Алистър Маклейн
Проходът на сломените сърца (4)

Трета глава

На смрачаване военният влак вече бе напуснал пределите на Рийз Сити и равното плато, на което бе разположено градчето, и се бе отдалечил достатъчно, за да не се виждат вече с просто око. Високата равнина беше отстъпила на същинските планини и влакът с тежко пухтене изкачваше дълга и широка, обрасла с борове долина, а извивките на релсите следваха неотклонно чупките на каменистата река, покрай която бяха прокарани. Небето чернееше, по него нямаше и следа от залеза, който вероятно се беше скрил зад онези надвиснали облаци. Звезди тази нощ нямаше да има, нито пък луна. Оловното небе поемаше обещание само за едно — сняг.

Настанилите се в дневния офицерски салон не даваха признаци на притеснение от очертаващия се суров студ и недвусмислено влошаващите се метеорологични условия отвъд прозорците на вагона. И никой не би ги упрекнал за това. Заобиколени от топлина и удобства, би било не само неуместно, но и направо неприлично да се вайкат за несгодите. Разкошът е всепобеждаващо успокоително средство, а за един военен влак помещението на офицерите без колебание можеше да се нарече разкошно. Дълбоки меки канапета от двете страни, няколко небрежно разпръснати кресла, всички тапицирани с превъзходно зелено плюшено кадифе. Бродираните завеси на прозорците, придържани от копринени шнурове с пискюли, бяха от същата материя. Килимът бе ръждивочервен и човек затъваше в него до глезените. Край канапетата и креслата бяха разположени лъснати до блясък махагонови масички. В десния преден ъгъл имаше барче за напитки, което явно не бе поставено с декоративна цел. Помещението тънеше в топла кехлибарена светлина от излъсканите медни газене лампи.

От осемте души в салона седем държаха чаши в ръце. Нейтън Пиърс, седнал до Марика на канапето в дъното, пиеше уиски, а тя — чаша портвайн. На отсрещното канапе се бяха настанили губернаторът и полковник Клеърмонт, а доктор Молиньо и майор О’Брайън седяха на две от трите кресла с чаши уиски в ръка. Третото канапе бе заето от преподобния Тиодор Пийбоди, стиснал чаша минерална вода и надянал маска на праведно високомерие. Джон Дийкин бе единственият, който не пиеше нищо. Като оставим настрани факта, че би било немислимо да се предложи нещо освежително на престъпник от такъв калибър, за него би било физически невъзможно да вдигне чаша към устата си — и двете му ръце бяха завързани отзад на гърба. Завързани бяха и глезените му. Седеше на пода, неудобно прегърбен, недалеч от коридора, по който се стигаше до спалните купета. С изключение на Марика, която от време на време му хвърляше по някой тревожен поглед, никой от присъствуващите не издаваше по някакъв начин, че наличието на затворник в залата с нещо нарушава спокойствието. На границата между цивилизования и не дотам цивилизования, да не го наречем направо дивия живот, той — животът — е на безценица и човешкото страдание е тъй обичайна гледка, че не заслужава внимание, камо ли съчувствие. Нейтън Пиърс вдигна чашата си за наздравица.

— За ваше здраве, господа. Да ви призная, господин полковник, и през ум не ми е минавало, че армията пътува тъй комфортно. Нищо чудно, че данъците ни…

— Армията, господин маршал, не пътува комфортно — сряза го Клеърмонт. — Това е личният вагон на губернатор Феърчайлд. Зад гърба ви са двете спални купета, които обикновено се ползуват от него и съпругата му — в този случай губернаторът и племенницата му, а зад тях е личната му трапезария. Губернаторът любезно ни покани да пътуваме и да се храним в негова компания.

Пиърс отново вдигна чаша.

— В такъв случай — за ваше здраве, господин губернатор. — Той млъкна и погледна изпитателно Феърчайлд. Какво има? Виждате ми се тревожен.

Губернаторът наистина имаше леко тревожен вид. Беше по-блед от друг път, лицето му се бе изопнало, а устните му бяха плътно свити. Той се насили да се усмихне, изпразни чашата си и отново я напълни.

— Щатски дела, скъпи ми маршале, щатски дела — опита се да произнесе с лековат тон. — Животът на законодателните власти не е само приеми и балове.

— Убеден съм в това, господин губернатор — миролюбиво се съгласи Пиърс и веднага добави любопитно: — Защо сте тръгнали на това пътуване, сър? Все пак, като цивилен…

Намеси се О’Брайън.

— Губернаторът има най-големите военни пълномощия в този щат, Нейтън. Изключено е да не знаеш това.

Феърчайлд се обади властно:

— Някои важни дела изискват личното ми присъствие и намеса във Форт Хъмболт. — Той погледна Клеърмонт, който леко поклати глава. — Повече от това не мога да ви кажа, поне засега.

Пиърс кимна, сякаш любопитството му е било задоволено, и не зададе повече въпроси. В помещението се възцари малко неловко мълчание, нарушавано на два пъти от появата на Хенри — висок, неправдоподобно почти мъртвешки слаб стюард. Първия път им допълни чашите, втория — допълни с дърва горящата печка. Главата на Дийкин бе клюмнала на гърдите, очите му бяха притворени. Той или правеше опит да забрави заобикалящия го свят, или просто бе заспал, което би било същински подвиг за всеки овързан като салам мъж, принуден освен другото да се нагажда към произволното полюшкване и залитане на вагона. Влакът, навлязъл в относително равно поле, набираше скорост, което го караше да се клатушка доста силно от една страна на друга. Дори насядалите в удобните тапицирани кресла и канапета усещаха неудобството от това кандилкане.

Марика попита неспокойно губернатора:

— Необходимо ли е да се движим толкова бързо, чичо Чарлс? Защо е това препускане през глава?

Вместо губернатора отговори Клеърмонт: — Защото машинистът, госпожице Феърчайлд, има заповед да се движи с максималната възможна скорост. Влакът ни е военен, носи подкрепления и помощ на Форт Хъмболт, а вече закъсняваме. Кавалерията на Съединените щати не обича да се бави, а вече с два дни изоставаме от разписанието.

Той вдигна поглед, тъй като Хенри се беше появил за трети път и бе застанал печално до вратата — въплъщение на страдащ от лошо храносмилане меланхолик, за когото животът несъмнено е непосилно бреме.

— Господин губернатор, господин полковник. Вечерята е сервирана.

* * *

Трапезарията беше малка, побираше едва две маси по за четирима, но затова пък обзавеждането и бе издържано в същите разкошни рамки както салонът. Губернаторът, племенницата му, Клеърмонт и О’Брайън седнаха на едната маса, а Пиърс, доктор Молиньо и преподобният Пийбоди се настаниха на другата. По масите вече бяха сложени бутилки бяло и червено вино, а като с вълшебен трик, известен само на Хенри, бялото бе дори изстудено. Самият Хенри сновеше плавно наоколо със сдържана, макар и гробовна компетентност.

Пийбоди вдигна сурово ръка на предложението на Хенри да му налее вино, обърна чашата си с дъното нагоре като красноречиво напомняне колко е непреклонен и продължи да разглежда Пиърс в захлас, примесен със страхопочитание и дори ужас.

По едно съвпадение, господин маршал, и двамата с доктора сме от Охайо, но дори по онези далечни места всички са чували за вас. Вярвайте ми, чувствувам се много особено. Седя тук на една маса, лице в лице с най-известния… ъъ… човек на закона в целия Запад!

Пиърс се усмихна.

— Под известен имате предвид печалната ми слава.

— Не, не! Уверявам ви, че сте прочут. — Пийбоди обаче твърде много бързаше да увери Пиърс — Аз съм миролюбив човек и божи служител, но дори ние сме принудени да признаем, че сте избили всички тези десетки индианци в изпълнение на служебния си дълг…

— Чакайте, чакайте, преподобни отче — вдигна ръка в знак на протест Пиърс. — Не са десетки, а единици, и то само когато не съм имал друг изход. И сред тях едва ли е имало индианци, просто дезертьори и престъпници. А и оттогава изминаха две години. Сега съм не по-малко миролюбив от вас — питайте губернатора, той ще подкрепи думите ми.

Пийбоди пое дълбоко въздух.

— Тогава защо носите два пистолета, господин маршал?

— Защото в противен случай с мен е свършено. В момента поне пет-шест души, наскоро освободени от затворите, където ги напъхах, биха дали мило и драго да ме одерат жив. Но никой от тях не би извадил пистолет срещу мен, защото се прочух с умението да стрелям точно. Ала свари ли ме някой от тях без пистолет, славата ми на стрелец няма да струва и лист празна хартия. — Пиърс потупа пистолетите си. — Това не са нападателни оръжия, преподобни отче, а застрахователни полици.

Пийбоди се постара да прикрие недоверието си.

— Значи сте миролюбив човек?

— Сега да. Навремето бях разузнавач в армията, бил съм се с индианците. Още много ги има наоколо. Но на човек му идва до гуша да убива.

— Кой човек? — Свещеникът може би си въобразяваше, че лицето му е непроницаемо като на играч на покер, но липсата на доверие в думите на събеседника му бе изписана по него недвусмислено. — Вие?

— Има и други начини за усмиряване на индианците, не само като ги дупчим с куршуми. Помолих господин губернатора да ме назначи за индиански посредник на тази територия. Разрешавам спорове между тях и белите хора, определям местата за резерватите, опитвам се да спра трафика на оръжие и уиски, грижа се за премахването на нежелателни случки по техните места. — Той се усмихна. — Което впрочем влиза и в задълженията на един маршал.

Работата върви мудно, но аз все пак напредвам полека-лека. Имам чувството, че пайутите вече ми имат доверие. Което ме подсеща за нещо. — Той се извърна към другата маса. — Господин полковник!

Клеърмонт повдигна въпросително едната си вежда.

Няма да е зле да спуснем завесите, сър. Навлизаме във враждебна територия и не е необходимо да привличаме излишно внимание.

— Вече? Е, вие знаете най-добре. Хенри! Чу ли? Предай и на сержант Белю да стори същото.

Пийбоди подръпна Пиърс за ръкава. Лицето му изразяваше зле прикрит страх.

— Враждебна територия ли казахте? Враждебни индианци?

— Да.

Безразличието на Пиърс само подсили страховете на свещеника.

— Но… вие току-що казахте, че ви имат доверие.

— Така е. Имат… на мен.

— А!

Не стана ясно какво означава това възклицание, пък и Пийбоди не си направи труда да разясни. Само преглътна неколкократно и потъна в мълчание.

* * *

Хенри им поднесе кафето в салона, докато О’Брайън ловко ги обслужи с коняк и различни ликьори от вграденото барче. Прозорците бяха плътно затворени и капакът на печката се беше нажежил до червено, така че температурата в помещението беше близо трийсет градуса по Целзий, но това явно не притесняваше никого. На границата на цивилизацията и дивотията резките контрасти между жегата и студа са неизбежна част от начина на живот и поради това всеки ги приема с флегматично безразличие. Зелените плюшени пердета плътно закриваха прозорците. Дийкин беше буден, с отворени очи, подпрян на лакът, в още по-неудобна поза отпреди, но тъй като и неудобството, подобно на жегата и студа, се приемат като неделима част от съществованието в този див край на света, той не получаваше и капка внимание от присъствуващите, като се изключи по някой друг раздразнен поглед от страна на Марика, но в никакъв случай съчувствие. След като компанията си побъбри за туй-онуй, доктор Молиньо остави чашата си на масата, стана, протегна се и като се потупваше дискретно по устата, учтиво се прозя.

Надявам се да ме извините — рече, — но утре ме очаква напрегнат ден и стар човек като мен има нужда да си отмори кокалите.

— Напрегнат ден, докторе? — учтиво попита Марика.

— Да, за съжаление. По-голямата част от лекарствата и препаратите ще се товарят едва утре в Огдън. Трябва да ги проверя всичките, преди да стигнем Форт Хъмболт.

Марика го изгледа с насмешливо любопитство.

— За къде сте се разбързали, доктор Молиньо? Тази работа не може ли да изчака пристигането ни там? — Когато той премълча, момичето добави с усмивка: — Или може би епидемията във форта — не помня как точно я нарекохте — грип или чревна инфекция — е вече неконтролируема?

Молиньо не се отзова на усмивката и.

— Епидемията във Форт Хъмболт… — Той млъкна внезапно, замислено се втренчи в Марика, обърна се кръгом и каза на полковник Клеърмонт: — Според мен всякакви по-нататъшни тайни са не само безпредметни и детински, но и направо оскърбителни за разумни възрастни хора. Първоначално трябваше да се крие истината, признавам, за да се уталожат излишните страхове, но сега всички В този влак са отрязани от външния свят и ще си останат изолирани до пристигането във форта, където така или иначе ще научат…

Клеърмонт вдигна предупредително ръка, за да възпре пороя от думи.

— Разбирам мисълта ви, докторе, добре я разбирам. Мисля, че имате право. Доктор Молиньо не е военен лекар и никога няма да бъде. Също така той не е обикновен лекар, лекуващ всякакви заболявания, а водещ специалист по тропически болести. Войските в този влак няма да сменят войниците във форта, а ще ги заместят, защото повечето са умрели.

Недоумението по лицето на Марика премина в страх. Гласът и едва се чуваше:

— Войниците… повечето са умрели…

— Много бих искал да не се налага да ви обясняваме, госпожице, защо влакът толкова бърза или защо доктор Молиньо е тъй припрян, нито да отговаряме на въпроса на маршала защо е тъй тревожен губернаторът. — Той притисна очите си с два пръста и поклати глава. — Форт Хъмболт е обхванат от сееща смърт епидемия на холера.

От седемте слушатели на полковника само двама проявиха признаци на оживление. Губернаторът, Молиньо и О’Брайън вече знаеха за холерата. Пиърс повдигна едната си вежда, но почти незабележимо. Полу-легналият Дийкин само се замисли — явно и той като Пиърс не обичаше да дава външна изява на чувствата си. Един страничен наблюдател може би щеше да остане разочарован от липсата на ответна реакция, но тя бе щедро компенсирана от Марика и преподобния Пийбоди. Страх и ужас се изписаха по лицето на девойката, изумление и неверие бяха чувствата, проявени от проповедника. Първа заговори Марика:

— Холера! Холера… но баща ми…

— Знам, детето ми, знам. — Губернаторът стана, отиде при нея и я прегърна през раменете. — Щях да ти го спестя, Марика, но реших, че… реших, че ако баща ти е болен, ти би пожелала…

Преподобният Пийбоди се съвзе с чудотворна бързина от състоянието, в което бе изпаднал и се изстреля като на пружина от дълбините на удобното кресло с изкривено от ярост лице.

— Как смеете! Господин губернаторе, как смеете! Да излагате това бедно дете на риск… на страшен риск… на тази смъртоносна напаст! Нямам думи! Настоявам незабавно да се върнем в Рийз Сити и… и…

— По какъв начин да сторим това? — попита О’Брайън с преднамерено неутрален тон и изражение на лицето. — Това би бил истински подвиг, преподобни отче — да се обърнем на единични релси.

За Бога, отче, за какви ни вземате? — Лесната раздразнимост на Клеърмонт трудно можеше да намери по-добро поле за изява от това развиване на червен плащ под носа му. — За убийци? Или може би за кандидат самоубийци? Или просто глупци? Този влак е натоварен с провизии за цял месец и ние ще останем на него, всички до един, докато доктор Молиньо обяви, че лагерът е вън от опасност.

— Но вие не бива… не бива… — Марика стана и се вкопчи в ръката на доктора. — Знам, че сте лекар, но и лекарите могат да се заразят от холера като всеки друг… дори повече.

Молиньо бащински потупа стисналата го ръка.

— Не и аз, детето ми. Вече съм боледувал от холера и както виждаш, жив съм. Имам имунитет. Лека нощ.

От полулегналото си положение на пода се обади Дийкин:

— Къде се заразихте от холера, докторе?

Всички го загледаха учудено. От злосторниците също като от малките деца се очаква да бъдат край теб, да ги виждаш, но не и да ги чуваш. Пиърс почти се изправи от креслото, но Молиньо му махна с ръка.

— В Индия — отвърна лекарят. — Там изучавах болестта. — Той се усмихна тъжно. — Много, много отблизо я изучавах. Защо?

— Просто любопитство. Кога?

— Преди осем… не, десет години. И все пак, защо?

— Нали чухте маршала, когато четеше обявата за издирването ми. Медицината не ми е чужда. Просто любопитство, както ви казах.

Молиньо напрегнато се вгледа в лицето на Дийкин, после кимна на цялата компания и излезе.

— Това е крайно неприятно — обади се Пиърс. — Имам предвид новините. Колко бяха умрелите в гарнизона при последното преброяване, господин полковник?

Клеърмонт хвърли въпросителен поглед на О’Брайън, който както винаги реагира незабавно и уверено.

* * *

— Последните сведения от преди шест часа сочат, че там са останали петдесет души. От общо седемдесет и шест. Нямаме сведения за все още живите болни, но Молиньо, който е много опитен в това отношение, смята, че ако се съди по броя на умрелите, от две трети до три четвърти от останалите са също заразени.

— Значи нищо чудно боеспособните да са едва петнайсет души? — попита Пиърс.

— Да.

— Какъв шанс за Бялата Ръка. Ако само знаеше.

— Бялата Ръка? — попита О’Брайън. — Кръвожадният вожд на пайутите?

Пиърс кимна, а О’Брайън поклати глава, преди да продължи:

— Обсъдихме тази възможност, но я отхвърлихме. На всички ни е известна кръвната омраза на Бялата Ръка към всеки бял човек и най-вече към кавалерията на Съединените щати, но знаем също, че трудно може да бъде наречен глупак. Ако не беше така, армията или — О’Брайън си позволи лека усмивка — нашите безстрашни блюстители на закона отдавна да са го спипали. Ако Бялата Ръка знае, че Форт Хъмболт е останал почти без бранители, той знае и причината и ще го отбягва като чума. — Отново усмивка, този път смразяваща. — Извинете, не го казах, за да се правя на интересен.

— А баща ми? — с треперлив глас попита Марика.

— Засега нищо му няма.

— Искате да кажете…

— Съжалявам. — О’Брайън леко я докосна за ръката. — Сега вече знаете за положението във форта точно толкова, колкото и аз самият.

— Петнайсет божии чеда почиват в мир — гробовно се обади Пийбоди. — Колко ли от останалите бедни души ще ни напуснат преди зазоряване.

— Ще научим преди въпросното зазоряване — сухо отвърна Клеърмонт.

Полковникът, както личеше, все повече се убеждаваше, че отецът съвсем не е най-подходящото присъствие при подобни обстоятелства.

 

— Ще научите ли? — Пиърс отново повдигна на милиметър едната си вежда. — Как?

— Нищо вълшебно няма в това. Имаме си преносим телеграфен предавател. Захващаме с една клема телеграфната жица и по този начин се свързваме с форта на запад и с Рийз Сити, дори с Огдън на изток. — Той погледна Марика, която се беше обърнала. — Напускате ли ни, госпожице Феърчайлд?

— Просто съм уморена — немощно се усмихна тя. — Не че ви виня, господин полковник, но едва ли бих ви нарекла приносител на добри вести. — Тя тръгна към изхода, спря за миг, изгледа продължително и замислено Дийкин и се обърна към Пиърс. — Няма ли да дадете на този нещастник нещо за ядене и пиене?

— Нещастник! — в гласа на Пиърс открито се четеше презрение, но то бе насочено към Дийкин, а не към Марика. — Бихте ли повторили думите си, госпожице, пред близките на загиналите при пожара в Лейкс Кросинг? Я какъв е охранен, негодникът. Ще оцелее.

— Но все пак се надявам, че няма да го оставите вързан през нощта…

— Напротив, точно такива са ми намеренията. — Гласът му не допускаше по-нататъшни спорове и възражения. — Сутринта ще прережа въжетата.

— Сутринта?

— Да. И то няма да е от някакви приятелски чувства, а защото тогава ще сме навлезли дълбоко във вражеска територия. Няма да прави опити да се измъкне. Сам бял човек, невъоръжен и без кон не ще оцелее и два часа сред пайутите. И двегодишно индианче може да го проследи в снега, а освен това да не забравяме студа и глада. Едно нещо знаем със сигурност за достопочтения господин Дийкин — че цени твърде високо собствената си кожа.

— Значи цяла нощ ще лежи тук и ще страда?

— Той е убиец, подпалвач, крадец, измамник и страхливец — търпеливо заобяснява Пиърс. — Много неподходящ обект сте избрали за състраданието си, госпожице.

— А вие сте крайно неподходящ за пазител на реда, господин Пиърс. — Съдейки по силното учудване, изписано по лицата на слушателите и, това избухване явно не беше типично за кроткия и нрав. — Или може би не сте запознат със законите? Не, чичо, няма да мълча! Законите на Съединените щати са недвусмислени. Всеки човек е невинен до доказване на противното, обаче господин Пиърс вече е осъдил този подсъдим и вероятно търси подходящо дърво, за да го обеси. Покажете ми закон, който ви дава право да се отнасяте с човек като с диво куче!

И като залюля дългите си поли, Марика ядосано напусна салона.

О’Брайън изрече невъзмутимо:

— Аз пък мислех, че познаваш закона, Нейтън.

Пиърс се намръщи, после се усмихна накриво и посегна към чашата си.

* * *

На западния хоризонт тъмните надвиснали облаци вече бяха мастиленочерни. Едва прозиращите в далечината върхари проблясваха бледобели на фона на зловещото тъмнило. Боровете по по-високите места в долината, където влакът продължаваше своя криволичещ бяг покрай коритото на замръзналата река, бяха вече покрити със сняг. Композицията едва пълзеше по стръмнината, навлизайки в хапещия студ и ледения мрак на високите плата.

Контрастът с температурата в самия влак беше по-силен и от преди, но Дийкин, останал сам в офицерския салон, нямаше настроение да го оцени. Топлината, излъчвана щедро от печката, и ласкавата светлина от единствената газена лампа явно не занимаваха съзнанието му. Той не беше променил съществено позата си, само дето сега лежеше изцяло отпуснат на една страна. Намръщи се от болка при поредния рязък, но безуспешен опит да разхлаби въжетата около китките си и отново застина неподвижен.

Той не беше единственият буден във вагона. Марика седеше в тясната койка, която заемаше половината от малкото и купе, хапеше замислено долната си устна и от време на време поглеждаше нерешително към вратата. Мислите и се въртяха около същото, което тормозеше и Дийкин — физическото му неудобство. Внезапно, изпълнена с решимост, тя стана, наметна се с халата си, безшумно излезе в коридора и също тъй безшумно затвори след себе си.

Долепи ухо до вратата на съседното купе. Беше пределно ясно, че въпросът с тишината вътре не стои на дневен ред — съдейки по гръмовното хъркане, губернаторът на щата Невада явно бе постановил, че утрото е по-мъдро от вечерта и бе отложил тревогите си за тогава. Доволна, Марика продължи напред по коридора към офицерския салон, затвори след себе си и погледна към Дийкин. Той също я загледа мълчаливо, а лицето му бе лишено от всякакво изражение. Марика се насили да проговори със спокоен и безразличен глас.

— Добре ли сте?

— Виж ти! — Дийкин я изгледа с искра любопитство. — Може би племенницата на губернатора все пак не е безгръбначна глезла. Знаете какво ви чака, ако ви сварят тук губернаторът, полковникът или Пиърс?

— Какво толкова ще ми направят? — И в нейния глас не липсваше язвителността. — Струва ми се, господин Дийкин, че положението, в което се намирате, едва ли ви дава основания да предупреждавате или да четете морал на когото и да било. Също така искам да ви напомня, че не живеем преди сто години и мога твърде добре да се оправям, без да припадам по повод и без повод като благородна девица. Попитах ви как се чувствувате.

Дийкин въздъхна.

— Точно така — ритнете падналия. Как мога да бъда освен много добре. Нима не виждате? Винаги спя в тази поза.

— Не си хабете сарказма, не съм от неговите ценители. — Гласът и беше студен. — Изглежда наистина си губя времето с вас. Дойдох да ви попитам дали имате нужда от нещо.

— Извинете. Не исках да ви засегна. Джон Дийкин не е в най-добрата си форма. А що се отнася до предложението ви… чухте какво каза маршалът. Не си прахосвайте съчувствието по мен.

Думите на маршала влизат от едното ми ухо и излизат от другото. В кухнята има храна.

— Изгубих апетита си Но все пак съм ви благодарен.

— А нещо за пиене?

— Охо! Отнякъде дочух сладки звуци. — Той се поизправи с нечовешко усилие, докато накрая успя да седне. — Цяла вечер ги гледах как се наливат и не беше никак приятно. Не обичам обаче да ми слагат в устата. Не бихте ли ми развързали ръцете?

— Дали не бих… Имам ли вид на луда? Ако ви развържа ръцете, вие веднага…

— Ще ги увия около прелестното ви вратле? — Тя го изгледа с каменно величие, докато той наистина се втренчи в шията и. — Вратлето ви наистина е прелестно, но не това е важното. В момента твърде се съмнявам, че ще бъда в състояние да увия ръце и около една чаша. Вижте ги на какво приличат.

И той се извъртя, за да и покаже ръцете си. Бяха посинели и гротескно подпухнали, а въжетата се бяха впили дълбоко в раздутата плът на китките.

— Друго може да му липсва на нашия маршал, но не и жар, когато се заема да изпълни повелята на дълга.

Марика беше свила устни, а в очите и просветкваха гняв и състрадание.

— Обещавате ли… — започна тя.

— Сега е мой ред да ви попитам — имам ли вид на луд? Как да избягам? Нали навън ме чакат пайутите. По-скоро бих рискувал живота си с уискито на губернатора.

Пет минути минаха обаче, преди Дийкин да е в състояние да се изложи на този риск. На Марика и трябваше само една минута, за да го развърже, но на него му бяха необходими четири, за да стигне с подскачане до най-близкото кресло и да възстанови донякъде кръвообращението в схванатите си ръце. Въпреки явно нечовешката болка лицето му остана неподвижно. Марика, която го наблюдаваше напрегнато, се обади след малко:

— Изглежда, че Джон Дийкин съвсем не е мекотелото, за което всички го мислят.

— Не върви възрастен мъж да се разциври пред една жена. — Той продължи да свива и разгъва пръстите на ръцете си. — Не споменахте ли нещо за писне, госпожице?

Тя му донесе чаша уиски. Дийкин я пресуши точно на един дъх, въздъхна доволно, постави чашата на масичката до себе си, наведе се и се зае да развързва глезените си. Марика скочи на крака, стиснала юмруци, с ярост в очите; остана така само за част от секундата, след което изтича вън от салона и се върна, преди още Дийкин да е освободил краката си. Той се взря недоволно в малкия, но насочен право в него пистолет със седефена ръкохватка.

— Това пък за какво го разнасяте? — попита.

— Чичо каза, че ако ме уловят индианците… — Тя млъкна — яростта сковаваше гърлото и. — Бъдете трижди проклет! Вие ми обещахте!

— Когато човек е убиец, подпалвач, крадец, измамник и страхливец, няма защо да се изненадвате, че се е оказал и лъжец. Всъщност трябва да сте твърде глупава, ако очаквате нещо друго. — Той свали ремъците, омотани около глезените му, изправи се несигурно на крака, направи две крачки напред и небрежно взе пистолета от ръката и, сякаш никога не е имала намерение да стреля — което си беше самата истина. После леко я бутна да седне в едно от креслата, пусна пистолета в скута и, докуцука до своето кресло и се отпусна в него, като леко се намръщи от болка. — Успокойте се, госпожице. Никъде нямам намерение да ходя. Просто искам да възстановя кръвообращението си и толкоз. Желаете ли да видите на какво приличат глезените ми?

— Не!

Собствената и нерешителност явно я задавяше от гняв.

— Да ви призная, аз също. Майка ви жива ли е?

— Майка ми… — Неочакваният въпрос я завари крайно неподготвена. — Какво ви интересува вас?

— Просто водя разговор. Нали знаете колко е неловко, когато двама непознати разговарят за първи път. — Той се изправи и предпазливо направи няколко крачки напред-назад, с чашата в ръка. — Е, жива ли е?

— Да — рязко и едносрично отвърна Марика.

— Но не е добре, нали?

— Откъде знаете? Пък и не е ваша работа.

— Вярно, не е. Просто съм зареден с ненаситно любопитство.

— Много купешки думи използувате. — Марика едва ли беше в състояние да се надсмива, но почти го постигна. — Твърде купешки, господин Дийкин.

— Не забравяйте, че бях преподавател в университета. Много е важно да внушиш на студентите си, че си по-умен от тях. За целта използувах по-сложни думи. И така, значи майка ви е болна. Ако беше добре, за един комендант на форт би било далеч по-естествено да бъде посетен от жена си, а не от дъщеря си. Освен това ми се струва, че мястото ви е до ложето на болната ви майка. Също така ми прави впечатление, че са ви позволили да тръгнете насам при положение, че във форта върлува холера, а индианците са твърде неспокойни. На вас всички тези доводи не ви ли говорят нещо, госпожице Феърчайлд? Поканата от баща ви трябва да е била крайно настойчива и неотложна, макар че един Господ знае какви са причините. С писмо ли я получихте?

— Не съм длъжна да отговарям на въпросите ви. Ала въпреки това си личеше, че те са събудили любопитството и.

— Освен всичките ми недостатъци, изброени от маршала, аз съм надарен и със съществена доза натрапчива упоритост. С писмо ли ви покани? Не, естествено. Поканата е дошла по телеграфа. Всички спешни послания се изпращат телеграфически. — Той рязко промени темата на разпита си: — Добре ли познавате чичо си, полковник Клеърмонт, майор О’Брайън?

— Не, наистина! — Марика отново се зае да свива устни. — Вашите въпроси са непоносими…

Благодаря, благодаря. — Дийкин пресуши чашата, седна и започна да връзва отново глезените си. — Друго не ме интересува. — Той се изправи, подаде и второто парче въже и и обърна гърба си, където бе преплел ръце. — Ще бъдете ли добра… само че не толкова стегнато. Марика бавно попита:

— На какво дължа цялата тази загриженост? Вие самият си имате предостатъчно главоболия и неприятности…

Така е, скъпо момиче, имам си ги. Просто се опитвам да се разсейвам и да не мисля за тях. — Той подбели очи от болка, когато въжето се затегна около възпалените му китки. — По-полека!

Без да отговори, тя завърза и последния възел, помогна му отначало да приседне на пода, после да легне и без дума повече напусна салона. Върнала се в малкото си купе, тя затвори безшумно вратата и дълго седя на леглото с неподвижно, замислено лице.

* * *

В ярко осветената в червено кабина на локомотива Банлън също стоеше замислен, а вниманието му постоянно се раздвояваше между контролните уреди и взирането през страничното прозорче към релсите отпред и небето горе. Черната облачна грамада, която бързо се придвижваше на изток, сега забулваше половината небе. Много скоро тъмнината щеше да се доближи до онази крайна точка на насищане, която е възможна единствено по високите плата, където планините и дърветата, а и земята са покрити с бял сняг.

Огнярят Джаксън беше почти копие на Банлън — също тъй неестествено слаб, тъмнокож и с огромни мрежести бръчки край очите, които прерязваха спечената като пергамент кожа почти до ушите. Той се потеше обилно въпреки студа — при подобни стръмни изкачвания постоянната нужда от пълна пара поглъщаше горивото ненаситно и той едва смогваше да захранва пещероподобната паст на пещта. Джаксън бе роб на твърде взискателен господар. Той добави последния наръч дърва към жаравата, попи чело с мръсна хавлиена кърпа и рязко затвори вратата на пещта. В резултат кабината незабавно потъна в мрак.

Банлън се отдръпна от прозорчето и отиде при контролните уреди. Внезапно се разнесе гръмък, метален и безкрайно зловещ стържещ трясък. Банлън отправи куп неподлежащи на отпечатване епитети по адрес на източника на този шум.

— Какво става? — рязко попита огнярят.

Без да отговори, Банлън бързо дръпна спирачката. Миг тишина, последван от пронизително стържене и трополене влакът се надипли като хармоника при сблъскалите се буфери, забави постепенно ход и накрая спря окончателно. Навсякъде малцината бодърствуващи — с изключение на овързания Дийкин — и мнозината заспали, току-що рязко разбудени, се пресегнаха да се хванат за най-близката опора, докато композицията с трясък, друсано, потреперване и подскоци осъществи непредвиденото си спиране. Немалък брой от непробудно спящите бяха безцеремонно изхвърлени от койките си на пода.

— Ах, този проклет регулатор на парата! — ругаеше Банлън. — Май че е паднал затягащият болт. Дай една жица на Девлин — да държи здраво спирачките!

Той откачи от стената едва мъждукащата газена лампа и се завзира в провинилия се регулатор.

— Отвори пещта, че тази проклетия е по-немощна и от светулка.

Джаксън изпълни нареждането му, надвеси се отвън и погледна назад.

— Доста народ се е запътил насам — докладва той.

— И като ги гледам, нямат много щастлив вид.

— А ти какво искаш? — кисело попита Банлън. — Делегация с цветя и поздравления, задето сме им спасили живота? — Той погледна и от другата страна. — И оттук се задава тълпа доволни клиенти.

Единият от пътниците обаче не хукна към локомотива. Бледата му, размазана в мрака фигура едва прозираше на фона на небето. Той скочи от влака, огледа се бързо в двете посоки, притича наведен встрани и се спусна чевръсто през насипа надолу към реката. Нахлупи ниско над челото си странна шапка от кожа на миеща американска мечка с козирка и се затича към опашката на влака.

Полковник Клеърмонт въпреки силното, макар и съвсем наскоро придобито накуцване — той бе в числото на непробудно спящите, а допирът на десния му крак с пода се оказа не само внезапен, но и крайно болезнен — пръв стигна локомотива. Той се хвана за ръчките и доста затруднено се покатери в кабината.

Какво по дяволите си намислил, Банлън? Изкара на хората акъла!

— Съжалявам, сър. — Банлън се държеше сковано, но възпитано. — Това са указанията на „Юниън Пасифик“, които трябва да спазваме в случай на извънредно положение. Един от контролните уреди отказва. Затягащият болт…

— Остави тази работа. — Клеърмонт внимателно се зае да разтрива болния си крак. — Колко време ти трябва да го оправиш? Остава да ми кажеш, че цяла нощ няма да ти стигне.

Банлън си позволи да пусне лека усмивка на специалист.

— Най-много пет минути.

И докато Банлън доказваше на какво е способен, тичащата фигура с мечата шапка рязко се закова до основата на телеграфен стълб. Мъжът се огледа назад, откъдето бе дошъл — от последния вагон го деляха най-малко двайсетина метра. Явно доволен от видяното, той извади дълъг каиш, обви го около себе си и стълба и ловко се закатери нагоре. На върха измъкна от джоба си чифт ножици за рязане на тел, с които чевръсто прекъсна телеграфните жици от изолаторните чашки откъм отдалечената от влака страна. Жиците паднаха и се изгубиха в тъмата, а мъжът все тъй бързо се спусна долу.

В кабината на локомотива Банлън се изправи с гаечния ключ в ръка.

— Готово ли е? — попита Клеърмонт.

Банлън вдигна саждена ръка да прикрие прозявка, която за малко да разчекне устата му.

— Готово.

Клеърмонт му отдели малко от загрижеността, която пазеше за болния си крак.

— Сигурен ли си, че можеш да продължиш така през цялата нощ?

— Горещо кафе — това е единственото, от което се нуждаем, а си имаме всичко необходимо да го варим тук в кабината. Но ако намерите начин някой да ни отмени утре — мен и Джаксън…

— Ще имам грижата — рязко отвърна полковникът не от лоши чувства към машиниста, а защото болката в крака отново прикова цялото му внимание. Той се спусна вдървено по страничната стълбичка, закуцука покрай лявата страна на влака и също тъй вдървено се изкатери по железните стъпала към входа на първия вагон. Влакът отново бавно потегли. Едва се задвижи и фигурата с мечата шапка се появи на насипа вдясно от набиращия вече скорост влак, огледа се, хукна напред и се метна със засилване в третия вагон.