Роджър Зелазни
Господарят на светлината (5)

5

От Адския кладенец той се възнесе на Небесата за да общува с боговете. Много тайни крие Небесният град, включително и тайната на неговото минало. Не всичко, което се е случило там по времето, когато е пребивавал е известно. Знае се, обаче, че се е застъпвал пред боговете за съдбините на света и с това е предизвиквал симпатията на едни и омразата на други. Ако беше избрал да измени на човечеството и да приеме предложението на боговете, казват че тогава щял да получи вечен прием като Господар на Града, а не да срещне смъртта си в ноктите на призрачните котки от Канибурхи. Злите езици твърдят, че отначало бил приел предложението, но после самият той бил предаден и едва в последните си дни, отново застанал изцяло на страната на страдащото човечество, ала броени били тези дни…

С мълнии препасана, знаменоска, с меч

въоръжена, и щит и лък,

разкъсваща, поддържаща, Кали, нощта на разрухата в

Края на света, скитаща се из мрака,

защитница, измамница, безгрижна, обичана и красива,

Брахмани, Майка на ведите, обитателка на безмълвни

и тайнствени места,

предвещаваща добро, нежна, обладана от сила, сумрачна,

непобедима водачка, милостива,

пътеводна звезда за заблудените, на блага дарителка,

учителка, доблест в облика на жена,

със сърце променливо, практична и аскетична,

вълшебница, благородна, безсмъртна и вечна…

Ариятарабхатариканамаштотарасатакастотра (36–40)

И ето, както често се бе случвало и преди, вятърът погали белоснежната й козина.

Тя се разхождаше там, където се полюшваха лимонено-жълти треви. Вървеше по виещата се между тъмните дървета пътечка, сред цветята на джунглата, зъбери от яспис се издигаха отдясно, с белокаменни жили, пронизани от оранжеви капиляри.

И ето, както често се бе случвало и преди, безшумно пристъпваха по пътеката меките възглавнички на лапите й, вятърът рошеше козината й, бяла като мрамор, а около нея се носеха десетте хиляди аромата на джунглата и равнината — там, в сумрачното място, което съществуваше само наполовина.

Тя вървеше сама по неостаряващата пътека през джунглата, която отчасти беше илюзия. Белият тигър е ловец-единак. Дори и да имаше други чудовища наоколо, нито едно от тях не търсеше подобна компания.

И ето, както често се бе случвало и преди, тя погледна към гладката, сива обвивка на небосклона и към звездите, които блестяха там като ледени висулки. Очите й — полумесеци, се разшириха, тя спря и приседна на задни лапи, загледана нагоре.

Какво преследваше?

От гърлото й се надигна нисък звук, подобен на кикот. Тя се метна внезапно на върха на гладката скала и замръзна там, ближейки рамото си. Когато изгря луната, тя впери поглед в нея. Приличаше на скулптура, изваяна от нетопящ се лед, изпод веждите й блестяха топазените очи.

И ето, както често се бе случвало и преди, тя не знаеше, дали наоколо е истинската джунгла на Канибурха. Чувстваше, че се намира под сянката на разлистената гора, но не беше абсолютно сигурна.

Какво преследваше тя?

Небесата са разположени на плато, което някога е било планинска верига. Тези планини били разтопени и изгладени, за да се получи равна основа. От далечния плодовит юг бил докаран повърхностния слой почва, за да се захване плът, по оглозгания природен скелет. Над целия район бил издигнат прозрачен купол, за да го пази от полярния студ и да отблъсква нежеланите.

Горди и високи се издигат Небесата и се наслаждават на здрача на дълги и безгрижни дни. През Града и гората непрестанно циркулира свеж, затоплен въздух. Под купола могат да се образуват облаци, които да освежават с дъжд, там където е необходимо. Дори сняг може да се получи по този начин, макар това никога да не е било правено. В Небесата винаги цари лято.

И сред летните Небеса се издига Небесният град.

Небесният град не е израснал така, както обикновено израстват хорските градове — около пристанище, сред плодородна равнина, пасбища, ловджийски краища, търговски пътища, или места богати на природни залежи. Небесният град възникна като концепцията на своите първи обитатели. И не растеше той бавно и донякъде случайно — тук се издига сграда, там се прокарва улица, руши се едно, за да се построи друго — и всичко това заедно в едно грозно и нехармонично цяло. Не. Отчетени бяха всички изисквания за удобство и внимателно премислен всеки сантиметър от бъдещото великолепие, не само от първите архитекти, а и от техните мощни проектантски машини. Накрая всички планове бяха координирани и претворени в действителност от един брилянтен архитект-художник. Вишну-Пазителят пазеше образа на града в ума си — до денят, в който прелетя на гърба на своята Птица Гаруда, около Километровата кула и когато погледна надолу, целият Небесен град се отрази в капчицата пот на челото му.

И така, Небесата са възникнали от ума на един бог, но в създаването на концепцията са участвали много. И той бе разположен по-скоро по избор, отколкото по необходимост, сред пустош от лед, сняг и скали, на вечния полюс на света, където само най-могъщите сред могъщите могат да си построят дом.

(Какво преследваше тя?)

А редом с Небесния град, под купола на Небесата се простираше и великата гора Канибурха. Вишну, в своята мъдрост бе прозрял, че трябва да има баланс между големия град и дивата пустош. Докато природата може да съществува и без големи градове, обитателите на Града се нуждаят не само от синтетични развлечения. Дори и целият свят да беше град — разсъждаваше Вишну — жителите щяха да превърнат част от него в пустош, защото във всеки човек се крие нещо, жадуващо, някъде редът да свършва и да започва хаосът. И ето че в ума му израсна гора — пълна с буйни потоци, пропита от аромата на свежест и гнила растителност, пронизвана от крясъците на непознати твари, приютени под сянката й, разтърсвана от напора на вятъра, блестяща от дъжд, непрестанно умираща и възраждаща се отново.

Пустошта стигаше до границата на Града, но не я пресичаше, както и Градът не се разширяваше към нея.

Ала от тварите, които обитаваха гората, някои бяха хищни — те не знаеха що е граница и можеха да ходят навсякъде. Над хищниците царуваха тигрите-албиноси. И така бе предписано от боговете, че призрачните котки не можеха да съзрат Небесния град и наредено бе на очите им — посредством разположената зад тях нервна система — да свидетелстват, че няма там никакъв Град. В умовете им Градът бе само част от гората Канибурха. Те вървяха по улиците на Небесата, а виждаха пред себе си само тясна пътека в джунглата. Когато боговете галеха гъстата им козина, това беше сякаш вятърът я разрошва. За тях стръмните стълби бяха като скалисти склонове. Сградите бяха отвесни скали, дървета бяха статуите, а пешеходците бяха невидими.

Но ако обитател на града проникнеше в джунглата, тогава вече бог и котка се озоваваха в една и съща плоскост на съществуване — в лоното на природата, уравновесителка.

Тя се закашля, както често го бе правила преди и снежнобялата й козина потрепери от вятъра. Призрачна котка, която от три дни бродеше из дебрите на Канибурха, убиваше и веднага изяждаше свежата плът на своята плячка, огласяваше от време на време околностите със своя гърлен зов, ближеше козината с розовия си език, чувстваше влажното докосване на падащите капки дъжд, които ту се стичаха от надвисналите листа, ту се изливаха направо от сбраните в небосвода облаци, изгаряна от огън в слабините, спомен от предишната нощ, когато се бе съешавала с лавина от косми в цвета на смъртта, ноктите му оставили дълбоки бразди в раменете й, когато и двамата подивяха от мириса на свежа кръв; помъркваща тихичко, докато над нея се спуска прохладния здрач, а след него идват луните, златно-сребристи като блестящите полумесеци в очите й. Тя седеше на една скала, облизваше лапите си и се питаше какво всъщност преследва.

В градината на локапалите, Лакшми лежеше на благоуханно ложе редом с Кубера, четвъртия пазител на света, а в басейна до тях си играеха апсарите^[1]. Другите трима локапали тази вечер отсъстваха… кикотейки се, апсарите пръскаха парфюмирана вода към ложето. Но именно този момент избра Господарят Кришна, за да надуе флейтата си. И веднага извърнаха девойките погледи от дебеланкото Кубера и красавицата Лакшми, подпряха лакти на ръба на басейна и се загледаха към тъмния бог, който се бе разположил под разцъфналите дръвчета, сред мехове с вино и останките от няколко пиршества.

Той премина през всички тонове на гамата от горе до долу и обратно и накрая приключи със серия от звуци, които напомняха козе блеене. Русокосата Гуари, която бе събличал близо час, а сега очевидно бе забравил напълно, се надигна бавно от мястото си, скочи в басейна и изчезна в една от многобройните подводни пещери. Кришна хлъцна, поде някаква неясна мелодия, спря и засвири друга.

— Вярно ли е онова, което говорят за Кали? — попита Лакшми.

— И какво говорят? — изръмжа Кубера и се пресегна към една купа със сома.

Тя взе купата от ръцете му, отпи и я върна обратно. Той я пресуши на един дъх и я остави на подноса, където незабавно бе напълнена от стоящия наблизо прислужник.

— Че тя желае, в чест на нейната сватба да бъде извършено човешко жертвоприношение.

— Напълно възможно — рече Кубера. — Съвсем в нейния стил. Кръвожадна кучка, ето каква е тя. По празниците винаги се преселва в някое злобно животно. Веднъж, когато се бе трансмигрирала в огнеквачка, издраска с нокти лицето на Шитала, заради няколко необмислени думи.

— Кога е станало това?

— О, преди десетина-дванадесет аватара. Дълго време след това Шитала излизаше само с воал — чак докато получи ново тяло.

— Странна двойка — прошепна Лакшми, докато лекичко хапеше ухото му. — Твоят приятел Яма е може би единственият на този свят, който би живял с нея. Какво ще стане, ако някой ден се разгневи на своя любим и го погледне със смъртоносния си поглед? Кой освен него би могъл да го издържи?

— Не се шегувай — рече Кубера. — Нали така загубихме Картикея, Богът на Битките.

— Нима?

— Да. Странна е тя. Хем прилича на Яма, хем е различна. Вярно, той е бог на смъртта. За него е характерно бързото, чисто убийство. А Кали е по-скоро като котка.

— Яма говори ли понякога за увлечението си по нея?

— Ти за да събираш клюки ли си дошла, или да ги пораждаш?

— И двете — отвърна тя.

В този миг Кришна прие своя Облик и издигна Атрибута на божествено опиянение. И литна от флейтата му горчиво-мрачна, сладникаво-кисела, прилепчива мелодия. Божественото му опиянение се понесе на вълни из градината. Той се изправи на мургавите си, гъвкави крака и започна да танцува. Лицето му оставаше безизразно, влажните му коси се спускаха на пръстеновидни къдрици, които се сливаха с брадата. Една след друга излизаха от басейна апсарите и го следваха в неговия танц. Флейтата бродеше из дебрите на отдавна забравени мелодии и постепенно ставаше все по-настойчива и страстна, самият той се движеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая се впусна в раша-лила, Танцът на сладострастието, а отзад го следваха танцьорките, допрели ръце до бедрата си.

Кубера притисна по-плътно към себе си Лакшми.

— Ето на това му казвам Атрибут — отбеляза тя.

Мрачният Рудра опъна своя лък и пусна тетивата. Стрелата полетя и след известно време се заби право в центъра на далечната мишена.

Застанал до него, Бог Муруган се изкиска и свали своя лък.

— Печелиш отново — каза той. — Не мога да те надвия.

Двамата отслабиха натегнатите тетиви на лъковете и закрачиха към мишената.

— Още ли не си се срещал с него? — запита Муруган.

— Познавах го много отдавна — отвърна Рудра.

— Като акселерист?

— Тогава още не беше. Беше никой — в политически смисъл. Но той е един от Първите, един от онези, които са виждали с очите си Гея.

— Охо!

— Той се отличи във войните срещу Майките на Ужасната Жарава и Морския народ — при тези думи Рудра едва не се прекръсти. — По-късно си спомниха за подвизите му и му позволиха да оглави северния поход във войната с демоните. В онези дни беше известен като Калкин, а след кампанията започнаха да го наричат Обуздателят. Сдоби се и с Атрибут, който да използва срещу демоните. С негова помощ унищожи по-голяма част от якашавите и обузда ракашасите. Именно тях пусна на воля малко преди да го пленят Яма и Кали в Адския кладенец. Така че сега ракашасите отново бродят по света.

— И защо го е направил?

— Яма и Агни твърдят, че е сключил договор с техния главатар. Подозират, че му е отпуснал за известно време тялото си в замяна на обещанието, че демоните ще воюват против нас.

— Има ли опасност да бъдем нападнати?

— Съмнявам се. Демоните не са чак толкова глупави. Щом не им се отдаде да победят четирима от нас в Адския кладенец, едва ли ще рискуват да ни нападнат всичките тук, в Небесата. И дори в този момент Яма е в Просторната Зала на Смъртта и разработва специално оръжие.

— А къде е неговата бъдеща невеста?

— Кой знае? — отвърна Рудра. — И кой го е грижа?

Муруган се усмихна.

— Преди време смятах, че за теб тя е повече от мимолетно увлечение.

— Прекалено хладна и насмешлива — рече Рудра.

— Отхвърли ли те?

Рудра извърна лицето си, което не знаеше що е усмивка към русокосия бог на младостта.

— Вие, божествата на плодородието сте по-лоши дори от марксистите — каза той. — Мислите си, че между хората съществува само това. Ние бяхме просто приятели за известно време, но тя е прекалено строга към приятелите си и затова ги губи.

— Значи наистина те отхвърли?

— Така предполагам.

— А сетне тя прие за любовник Марган, поетът на равнините — онзи, който се въплъти в песнопойна птица и отлетя, а ти се пристрасти към ловът на песнопойни птици и само за месец ги изби почти всичките със стрелите си.

— Аз и сега обичам да стрелям по песнопойни птици.

— И защо?

— Не ми харесват песните им.

— Прекалено хладна и насмешлива — съгласи се Муруган.

— Не обичам да ми се подиграват, повелителю на младостта. Който и да е. Ще надбягаш ли стрелите на Рудра?

Муруган се усмихна повторно.

— Не, — отвърна, — и моите приятели локапалите също, но на тях не им е нужно.

— Когато приемам моя Облик, — заговори Рудра, — и вдигам големия лък, подарен ми от самата Смърт, мога да изпратя ориентираща се към топлината на тялото стрела, която ще лети много мили, преследвайки бягащата мишена, докато накрая я порази като гръм.

— Да поговорим тогава за друго — рече Муруган, внезапно заинтересуван от мишената. — Научих, че нашият гост преди няколко години се надсмял над Брама в Махартха и поругал светите места там. От друга страна, казват, че той бил онзи, който основал религия на мира и просветлението.

— Той е.

— Интересно.

— Изясни се.

— Какво ще предприеме Брама?

Рудра сви рамене.

— Един Брама знае — отвърна той.

В мястото, наречено Краят на света, където отвъд късчето небе няма нищо, освен проблясващия в далечината свод и — далеч долу — гола земя, скрита под млечно-белия воал на изпаренията, там се издига откритият от всички страни Павилион на Тишината, на чийто кръгъл, сив покрив никога не пада дъжд, сутрин терасите и колоните му изчезват в мъгла, а по здрач из тях се носи вятърът; из чийто просторни зали крачат или лежат отпуснати в стилните, черни кресла замислени богове, съкрушени воини или изнемогващи от любовна треска влюбени, дошли да поразмислят за всичко преходно и пагубно тук, под небето, което е отвъд Божествения мост, в сърцето на този скалист край, където цветовете са малко и единственият звук е шумът на вятъра — където почти от времето на Първите, са присядали замислени философи и магьосници, магове и мъдреци, самоубийци и аскети, освободили се от мечтата за прераждане и обновление. И тук — в самия център на отрицанието и отказа, отдръпването и изхода са разположени пет стаи, наречени Памет, Страх, Разбито сърце, Прах и Отчаяние. Построен бил този павилион от дебеланкото Кубера, който ни най-малко не се трогвал от тези явления, но като близък приятел на Богинята Калкин, издигнал тази конструкция по настоятелна молба на Свирепия Чанди, известен още като Дурга или Кали, защото сред всички богове само той владее Атрибута одушевяващ неодушевеното и по такъв начин е вложил в създаденото от своите ръце онези чувства и страсти, които е съдено да преживеят бъдещите посетители.

Седяха в стаята, наречена Разбито сърце и пиеха сома, но не бяха опиянени.

В целия Павилион на Тишината цареше здрач и край тях полъхваше небесния вятър.

Облечени бяха с черни наметала и ръката му бе отпусната върху нейната, на масата, която ги разделяше, а по стената, която разделяше небето от Небесата се носеха хороскопите на техните отминали дни и те мълчаливо прелистваха страниците на изминалите столетия.

— Сам, — най-сетне проговори тя, — нима бяха лоши?

— Не — отвърна той.

— А в онези древни дни, преди да напуснеш Небесата за да заживееше сред хората — тогава обичаше ли ме?

— Не си спомням — отвърна той. — Това беше толкова отдавна. И двамата бяхме толкова различни — различни умове, различни тела. Може би тези другите двама са се обичали. Но аз не помня.

— Но аз помня пролетта на този свят сякаш беше вчера — онези дни, когато влизахме рамо до рамо с теб в битките и нощите, когато сваляхме звездите от прясно изрисувания небосвод! Светът тогава бе съвсем млад и толкова различен от днешния, заплаха се криеше във всяко цвете и всеки изгрев можеше да се превърне във взрив. Ние победихме заедно този свят — ти и аз — защото нищо не ни искаше тук и всичко се противопоставяше на появата ни. Ние изсякохме, прогорихме своя път през суша и море, сражавахме се в морските дълбини и в небесата, докато накрая не остана нищо, което да ни се съпротивлява. След това бяха построени градове, основани царства и ние избирахме кой да ги управлява, а сетне — когато нашите избраници преставаха да ни забавляват, ние ги сваляхме. Какво знаят по-младите богове за онези дни? Как да разберат властта, с която разполагахме ние — Първите?

— Не могат — прозвуча отговор.

— Когато издигнахме дворец на брега на морето и аз те дарих с много синове, а нашите кораби браздяха моретата за да покоряват острови, нима не бяха онези дни изпълнени с красота и величие? А нощите, сгрени от огъня, виното и благоуханията… Обичаше ли ме тогава?

— Вярвам, че онези двамата са се обичали.

— Онези двамата? Нима ние сме други? Не сме се променили толкова. Макар столетията да летят край нас, вътре остава нещо неизменно, вечно, колкото и тела да сменим, колкото и любовници да имаме, колкото и красиви и грозни дела да извършим, колкото и мисли да премислим и да почувстваме чувства. Защото в центъра на всичко това е нашата същност, която наблюдава.

— Разрежи един плод и ще откриеш семе. Това ли е центърът? Отвори семето и вътре не ще намериш нищо. Това ли е центърът? Ние сме съвсем други, различни от онези господари на битките. Хубаво е, че ги помним, но това е минало.

— Защо отиде да живееш сред хората — защото беше уморен от мен ли?

— Исках да сменя гледната точка.

— Много, много години те мразех, затова че си отиде. Седях в стаята, наречена Отчаяние, но нямах сили да прекрача отвъд Края на света. После настъпи време, когато ти простих и призовах седемте риши^[2] да пресъздадат пред очите ми твоя образ, за следя как прекарваш дните си и сякаш отново двамата бяхме заедно. Ала имаше и дни, в които жадувах за твоята смърт, но ти превърна моя палач в свой приятел със същата лекота, с която бе превърнал гнева ми в опрощение. Наистина ли искаш да кажеш, че вече не изпитваш нищо към мен?

— Това, което искам да кажа е, че вече не те обичам. Наистина би било чудесно, ако във вселената имаше поне едно нещо, което да е постоянно и нетърпящо промени. И ако има, то ще е по-силно от любовта, но за мен е непознато.

— Аз не съм се променила, Сам.

— Помисли внимателно, мадам, върху всичко, което каза и за всичко, което си спомни днес. Защото всъщност ти не си спомняше човека, а си спомняше онези кървави дни, през които си яздила редом с него. Но сега светът живее в далеч по-спокойни дни. Ти мечтаеш за миналото, за стомана и огън. Струва ти се, че тъгуваш по човека, ала тъгуваш по съдбата, която сте споделяли двамата, и която е отминала, но продължава да вълнува мислите ти, и я наричаш ти любов.

— Както и да я наричам, тя не се е променила! И не са забравени тези дни. Именно тя е онова единствено постоянно и непроменливо нещо във вселената и аз те призовавам да го споделиш с мен отново!

— А какво ще стане с Бог Яма?

— Какво ли? Ти вече се справи с онези, които могат да се нарекат равни с него.

— Значи привлича те само неговия Облик?

Тя се усмихна под покривалото на мрака.

— Разбира се.

— Мадам, мадам, мадам — забрави за мен! Иди при Яма и остани негова единствена любов. Отминали са нашите дни и аз не искам да се връщат. Хубави дни бяха, но вече са минало. Всяко нещо с времето си и на всяко нещо му идва краят. Настъпи време да се утвърди победата на човека над този свят. Време за засаждане на знания, а не за кръстосване на мечове.

— И ти си готов да се сражаваш с Небесата заради това знание? Готов си да взривиш стените на Небесния град и да разкриеш съкровищата му пред света?

— Знаеш че е така.

— Тогава може би нашата кауза е обща.

— Не, мадам, не се самозалъгвай. Ти си предана на Небесата, а не на света. И го знаеш. Ако извоювам свободата си и ти се присъединиш към мен в борбата, може би за известно време ще бъдеш щастлива. Не независимо дали ще спечелим, или ще загубим, сигурен съм, че накрая ще си по-нещастна от преди.

— Послушай ме, мекосърдечни светия от пурпурната горичка. Много мило от твоя стана, че се грижиш отсега за чувствата ми, но Кали се разпорежда с предаността си както тя пожелае и никому нищо не дължи. Тя е богиня-наемница, запомни това! Може би всичко, което казваш е вярно и тя те мами, когато ти казва, че все още те обича. Но по природа безпощадна и жадуваща за схватки, тя следва винаги мирисът на кръвта. Чувствам, че тя може да стане акселерист.

— Внимавай какво говориш, богиньо иначе могат да те чуят.

— Никой не ни подслушва, — отвърна тя, — защото в това място рядко се чува човешка реч.

— Толкова по-заинтригуващ ще е за минувачите нашият разговор.

Тя потъна известно време в мълчание, сетне повтори:

— Никой не ни подслушва.

— Силата ти е пораснала.

— Ще приемеш ли тогава моя меч, моя щит, моя лък — в името на акселеризма?

— Не.

— Защо не?

— Твърде лесно даваш обещания. А още по-лесно ги нарушаваш, затова и не мога да ти се доверя напълно. Ако влезем в сражение и победим в името на акселеризма, възможно е това да е последната велика битка в историята на този свят. А това е нещо, което ти нито жадуваш, нито би позволила да стане.

— Глупаво е да говориш за последната велика битка, Сам, защото последната велика битка винаги се оказва предпоследна. Дали да не се явя пред теб с по-притегателна външност за да те убедя в правдивостта на моите думи?

— Съмнението, мадам, е целомъдрието на ума и аз нося в себе си неговия отпечатък.

— Тогава знай, че те доведох тук, в това място не за да те измъчвам и че си прав — плюя на твоя акселеризъм и твоите дни са вече преброени. Исках да ти вдъхна измамни надежди, за да е още по-болезнено твоето падение. Но само твоята глупост и малодушие те спасиха от това.

— Съжалявам, Кали…

— Не искам твоите извинения! Исках любовта ти, за да я използвам срещу теб в последните ти дни и да ги направя още по-непоносими. Но както сам казваш — ние не сме се променили твърде много — и вече не заслужаваш тези усилия. Не мисли, че не можех отново да те накарам да се влюбиш в мен — с ласки и усмивки, както някога. Защото чувствам тлеещата в теб жарава на страстта и лесно мога да я разпаля във всеки мъж. Но ти не си достоен за смъртта на могъщите, защото от висините на страстта си низвергнат в дълбините на отчаянието. И не си заслужава да си губя времето с теб за нищо друго, освен за състрадание.

Звездите се въртяха над тях, ослепително пламтящи, ръката й се измъкна от неговата за да налее в чашите сома.

— Кали?

— Да?

— Не знам, дали това ще ти донесе някакво удовлетворение, но аз все още държа на теб. Или няма такова нещо като любов, или всеки път, когато съм произнасял тази дума, съм имал в пред вид нещо друго. Но онова, което изпитвам към теб няма име — и по-добре ще е да го оставим така. Приеми го, върви си и се радвай, че го има. Знаеш, че победим ли нашите общи врагове, не след дълго ще се вкопчим един друг в гърлата. Не веднъж сме се сдобрявали, но нима си забравила след какви мъки ставаше това? Знай, че си победила и че си богиня, пред която се прекланям — защото, не са ли религиозното преклонение и благоговение смесица от любов и омраза, желание и страх?

Те отпиха по глътка сома в стаята, наречена Разбито сърце, а върху тях се спускаше магията на Кубера.

Кали заговори:

— Искаш ли сега да падна пред теб, да те целуна и да призная, че съм те лъгала, когато ти казвах, че лъжа — за да можеш да ми се надсмееш и да ми заявиш, че и ти си ме лъгал и да постигнеш своето отмъщение? Върви, Господарю Сидхартха! По-добре един от нас да загине в Адския кладенец, защото велика е гордостта на Първите. Не трябваше да идваме тук — на това място.

— Да.

— Да си вървим?

— Не.

— Съгласна съм с теб. Да поседим още малко и да си отдадем дължимото.

Ръката й се спусна нежно върху неговата.

— Сам?

— Да?

— Искаш ли да ме любиш?

— И да си подпиша сам присъдата? Разбира се.

— Тогава да вървим в стаята, наречена Отчаяние, където утихва вятърът, и където има ложе…

Той я последва в стаята наречена Отчаяние, а кръвта все по-силно пулсираше в слепоочията му, и когато я положи гола върху ложето и прокара длан по бялата й, мека като кадифе кожа, за първи път осъзна колко велико е било умението на най-могъщия сред локапалите — Кубера, защото чувството, на което бе посветена тази стая го изпълни ведно с бушуващото желание, когато я облада — и на мястото на напрежението дойде облекчение, той въздъхна, а от очите му бликнаха всеизгарящи сълзи.

— Какво желаете, Господарко Майя?

— Разкажи ми за акселеризма, архиварю Так.

Так протегна своето едро, ъгловато тяло и креслото под него изскърца.

Отзад бяха подредени информационните контейнери, безброй разноцветни записи изпълваха библиотечните рафтове и уханието им се носеше из въздуха.

Той измери с поглед жената пред него, усмихна се и поклати глава.Облечена в зелено, горяща от напрежение и нетърпение, с ослепителни рижави коси, фино изваян нос и закръглени, осеяни с лунички бузи. Бедрата и раменете й бяха широки, разделени от тънък, строен кръст.

— Защо клатиш глава? Всички идват при теб за информация.

— Толкова сте млада, господарко. Ако не греша, зад гърба ви са само три аватара. Не бих искал, в този ранен момент от вашата кариера, името ви да попадне в специалния списък на онези младежи, които се интересуват от този въпрос.

— Списък ли?

— Да, списък.

— И защо трябва да има подобен списък?

Так сви рамене.

— Какви ли не странни неща събират боговете, а някои от тях се интересуват и от списъци.

— Винаги са ми казвали, че акселеризмът е мъртва идея.

— Тогава откъде този внезапен интерес към един покойник?

Тя се засмя и впи зелените си очи в неговите. Архивите около него се завъртяха и той изведнъж се озова в балната зала на Километровата Кула. Нощта вече клонеше към утрото. Забавата, без съмнение, бе продължила през цялата нощ, но тълпата, сред която бе и той се бе събрала в ъгъла на една от стаите. Някои стояха подпрени на стената, други седяха на пода, но всички слушаха внимателно ниския, мургав, широкоплещест мъж, който говореше застанал до богинята Кали. Това беше току-що пристигналият Махатма Сам, Буда, със своята настоятелка. Говореше за будизма и акселеризма, за дните на Обуздаването, за Адския кладенец и за богохулствата на Принц Сидхартха в крайморското градче Махартха. Говореше, а гласът му се носеше като хипнотична вълна, към която се стичаха все повече и повече слушатели. Жените бяха доста грозновати, с изключение на една единствена — Майя, който се разсмя, плесна с ръце и отново около тях се появиха Архивите, а Так все така седеше в креслото, със застинала усмивка на уста.

— Тогава откъде този внезапен интерес към един покойник? — запита повторно той.

— Той въобще не е покойник!

— Не е ли? — запита Так. — Не е… Господарко моя, той е покойник от мига, в който стъпи в пределите на Небесния град. Забравете го. Забравете думите му. Все едно, че никога не е съществувал. Не оставяйте и следа от спомен за него в ума си. Някой ден, когато потърсите обновление, именно неговият образ ще издирват в мислите ви Господарите на Карма. Буда и учението му са еднакво ненавистни за боговете.

— Но защо?

— Защото той е анархист, готов да хвърли всичко във въздуха, той е кръвожаден революционер. Стремежът му е да свали самите Небеса. Ако искате по-сериозна информация, ще се наложи да подам запитване в машината. Готова ли сте да подпишете подобна заявка?

— Не…

— Тогава изхвърлете го от мислите си и напуснете залата.

— Толкова ли е лош, наистина?

— По-лош отколкото си мислите.

— Тогава, защо се усмихваш, докато ми казваш тези неща?

— Защото съм несериозен човек. Характерът ми няма нищо общо, с онова, което се опитвам да ви внуша. Вървете.

— Но изглежда ти знаеш всичко за него. Архиварите да не са недосегаеми от подобни списъци?

— Не съвсем. Всъщност — моето име е първо там. Но не защото съм архивар. Той е мой баща.

— Той? Твой баща?

— Да. Разсъждавате съвсем като дете. Съмнявам се, че той дори се досеща за своето бащинство. Какво е бащинството за боговете, които непрестанно менят своите тела, оставяйки зад себе си потомци? Аз съм син на едно от телата, които някога е обитавал, роден от друга, също минала през многобройни прераждания, а и самият аз отдавна не живея в тялото, в което съм бил роден. По такъв начин родствената връзка е доста мъглява и е предмет по-скоро на метафизични спекулации. Кой е истинския баща на човека? Може той е рожба по-скоро на обстоятелствата, които някога са събрали неговите родители? На факта, че някога са се обичали повече от всичко на света? Или това е било само жажда на плътта — или любопитство — или желание? Или било е нещо друго? Съжаление? Самота? Стремеж към налагане? Кое чувства или мисъл е довела до зачеването на моето първо тяло? Зная, че човекът, обитавал бащиното тяло в онзи момент е сложна и силна личност. Но в действителност, за нас хромозомите не значат нищо. В наши времена, ние не носим със себе си техните позорни белези. Не наследяваме нищо — освен имущество — движимо, или недвижимо. Телата значат толкова малко в далечна перспектива, че без съмнение е много по-интересно, да се поразсъждава за мисловните процеси, които са ни изтръгнали от хаоса. Доволен съм, че именно той ме е призовал на бял свят и нерядко градя предположения, за възможните причини. Господарко, виждам, че лицето ви внезапно побледня. Не бих искал да ви притеснявам с моите дрънканици, а само да удовлетворя любопитството ви и да ви разкрия онова, което мислим ние — старите — по тези въпроси. Сигурен съм, че някой ден и вие ще гледате по този начин. Мъчно ми е да ви гледам толкова разстроена. Моля, седнете. Простете ако в нещо съм прекалил. Вие сте Господарка на Илюзията. Нима нещата, за които говоря не сродни с материята, с която вие работите? Сигурно сега вече разбирате, защо името ми е първо в списъка, за който ви споменах. Това е типичен случай за преклонение пред героя — не мислите ли? Моят създател е толкова знаменит… а, сега пък се изчервихте. Искате ли нещо разхладително? Само за момент… Ето. Отпийте от това. А сега, за акселеризма — това е най-обикновена доктрина на разпределението. В нея се твърди, че ние — Небесните обитатели, трябва да споделим нашите блага, сили и способности с онези, които живеят долу. Целта на този милосърден акт е да се подобрят условията на тяхното съществуване и максимално да бъдат доближени до нашите. Както се досещате, тогава всеки ще е бог. В резултат, естествено, богове няма да има, ще има само хора. Ние ще им дадем познания за науката и изкуството, които притежаваме, и по такъв начин ще разрушим тяхната вяра и ще ги лишим от надежда за по-добро бъдеще — защото най-добрия начин да унищожиш вярата и надеждата е като им позволиш да бъдат изпълнени. Трябва ли да позволим на хората да страдат колективно от бремето на божествеността, както това искат акселеристите, когато можем да ги дарим с него индивидуално, според заслугите? Когато навърши шестнадесет години, човек се явява в Залата на Карма. Там го съдят и ако се е държал добре, спазвал е правилата и ограниченията на неговата каста, отдавал е дължимото уважение на Небесата, развивал се е морално и интелектуално, тогава този човек ще бъде прероден в по-висша каста и така с течение на времето може да получи дори божественост и да се пресели тук, в Града. В края на краищата всеки получава онова, което е заслужил — като изключим, разбира се, нещастните случаи — и по такъв начин всеки отделен човек, а не скоропостижно побратименото човечество, може да наследи божествеността, която амбициозните акселеристи искат да разпилеят сред всички, дори и онези, които не са готови за подобен дар. Сама виждате, че подобна позиция е ужасно нечестна и пролетарски ориентирана. Това, което всъщност искат да постигнат акселеристите е понижаване на божествените изисквания. А тези изисквания по необходимост са изключително стриктни. Бихте ли дали силата на Шива, на Яма или Агни в ръцете на едно дете? Само глупак би го направил. Или човек, който няма нищо против да се събуди някоя сутрин в свят, който вече не съществува. Ето тук се криеше грешката на акселеристите и затова бяха спрени. Сега вече знаете всичко за акселеризма… Наистина, страшно сте зачервена. Дайте да ви закача наметалото, докато ви приготвя още едно питие… Така… А сега, докъде бяхме стигнали, Майя? О, да — бръмбари в сладкиша… И така, акселеристите заявяваха, че всичко, което току що казах е вярно, стига разбира се системата да не е корумпирана. Но те поставят под съмнение неподкупността на онези, които извършват преценките за превъплъщенията. Някои от тях си позволяват да казват, че Небесата са пълни с безсмъртни аристократи, своеволни хедонисти, които си играят със света като с играчка. Други смеят да твърдят, че най-добрите сред хората никога не получават божественост, а се срещат с истинската смърт или биват превъплъщавани в по-низши форми. Ще се намерят и такива, които да заявят, че красавици като вас са били избрани за обожествяване само защото външния им вид е пробудил низките страсти на някое похотливо божество, а не заради останалите очевидни достойнства, скъпа моя… Ей, ама вие сте цялата в лунички!…Та ето какво проповядват тези проклети акселеристи. И със срам трябва да призная, че зад тях стои и моят ако не духовен, то физически баща. Какво да прави човек с подобно тежко наследство? Той помни времена на велики победи, а сега е последната заплаха за боговете. Макар и очевидно да олицетворява злото, все пак моят баща е могъщ герой и аз го уважавам, както в древни времена синовете са уважавали телата на своите родители… Студено ли ви е? Позволете ми… сега… ето… ето… А сега, красавице моя, изплетете ми една илюзия, в която светът да е лишен от подобни безумия… Сега насам… Тук завиваме… И нека в нов Рай се превърне този бункер, зеленоока моя… Но какво е това?…Какво в този миг е над всичко в мен?…Истината, красавице моя — и искреността — и желанието да споделя…

Ганеша, създателят на богове се разхождаше с Шива в градината на Канибурха.

— Повелителю на Разрушението, — рече той, — научих, че вече си започнал репресии против всички в Града, които не извръщат презрително гръб пред словата на Сидхартха.

— Разбира се — потвърди Шива.

— С тази постъпка ти намаляваш неговата ефективност.

— „Ефективност“? Обясни ми какво значи това.

— Убий ми онази зелена птичка на най-високия клон.

Шива махна с тризъбеца и птичката падна.

— А сега убий нейния партньор.

— Не го виждам.

— Тогава която и да е птичка от ятото.

— Но аз не виждам никакво ято.

— И сега, когато птичката лежи мъртва, няма и да видиш. Така ще е и с първия поклонник на Сидхартха, който решиш да накажеш.

— Сега вече разбирам за какво говориш, Ганеша. Той ще се разхожда на свобода — поне за известно време. Обещавам ти.

Ганеша, Създателят на Богове, огледа джунглата наоколо. Макар че се скитаха из царството на призрачните котки, той не се страхуваше от нищо. Защото рамо до рамо с него вървеше Господарят на Хаоса и Тризъбецът на Разрушението му вдъхваше увереност.

Вишну Вишну Вишну гледаше гледаше гледаше Брама Брама Брама…

Седяха в Огледалната зала.

Брама разсъждаваше за Осемизмерния път и за величието на нирвана.

След като изпуши три цигари, Вишну се изкашля многозначително.

— Да, Господарю? — запита Брама.

— Защо, ако мога да попитам, ми изнасяш тази будистка лекция?

— Не е ли забавна?

— Не особено.

— Колко си лицемерен.

— Какво значи това?

— Един учител трябва да проявява поне привиден интерес към собственото си учение.

— Учител? Учение?

— Разбира се, Татхагата. Защо му е в наши дни на бог Вишну да слиза сред хората, ако не да ги учи на пътя към просветлението?

— Аз…?

— Приветствам те, реформаторе, ти който изкорени от хорските умове страхът от истинската смърт. И сега онези, които не се прераждат отиват направо в нирвана.

Вишну се усмихна.

— По-добре да възприемем, отколкото да унищожим, така ли?

— Звучи като епиграма.

Брама се изправи, плъзна поглед по огледалата и отраженията на Вишну.

— Значи, след като се избавим от Сам ти ще станеш истинския Татхагата?

— И как ще се избавим от Сам?

— Още не съм решил, но съм готов да приема предложения.

— Какво ще кажеш, ако го превъплътим в песнопойна птичка?

— Не е лошо. Но някой друг може да поиска тази птичка да се превъплъти в човек. Чувствам, че той вече има привърженици.

— Добре, имаме достатъчно време да обмислим назряващия проблем. Сега, когато той е под опеката на Небесата, няма за къде да бързаме. Веднага щом нещо ми хрумне ще ти го съобщя.

— Е, тогава за днес стига.

Те те те излязоха излязоха излязоха от от от Залата.

Вишну премина през Градината на Радостите на Брама и на изхода срещна Господарката на Смъртта. Тя пристъпи към осемръката статуя, която започна да свири на своята виина.

Веднага щом чу музиката, Брама се приближи.

— Кали! Прекрасна господарко… — поде той.

— Могъщи Брама — отвърна на поздрава тя.

— Да, — съгласи се Брама, — толкова могъщ, колкото може да се пожелае. Толкова рядко ме навестяваш тук, че радостта ми е неизмерима. Ела да се разходим сред цветята и да си поговорим. Колко красиви са одеждите ти.

— Благодаря.

Двамата закрачиха по пътеката.

— Как върви подготовката за сватбата?

— Добре.

— В Небесата ли ще е медения месец?

— Възнамеряваме да заминем по-далече.

— И къде, ако мога да попитам?

— Още не сме решили.

— Времето отлита на крилата на птиците, мила моя. Ако пожелаете двамата с бог Яма, може да се преместите за известно време в моята Градина на радостите.

— Благодаря ти, Създателю, но мястото е прекалено красиво за двама богове на разрушението. Ще отидем някъде другаде.

— Както пожелаеш — той сви рамене. — Какво още те безпокои?

— А какво ще стане с онзи, когото наричат Буда?

— Сам? Твоят стар любовник? Да наистина, какво ще стане с него? А теб защо те е грижа?

— Как ще… постъпят с него?

— Още не съм решил. Шива предложи да изчакаме малко, преди да предприемем някакви действия. По такъв начин ще преценим въздействието му върху обитателите на Небесата. Реших, че по исторически и религиозни причини занапред Вишну ще стане Буда. Що се отнася до Сам, готов съм да изслушам всякакви разумни предложения.

— Не му ли предложи веднъж божественост?

— Да, но той не прие.

— Защо не опиташ пак?

— А защо да опитвам?

— Този проблем нямаше да възникне, ако Сам не беше такава изключително талантлива личност. Именно благодарение на своите качества би могъл да разкраси с присъствието си пантеона.

— И на мен ми мина тази мисъл. Този път, той вероятно ще се съгласи. Уверен съм, че иска да живее.

— Има начин да се да проверим това.

— Например?

— Психотестуване.

— И ако то покаже несъгласие с идеята на Небесата — тогава какво?

— А не може ли да променим мислите му — например, Бог Мара…?

— Не предполагах, че си подвластна на сантименталност, богиньо. Но изглежда, че ужасно държиш той да продължи съществуванието си, под каквато и да е форма.

— Може би.

— Но ти знаеш добре, че след това той може да е… доста променен. И никога вече няма да е същият. Възможно е дори да се изгуби неговият „талант“.

— С течение на времето се променят всички хора — менят своите възгледи, убеждения и вяра. Едни мисли потъват в дълбок сън, други се пробуждат. Но чувствам, че да се разруши талантът е трудна работа — докато продължава животът. По-добре да живееш, отколкото да умреш.

— Трябва да ме убедиш в това, прекрасна богиньо, стига да разполагаш с време.

— Колко време ще ти е нужно?

— Да речем, три дни.

— Три да бъдат.

— В такъв случай, да се настаним в Павилиона на Радостите, за да обсъдим пълноценно въпроса.

— Съгласна съм.

— Къде е в момента Бог Яма?

— Занимава се в работилницата си.

— Предполагам, някой дългосрочен проект.

— Не по-къс от три дни.

— Чудесно. Значи, все пак има малка надежда за Сам. Не съм напълно убеден, но съм готов да бъда убеден. Да, така е.

А осемръката статуя на богинята продължаваше да свири на виина и под звуците на нейната музика, те минаха през градината, в знойното лято.

Хелба живееше на самия край на Небесата, там, където започва дивата пустош. Толкова близо до гората се намираше дворецът, наречен Грабеж, че когато животните се промъкваха през полу-прозрачната бариера неволно го докосваха, а от стаята наречена Насилие се виждаха виещите се из джунглата пътеки.

Именно в тази стая, чийто стени бяха отрупани с крадени от предишните превъплъщения съкровища, Хелба покани своя гост, наречен Сам.

Хелба беше богът/богинята на крадците. Никой не знаеше истинския пол на Хелба, защото той/тя имаше навика да го сменя при всяко превъплъщение.

Сам впери поглед в стройната мургава жена, която носеше жълто сари и жълт воал. Ноктите на краката й както и сандалите бяха в канелен цвят, а в смолисто-черните й коси беше затъкната тиара.

— Моите симпатии, Сам, — поде Хелба с нисък и плътен глас, — са на твоя страна. — Само в онези периоди на моя живот, когато се прераждам в мъж, аз се сдобивам с Атрибут и започвам да грабя.

— Навярно и сега можеш да приемеш своя Облик.

— Разбира се.

— И да се сдобиеш с Атрибут?

— Вероятно.

— Но няма да го направиш?

— Не, докато съм в женско тяло. Като мъж, изпитвам желание да грабя каквото и откъдето мога… Виждаш ли трофеите, които висят на отсрещната стена? Онзи грамаден плащ от сини пера принадлежеше на Шрит, главатарят на демоните от Катапутна. Откраднах го от неговата пещера, когато заспаха упоените от мен кучета на ада. А онзи скъпоценен камък, който непрестанно мени формата си задигнах от самия Купол на Жаравата, по който се изкачих с привързани на ръцете и краката вакуумни дискове, докато под мене Майките…

— Стига! — прекъсна го Сам. — Всички тези истории са ми познати, Хелба, защото непрестанно се хвалиш. Толкова много време измина, откакто си извършил своята последна дръзка кражба, че вече все по-често ти се налага да поддържаш миналата си слава с приказки. Иначе току виж старите богове забравили кой си бил. Виждам, че съм сбъркал мястото — ще опитам късмета си другаде.

Той стана и се приготви да си върви.

— Чакай — размърда се Хелба.

Сам спря.

— Да?

— Би могъл поне да ми разкажеш за кражбата, която си замислил. Може би моят съвет…

— Каква полза дори от най-великия съвет, Царю на крадците? Не се нуждая от думи, а от действия.

— Ами, тогава… кажи ми!

— Добре, — съгласи се Сам, — макар че, съмнявам се да се заинтересуваш от толкова трудна задача…

— Остави тая детинска психология и ми кажи какво трябва да бъде откраднато.

— В Небесния музей, който е солидно построен и надеждно охраняван от инсталация…

— И постоянно е отворен. Продължавай.

— В тази сграда, в една защитена от компютър витрина…

— Който може да бъде надхитрен от човек с подходящите умения.

— В тази витрина, на един манекен висят сиви, люспести доспехи. А наоколо са подредени множество оръжия.

— Чии?

— Това са древните доспехи на един войн, който е участвал в северните маршове по време на войната срещу демоните.

— Нима това не си ти?

Сам се усмихна заговорнически и продължи:

— Малко са онези, които знаят, че сред предметите от експозицията се намира и един, известен в ония древни времена под името Талисманът на Обуздателя. Възможно е досега да е изгубил своите качества, но може и да не е. Той служи като фокус за Атрибута на Обуздателя и ето, че сега му трябва отново.

— Добре, какво точно трябва да бъде откраднато?

— Широкият колан от раковини, който е пристегнат на талията на костюма. Раковините са жълто-розови на цвят, отвътре са изпъстрени с изключително сложни микросхеми, които в наши дни вероятно не могат да бъдат копирани.

— Това не е особено голяма кражба. За специалист от моята класа, по-скоро е…

— Трябва ми спешно, иначе ще бъде късно.

— Колко спешно?

— В близките пет-шест дни.

— И какво ще ми заплатиш, за да получиш това, което ти е необходимо?

— Готов съм да дам всичко, каквото имам, но нямам много.

— О! Без богатства ли пристигна в Небесата?

— Да.

— Жалко.

— Ако успея да се измъкна, ще получиш каквото искаш.

— А ако не успееш — нищо няма да получа.

— Така изглежда.

— Нека да помисля. Може би ще е забавно да изпълня задачата ти и да станеш мой длъжник.

— Моля те, не мисли прекалено дълго.

— Ела, седни до мен, Обуздателю на Демоните, разкажи ми за дните на твоето величие — когато рамо до рамо с безсмъртната богиня си яздил по широкия свят, сеейки семената на хаоса.

— Много отдавна беше това — рече Сам.

— Но ако победиш, тези дни могат пак да се върнат?

— Биха могли.

— Приятно е да го знаеш. Да…

— Ще го направиш ли?

— Поздравявам те, Сидхартха! Освободителю!

— Поздравяваш ме?

— И гръмотевици и мълнии! Нека падат отново!

— Така да бъде.

— А сега, разкажи ми за дните на твоето величие, а аз ще ти разкажа за моите.

— Добре.

Препасан с широк кожен пояс, като птица се носеше през гората Бог Кришна по петите на Господарката Ратри, отказала да се съвокуплява с него след нарочно организирания обяд. Ясен и изпълнен с благоухания бе денят, но нищо не можеше да се сравни с аромата, който се излъчваше от смачканото в ръката му сари. Силуетът й се мяркаше между дърветата, за миг я изгуби, когато богинята сви по една малка пътечка и тутакси излезе на просторна поляна.

Когато я зърна отново, тя стоеше на нисък хълм, разперила към небето своите разголени ръце, а пръстите й се докосваха. Полузатворени бяха очите й, лекичко се полюшваше около изваяните й форми тънкият черен воал, с който се бе загърнала.

Кришна осъзна, че богинята е приела своя Облик и всеки миг ще се снабди с Атрибут.

Задъхан се понесе нагоре по хълма, а тя отвори очи, сведе поглед към него и се усмихна.

Когато се изправи пред нея, Ратри запрати воала в лицето му, а смехът й проехтя някъде от безкрайната нощ, която се бе спуснала над него.

И беше тази нощ черна, не се виждаха нито звезди, нито луна, нямаше и намек от светлинка, мъждукане или проблясък. Като слепота бе мрачният кошмар, който го бе запленил.

Той изпръхтя и в този миг тънката дреха бе изтръгната от пръстите му. Кришна замръзна разтреперан и някъде наблизо се разнесе звънливият й смях.

— Прекалено много си позволяваш, Господарю Кришна, — рече му тя, — след като посягаш на святата Нощ. Затова ще те накажа, като оставя за известно време Небесата да потънат в мрак.

— Но аз не се страхувам от тъмнината, богиньо — отвърна той през смях.

— Тогава наистина умът ти е в тестисите, Господарю, както често се говори, защото да останеш сляп насред Канибурха и да се надяваш, че няма да паднеш в лапите на свирепите й обитатели — това според мен е безразсъдна храброст. До скоро виждане, тъмно божество. Може би ще се срещнем отново на сватбата.

— Почакай, прекрасна господарко! Ще приемеш ли моите извинения?

— Разбира се, след като ги заслужавам.

— Тогава вдигни воала на нощта, който спусна над това място.

— По-късно, Кришна, когато съм готова.

— Но какво да правя дотогава?

— Казват, сър, че с мелодията на своята флейта си можел да омаеш и най-свирепото чудовище. Бих ти предложила, ако разбира се, това е истина, час по-скоро да извадиш флейтата и да подемеш най-упояващата мелодия, която познаваш и така да прекараш времето, докато реша да върна на Небесата дневната светлина.

— Господарко, защо си толкова жестока?

— Такъв е животът, Повелителю на Флейтите — отвърна тя и си тръгна.

Потънал в мрачни мисли, Кришна засвири на флейтата.

Те идваха. От небосклона, възседнали полярните ветрове, през суша и море, през изгарящ сняг — и под него и през него — те идваха. Менящите форма се носеха през побелелите полета, като есенни листа се сипеха отгоре небесните странници, гръмовните звуци на тръбите се носеха над безкрайната пустош, а следваха ги снежните колесници, в чиито полирани страни светлината блестеше като хиляди ослепителни копия, пламтяха кожените им наметала, на млечнобяли кълбета се струпваше зад тях издишаната пара; с позлатени ръкавици и блестящи като слънца очи, идваха те, с тропот и свистене, в галоп и кариер, пристегнати в ремъци, с вълчи маски, огнени шалове, дяволски копита, заскрежени набедреници и лъскави шлемове, те идваха, а по целия свят, който оставаше зад тях, веселие цареше в Храмовете, изпълваха се те с песнопения, процесии, молебени и жертвоприношения, раздаваха се дарове и се зачеваха пищни многоцветни церемонии. Защото богинята, от която се страхуваха всички, щеше да се бракосъчетава със Смъртта и този факт вдъхваше надежда, че младоженците ще смекчат изискванията си и ще обуздаят своя нрав. Небесата също бяха заразени от празничния дух, и докато се събираха богове и полубожества, герои и благородници, архижреци, привилегировани раджи и високопоставени брамини, този дух набираше сили и инерция и се завърташе като разноцветен вихър, пулсирайки в главите както на Първите, така и на последните.

Те идваха, стичаха се от всички страни в Небесния град, едни яхнали пернатите братовчеди на Птицата Гаруда, други понесли се в небесни гондоли, възвисяваха се над планинските артерии, проблясваха с ярко светлина над обезлюдената, скована от вечни ледове пустош, идваха, за да зазвъни тяхната мелодия в Километричната Кула, за да кънти в мрака техния смях, когато за кратко и съвсем необяснимо Градът бе потопен в тъмнината на нощта, която не след дълго се разсея, а през същите тези паметни дни и нощи, един поет на име Адасей, оприличи сбора им на шест различни неща (той беше прославен със своята разточителност, когато се отнася до сравнения): на птича миграция, през неподвижен океан от мляко; на процесия от музикални ноти, в главата на леко-побъркан композитор; на ято дълбоководни риби, обикалящи около някоя фосфоресцираща плантация, чийто тела са като завихряния и тунели от светлина; на спирална мъглявина, която внезапно започва да се свива към своя център; на бурен дъжд, чийто капки се превръщат в пера от песнопойни птички, или в бисери и накрая (може би най-много) на Храм, изпълнен с ужасяващи и богато украсени статуи, които внезапно са оживели и са се понесли по света с развети знамена и песен на уста, разтърсвайки дворци, преобръщайки кули за да се съединят в самия център, да запалят неимоверен по размери огън и да заскачат около него, при непрестанната опасност или огънят, или танцьорите да излязат извън контрол.

Те идваха.

Веднага щом из коридорите на Архивите се разнесе алармения звънец, Так сграбчи Ослепителното копие, висящо в калъф на стената. В различни часове на деня алармата сигнализираше за появата на стражата. Ала предчувствайки истинската причина за тревогата, Так поблагодари на съдбата, че звънецът не бе зазвучал в друг час. Той се метна в асансьора, изкачи се до нивото на Града и се затича към Музея, който се издигаше на хълма.

Но вече беше твърде късно.

Витрината беше разбита, а до нея лежеше в безсъзнание пазачът. Музеят беше празен, всички бяха отишли на празник в Града.

Музейният комплекс се намираше толкова близо до Архивите, че Так успя да забележи двамината, които се спускаха по отсрещната страна на хълма.

— Стой! — извика той и размаха Ослепителното копие, но не посмя да го използва.

Двамата се извърнаха.

— Значи наистина си задействал алармата! — ядоса се единият. Той бързаше да закачи на кръста си колан от раковини. — Върви, махай се от тука! — продължаваше той. — Аз ще се справя с него!

— Никаква аларма не съм задействал! — оправдаваше се другият.

— Махай се от тук!

Той се извърна към Так и застина в очакване. Съдружникът му побягна надолу по хълма. Едва сега Так видя, че е жена.

— Върни го обратно — извика задъхан Так. — Каквото и да си взел, върни го обратно — и може би ще си затворя очите…

— Не — прекъсна го Сам. — Късно е вече. Сега аз съм равен на всички останали тук и това е моят единствен шанс да се измъкна. Познах те — ти си архиварят Так — и не искам да ти причиня зло. Затова — върви си!

— Всеки миг тук ще дойде Яма! И тогава…

— Не ме е страх от Яма. Нападни ме, или се махай — избирай!

— Не мога да те нападна.

— Тогава сбогом — и при тези думи, Сам се издигна нагоре с лекотата на балон.

Но докато се носеше над земята, на хълма се появи Бог Яма с оръжие в ръка. Това беше някаква блестяща, издължена тръба, с малък приклад и внушителен на вид спусъков механизъм.

Яма вдигна оръжието и го насочи.

— Това е твоят последен шанс! — извика, но Сам продължаваше да се възнася.

Яма стреля и в отговор някъде високо над тях с оглушителен трясък се разцепи куполът.

— Той е приел Облик и е овладял своя Атрибут — рече Так. — Затова обузда енергията на твоето оръжие.

— Защо не го спря? — запита Яма.

— Не можах, Господарю. Бях под въздействие на неговия Атрибут.

— Няма значение — отвърна Яма. — Третият часовой ще го надвие.

Подчинил гравитацията на волята си, той продължаваше да се издига.

Ала докато летеше, изведнъж забеляза, че след него се носи някаква сянка.

Мяркаше се някъде в периферията на полезрението му. Но както и да въртеше глава, все му се изплъзваше. И винаги оставаше там — и растеше.

А отпред се виждаше вратата, която водеше навън. Талисманът можеше да отключи тази врата, да сгрее Сам в студа отвън и да го отнесе където поиска…

Но отзад се чуваше шумът от ударите на могъщи криле.

— Бягай! — извика нечий глас в главата му. — По-бързо, Обуздателю! Бягай по-бързо! Бягай по-бързо!

Това бе едно от най-странните усещания, които някога е изпитвал.

Почувства как се носи напред все по-бързо.

Но нищо не се променяше. Вратата оставаше на същото разстояние. Независимо от усещането за главозамайваща скорост, той не помръдваше.

— По-бързо, Обуздателю, по-бързо! — викаше оглушително обезумелият глас. — Помъчи се да надминеш вятърът и мълнията!

Той се опита да превъзмогне измамното усещане за движение.

И тогава върху него се стовариха могъщите ветрове, които се носеха из Небесата. Той се пребори с тях, но сега вече гласът звучеше съвсем наблизо, макар наоколо да не се виждаше нищо, освен сянката.

— „Крилати коне са чувствата, а тяхна цел са пътищата — изрецитира гласът. — Ще загубиш своята проницателност, ако не умееш да съсредоточаваш своя разум.“

Едва сега Сам позна, че някой зад гърба му произнася мъдрите строфи на Ката упанишад.

— „И тогава, — продължаваше гласът, — стават необуздани чувствата като диви и зли коне, чийто юзди са в ръцете на слаб кочияш.“

И светкавици пронизаха небето и го обви тъмнина. Той се опита да обуздае енергията, която го бе пленила, но не откри нищо, за което да се вкопчи.

— Всичко това не е реално! — извика гневно Сам.

— Кое е реално и кое не е? — отвърна гласът. — Ето че конете ти избягаха.

Последва миг на ужасяващо плътна тъмнина, сякаш се носеше през вакуума на собствените си чувства. След това — болка. И накрая — нищо.

Трудно е да си най-стария действащ бог-юноша.

Той влезе в Залата на Карма, поиска среща с някой от наместниците на Колелото и не след дълго един от тях се появи, същият, на когото преди два дни бе отказал психотестуване.

— Е? — запита той.

— Простете за задържането, Господарю Муруган. Хората ми взимат участие в приготовленията за сватбата.

— И те се разхождат навън, вместо да приготвят моето ново тяло?

— Господарю, не бива да говорите така, сякаш то наистина е ваше тяло. Това тяло ви се отпуска от Великото Колело, в отговор на вашите кармически нужди…

— И то не е готово защото твоите хора пируват някъде?

— То не е готово, защото Великото Колело се върти…

— Искам най-късно до утре вечер да бъда прехвърлен в теб. Ако не е готово, ще ви прекърша вратовете с Великото Колело. Чу ли ме добре и разбра ли какво ти казах, Господарю на Карма?

— Чух ви, но подобни думи не подхождат на това свещено…

— Самият Брама ми препоръча да се прехвърля в ново тяло, за да има удоволствието да ме види в него по време на сватбеното тържество в Километричната Кула. Да му съобщя ли, че Великото Колело не може да удовлетвори желанията му, тъй като се върти прекалено бавно?

— Не, Господарю. Тялото ще е готово навреме.

— Много добре.

Той се извърна и излезе.

Зад гърба му, Господарят на Карма направи тайнствен древен знак с ръка.

— Брама.

— Да, богиньо?

— Относно моето предложение…

— Така и ще постъпим, мадам.

— Имам друга идея.

— Друга?

— Да, Господарю. Бих искала да има човешко жертвоприношение.

— Да не би…

— Да.

— Ти наистина си по-сантиментална, отколкото предполагах.

— Честно да си призная — в светлината на последните събития — бих предпочела подобен край.

— Значи решено?

— Да бъде както искаш. В него има повече сили, отколкото предполагах. Ако Повелителят на Илюзията не беше часовой… наистина, не предполагах, че е толкова талантлив, ако мога да използвам твоя израз.

— Ще ми предадеш ли всички пълномощия по този въпрос, Създателю?

— С удоволствие.

— А за десерт да подхвърлим Царят на Крадците, а?

— Така да бъде.

— Благодаря ти, могъщи.

— Дребна работа.

— Не съвсем. Лека нощ.

— Лека нощ.

Разказват, че през този ден, този велик ден, Бог Вайю спрял небесните ветрове и над Града и гората Канибурха се спуснал покой. Цитрагупта, слугата на Бог Яма, запалил величествен огън на Края на света, като използвал ароматични дърва, смоли, парфюми и скъпи одежди и на този огън положил Талисмана на Обуздателя и наметалото на Шрит, главатарят на демоните от Катапутна; а положил също там менящия формата си скъпоценен камък на Майките, от Купола на Жаравата и шафрановото расо от пурпурната горичка край Алундил, за което казват, че принадлежало на Татхагата, наречен още Буда. Мъртва тишина царяла на сутринта, след нощното тържество на Първите. Нищо не помръдвало в Небесата. Някои твърдят, че в горните слоеве на атмосферата летели невидими демони, но се страхували да се спуснат към мястото, където се съсредоточавала толкова голяма сила. Казват, че многочислени били знаците и знаменията, предвещаващи падането на един от всемогъщите. А теолозите и свещените летописци пишат, че онзи, когото наричат Сам се отрекъл от ереста, която проповядвал и се предал на милостта на Тримурти. Разказват също, че богинята Парвати, която била или негова жена, или майка, сестра, дъщеря, а може би по малко от всичко, избягала в тази нощ от небесата и заживяла в скръб сред вещиците на източния континент, на които била роднина. А на зазоряване, Великата Птица наречена Гаруда, чийто клюн разбива колесници, се размърдала в клетката си и надала пронизителен писък, който се разнесъл из Небесата, изпочупил всички стъкла, а ехото му се затъркаляло по земята и пробудило дори заспалите мъртвешки сън. Сред неподвижното лято на Небесата, започнал денят на Любовта и Смъртта.

Празни били улиците на Небесата. Боговете се спотайвали в своите убежища и чакали. Здраво затворени били всички Небесни порти.

Крадецът и онзи, когото последователите му наричали Махасаматман (и го смятали за бог) били освободени. Във въздуха подухвал неочакван хлад.

Високо, високо над Небесния град, на една площадка на самия връх на Километричната Кула, стоял Повелителят на Илюзията, Мара Сънотворецът. И бил облечен той с разноцветно наметало. Ръцете му били вдигнати и мощта на всички останали богове нахлувала през тях, сливайки се с неговата.

А в главата му се оформяла мечта. И той я излял навън, както вълните заливат пясъчния бряг.

От древни времена, още откакто ги създал Бог Вишну, Градът и дивата пустош споделят обща граница, но не се докосват, достъпни са и същевременно са разделени от огромно разстояние — не в пространството, а вътре в разума. Съвсем конкретна била причината, поради която ги създал така Вишну-Съхранителят. И сега никак не одобрявал вдигането на тази бариера, макар временно и съвсем ограничено да било то. Защото не искал Вишну да вижда как дивото прониква в Града, който бил издигнат като триумф на реда над хаоса.

Но въпреки това, макар и за кратко, по волята на Господаря на Сънищата, призрачните котки съзрели Небесата.

Безспирно бродели те по тъмните и вечни пътеки на джунглата, които били част от илюзията. И там, в това място, което съществува само наполовина, те видели нещо ново и с него ги завладяло необуздано желание и повик за лов.

Сред мореплавателите, тези разносвачи на сплетни и какви ли не истории, които сякаш знаят всичко на този свят, се носел слух, че някои от призрачните котки, излезли през този ловен ден, въобще не били призрачни котки. И казват те, че по-късно не веднъж някои от боговете споделяли, когато пътешествали по света, че не един и двама от гостите на Небесния град се превъплатили в телата на белите тигри на Канибурха, за да се присъединят към лова на провалилия се крадец и на онзи, когото наричали Буда.

И казват, че когато се появил той на улиците на Града, една древна птица направила три кръга над него и сетне кацнала на рамото на Сам и заговорила:

— Ти ли си Майтрея, Господарят на Светлината, който света очаква от толкова години — онзи, чиято поява аз предрекох толкова отдавна в една моя поема?

— Не, името ми е Сам, — отвърнал той, — и аз се готвя да напусна този свят, а не да се появя в него. А ти кой си?

— Аз съм птицата, която някога е била поет. Летя от сутринта, когато ме пробуди вопълът на Гаруда. Пресякох всички небесни пътища в търсене на Бог Рудра, но изведнъж почуствах как над земята се спусна проклятие. Идвам отдалеч, Повелителю на Светлината, и много съм видял.

— И какво си видяла, птицо, която някога е била поет?

— Видях незапалена погребална клада на края на света, обвита в гъста мъгла. Видях закъснели богове да бързат през снега и да се носят из висините, кръжейки над купола. Видях музиканти да репетират на ранга и непатхия музиката към „Маска от кръв“, за предстоящата сватба между Смъртта и Разрушението. Видях Бог Вайю да вдига ръка и да спира ветровете, които се гонят из Небесата. Видях обагрения във всички цветове Мара на върха на най-високата кула и почувствах силата на заклинанието, което той наложи — и видях как се раздвижиха неспокойно призрачните котки и сетне забързаха насам. Видях сълзи в очите на един мъж и една жена. Чух смеха на една богиня. Видях да се издига ослепително копие в първите лъчи на утрото и чух някой да мълви клетва. И най-накрая видях Богът на Светлината, за когото много много отдавна съм написал следното:

Вечно умиращ, ала никога мъртъв,

до края си близо, но не прекрачва го той,

в мрака проклинат,

в светлина облечен,

Идва, да възвести края на света,

както утрото, възвестява края на нощта.

Тези строфи написа,

Морган свободният,

и в деня на неговата смърт,

предсказаното ще се изпълни.

Птицата изпърхала с криле и после застинала на рамото му.

— Радвам се, птицо, че си имала възможността да видиш толкова много неща, — казал Сам, — и че в рамките на своята метафора си постигнала известно удовлетворение. За съжаление, твърде често поетичната истина рязко се отличава от действителността.

— Приветствам те, Господарю на Светлината! — извикала птицата и литнала във въздуха. Още докато се издигала, тя била пронизана от стрела, която ненавистен птицемразец изстрелял от близкия прозорец.

А Сам продължил забързано.

И казват, че призрачната котка, която му отнела живота, а по-късно и този на Хелба, всъщност била превъплатен бог, или богиня и това е твърде възможно.

А още казват, че тази котка не била нито първата, нито втората, тръгнала по дирите му. Много тигри загинали от Ослепителното копие, което пронизвало телата им, после чрез вибрации се очиствало от кръвта и само се завръщало в ръката, която го запращала. Паднал в този ден и Так, носачът на Ослепителното копие, ударен в главата със стол, който запратил прокрадналия се в стаята му Бог Ганеша. Говори се, че по-късно Ослепителното копие било унищожено от Великия Агни, а други твърдят, че било захвърлено отвъд Края на света от Господарката Майя.

Станалото не се понравило на Вишну, който след като научил, отбелязал, че не било редно да се осквернява Градът с пролята кръв и че веднъж открие ли хаосът път към него, ще го намери и втори път. Ала по-младите богове му се присмели, защото го смятали за най-слабия в Тримурти, а идеите му, както всички знаели били малко поостарели, тъй като създателят им бил един от Първите. Може би поради тази причина той се отрекъл от всякакво участие в онова, което станало и се прибрал в покоите на своята кула. И Господарят Варуна, наричан Справедливият, също отвърнал лице от небесните дела и посетил Павилиона на Мълчанието, където прекарал известно време в стаята наречена Страх.

Постановката „Маска от кръв“, написана от поета Адасей, който бил известен с елегантния си стил и принадлежността си към анти-моргановата школа, направо очаровала зрителите. Представлението било съпроводено от силновъздействащи илюзии, които създавал специално за случай Сънотворецът. Казват, че Сам също прекарал този ден в плен на илюзията, че проклятие паднало върху него и вървял той в непрогледен мрак, сред ужасни зловония, вопли и стенания, под дъжд от пронизителни крясъци и сърцераздирателни ревове, и че пред очите му преминали отново всички ужаси, които бил познал през целия си живот — ярки или сумрачни, безмълвни или оглушителни — откъснати от тъканта на неговата памет и пропити с влагата на съпровождащите ги в момента на пораждането емоции.

А онова, което останало от него, било отнесено от процесия на Края на света, поставено на издигнатата там клада и изгорено сред песнопения. Бог Агни вдигнал черните си очила, вперил поглед за няколко секунди в кладата и тя била обхваната от буйни пламъци. После Бог Вайю махнал с ръка и подухнал вятър, който да разгори огъня. А когато огънят изгорял, Бог Шива разпилял останките му във всички посоки на света със своя тризъбец.

Погледнато така, това било тържествено и впечатляващо погребение.

Отдавна невиждано в Небесата, бракосъчетанието било проведено в пълно съответствие с традицията. Ослепително блестяла Километричната Кула, като огромен, леден сталагмит. Вдигнато било заклинанието и отново бродели незрящи из Града призрачните котки, вятърът рошел козината им, склонове били за тях стръмните стълби, сградите — отвесни скали, а в дървета се превърнали статуите. Ветровете, които се носели из Небесата подхващали песните и ги отнасяли надалеч. На площадът в центъра на Града бил запален свещен огън. Специално докарани за случая девици подклаждали огъня със сухи ароматични дърва, които горели почти без дим, само от време на време се издигало някое бяло облаче. Сурия, слънцето, греело толкова ярко, че сякаш лъчите му вибрирали в прозрачния въздух. Младоженецът, съпроводен от многобройна свита приятели и слуги, всички облечени в червено, пресякъл Града към Павилиона на Кали, където ги настанили в голямата бална зала. В ролята на стопанин ги посрещнал Бог Кубера, той разположил алената свита, която наброявала триста души, в редуващи се черни и червени кресла, подредени около трапеза от черно дърво, която била богато инкрустирана с кости. След това на всички била поднесена напитката мадхупарка, смес от мед, извара и наркотични подправки и изпили я в компанията на облечени в сини роби невести, които се появили в залата, с по две купи във всяка ръка. Също триста на брой били тези хубавици и когато всички седнали и отпили мадхупарка, Господарят Кубера произнесъл реч, която изпъстрил с грубовати шеги, но я украсил и с мъдри съвети и цитати от древни писания. А след това двете свити — на невестите и на младоженеца се отправили към павилиона на площада, но вървели те по различни пътища и се приближили към него от противоположните страни. Яма и Кали влезли разделени в павилиона и седнали от двете страни на малка завеса. Всички запели старинни песни и ето че най-сетне Господарят Кубера дръпнал завесата и позволил на младоженците да се погледнат за пръв път през този ден. Отново заговорил Кубера и предал Кали на грижите на Яма в замяна на обещанието, че ще й осигури любов, богатство и удоволствия. И тогава Яма поел ръката й, а Кали хвърлила в огъня, към който я приближил младоженеца едно житно зрънце, докато слугите пришивали одеждите им. След това Кали стъпила върху воденичния камък и двамата направили заедно седем крачки, като на всяка, Кали смачквала по една купчинка ориз. А от небето за няколко мига се посипал слаб дъждец, за да освети с вода събитието. Накрая двете процесии се съединили и гостите отново поели през Града към мрачния павилион на Яма, където всичко било подготвено за голямото празненство и където щяло да бъде представлението на „Маска от кръв“.

А в този момент Сам се изправил лице в лице с последния тигър, който бавно свел глава, сякаш познавал своята жертва. Нямало накъде да отстъпва и той спрял и зачакал. Ала котката също не бързала. Цяла орда демони направила опит по същото време да проникне в града, но проклятието ги задържало. Някой видял богинята Ратри да плаче и името й било внесено в специалния списък. Архиварят Так бил окован и хвърлен в дълбоката тъмница под Небесата. И не един и двама от гостите чули Бог Яма да мълви: „Животът не въстава“, сякаш почти очаквал да се случи нещо подобно.

Погледната по този начин, това била тържествена и впечатляваща смърт.

Седем дни продължило сватбеното тържество и през всичките тези дни Бог Мара изпращал на гостите една след друга нови и нови мечти. Като на вълшебно килимче ги пренясал той през страната на илюзиите, издигал палати от разноцветен дим върху стълбове от вода и огън, спускал ги заедно с креслата, на които седели в клисури, изпълнени със звезден прах, издигал пред всеки един неговия Облик, завъртал ги около архетипите, на които градели своята божествена мощ, — и танцувал Шива на гробището Танца на Разрушението и Танца на Времето, празнувайки своя легендарен подвиг — унищожаването на трите летящи града на Титаните, а Кришна Тъмният се полюшвал в такта на Бойния танц, припомняйки си победата над злия демон Бана, докато Лакшми изпълнявал Танца на Статуята и даже Великият Вишну бил увлечен в празненството, пристъпвайки в Танца на Амфората, а Муругат, облечен в ново тяло се смеел на обгърнатия в океани свят и танцувал по плискащите се вълни като по сцена същият онзи танц, който изиграл някога след смъртта на Шура, потърсил убежище в дълбините на морето. При всеки жест на Мара възниквали нови вълшебства, цветове, музика и вино. Редували се поезия и игри, песни и искрен смях, пламвали състезания по сила и искусност. И наистина се изисквала божествена сила, за да се издържат тези седем дни на пищни удоволствия.

Погледната по този начин, това била впечатляваща и тържествена сватба.

А когато всичко свършило младоженецът и невестата напуснали Небесата за да странстват по света и да се насладят на неговото разнообразие. Без свита и слуги заминали те, за да пътешестват на свобода. Не съобщили нито маршрута на пътешествието, нито продължителността на медения месец — което било напълно в рамките на очакваното, като се има предвид какви шегаджии били техните най-близки небесни приятели.

Но дори след като заминали не утихнало напълно празненството. Бог Рудра, погълнал невероятни количества сома, взел неочаквано думата и произнесъл обстойна реч относно явните и интимни достойнства на младоженката, реч, относно която биха възникнали големи разногласия с Яма, стига той да присъстваше на нея. Бог Агни побързал да вземе нещата в свои ръце и зашлевил Рудра през устата, за което незабавно бил извикан на дуел — в пълен Облик, по цялото протежение на Небесата.

Агни се възнесъл на върха на планината отвъд Канибурха, а Бог Рудра заел позиция недалеч от Края на света. Когато бил даден сигналът, Рудра изпратил топлинно-насочваща се стрела по посока на своя опонент. Бог Агни обаче засякъл стрелата на разстояние от петнадесет мили и я възпламенил с Огъня Всеизгарящ, който след това насочил право към Рудра, като тъничка игла светлина, която го изпепелила на място и пробила дупка в купола зад него. Така била запазена честа на локапалите, а от редовете на полубожествата бил избран нов Рудра, за да заеме мястото на падналия бог.

Един раджа и двама архижреци също предали богу дух, вследствие на изкусни отравяния и се наложило да вдигнат нови клади, за да изгорят останките им. Бог Кришна приел своя Облик и изсвирил музиката, след която вече не се свири музика, а Русокосата Гуари смекчила сърцето си и се явила пред него, когато мелодията утихнала. Сарасвати с блясък изиграла Танца на Наслаждението, а след това Бог Мара пресъздал още веднъж бягството на Хелба и Буда през Града. Това видение обаче разстроило много и специалния списък отново се попълнил. И тогава сред множеството дръзнал да се яви демон с тяло на юноша и тигрова глава и с дива ярост се хвърлил срещу Господаря Агни. Той бил отблъснат със съвместните усилия на Ратри и Вишну, но все пак успял да се измъкне в безтелесната реалност, преди Агни да насочи жезъла си към него.

Големи промени настъпили в Небесата през следващите дни.

Так архиварят, Пресветият копиеносец, бил осъден от Господарите на Карма да се превъплъти в тяло на маймуна, а в ума му било заложено предупреждение, че всеки път, когато поиска ново тяло ще се преражда в маймуна, за да странства в този облик по света, докато не благоволят някой ден Небесата да проявят милосърдие и да вдигнат проклятието си от него. А след това го изпратили в южните джунгли, да отработва своето кармично бреме.

Бог Варуна, наречен Справедливият, събрал своята прислуга и напуснал Небесния град, за да живее някъде другаде. Някои клеветници свързвали отпътуването му с бягството на Нирити Черния, Богът на Мрака, който преди това пропил Града със зловонията на своето проклятие и с отвратителни миазми. Наистина малобройни били онези, които се присмивали на Варуна, защото всички знаели, че Варуна заслужавал своята титла Справедливият и всяка подигравка би се обърнала срещу онзи, който я произнасял, ето защо само след няколко дни затихнали приказките по негов адрес.

След доста време и други богове били прогонени по света, но това било в дните на Небесните Чистки.

Брама, най-могъщият сред четирите божествени рода и сред осемнадесетте войнства райски, Създателят на всичко, Повелителят на високите Небеса и онова, що е под тях, от чийто пъп разцъфтява лотос, чийто ръце се срастват с океаните, а краката трижди обикалят всички светове, чийто величествен барабан внася смут в сърцата на враговете, а в десницата му е колелото на закона, който плете катастрофи, използвайки змии за въжета — се чувствал все по-объркан след прибързаното обещание, което дал на Господарката на Смъртта. Макар че от друга страна, вероятно точно така щял да постъпи и без нейната настойчива намеса. Единственото успокоение от взетото решение бил фактът, че поне за известно време разполагал с някой, на когото да стоварва вината за въпросите, които терзаели съвестта му. Все пак, той бил известен и като Брама Непогрешимия.

В края на празненствата се наложило куполът да бъде поправян на няколко места.

В Небесния музей бил назначен на постоянна служба един въоръжен пазач.

Планирани били няколко наказателни експедиции срещу демоните, но нито една от тях не била приведена в изпълнение.

На мястото на Так назначили нов архивар, който не знаел нищо за своите предци.

По цялата земя, призрачните котки получили в знак на признание правото да посещават Храмовете.

В последната нощ на празненството, един самотен бог пристъпил прага на Павилиона на Мълчанието и се настанил в стаята наречена Памет. После се засмял и се смял дълго, преди да се върне в Небесния град, и смехът му бил изпълнен с младост, красота, чистота и сила, а ветровете, които браздят небето над Небесата подхванали неговия смях и го понесли по земята, където всички, които го чули се зачудили на странната, вибрираща нотка на тържество, която се долавяла в него.

Погледнато по този начин, това били тържествени и впечатляващи времена на Любов и Смърт, на Живот и Омраза — и на Безумие.