2] Често пъти с дискретни табелки под тях, които скромно отбелязваха името на човека, който ги е убил. Това беше портретната галерия на Убийците в края на краищата.