Асен Г. Христофоров
Искровете (1) (Историко-географски очерк)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
MesserSchmidt (2009)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Асен Г. Христофоров. Искровете

Издателство „Народна младеж“, София, 1962

Редактор: Николина Севданова

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Величка Герова

История

  1. — Добавяне

В памет на Павел Делирадев

Предислов

И днес, като започвам тая малка книга за Искровете, сякаш още виждам снажната фигура на Павел Делирадев пред хижа Острица във Витоша — с тежка раница на гръб, макар той да наближаваше седемдесетте, в клин и яке, с ръбат бастун в ръка и с ведро усмихнато лице, брулено от бурите по всички български планини. Бях го поканил да закусим на завет.

— В хижата ли? — и той поклати побелялата си глава. — Не, горе ще хапна, горе, на високото…

Разбрах, че тоя път няма да гони Черни връх, за да свие към хижа Алеко, и с готовност тръгнах подир него. Той поспря за миг по нанагорнището.

— Какво има из Рила? — чух го да пита.

— Минах преди месец от Джанка до манастира през Рибните езера. Още нямаше сняг…

— А на Мермерското отби ли се?

Той се извърна и аз пак си припомних слабостта му към това неголямо езеро между Мермера и Кьоравица с малък тревист полуостров, вдаден като клин в бистрите води. Бай Павел се смълча, сетне тихо добави:

— Мило ми е туй езеро, ей тъй, и аз не знам защо…

Тъй му беше мила цяла Рила, която бе пребродил много пъти, преди да я опише в двутомника си. А беше почти неук, самообразовал се човек. С як гръб на селски ратай.

Едва смогвах да стъпвам в крачките му по стръмната пътечка към каменистата Острица и мълком се питах дали неуморимият планинар не ще поизмъчи старите си кости в тоя ноемврийски ден, като ги кара да попиват влагата на земята под изсъхналата остролиста трева. Защото тогава още нямаше дървени скамейки край балваните на самия връх. Но той искаше да се нахрани на открито. Хижите не го блазнеха. Странеше от тях, макар сам да се бе изкачвал точно деветдесет и девет пъти с по няколко тухли в раницата от Драгалевци чак до онова място под Резньовете, гдето сетне израсна първата витошка хижа.

Вече възлизахме на малката седловинка източно от върха.

— Гледай! — възкликна бай Павел подир малко. — Ето ти гледка по поръчка!

Пред очите ми, нейде долу под нас, се разстилаше едно безбрежно море от ниски облаци, ситно надиплени от стихналия ветрец, сякаш целите от нов и пръхкав сняг — море с две-три кафяви островчета към Верила и Голо бърдо, хлътнали дълбоко под ослепителната наметка, с посребрения гол гръб на Осогово в далечината, а на юг същински керван от снежни планини, наредени в дълга верига и затулили хоризонта като с огромна, фантастична стена. Рила! В миг онемях. Немееше и бай Павел. Това беше Рила, неговата Рила и очите му жадно попиваха красотата. А зад гърба ни в гъста мъгла тънеше София.

Още няколко крачки и двамата спряхме почти едновременно на самото било. Сега и гледката към Рила се удължи откъм изгрева. Върховете блестяха в слънцето.

— Ей Мальовица! — радостно извиках и вдигнах ръка с изопнат показалец. — Колко по-друга изглежда оттук!…

Той застана до рамото ми и примижа с едно око. Видях как другото се усмихна. Не бях сгрешил.

— А Мечитите? — отекна гласът му. — Я ми покажи двата Мечита, зер нали под тях живееш!

— Чакай малко — смутолевих. — Чакай да погледам и да помисля…

Той свали раницата, издърпа платнището и приседна връз него, все още загледан в далечната планина. После махна с ръка.

— Остави! Няма да ги познаеш отеднъж… Затуй седни да се нахраним, пък и да ми поразправиш как я караш там, в Искровете.

Седнах до него. И тъй, както се хранехме, аз му разправях за спокойните дни в моя дом край гората, за потоците, наедрели отново от есенните дъждове, за снеговете от прежната зима, когато затъвах до кръста в пустия двор. А той ме питаше за селото, за горяните, за кооператорите. Хората винаги го интересуваха повече от мъртвата природа. Слушаше ме с поглед, зареян към бялото море под нас, нейде право на запад, гдето тънеше невидимият миньорски град. На две места облаците бяха набъбнали в две огромни сивосинкави могили, прилични отдалеч на острови от кристален лед с металически отблясък в слънчевите лъчи. Мираж ли беше това или що?

— Димът от комините на новите заводи напира под облаците — обясни старият планинар. — Новото ей тъй напира навред…

Не беше лесно да откъсна мислите му от новото, защото Павел Делирадев имаше будно обществено чувство. Ала още преди да привършим със закуската, невидим ветрец раздвижи морето от стихнали облаци под нас и те се нагънаха в живи разлюлени вълни, които стигаха чак до възправената снага на Рила. Оголи се и дългият плешив гръб на Верила, постепенно израсна и Голо бърдо. Тогава пред очите ни се разстлаха три бели морета — едно на изток от Верила, скътано между нея, малката Плана и самата Рила, друго между Витоша и Голо бърдо и трето, може би най-голямото, ширнало се от западните склонове на Рила към Осогово.

— Като три огромни езера! — възкликнах.

— И езера са били някога, преди стотици милиони години — невъзмутимо отвърна той.

Приказка ли беше това? Той ме смая със знанията, които бе извлякъл от трудовете на наши и чужди геолози, проучвали любимата му Рила. Неговите думи ме върнаха назад към необозрими геологични епохи, когато тая планина е стърчала като огромен юмрук от жива глина над околните езера, а гърчовете в утробата на още младата земя са моделирали структурата и повръшните форми на днешна Рила. И Самоковското поле, и плоската Палакария, и равната шир на запад от град Станке Димитров, както впрочем и платото на Разлога някога са били части от великата планина в самото средище на Балканския полуостров. Тъй твърдеше събеседникът ми. При хлътването на тия части са се образували днешните полета, а ведно с тях и самият масив на Рила е добил по-друга форма.

— Защо се чудиш? — и бай Павел се усмихна. — Дори Искровете ги е нямало на тоя свят тогава…

— Естествено! — отвърнах. — Къде ти хора в ония времена!

— Не, не говоря за селцата, а за самата долина на Черни Искър, в която живееш. Тя не е била долина, а висока планина.

Думите му звучаха сякаш на подбив, но всъщност той само приповтаряше твърденията на нашите учени: при хлътването на Самоковското поле е отседнала и днешната долина на Черни Искър, а огромният натиск на север е предизвикал въздигането на малката Лакатишка Рила, която свързва нейната голяма посестрима чрез Верила и Плана с Витоша.

— Чак тогава и Рила е взела днешния си облик — добави той.

— Как?

— При отседването на долината на Искровете е бил увлечен и южният гръб на масива между двата Мечита и Лопушките върхове — отвърна бай Павел, сякаш разказваше урок. — Така се е образувала голямата седловина Кобилино бранище…

Той млъкна. Сега и двамата гледахме към Рила. Раздвижени от вятъра или може би сгрени от лъчите на ноемврийското слънце, облаците се надигаха ту тук, ту там, разпокъсваха се на огромни парцали, снишаваха се и пак се надигаха като чудовищни вълни към снагата на планината, цялата блеснала като разтопено сребро от снега по нея. Тъй трябва да са били развълнувани водите на околните езера подир оня страшен катаклизъм, когато от билото на днешна Северозападна Рила са се откъртили и цели ридове, за да хлътнат дълбоко в земята и да образуват долината на Черни Искър.

— И този процес на слягане още не е привършил — додаде самородният учен.

Само повдигнах рамене, защото не разбирах думите му.

— Къщичката ти над Говедарци не се ли раздрусва понякога от земетресения?

— Да — отвърнах, — и то твърде често. Но понякога те са толкова слаби, че дори в селото не ги усещат.

— Малки тектонични земетресения… Както виждаш, напречните долове още не са се слегнали окончателно — и той се усмихна. — Още пукат ставите им, свити от оня страшен натиск откъм север…

— Откъм север?

— Да, нали тъкмо туй казвах! Изникнала Лакатишка Рила и на свой ред натежала върху днешната долина на Искровете.

Мислено се пренесох в Искровете, в чудната долина на Черни Искър, заградена откъм юг и запад от най-дивните рилски върхове и опасана на север от заоблените склонове на кротката Лакатишка Рила, която свива елипсовидния обръч на изток с Шишманов връх — току над мястото, гдето Бели Искър се влива в своя чер побратим. В двутомния си научен труд върху Рила Павел Делирадев не бе вмъкнал нито ред за прелестния северозападен дял на планината. Поисках да узная причината.

— Оставих тоя дял за един трети том, но на̀, не ми достигна време, пък и други задачи ме гонят сега.

— Но това е най-красивият, най-интересният, единственият чисто алпийски дял на Рила! — подчертах дори с укор.

— Тъкмо затова го бях оставил за последния том, зер нали и сладкото се поднася подир гозбата! — с тъжна усмивка отвърна старият планинар. — А трябваше да проучвам и миналото на селцата, на твоите Искрове…

— Събра ли материала? — запитах го с трепетна надежда.

— И да, и не — някак иронично отвърна бай Панел. — Добрал съм се до някои източници, но още не съм се заровил в тях… Нямам, нямам време! — и пак същата усмивка премина по бакъреното му лице. — Сега живеем с бъдещето, та миналото може да почака…

Тъй се разговаряхме, а облаците вече се надигаха, бавно затулваха гледката и комай грозяха да пролазят до нас, легнали, както бяхме в сухата трева досам Острица. Слушах думите му, взирах се в искрящите му очи, защото той често говореше с въодушевление, учудвах се на още здравите му зъби, колчем устните се разтваряха в усмивка, гледах коравите ръце и яките му нозе, които бяха пребродили всички наши планини, и неволно го оприличих на златотърсач — той се ровеше в книга подир книга, прелистваше стари документи и прехвърляше тонове по видимому ненужни книжа, за да пресява златните зрънца на истината за миналото на един или друг край на родината, за историята на малко познато селце, за произхода на някое име, дадено в далечни времена на безличен връх, на рекичка или горска поляна, за поверието, свързано с някоя видна скала, или за легендата около скрито планинско езеро. С тези златни зрънца той осмисляше пътеписите си. Без него, без неговото удивително трудолюбие, без тая страшна упоритост, която прозираше в напрегнатия израз на лицето му, тия златни зрънца щяха и до днес да лежат заровени в прашни, отдавна непипани книги или пък да отминат в забвение ведно с паметта на старците, разправили му своите легенди. Да, удивителна упоритост и невероятна енергия. Едва сега си дадох добра сметка как е могъл да извърши сам, като вълк-единак, оня дълъг преход по билото на Стара планина от Ком до Емине, продължил тридесет и четири дни.

Но трябваше да се връщаме, защото ноемврийските мъгли ни обвиваха от всички страни. Станахме, приготвихме раниците и ги нарамихме. От слънцето нямаше и помен.

— Виждаш ли колко е кратък ноемврийският ден? — рече той на тръгване и някак вяло се усмихна, сякаш мислеше колко е кратък самият живот. — Дните напират един подир друг, а колко работи не съм довършил!…

Говореше за книгите, които не бе написал. Написаните изпълваха цяла лавица.

— Ти си обикнал родината си още преди да я опознаеш — подкачих го по нанадолнището, като изопачих известния възглас на Алеко. — Но си накарал и други да я обикнат чрез твоите пътеписи.

— Нали живеем с тая утеха…

И за да промени темата, тоя прям и безхитростен панагюрец ме заразпитва за моите писателски планове, и то не от проста вежливост, а защото го радваше мисълта, че в жилите ми също тече много панагюрска кръв. Нали любовта към родината бе изпратила панагюрци в Оборище и негли оттам бе пламнала искрата на свободата? Той наистина се гордееше с родното си градче. И Панагюрище се гордее с него.

Разделихме се в средището на града.

Срещахме се нарядко през следващите месеци — той в столицата, зает с ръкописите си, аз предимно в Искровете. Но само планина с планина се не събира. В началото на другото лято ме спря на улицата. Беше поостарял, дори малко попрегърбен.

— Какво има из Рила? — пак бяха първите му думи.

— Не зная — отвърнах. — Оттам ида, но не зная: пиша една малка повест за Рибните езера…

— Пиши, туй да се чува!… Аз пък съм намислил да заведа внучето си на връх Мусала идната неделя.

И той, вече на преклонна възраст, наистина изведе внука си на рилския първенец, сякаш искаше чрез възторга на една млада душа да изживее още еднъж предишните си трепети. Но това беше последното изкачване на бай Павел.

Търкулна се още една година, пак настана зима, сетне снегът изтъня по покривите на столичните сгради.

И в предобеда на 9 февруари 1957 година, тъкмо когато се готвех да отнеса на Павел Делирадев първия напечатан екземпляр от оная малка повест, научих вестта за неговата смърт. Тогава всички планинари си спомниха с любов за него. С любов и с болка в сърцето.

Павел Делирадев не написа третия том за Рила.

Ала семето дава кълнове! През последните година видяха бял свят няколко книги с очерци за Великата рилска пустиня, един добър пътеводител за Рила и дори отделен труд за алпийските стени — най-вече в северозападния дял на тая горда планина. Почти не остана непроучен и неописан кът отсам и оттатък дългото било от малкия Средонос, през Мечитите и Лопушкия връх, към Мальовица и Дамга, та чак до гърбавия Кабул — едно било, извито като огромна въдичарска кука и надвиснало с назъбените си върхове към долината на Искровете. Непроучени остават само Искровете, недоразкрито остава миналото на самата долина на Черни Искър и неговите побратими. Тъкмо за тях не бе достигнало времето на Павел Делирадев.

Затова пиша „Искровете“ в негова памет!