Асен Г. Христофоров
Искровете (5) (Историко-географски очерк)

I

Каква е била участта на Искровете през дългото турско робство? Рударство и ангария. В тия две думи се крие тежката орис на искровци, наследили по неведоми пътища майсторството на древните рудари от долината на Черни Искър. Заговорим ли за някогашния железодобив, мисълта неволно отскача към Самоков. Нали самите самокови дадоха името на града? Ала действителното родно място на самоковското рударство е в приветливата долина на Искровете.

Маданите са съществували и преди турското нашествие. Завоевателите само ги обсебват, избиват някои от собствениците и оставят други да се грижат за тях. Това се потвърждава и от легендата за сръбскоселския Бошко. Такава е била участта на известния Бельо, самоковски маданджия и благодетел, построил църквицата в полите на Рила, която и днес носи неговото име. Но где са били маданите и колко са били те?

Липсват точни данни. Не е било в духа на завоевателите да описват заграбеното, освен когато то преминава в собственост на отделни лица. Тогава те с крепостни актове са заличавали следите на грабежа. Тъкмо тези крепостни актове ни идат в помощ. Ала най-ранните сведения за видните^[1] и маданите в Самоковския край са от по-късна дата и се отнасят към началото на шестнадесетия век. Така, когато рилските монаси отправят през 1841 година една молба до императорската дефтерхана за потвърждаване на правдините им, в отговора си до тях чиновниците от дефтерханата пишат следното: „В тази планина работили единадесет самокови за желязна руда. Тези самокови с всичките им права принадлежали на Мустафа паша с царски крепостни актове.“ С други думи, още към 1508 година, когато Баязид II подарява Джебели Рила на своя велик везир, в планината вече са действували единадесет мадана. Кои са били те и колко от тях са се намирали в Искровете?

И днес стари искровци ще ви посочат местата на шест мадана в техния край. Един е бил в Бели Искър, ала името му е забравено. Механичният чук на втори мадан е огласял същата долина малко над водослива на двата Искъра. Това е Бошковият мадан. За един от тях, а може би едновременно и за двата Иречек пише следното: „Стигнахме при мястото, гдето се стигат Бели и Черни Искър във великолепна тъмна пустиня между стръмни склонове, в които се намираха цял ред железни пещи, а под копитата на конете постоянно хрущяха железни сгурии“. С други думи, видните са били запазени и подир Освобождението.

Други три мадана са се намирали малко по-нагоре по Черни Искър, край Гюргьова чешма — маданът Етровица отсам чешмата, а другите два, наречени Близнаците или Чифте Мадан, на отвъдния бряг. Там и сега личат купища сгурия. Не същински могили, като ония в Самоковското поле, които бяха разкопани преди година-две и извозени за претопяване в металургичния завод „Ленин“ край Перник, но все пак достатъчно внушителни, за да личат отдалеч. Сгурията е тежка, пълна с желязна руда поради примитивните топилни. Днес тя не струва дори колкото похабените за нея дърва и кюмюр…

Петият искровски мадан се е намирал в Сръбско село. Мястото му личи и сега току под малката стара църквица, изградена от Бошковия брат Петър. Населението го е наричало мадан Църква. Издигал се е по десния бряг на Леви Искър — достатъчно високо над брега, за да бъде предпазен от честите стихийни наводнения, и доста под къщите около църквичката, та да се избегне нуждата от дълъг канал за водата, която е движела механичния чук. Днес вместо високата дървена коруба на мадана се издига корабът на новата малоцърковска църква.

Запазен е споменът и за един шести мадан в Искровете, някъде към Надарица, ала нито името на мадана е известно, нито пък някой може да посочи неговото място. Току под рибарниците, близо до моста на Искъра, и сега има сгуриено находище. То се намира твърде близо до реката, в ниска заравнена местност, леснодостъпна за прииждащите води на Искъра, които са могли да отнесат и мадана. По-вероятно е тук да е била съградена някоя по-малка топилна, а самият мадан да е бил далеч от брега. Запазен е и споменът за малко временно селище на това място.

Към всеки мадан е имало по четири видни, тъй като първичното топене на желязната руда се е извършвало във видните. Известно е, че в района на днешния Самоков е имало 42 видни, от които не по-малко от 30 са били покрай бреговете на Искъра, а другите 12 — по течението на Палакария. Повечето от видните покрай Искъра са били в долината на Черни Искър. Тези видни са оголили ридовете на Лакатишка Рила и те, както ще видим по-нататък, са опустошавали горите по северните склонове на някогашната Пашаница. Затова днес тук рядко се срещат дървета гиганти.

Благодарение най-вече на безплатния труд на раята, броят на маданите е нараствал с течение на времето, особено в близките околности на Самоков. Изглежда, че нови мадани не са били строени в Искровете през последните три века от игото. Общият брой на маданите в Самоковско се увеличава от единадесет в началото на XVI век, както знаем от фермана на Баязид II на 22 към края на следващия век. Ала броят им намалява на 18 през втората половина на XVII век. По-късно, в самото навечерие на Освободителната война, само 12 мадана са действували в тоя край.

С други думи, разцветът на железодобивната индустрия в Самоковско е бил достигнат към XVII век или поне две столетия след завоеванието на страната от турците. Периодът на относителен упадък е настъпил дълго преди Кримската война, когато Отоманската империя разтваря митниците си за сравнително евтините изделия на европейската железодобивна индустрия. Това показва, че техниката е била примитивна, производствените разноски твърде високи въпреки безплатния труд и печалбите недостатъчни за алчните маданджии.

През този период на сравнителен упадък, продължил столетие и половина преди избухването на Кримската война, селцата в долината на Черни Искър постепенно са променяли своя стопански облик. От рудари и кюмюрджии искровци стават предимно ковачи. Маданджиите откриват ковашки работилници. Такива е имало в Бели Искър още от самото заселване на селото, но към тях се прибавят нови годни да приютят много майстори и техните помощници. Бейовете откриват ковачници и в Маджаре, и в другите селца по Черни Искър. Цялата долина е кънтяла от техните чукове.

Споменът за тези ковачи е останал и до днес в прякорите на няколко рода от Маджаре, Бели Искър и Мала Църква. Два или три рода в Маджаре са предавали от поколение на поколение майсторството си като ковачи на подкови и на ножове. Техните потомци и сега носят родовото име Ковачки. Разправя се дори за петима братя ковачи в навечерието на Освободителната война, принудени от турците да коват безброй много подкови за войската: „Ние ще се бием с московците — казвали представителите на властта, — а вие ще правите подкови за нашите коне!“

В Мала Църква е запазен родовият прякор Мадански, явно свързан с някогашните мадани. Ала прякорът няма нищо общо със собствениците на сръбскоселския мадан. Той отдавна е принадлежал на турците. Дедите на днешните Мадански очевидно са работели в самия мадан и тъй са получили прякора си. Пак тъй се обяснява и родовият прякор Баташки, свързан с длъжността на ватаха във всеки мадан. В Доспей махала съществуват няколко къщи, наричани с фамилния прякор Сгуриьовци. С други думи, рударският поминък на населението в Искровете е оставил своя отпечатък и върху родовите прякори.

Според проучванията на лесовъда Илия Радков, към края на XVIII и началото на XIX век в Искровете вече е имало тридесетина ковачници, в които е било обработвано част от добитото желязо в маданите. В тези ковачници са били произвеждани предимно по-дребни железни предмети, като ножове, подкови, синджири, железни куки и клинове. Едри предмети са били ковани в маданите. Под ударите на механичния мадански чук, тежък до 150 килограма, са били ковани дори големи котви за военните кораби в Цариград. За такива котви споменава и Христо Семерджиев, за тях се говори и в старата фамилна хроника на еврейския род Арие от Самоков.

Искровци не са се занимавали само с ковачество през последните два века от турското иго. За тях ангарийният труд е бил твърде разнообразен — донякъде поради близостта на маданите, струпани между Бели Искър и Мала Църква, и отчасти поради прякото им съседство с рилските гори. Искровци са били и въглищари, и ковачи, и кираджии, та даже и работници в самите мадани, в които са били заети докараните нарочно за тази цел майстори от Кюстендилско и Брезнишко. Това важи най-вече за някогашните сръбскоселци. И може би именно поради различните им ангарийни задължения жителите на Сръбско село са били далече най-заможните в Искровете.

Общо взето, селата в някогашния обширен самоковски санджак са били разделени на четири групи във връзка с ангарията. Имало е предимно въглищарски селца, към които отначало са спадали и Искровете.

Втори по значение са били рударските села. Такива са били Драгостиново, Злокучене, Поповяне и Ковачевци, както и повечето махали по течението на Палакария. Към кираджийските села са спадали Доспей, Продановци и Белчин, които се славят и до днес със своите яки брези биволи. Сестримо, Костенец и Радуил са известни като подковачески селца. Към тях трябва да прибавим и Бели Искър, а донякъде и Маджаре. Ала не и Мала Църква.

В ориенталския отдел на Софийската народна библиотека е запазен официален турски опис на имотите на Сръбско село към 1840 година. Според описа, селцето е наброявало 21 къщи или домакинства. Всяка къща е представена чрез домовладиката. Измежду членовете на тези домакинства само един е посочен като въглищар — някой си „кюмюрджи Мито, син на Симеон“. Двамина са посочени с прозвището „аблакчи“ — неизвестно на пръв поглед занятие, свързано с нещо обло или със самото действие на заобляне. Струва ми се, че тъй са били наричани майсторите специалисти при механичния мадански чук, които са превръщали безформените кюлчета желязо в редовна търговска стока, или в дълги обли пръти. Описът съдържа и имената на неколцина ковачи, заети с ковашките работилници. Всички останали мъже са кираджии. А главната грижа на кираджиите е била да извозват прътите от обло желязо до ежеседмичния пазар в Татар Пазарджик.

Цената на желязото в Пазарджик не е била твърдо установена, а се е променяла от една седмица в друга в зависимост от търсенето и предлагането. Облите железни пръти са били връзвани на кантари от по сто оки. Купувачи са идвали от Пловдив и Одрин, от Стара Загора и Казанлък, та даже и от селищата отвъд билото на стария Балкан. Предлагането не е изхождало винаги от самите маданджии. Много мудни за подобна търговия, бейовете са предпочитали да продават желязото най-вече на посредници евреи от самоковския род Арие, които го купували с едно намаление от 10 до 15 гроша на „кантар“ под средната цена от прежния ежеседмичен пазар.

След Танзимата от 1844 година Ариевци са извозвали желязото на свои разноски от самите мадани до Пазарджик, като са използували и услугите на кираджиите от Искровете. Честите пътувания на искровци до Пазарджик, участието им като неми свидетели в този шумен пазар, гдето са си давали среща опитни продавачи и купувачи, както и неизбежните им връзки с други кираджии, дошли от далечни градове, за да извозват закупеното желязо, са разширили техния кръгозор, направили са ги твърде опитни и съобразителни, готови да станат на свой ред самостоятелни търговци при първия сгоден случай. Той се представил едва след Освобождението. Тогава синовете и внуците на някогашните мадански кираджии извозвали избичения от тях дървен материал чак до столицата, за да го продават на пазарището отвъд храма паметник Александър Невски. И никой посредник не е могъл да надхитри неуките искровски шопи.

Но да не избързваме! Искровските кираджии са стигали с воловете и колите си чак до далечния Цариград, колчем пълноводната някога Марица е замръзвала месеци наред и саловете, натоварени с тежки железни пръти, с котви за кораби и дълги корабни синджири, не са могли да отплават от Пазарджик към Одрин и Мраморно море. И тъкмо работата на искровци около маданите, обсебени до един от турски бейове, както и честите им странствувания до Пазарджик, Пловдив и Одрин, а понякога и до самата столица на империята, обясняват изобилието от турцизми в техния говор, макар нито един турски комин да не е пушил в Искровете през дългото робство.

Този допир с другоземци и с далечни земи — както обратната страна на всеки медал — представлява едничката полза за искровци от непоносимата ангария през дългата епоха на робството. Съзнанието на поробените се избистря чрез общуването им със свободни хора. А искровци са срещали такива в Истанбул. И ето, измежду няколкото десетки родолюбиви спомоществуватели на Йоаким Кърчовски, допринесли с лептата си за обнародването през 1819 година на неговите „Поучителни наставления“ — все видни люде от Пловдив до Ниш и от Битоля до Гостивар — срещаме скромните имена на Георги Бързан от Говедарци, на Вълко от Доспей махала и на Спасо от Маджаре! Всеки от тях с внесъл по пет гроша срещу шестстотинте гроша на първия в целия списък — чорбаджи Вълко Чалъков от Пловдив.

II

Никоя легенда в Искровете за неволите на селяците от онова ангарийно време не е тъй тъжна както разказът за безмилостното изсичане на девствените рилски гори. Като хищни лами маданите са изяждали горите за да бълват желязо. Добивано предимно от пясъците на рилските потоци, желязото е оголвало склоновете на планината и е покривало бреговете на реките с огромни пясъчни наноси. Жълтеели са пясъците, пустеели са и голите ридове. Само пойните птички са тъгували по горите. И самите искровци.

Картината не е била тъй нерадостна преди идването на турците по тия места. Тогава маданите са били малко на брой. И в низините. Пък и производството на желязо не е могло да бъде много голямо поради липсата на близки пазари и удобни пътища. То е задоволявало предимно местните нужди. Видните и примитивните топилни на руда пак са гълтали удивителни количества дървена въглища, ала те са били разпръснати по плещите на планината и в долините, далече едни от други, без да налагат безредното оголване на цели рътове и без да пречат на естественото възобновяване на горите.

Жестокото изсичане на горите започва с идването на турците и е свързано както с нуждите на войската от желязо, така и с алчността на бейовете за все по-големи печалби. Тъкмо тези две причини пораждат ангарията. Безплатният труд е налице. И ето, примитивните топилни бързо отстъпват място на здрави видни, а край видните израстват нови и нови мадани. Когато Баязид II подарява Джебели Рила на своя велик везир, маданите са вече единадесет на брой. Това е било към 1508 година. Подир един век те прехвърлят и втората десетица…

Една разходка из Лакатишка Рила, особено край лъкатушните извивки на рекичката, дала името на тая предпланина, ще подскаже и на най-неопитното око какви големи промени са станали в снагата на планината поради изсичането на горите. Някога Лакатица, дълга над тринадесет километра и с три значителни притока, е била много по-голяма и дълбока. Това не личи от днешното й корито. На места то няма и два метра в ширина. И е до педя плитко. Ала коритото почти се слива с бреговете — ниски и затворени пясъчници, останали като спомен от едно по-широко легло, и устието й при водослива с Черни Искър напомня същинска делта на голяма река. Уви, сега Лакатица е по-скромна и от напоителните канали в равните полета!

Всъщност поголовното изсичане на горите е започнало от Лакатишка Рила. Първи са пострадали нейните южни склонове. Те са достатъчно стръмни, за да позволят лесното и бързо спускане на трупите по наклона, и се издигат току над Черни Искър, по който дърветата са могли да бъдат отнасяни близо до маданите и техните видни. Защото пещите са гълтали не само кюмюр, а и дърва за огрев, наричани нагон. Нагон от смърч и бор, от мура и ела. От тия стройни великани са добивани и дървените въглища в тлеещите жижници. А следи от жижници се срещат навред. Има ги и в гънките на Лакатишка Рила, покрай ленивата рекичка, има ги и в самото поле на Говедарци, та дори и в дворищата на крайните къщи в другите селца по Черни Искър. С обезлесени склонове Лакатишка Рила не е могла да задържа влагата от дъждовете. Водите са се стичали в пороища към коритото на реката. Тя е набъбвала, заливала е равнинните места и ги е затлачвала с пясъчни наноси, за да се смали и съсухри подир дъждовете. Такава е тя и днес. Човек трябва да види пакостите й, за да повярва в предишното й пълноводие.

Веднъж оголили склоновете на Лакатишка Рила, селяците са плъзнали с брадвите си на юг от Черни Искър, за да изсичат смърчовете в днешните малки полета на Бели Искър и Маджаре, на Говедарци и Доспей махала. Самите полета не са били толкова нужни за оскъдното земеделие на искровци. За тях са били достатъчни градините край Искъра. При това маданджиите са имали грижата да отпускат от складовете си — срещу заплащане, разбира се — както зърнени храни за работниците в маданите, видните и ковачниците, така и фураж за зимното изхранване на кираджийския добитък. Заплащането е ставало най-често в натура. Ежегодно, в началото на всяка есен, част от овчето стадо на искровци се е превръщало в жито и ечемик, в сол и фуражни храни. Друго не е било нужно на тия селяни.

Подир днешните малки полета идва редът на ридовете между отделните реки, спускащи се по северните плещи на някогашната Пашаница. Първа е била изсечена гъстата Бошкова кория. Брадвите на секачите безмилостно са поваляли дърво след дърво в предишните девствени лесове, а кюмюрджиите са се застоявали за по-дълго във всяка седловина между ридовете. Така са се оформили големите горски поляни по северните склонове на алпийското било. Такива има и към Средонос, и под Будачица, и още по-надолу, към Преслапа и откритата площ край днешната хижа под Мечитите. Тези поляни са били използувани и от юрушките пастири. Ала под сочната трева и днес се крият черните петна на някогашните жижници за дървени въглища.

Колкото по-горе по плещите на Пашаница са възлизали дърварите и въглищарите, толкова по-трудно е ставало за кираджиите да извозват нагона и дървените въглища до маданите. Тогава самите видни почват да се придвижват навътре в долината и нагоре по ридовете, следвайки стъпките на секачите. Те стигат чак до Надарица по Черни Искър и до седловинните поляни по плещите на планината. Споменът за тези видни не е достигнал до нас. Те са били временни топилни. Затова по високите места доскоро са били намирани купища сгурия, чукове на малки самокови и други по-примитивни железни инструменти. Възможно е самото Яничерско градище над Овнарско да е останало от някоя такава видня.

Тъжен ще да е бил тоя поход на брадварите все по-навътре и по-далече в дълбоката долина на Черни Искър, за да оголват рид подир рид от най-източните склонове на Средонос чак до Коджакарица край тризъбия Арамия и все по-нагоре и по-нависоко по плещите на планината, докато накрая цялата ненагледна Пашаница е заприличала на огромно пустеещо сечище. Ала сред тая пустош ненаситните гърла на топилните пак са жадували за кюмюр. Тогава видните постепенно се прехвърлят от долината на Черни Искър към Марица, а горе, по оголените ридове, започва странна и мълчалива борба за надмощие между две жилави дървесни породи — смърчът и нискостъбленият иглолистен клек.

И двете поменати явления се отнасят към първата половина на деветнадесетия век или към края на турското владичество. Ако в разгара на самоковското рударство е имало 12 видни край река Палакария и други 30 по течението на Искъра и предимно в долината на Черни Искър, сега вече в пролома на Марица и в долината на далечната Крива река се наброяват до 43 отделни видни, подхранващи маданите в Радуил, Костенец и Сестримо. Причината за този отлив на изток се крие само в оголването на Лакатишка Рила и насрещната Пашаница поради системното изсичане на горите до пълното изчерпване на запаса. Хищническа, пагубна система, достойна за поробителите…

А борбата между смърча и клека е била наистина драматична. И до днес сред ниския клек стърчат самотни дървета, обикновено от смърчовия вид, с разкривени и полуизсъхнали клони от студените ветрища, които напомнят за отколешния двубой. А той може би продължава и сега, незабелязан от погледа на съвременниците.

Защото за нуждите на видните и другите топилни са били изсичани изключително високостъблени дървета като смърч и бор, мура и ела. Тези дървесни видове обхващат пояса на височина между 1200 и 1800 метра надморско равнище. Над него следва поясът на почти непроходимия нискостъблен иглолистен клек, годен само за огрев и неподходящ за нагона на видните. При цялостното изсичане на високостъблените иглолистни гори по склоновете на Пашаница брадвите на дърварите са достигнали пояса на клека и там са замлъкнали, сякаш доволни от страшната пустош зад тях. Останали без работа, брадварите са напуснали оголените склонове.

Тогава нискостъбленият клек е плъзнал надолу по техните дири, навлизайки все по-навътре в някогашните сечища, за да заеме пространствата на предишните борове и ели, мури и смърчове. Ала подир време високостъблените иглолистни буквално надигат глава. Някое малко борче, запазило се като по чудо от омачкване при безразборното и нехайно поваляне на неговите отколешни събратя гиганти, е смогвало да извиси връх, преди клековете да го погълнат и задушат. Израсло над тях, то е връзвало семе. Ветрецът е разнасял семето, пръскал го е по полянките между клека, гдето са пониквали нови борчета или смърчове. Тъй гората се е превръщала от нискостъблена в смесена.

След време така поникналите и вече развили се борове и смърчове са начевали да задушават околния нисък клек. Победен, клекът отново е почвал да отстъпва нагоре към върховете. Ала не навсякъде и не равномерно. Той е успявал да се задържи в някои сравнително ниски места, изложени на силните зимни ветрове. Затова го срещаме и днес току над поляната отвъд хижата под двата Мечита и на запад от хижата в дълбокото корито на Малка Лопушница, и недалеч от Овнарско по пътечките към Прекорека, макар хребетът на съседната Плана да е обрасъл със стройни смърчове в един много по-висок пояс на височина. Но сред тези високи иглолистни почти не се срещат дървета гиганти. Защото гората е сравнително нова.

Тъкмо поголовното обезлесяване на някогашната Пашаница през първата половина на миналия век обяснява и честите страховити наводнения, предизвикани от Искъра. Споменът за тях не е забравен и в наши дни. Те са се редували твърде често, почти през две-три години, и редовно са нанасяли огромни щети най-вече на жителите на Самоков. Паметно е останало наводнението в Искровете от 1897 година. Случвало ми се е да срещна старци в тия селца, за които леточислението сякаш започва от годината на това незапомнено бедствие: един се оженил пет години подир наводнението, друг градил къща осем години подир наводнението и т.н. Човек неволно си припомня историята с библейския Ной и потопа…

Въображението отказва да нарисува една обезлесена Пашаница, извисила голи ридове над долината на Черни Искър, тъжна и пуста като жълтите югозападни склонове на самата планина. Картината е отблъскваща и затова мисълта свива криле. Ала онова, което се крие от полета на фантазията, става понятно чрез езика на цифрите. За щастие един любознателен лесовъд се е потрудил да изчисли какви количества дърва са били нужни за подхранването само на една видня през деветте работни месеца в годината. Останалото е въпрос на сравнение.

И тъй, според Илия Н. Радков, средното годишно производство на желязо от една видня е възлизало на 400 кюлчета с определено стандартно тегло в стари оки. За производството на 400 кюлчета желязо са били необходими към 200 000 кг дървени въглища и около 200 коли нагон. Понеже един пространствен кубически метър дърва дава 100 кг въглища, а една кола нагон има средно един куб.м дърва, следва, че един мадан с неговите четири видни употребява годишно към 10 400 пространствени куб.м дърва. Горното количество, редуцирано към 70% средна пълнодървесност, дава 7280 плътни куб.м. „Тая дървесна маса — пише авторът — може да се добие като годишен етат от всички държавни гори, влизащи в Чамкорийското ревирно лесничейство, а именно Чамкория, Ибър и Белмекен.“

Данните се отнасят до периода в навечерието на Втората световна война. (И тогава горите проплакваха от брадвите на секачите.) Цифрата действително е внушителна. Взета сама по себе си обаче, тя все пак не разкрива истинския размер на бедата, докато не я съпоставим с някаква друга, по-понятна величина. Например с общия добив на дървен строителен материал от всички иглолистни и широколистни гори в цялата страна. За предвоенната 1932 година този общ добив възлиза на 170 000 плътни куб.м. В Искровете са действували шест мадана. Тяхната ежегодна консумация на кюмюр и дърва е възлизала на 43 680 плътни куб.м. С други думи, само в четири години някогашните кюмюрджии са изсичали от плещите на Пашаница толкова дървен материал, нужен за шестте искровски мадана, колкото е бил изсечен в цялата страна през 1932 година от всички иглолистни и широколистни гори!

Затова е оплешивяла Пашаница, а Искър е прииждал с поройни води и някога пълноводната Марица е затлачвала леглото си с несметни количества пясъци, довлечени чак от оголената снага на Рила. Човек просто недоумява пред опустошението на горите. Защото първата мисъл е за тях. После, когато премине началното смайване, мисълта отскача отвъд тъжните цифри и въображението се опитва да проникне в безмерната мъка и непосилния труд на хиляди ангарийни селяци от Самоковско, Ихтиманско и всички краища на обширния рударски санджак, принуждавани от ранна възраст до старини да изсичат горите и да зъзнат край тлеещите жижници, за да хранят ненаситните гърла на пещите с кюмюр и нагон. И все за благото на Отоманската империя!

III

Ангарията! Цялата ненагледна Пашаница е свързана с робския принудителен труд на безправната рая. Завоевателят е бил безжалостен към покорените. Изключени от редовете на войската, неправоверните „гяури“ са били длъжни да работят безплатно по няколко месеца в годината за величието на падишаха и империята. Тая трудова повинност е засягала само мъжете. Всеки младеж над осемнадесет години и всеки мъж под петдесет години в рударския самоковски санджак е трябвало да изпълни определения му годишен наряд било като въглищар и плавач на руда, било като ковач или кираджия. И маданите, и рудата, и горите са били в околностите на Самоков. Затова хиляди мъже от далечните селца е трябвало да се отлъчват от родните огнища и месеци наред да гният във влажните гори на Рила.

Мъките им били нечовешки. От тях не са се избавили и искровци, макар те да са отбивали повинността си в близко съседство със своите селца. Споменът за страшната им неволя е запазен в легендата за Коджакарица, тоя хубав, вечнозелен рид в дъното на долината, по пътя от Вада към Седемте рилски езера. Сега неговият тревист хребет е познат като Зеления рид. Ниски, вечнозелени хвойни растат по широкото му било, изпъстрено с обширни тревисти площадки, от които се открива чудна гледка към Купените, Мальовица и Урдините езера. И хвойните, и тревите зеленеят от пролет до есен, както и самата скална грамада на върха, наречена Зелени камък. Ала за искровци ридът си остава Коджакарица.

Турско име, дадено на рида в памет на някаква стара жена или „коджа каръ“ в езика на завоевателите, която идвала ден подир ден от близките селца, за да бави невръстните дечица и кърмачетата на жените. Нещастните майки трябвало да помагат на мъжете си в ангарийния труд. И не само те, а и девойките, и старците. Само най-старата измежду бабичките била оставена да пази децата. Но как да ги наглежда, как да ги приспива, когато те били толкова много, всяко повито в своята люлка! Старицата навързвала люлките с дълги въжета и присядала върху неголям камък, дърпала краищата на яките върви, които поклащали всяка люлка и приспивали гладните кърмачета. От нейните сълзи позеленели камъните, а от сълзите на кърмачетата тревата никнела все по-свежа и зелена…

В отговора на чиновниците от султанската дефтерхана до рилските монаси във връзка с молбата им от 1814 година за потвърждаване на някои техни правдини изрично се упоменава, че единадесетте самокови са принадлежали с царски крепостни актове на Гаази Кара Мустафа паша и че всички жители в планината Рила се считали привилегировани и се ползували с правото да не плащат данъци за раждане, за правото на умиране и за право на произвеждане. Последното постановление се отнася предимно за жителите на петте искровски селца. Те наистина са били „привилегировани“, доколкото са били освободени от задължението да плащат данък за „правото“ да умират или да се раждат. Ала ангарийната повинност е обхващала и тях.

Легендата за Коджакарица е родена в Искровете. Трябва да се предполага, че след завземането на Белград от австрийците в 1688 година, когато самият султан се е намирал в Софийското поле, нуждата от желязо е подтикнала бейовете и самоковския аянин да принудят и жените да горят кюмюр или да плавят руда, особено ако мъжкото население е изоставало с изпълнението на нарядите. Тогава ще да са излезли искровски жени по склоновете на тоя дълъг рид, гдето навярно са били и мъжете, и братята им, и оттогава ридът носи името Коджакарица. Това име е останало като символ за ангарийното тегло на местните жители и легендата се предава от поколение на поколение. Новото име на рида не ще затрие тъжния спомен.

Той не е едничкият в долината на черни Искър. Една пътека води от Гьолечица покрай Овнарско към Прекорека и неговите същински джунгли от гъст, жилав, непроходим клек. Той и сега е пролазил твърде надолу, обсебил част от пояса на високите иглолистни дървесни видове. Смъкнал се е преди столетие в големите сечища на повалените смърчове. Ала думата бе за пътеката. Стари хора в Искровете и днес я наричат със странното на пръв поглед име „Вакарелската пътека“. Колко далече е Вакарел от Рила! И наистина, отдалече са пристигали ангарийните вакарелски кюмюрджии, за да отбиват тегобата си в определения им сектор по Прекорека. Подобни горски участъци са имали и другите кюмюрджийски селца от Ихтиманско и Радомирско. Само искровци са били близо до горите.

Животът на кюмюрджиите е бил много тежък. От ранна пролет до късна есен те гизнели в горите, край смрадливите жижници, нашарили като с огромни къртичини снагата на планината. Всеки кюмюрджия бил длъжен да приготви от петдесет до сто коша дървени въглища. И все даром, без нито грош за своя труд. Едни понасяли безропотно теглото, други побягвали в далечни земи, трети попадали в самоковския затвор поради неизправност. Понякога в тоя прочут зандан се събирли до хиляда затворника, предимно християни. Условията в него били удивително тежки дори за онази варварска епоха, и то нарочно, напълно преднамерено, за да не бягат ангарийните селяци от горите.

Според хрониката на рода Арие, самоковският зандан се състоял от десетки малки зимници с по едно прозорче. Всяко помещение е побирало до петнадесетина затворника, на които изобщо не се полагало храна. Надзирателите ги извеждали веднъж на ден до отходните места. Всеки беглец от горите носел тежка верига, вързана за глезена и окачена за пояса, за да не се влачи при вървежа. Зимниците гъмжали от плъхове, дрехите на затворниците били пълни с въшки. Мнозина чезнели от глад и студ. По-късно, към началото на XIX век, църковните настоятели в града отпускали ежедневно по един малък хляб на всеки затворник — турчин, евреин или християнин. И това навярно се е зловидило на местните управници…

Чрез ангарията и страха от затвора собствениците на маданите успявали да изсмукват и последните сили на безправната рая. Самите маданджии били обирани от самоковския аянин, откупил с пари високия си пост. Аянинът на свой ред бил оскубван като петел от султана. Тъй златото текло към Истанбул. В аспри и пари, в пари и грошове, в грошове и златни алтъни. Към края на XVIII век 3 аспри били равни на една пара, а 40 пари правели един грош. Към 1793 година, когато Мехмед Емин ага бил самоковски аянин, покупателната сила на един грош била твърде висока, дори невероятно висока от гледището на една по-късна епоха. Грошът в онези години струвал почти колкото златният алтън в по-ново време.

Ето размера на ежегодната вноска на Мехмед Емин ага, самоковски аянин по благоволението на султана, към хазната на всемилостивия баща на всички правоверни: „200 кесии акче пари в брой (едно кесе акче има 500 гроша) плюс 2 000 коча и 5 000 кутла добро жито (едно кутло има 30 оки), плюс 10 000 оки топено масло, плюс 2 000 оки чисти лоени свещи, изработени в Самоков“. Извлечението е от хрониката на Арие, а членовете на тоя род са били банкери, с усет към цифрите. Извън тази ежегодна вноска, самоковският аянин бил длъжен в случай на война да изпрати 500 войника на султана ведно с мунициите им и необходимата храна за тяхната издръжка.

Този златен поток бил свличан ежегодно от гърба на селяците чрез ангарията. Теглото на раята било нечувано. Недоволството ражда бунтове. Например в някогашното Стипоне, край Ихтиман, гдето дори старците били насила отвлечени в горите. Тогава турските насилия стават още по-жестоки, а чужденците керванджии, които минават от Босненско през Самоков на път за Цариград, разнасят срамните вести по далечни земи. Общественото мнение е разтревожено. Намесват се и посланиците на великите сили при Високата порта и султанът най-сетне издава прочутия Танзимат от 1844 година, чрез който между другите реформи се забранява и ангарийният труд.

Уви, танзиматските реформи представляват „само къс хартия“ и ангарията продължава. Единствен Хюсреф паша, собственик на двата мадана „Близнаците“ отвъд Гюргьова чешма край Черни Искър, започва да плаща подир време по 21 гроша общо за кола руда, кола нагон и кола кюмюр, както твърди Иречек. Ала покупателната сила на гроша вече е намаляла чувствително поради настъпилата обезценка на среброто. При това Хюсреф паша е изплащал един човешки дълг към българите от Самоковско, които първи се потрудили да внесат своя дял от откупа, поискан от кърджалиите за освобождаването на пленения паша. Той бил роден в Чамурлия край Самоков и е заместил Махмуд Емин ага като самоковски аянин, преди да стане Босненски валия.

Неспазването на Танзиматските постановления за премахването на ангарията от самоковските маданджии неусетно издигнало сред народа двама безстрашни борци — Станоя Балабанов от Ихтиман и Петко Михов от Чамджас, — които се опълчили против безплатния труд. Те имали сподвижници и в други самоковски селца, а вероятно и в Искровете, гдето още в 1819 година имало достатъчно будни българи, за да подпомогнат Йоаким Кърчовски при издаването на неговата книга. До нас са достигнали само имената на някои такива селища с борци срещу ангарията. Такива са били Райово, Окол и махалата Пановци към Вакарел. Също и Рельово към Палакария и Таджилар в ихтиманския край.

Маданджиите са се постарали да задушат съпротивата още в нейния зародиш чрез грозни насилия над отделни селца и чрез убийства. Първи падат братовчедите Почекановци от Рельово, сетне бива убит и Петкоолу от Таджилар. Тогава Станоя Балабанов и Петко Михов се решават да отидат чак в далечния Цариград и лично да се явят пред султана. Тяхната одисея е наистина трогателна. Те стигат до столицата на империята и след дълго чакане успяват да поднесат молбата си на един от султанските адютанти. Молбата им бива удовлетворена. Двамата поборници срещу ангарията се завръщат в Самоковско с нов ферман за забрана на ангарията. Народът ги посреща като истински освободители.

Ала пред взора на местните самовластии управници вече се мерджелее призракът на наближаващата Кримска война и бейовете маданджии предвкусват уголемените печалби от засиленото търсене на желязо за нуждите на войската. Затова първата последица от завръщането на двамата поборници срещу ангарията е задържането на Станоя Балабанов. Поводът е колкото незначителен, толкова и традиционен — обида на султана! Безстрашният ихтиманец е изпратен в Ниш, където занданът е още по-страшен от самоковския, за да излежава присъда от три-четири години. Неговият сподвижник Петко Михов се укрива в селцата. Остава само шумът около повторното премахване на робския безплатен труд. И убеждението сред раята за неизбежността на ангарията.

Ударът е много тежък. И сякаш за още по-голяма гавра с раята бейовете препълват конаците си със слуги християни. И със слугини, една от друга по-хубави български моми. Така в навечерието на Кримската война един от собствениците на мадани в долината на Черни Искър, известният Рашид бей, е държал до сто слуги в конака си, подбрани предимно измежду българите. А сред тях и тридесетина вакарелски моми. В празнични дни те били заставяни да играят хоро голи в двора на конака пред алчния поглед на бея, засмукал наргилето си от високия чардак. Местните българи чорбаджии закривали очи, нехаел и гръцкият владика, а низшето духовенство било напълно безпомощно. Само раята пъшкала от безправието, поруганата чест и ангарията. Пъшкала и чакала да стане някакво чудо.

Чудото извършил Чакър войвода!