Робърт Силвърбърг
Красота в нощта (4)

След двайсет години

Това беше след периода, през който Ричи на няколко пъти би Айша, а после стана много по-лошо и той я изнасили. Тогава Халид окончателно реши, че ще убие някое Същество.

Няма да убие Ричи.

Ще убие Същество.

Това бе повратната точка в роднинската връзка с баща му в целия досегашен живот на Халид, както и на някои от гражданите на Солсбъри, Уилтшир и цяла Англия. Беше по времето, когато Ричи причиняваше болка на Айша. Непрекъснато я третираше лошо, впрочем той се отнасяше по същия начин и с всички останали. Беше се преместил в къщата й и бе започнал да разполага с нея като негова собствена. Гледаше на Айша като на прислужница, която да изпълнява неговите заповеди и ако не оправдаваше очакванията му изпадаше в беда. Тя готвеше и чистеше къщата, а после, както Халид в последствие разбра, често я вкарваше в спалнята, за да задоволява прищевките му или тези на приятеля му Сид, или на двамата заедно. От устата на Айша никога не се откъсваше дума, с която да се оплаче, правеше това, което той пожелаеше. Не показваше и признаци на гняв или възмущение, тя беше обзета напълно от волята на Аллаха. За Халид, който все още не бе намерил убедителни доказателства за съществуването му, държанието й не я оправдаваше. Но именно от нея бе научил да приема неприемливото. Така че той продължаваше да живее с ненавистта си към Ричи като факт от ежедневието, като фактът, че дъжда никога не вали нагоре.

Обаче Ричи бе стигнал много далеч.

Прибираше се в къщи с червено лице и явно пиян, вбесен от нещо и мърморещ на себе си. Посрещаше Айша с нарастващи ругатни, а Халид с ужилващ шамар. Действията му бяха безпричинни. Поиска да вечеря по-рано. След като се навечеря каза, че не е харесал това, което е поискал. После Айша кротко му обясняваше защо за същата вечер е нямало месо. И Ричи крещеше, че е ТРЯБВАЛО да има, защото винаги трябва да присъствува в къщата на Ричи Бърк.

До този момент изглеждаше нормално за неговите обноски, но поведението му се влошаваше, ако бе имал лош ден. Даже изхвърляше от масата купата с подправено с къри овнешко ястие и сосът му се разпръскваше навсякъде из стаята.

Айша свеждаше поглед, за да огледа двайсетината петна, повили се върху прекрасното й сари и кротко казваше:

— Ти ми изцапа дрехата.

Тогава Ричи стигаше до върха на беса си. Изригваше. Превръщаше се в Берсерк. Изливаше яда си с всевъзможни обиди, ако изобщо имаше такива.

Нахвърляше се върху нея, разтърсваше я, удряше й плесници. Биеше я с юмруци, дори по лицето и в гърдите, сграбчваше сарито й откъм диафрагмата и го разкъсваше на парцали, мачкаше ги и ги запращаше по нея. Трепереща от страх, Айша се дърпаше да се освободи и размазваше с ръка кръвта, която струеше от разцепената й долна устна, докато с другата се опитваше да се предпазва.

Гневен и ужасен, Халид се вглеждаше в сцената, без да знае какво да направи.

— Цялата ще станеш на лекета, ще видиш! Ще ти дам едно мръсно леке! — крещеше Ричи.

Тогава я бе сграбчил за китката, бе смъкнал остатъците й от дрехи и тя се бе оказала съвсем гола насред трапезарията. Халид бе покрил с длани лицето си. Собствената му скромна и уважавана баба, гола пред него. Как можеше да я погледне? И как можеше да понесе случилото се? В това време Ричи я бе повлякъл към спалнята и я вмъкна вътре, без да се погрижи да затвори вратата. Беше я хвърлил на леглото и паднал върху нея. След това бе започнал да грухти като свиня.

„Не трябваше да го позволя“ — мислеше си Халид.

Гърдите му се повдигаха от гняв, който се превърна в студена и хладнокръвна злоба. В баща му нямаше нищо човешко, той беше джин. Знаеше, че някои от джиновете бяха безобидни, а други съвсем дяволски. Изглежда Ричи принадлежеше към дяволския вид, беше демон.

Неговият баща. Един дяволски джин.

Но какво можеше да му направи? Какво? Какво? Какво?

Халид без позволение бе влязъл в спалнята, независимо от риска на който се подлагаше. Видя как Ричи със смъкнати панталони и вдигната нагоре риза се е пльоснал между краката на Айша, а задникът му сякаш я помпаше. Баба му надзърна през рамото на баща му и го забеляза, така както бе замръзнал до прага на вратата, после с няколко жеста на ръката си му посочи да се маха от стаята и да не гледа, нито да се намесва.

Той избяга от дома си и се скри всред отломъците в задния двор, които се състояха от гърнета с похлупаци, счупени кани и собствената му колекция от празни бутилки от уиски. Когато час по-късно се върна в къщи, Ричи се намираше в собствената си стая и отмъстително дрънкаше по струните на китарата като й пригласяше с някаква провлачена мелодия, излизаща от пиянския му глас. Айша отново беше облечена, стоеше в трапезарията и тихо хлипаше, докато почистваше масата. Когато Халид влезе, тя нито каза нещо, нито го погледна. На долната й устна бе залепен лейкопласт. Бузите й изглеждаха подпухнали и ожулени, а около нея се бе издигнала стена. Тя я бе затворила херметично, беше я изолирала от света и дори от него.

— Ще го убия — беше й казал той със спокоен тон.

— Не. Това е нещо, което не трябва да правиш — бе отвърнала Айша с дълбок и далечен глас, който сякаш излизаше от дълбини на море.

Тогава тя му поднесе да яде малко „чапати“ с остатък от вчерашния ориз и след като се нахрани го отпрати в стаята му. Халид с часове остана буден, вслушвайки се в звуците в къщата — в безкрайното провлечено пиянско пеене на Ричи и в простото хлипане на Айша. На сутринта никой не казваше нищо за каквото и да е.

Халид разбираше, че за него бе невъзможно да убие собствения си баща, колкото и да го мразеше. Но Ричи трябваше да бъде наказан за това, което беше направил. И за да го направи, Халид възнамеряваше да убие някое Същество.

Съществата бяха друго нещо, с тях можеше да се играе честно.

И сега в своите по-добри дни, Ричи го вземаше със себе си, когато караше колата си из околностите за да извършва своите колаборационистки задачи. Събираше нужната за Съществата информация и им я предаваше посредством някакъв процес, който Халид не бе в състояние даже да започне да разбира, а по това време, при различни обстоятелства, той вече ги бе виждал много пъти и бе свикнал с тяхното присъствие.

Не се страхуваше от тях. Очевидно за повечето хора Съществата бяха отвратителни, странни и ужасни чудовища, дори дяволи, но за Халид си оставаха създания с огромна красота. Красиви по начин, по който Бог може да бъде красив. Изобщо как някой да се плаши от Такава красота? Как можеше да се стряска от Господа?

Те никога не показваха, че изобщо са го забелязали. Ричи можеше да се изкачи до едно от тях и да застане пред него и между тях като че ли се извършваше някаква сделка или по-скоро той нещо докладваше. Докато това ставаше, Халид стоеше настрана и гледаше Съществото, възхитен от красотата му. Тъй като баща му никога не му даваше обяснения за тези срещи, той от своя страна избягваше да го разпитва.

От времето, когато за първи път видя едно от тях, Съществата изглеждаха все по-прекрасни. Те бяха прелестни извън всяко мнение. Струваше му се, че Ричи ги чувства по същия начин, че е омагьосан от тях и би бил доволен да падне пред тях и да удари чело в земята.

И така…

„Ще убия едно от тях“ — мислеше си Халид. „Защото те са толкова красиви. Защото баща ми, който работи за тях сигурно ги обича, колкото обича себе си, а аз ще убия нещо обичано от него. Той казваше, че ги мрази, но не мисля да е така. Предполагам, че ги обича и затова работи за тях. Или ги обича и мрази едновременно. Но виждам, че когато поглежда нагоре към тях, очите му светват. Така че аз ще убия едно от тях. Да, ще го направя. Защото убивайки го, ще убия част от него. А може би моето действие ще придобие и друга стойност.“