Алистър Маклейн
Проходът на сломените сърца (2)

Първа глава

Барът на хотела в Рийз Сити, грандиозно именуван „Империал“, бе обвеян от атмосфера на пораженчество, липса на поддръжка и упадък. От него лъхаше на натрапчиво тъжна носталгия по полузабравени славни отминали дни, които нивга не ще се върнат. Мазилката по стените там, където още не бе опадала, бе напукана и мръсна и обилно украсена с избелели от слънцето портрети на богат асортимент бандити с увиснали мустаци. Най-странното всъщност бе, че под портретите липсваше надпис: „Търси се“. Нащърбените дъски на пода бяха изкорубени до неузнаваемост и с такъв цвят, че на техния фон стените изглеждаха прясно боядисани. Плювалници, едва ли някога улучени от плюещите, стърчаха на всяка крачка, а подът бе плътно осеян с фасове от пури. Фасовете бяха хиляди и под повечето от тях дъските бяха прогорени — свидетелство, че пушачите им не са си правили труда да ги изгасят нито преди, нито след като са ги захвърлили. Абажурите на газовите лампи в тон с тавана бяха черни от сажди, а огледалото зад бара, от единия до другия край на стената, бе щедро оплюто от мухите, а и не само от мухите. На уморения пътник, търсещ подслон и отдих, барът предлагаше само пълна липса на хигиена, напреднал стадий на порутеност и почти парализиращо усещане за покруса и безнадеждност.

За това щедро допринасяха и повечето клиенти. Те забележително добре се вписваха в общата атмосфера. Бяха потискащо престарели, подчертано умърлушени, небръснати и опърпани, правещи отчаяни напъни да прозрат през дъното на чашите си с уиски своето несъмнено окаяно и безпросветно бъдеще. Самотният барман — късоглед индивид с престилка до под брадичка та, която благоразумно беше боядисал черна в далечното минало, за да се справи с перачния си проблем — споделяше преобладаващото в заведението му униние; въоръжен с хавлиена кърпа на преклонна възраст и с отдавна забравена белота, той печално се бе нагърбил с неизпълнимата, но амбициозна задача да избърше една безнадеждно очукана чаша, а свръхбавните му движения биха сторили чест на някой току-що възкръснал покойник, споминал се от остър артрит. Между „Империал“ и дикенсовото схващане за оживен, гостоприемен и топлещ душата хан от периода на викторианска Англия, който хронологически съвпада с нашия хотел, се простираше бездна, запълването на която би било немислимо като задача.

В целия бар имаше един-единствен оазис на живот и човешко общуване. Близо до вратата край една от масите бяха насядали шестима. Тримата — на подпряна до стената скамейка с висока облегалка. Седналият в средата очевидно се радваше на уважението на останалите. Висок и сух, с плътен загар и дълбоки бръчки край очите, което говореше, че прекарва твърде много от времето си на слънчев пек, той носеше униформата на полковник от кавалерията на Съединените щати. На възраст бе около петдесетгодишен и — нещо необичайно за онези времена — беше гладко избръснат. Интелигентното лице с орлов нос бе увенчано от буйна, гъста, сресана назад прошарена коса. Изражението на лицето му в момента трудно би могло да се нарече ведро.

Погледът му беше впит в мъжа, седнал срещу него в другия край на масата — висок, с мощно телосложение, мрачен израз и тънки като конец черни мустачки. Беше облечен в черно — от главата до петите. Значката на гърдите му говореше, че е маршал.^[1] В момента казваше:

— Но вие сам разбирате, господин полковник, че при така създадените обстоятелства…

— Правилникът си е правилник — прекъсна го Клеърмонт. Гласът му, макар и почтителен, беше режещ и нетърпящ възражение — точно отражение на впечатлението, създавано от външния му вид. Военните дела са си военни, цивилните — цивилни. Съжалявам, господин маршал… ъъ… не ви знам името…

— Пиърс. Нейтън Пиърс.

— Да, разбира се. Извинете. Трябваше веднага да ви попитам. — Клеърмонт поклати глава със съжаление, но в гласа му нямаше и нотка от това чувство. — Нашият влак е изцяло военен. На борда му не се допускат граждански лица — освен със специално разрешение от Вашингтон.

— Но нима всички ние не работим за федералното правителство? — кротко попита Пиърс.

— Според военния устав — не.

— Ясно!

Но на маршала, както личеше от изражението на лицето му, нищо не му беше ясно. Той бавно и замислено обиколи с поглед останалите петима — никой от тях не носеше униформа. Пиърс се втренчи в дребния кльощав човечец със свещенически одежди, високо изпъкнало чело, опитващо се да догони отдръпващата се линия на косата, и израз на постоянна боязлива напрегнатост. Човечецът зашава смутено под проницателния поглед и изпъкналата му адамова ябълка заподскача нагоре-надолу, като че ли преглъщаше завинаги заседнала в гърлото буца.

— Това е преподобният Тиодор Пийбоди — сухо го представи полковникът. — Той е със специално разрешение и изпълнява конкретна задача. — От гласа му стана ясно обаче, че преподобният не се радва на безграничното уважение на Клеърмонт. — Неговата братовчедка е лична секретарка на Президента. Преподобният Пийбоди е назначен за армейски свещеник на Върджиния Сити.

— За какъв е назначен? — Пиърс изгледа сега вече гърчещия се от притеснение свещеник, сетне прехвърли невярващите си очи върху Клеърмонт. — Той е луд! Дори сред пайутите ще оцелее някой друг ден в повече!

Езикът на Пийбоди облиза устните му и той възобнови номера с преглъщането.

— Ама… такова… пайутите нали убиват всеки бял човек, който им се изпречи пред очите?

— Не на място. За никъде не бързат.

Пиърс отново заоглежда компанията. До глътналия езика си пастор се беше разположил огромен шишкав мъж в костюм на крещящи карета. Челюстите му бяха пропорционални на телосложението, както впрочем широката усмивка и гръмкият му глас.

— Доктор Едуард Молиньо, на вашите услуга, господин маршал — представи се той.

— Предполагам, че и вие сте на път за Върджиния Сити. Доста ще се потрудите там, докторе — ще има да попълвате сума ти смъртни актове. За съжаление преобладаващото мнозинство съвсем не по естествени причини.

Молиньо ни най-малко не се смути:

— Свърталищата на произвола не са по моята част. Пред себе си виждате новоназначения главен лекар на Форт Хъмболт. Само че засега не са открили униформа, която да ми стане.

Пиърс кимна, преглътна няколко забележки, които несъмнено му бяха на езика, и отмести поглед. С нотка на раздразнение, промъкнало се в гласа му, Клеърмонт рече:

— Най-добре да ви спестя затрудненията с индивидуалния разпит. Не че съм длъжен да ви осведомя, нито имате право да задавате въпроси. Само от учтивост. — Невъзможно беше да се прецени дали упрекът бе умишлен, нито как бе приет.

Полковникът махна към мъжа, седнал от дясната му страна. Достолепен патриархален образ с развени бели коси, мустаци и брада, който би могъл да влезе в американския Сенат и да се разположи там, без някой изобщо да се озадачи от присъствието му. С изключение на брадата приликата му с Марк Твен бе направо стряскаща.

— Да ви представя губернатора на Невада господин Феърчайлд. — Пиърс наклони глава и прехвърли поглед върху младата жена вляво от Феърчайлд. Беше около двадесет и пет годишна, с бледо лице, смущаващо тъмни, сякаш опушени очи и — доколкото можеше да се види от широкополата сива филцова шапка, гладко опъната черна като нощта коса. Беше се сгушила в също тъй сиво палто — собственикът на хотел „Империал“ не смяташе, че печалбите му оправдават разноските по горивото за голямата печка в ъгъла на заведението.

— Госпожица Марика Феърчайлд, племенница на губернатора — представи я Клеърмонт.

— Аха! — погледна Пиърс полковника. — Да не би това да е новият интендант на форта?

Тя отива при баща си, комендант на форт Хъмболт. Старшите офицери се радват на такава привилегия. — Той махна вляво от себе си. — А това е адютантът на губернатора и офицер за свръзка с армията, майор Бърнард О’Брайън…

Той млъкна и изгледа озадачено Пиърс, който се беше втренчил в майора. О’Брайън беше плещест, загорял от слънцето, жизнерадостно кръглолик и дебелобуз мъж. Той с нарастващ интерес се вглеждаше от своя страна в маршала, след което, почти внезапно разпознал човека насреща си, скочи на крака. За учудване на околните двамата, щастливо усмихнати, се хвърлиха един към друг и си застискаха ръцете като братя, които не са се виждали от години, след което взеха да се тупат по гърбовете. Древните клиенти на бара се пулеха недоумяващо — никой от тях не можеше да си припомни кога маршал Нейтън Пиърс е проявил за последен път проблясък на чувство.

Лицето на О’Брайън грееше от радост.

— Сержант Пиърс! Как не се сетих веднага! Та това е същият онзи Нейтън Пиърс! Изобщо нямаше да те позная. В Чатануга^[2] брадата ти стигаше до…

— Почти докъдето сега стига твоята, лейтенанте.

— Вече съм майор — с шеговита строгост го поправи О’Брайън и додаде тъжно: — Повишението идва бавно, но все пак идва. Е, Нейтън Пиърс? Как е сега най-големият военен разузнавач, най-умелият боец срещу индианците, най-точният стрелец…

— След теб, майоре, след теб — сухо го прекъсна Пиърс. — Помниш ли, когато…

Прегърнати през раменете, без изобщо да забелязват останалите, двамата мъже се устремиха към бара такова безподобно архитектурно недоразумение, че неволно събуждаше възхита със своето жалко великолепие. Състоеше се от три огромни и по всяка вероятност колосално тежки вагонни спални кушетки, поставени без никакво закрепване върху две дървени магарета, които на пръв поглед не биха издържали тежестта дори на едната. Първоначално класическата простота на този дизайн е била потулена от проснат отгоре зелен линолеум и завеси от копринено кадифе до пода, спуснати от трите страни на конструкцията. Ала времето никому не прощава и неумолимо бе видяло сметката както на линолеума, така и на кадифето, за да разголи пред всички тайните на архитекта. Въпреки крехкостта на този тезгях Пиърс не се поколеба да се облегне на него и да сигнализира, както е прието, на продължаващия усърдно да бърше чаши барман. След което двамата се задълбочиха в тихи разговори.

Другите петима на масата до вратата отначало помълчаха, после Марика Феърчайлд се обади озадачено:

— Какво искаше да каже маршалът с това „след теб“? Все пак ставаше дума за разузнаване, битки с индианци и стрелба, а майорът го бива само да попълва документи, да пее ирландски песни, да разказва скучните си истории и… и…

— И да убива хора по-умело от всеки, когото познавам. Нали, губернаторе?

— Така е. — Губернаторът сложи ръка на рамото на племенницата си. — О’Брайън, скъпа, е най-знаменитият офицер на армията на Севера от времето на гражданската война. Начинът, по който борави както с оръжие, така и с голи ръце е невероятен — заслужава да се види. Майорът е само мой адютант, това е вярно, но много особен адютант. Горе в онези планини политиката — а аз в края на краищата съм политик — е склонна да придобива малко… как да се изразя по-точно?… физически аспект. Но докато майорът е край мен, евентуалното насилие изобщо не ме засяга.

— Да но би някоя да се опита да ти навреди? Да не искаш да кажеш, че имащ врагове?

— Врагове! Губернаторът не че изпръхтя, но почти. — Покажи ми един губернатор на запад от Мисисипи, който да твърди, че няма врагове, и да не е безподобен лъжец!

Марика го изгледа неуверено, сетне се втренчи в широкия гръб на О’Брайън до бара, а недоверието в очите и се засили. Понечи да каже нещо, но размисли, тъй като майорът и Пиърс се обърнаха с чаши в ръце и се запътиха към тяхната маса. Разговаряха оживено — Пиърс очевидно започваше да се ядосва, а майорът се опитваше да го успокои.

— По дяволите, О’Брайън, много добре знаеш какво представлява този Сеп Калун. Убивал е хора, грабеше и дилижанси, и влакове, подклаждаше враждебни действия между фермерите, продаваше уиски на индианците…

— Всички добре го познаваме — миролюбиво отвърна майорът. — Ако някой си е заслужил бесилото, то това е Калун. Затова ще си увисне…

— Само от ръката на палача. Аз съм служител на закона, за разлика от теб и твоите хора. А той сега е там, във Форт Хъмболт. Просто искам да отида и да го докарам. Дотам с твоя влак, на връщане със следващия.

— Чу какво каза полковникът, Нейтън. — Смутен, явно в неловко положение, О’Брайън се обърна към Клеърмонт: — Смятате ли, че има някакъв начин да изпратим този престъпник обратно в Рийз Сити с въоръжен ескорт, сър?

Клеърмонт не се поколеба:

— Ще го уредим някак си.

Пиърс го погледна и подметна хладно:

— Ако не се лъжа, преди малко твърдяхте, че това не е работа на армията.

— И сега го твърдя. Но съм готов да ви сторя лична услуга. Друг начин няма, маршале. Така че ако искате, приемете. Той извади джобния си часовник и го погледна раздразнено. — Още ли не са напоили и нахранили проклетите коне? Господи, ако искаш нещо да се свърши в днешната войска, трябва сам да се погрижиш за всичко. — Бутна стола си назад и стана. — Извинете ме, господин губернатор, но по разписание трябва да тръгнем след половин час. Ей сега ще се върна.

И полковник Клеърмонт излезе от бара.

— Не той плаща на музикантите, а американските данъкоплатци, но какво да се прави, като той им нарежда какво да свирят. След половин час, значи? — И като хвана О’Брайън под ръка, Пиърс го поведе към бара. Трябва да успеем в това време да се наприказваме за цели десет години.

— Един момент, господа! — спря ги губернаторът, бръкна в някакво куфарче, извади плик и го подаде на О’Брайън. — Щяхме да забравим нещо, майоре.

— Вярно, човек като срещне стар боен другар… — Той пое плика и го връчи на Пиърс. — Маршалът на Огдън ни помоли да го предадем.

Пиърс кимна в знак на благодарност и двамата тръгнаха към бара. Пътем О’Брайън се огледа небрежно наоколо, а усмихнатите му ирландски очи не пропускаха нищо. Нищо не се беше променило през последните пет минути, никой дори не беше помръднал. Вехтите старци пред бара и край масите все едно че бяха восъчни фигури, застинали в музейна сцена. Точно в този миг външната врата се отвори, влязоха петима мъже и се отправиха към една маса в дъното на помещението.

— Гледам, че населението на Рийз Сити е крайно жизнеспособно — подметна О’Брайън.

— Цялото жизнеспособно население — а под жизнеспособно в случая разбирам и онези, които и с чужда помощ едва се качиха върху седлата на конете си — отпътува преди няколко месеца, когато направиха големия удар в Камсток Лоуд. Останаха само полуживите старци, а Господ ми е свидетел, че и техният брой не е голям, защото стареенето не е често срещано явление по нашия край. Това са случайни пришълци, пияници и нехранимайковци. Но не се оплаквам. Рийз Сити също толкова се нуждае от пазител на реда, колкото и местното ни гробище. — Той въздъхна, вдигна два пръста по посока на бармана, извади нож, сряза плика, който получи от майора, измъкна връзка крайно зле отпечатани листовки с портрети на „търсени“ мъже и ги нареди върху напукания линолеум на бара.

— Не усещам възторг в гласа ти — рече О’Брайън. — Няма и да го усетиш. Повечето от тези са офейкали в Мексико шест месеца преди да получим снимките им. Голяма част от портретите не са на хората, чиито имена стоят под тях, а ако случайно снимката не е сбъркана, то името е на друг престъпник.

* * *

Гарата на Рийз Сити се намираше в почти същото състояние на крайна немара, както и барът на хотел „Империал“. Пърлещите лета и сковаващите зими в планините лесно се справяха с непригодените към климата шперплатови стени и затова, макар гаровата постройка да нямаше още четири години, съдейки по вида и, тя всеки момент щеше да рухне. Позлатените букви на надписа „РИЙЗ СИТИ“ бяха така олющени и обрулени, че всъщност нищо не се разчиташе.

Полковник Клеърмонт бутна встрани парчето брезент, което служеше за врата. Самата врата отдавна се беше разделила с проядените от ръжда панти. Никой не се отзова на повикването му. Ако полковникът беше малко по-добре запознат с обичаите на Рийз Сити, той изобщо не би се изненадал, тъй като с изключение на времето, което посвещаваше на спане, ядене и грижи по пристигащи и отпътуващи влакове (твърде редки случаи, за които овреме го предупреждаваха дружелюбни телеграфисти), началникът на гарата, единствен служител на „Юниън Пасифик“ в Рийз Сити, можеше да бъде открит неизменно в задното помещение на хотел „Империал“, където методично се наливаше с уиски, сякаш не го плащаше, което си беше самата истина. Между собственика на хотела и гаровия началник съществуваше дружеско, макар и мълчаливо споразумение: въпреки че всичкият алкохол за хотела пристигаше с влак от Огдън, през последните три години собственикът не беше получил нито една сметка за превоз.

Клеърмонт, сериозно разгневен, бутна отново брезента и излезе навън. Очите му обходиха вагоните на влаковата композиция. Зад локомотива и натоварения с дърва открит товарен вагон се нареждаха седем на пръв поглед пътнически вагона. Композицията завършваше със спирачен вагон. Четвъртият и петият не бяха пътнически и това си личеше от дървените рампи, спуснати към перона. До първата рампа беше застанал широкоплещест мургав мъж с пищни мустаци. Беше само по риза и отмяташе нещо в списъка, който държеше. Клеърмонт забързано тръгна към него. За него Белю беше най-добрият сержант в цялата кавалерия на Съединените щати, а що се отнася до Белю, той беше убеден, че никога не е служил под началството на по-свестен офицер от полковника. И двамата се стараеха по всякакъв начин да прикрият мнението си един за друг.

Клеърмонт кимна на сержанта, изкачи се по първата рампа и надникна във вътрешността на вагона. Около четири пети от помещението беше заето от преградени отделения за коне, останалата площ беше предназначена за фураж и вода. Всички отделения бяха празни. Клеърмонт слезе обратно на перона.

— Е, Белю, къде са конете? Да не говоря за твоите кавалеристи. Май че и следа няма от тях.

Белю, който се зае да си закопчава куртката на униформата, беше невъзмутим.

— Конете са нахранени и напоени, господин полковник. Момчетата ги изведоха да се поразтъпчат. След два дни стоене във вагоните имат нужда от малка разходка.

— Аз също, но нямам време за това. Добре, четирикраките ни приятели са твоя грижа, но все пак качвай ги вече обратно. След половин час потегляме. Има ли достатъчни запаси храна и вода за целия път до форта?

— Да, сър.

— А за момчетата?

— И за тях, сър.

— А топливо за всички печки, включително в конските вагони? Горе в планината ще ни измръзнат задниците.

— Предостатъчно, сър.

— Дано си прав, за твое добро. А и за доброто на всички ни. Къде е капитан Оукланд? И лейтенант Нюъл?

— Бяха тук малко преди да отведа конете и момчетата в оборите. Видях ги като вървяха покрай влака, по посока на града. Не са ли там, сър?

— Откъде, по дяволите, да знам? Щях ли да те питам, ако имах представа? — Прагът на раздразнителността на Клеърмонт главоломно спадаше. — Прати да ги намерят. Да дойдат да ми рапортуват в „Империал“! Господи! „Империал“, що за нелепост!

Белю изпусна дълбока, но все пак дискретно беззвучна въздишка на облекчение, щом видя гърба на своя началник, запътил се към локомотива. Полковникът се засили и скочи на желязното стъпало на кабината. Крис Банлън, машинистът, беше нисък и слаб, по-скоро кльощав. Лицето му беше невероятно съсухрено и обветрено до тъмнокафяво, което контрастираше нелепо с теменуженосините му очи. Работеше нещо по машината с тежък гаечен ключ. Щом усети присъствието на полковника, донави тежкия болт и върна ключа в сандъка с инструментите.

— Добър ден, господин полковник — усмихна се сърдечно. — За мен е чест.

— Нещо нередно ли има?

— Не, просто се застраховам да няма неприятности.

— Парата как е?

Банлън отвори вратата на пещта. Огнената вълна, която ги лъхна, неволно накара Клеърмонт да отстъпи назад. Банлън затвори вратичката.

— Готови сме да потеглим, господин полковник.

Клеърмонт хвърли един поглед към вагона, натоварен догоре с дърва.

— Как сме с горивото?

— Ще стигне до първата гара, дори ще остане. — Банлън огледа гордо товарния вагон. — Ние с Хенри запълнихме всяко ъгълче. Хенри е голям работяга.

— Хенри ли? Стюарда ли имаш предвид? — Клеърмонт не се намръщи, но гласът му издаде недоволството.

— А помощник-машинистът? Джаксън ли му беше името? Огнярят ти.

— Ама и аз не си знам приказките! — ядоса се на себе си Банлън. — Хенри сам пожела да помогне. Джаксън… такова… След това дойде.

— След кое?

— След като се върна от града с бирата. — Невероятно сините очи се взряха притеснено в Клеърмонт. — Нали не се сърдите, господин полковник?

— Вие сте служители на железниците, а не войници — рязко отвърна Клеърмонт. — Не е моя грижа какво правите — стига да не пиете излишно много и да не излезете от релсите на някой паянтов мост в проклетите планини.

— Обърна се да слиза по стълбата, но отново рязко попита: — Да си виждал капитан Оукланд или лейтенант Нюъл?

— Видях и двамата. Поспряха при нас и си побъбриха с мен и Хенри, сетне тръгнаха към града.

— Не споменаха ли къде отиват?

— Не, сър, съжалявам.

— Е, благодаря. — Той слезе, погледна към сержант Белю, който оседлаваше коня си, и се провикна: — Предай на онези, дето ще ги търсят, че са слезли в града.

Белю разсеяно козирува.

О’Брайън и Пиърс обърнаха гръб на бара. Пиърс напъха обявите „Търси се“ обратно в плика. И двамата мъже се заковаха на място — от далечния край на залата се разнесе сърдит крясък.

На масата за игра на карти някакъв мъж — много едър, облечен в кожени панталони и куртка, изглежда наследени от дядо му, разкрасен от огромна тъмнорижа брада — се беше изправил на крака и се надвесваше през масата. В дясната си ръка държеше нещо като топ, което си е кажи-речи точно описание на Пийсмейкър Колт, докато с лявата беше приковал ръката на седналия отсреща му мъж. Лицето на другия беше в сянка и не се виждаше добре, главно поради вдигнатата яка на кожуха и спуснатата ниско над очите широкопола шапка.

— Сега вече прекали, приятелю — изрева брадатият.

Пиърс отиде при тях и попита кротко:

— С кое е прекалил, Гарити?

Гарити завря колта си почти в носа на седналия.

— Много са му хлъзгави пръстите на тоя, господин маршал. Това копеле ми измъкна сто и двайсет долара за четвърт час.

Пиърс хвърли поглед през рамо, повече инстинктивно, отколкото от любопитство, защото в този миг вратата на бара се отвори и вътре влезе полковник Клеърмонт. Полковникът спря, за две секунди установи къде в момента се разиграва основното действие и без колебание се запъти натам — ролята на второстепенно действуващо лице или зрител не беше за него. Пиърс отново прехвърли вниманието си на Гарити.

— Да не би да е просто добър играч?

— Добър ли? — Гарити като че ли се усмихна, но зад цялата растителност по лицето му човек можеше по-скоро да предполага, отколкото да види някакво изражение. — Не е добър, а направо блестящ. Прекалено блестящ. Не забравяйте, господин маршал, че петдесет години играя само карти и нищо друго не правя.

Пиърс кимна.

— След всяка среща с теб на масата за покер чувствително обеднявах.

Гарити изви лявата китка на седналия, който безрезултатно правеше опити да се съпротивлява. Брадатият обаче беше в по-изгодна позиция. Той продължи да извива, докато всички карти се обърнаха и разкриха — все фигури, а най-отгоре — асо купа.

— Виждат ми се добри карти — заяви Пиърс.

— Не бих употребил думата „добър“ в случая — кимна Гарити към тестето. — Някъде по средата, господин маршал…

Пиърс взе остатъка нераздадени карти и ги разбърка, за да ги огледа добре. После обърна нагоре дясната си ръка — в нея държеше второ асо купа. Сложи го на масата с фигурата надолу, измъкна другото от ръката на непознатия и го постави редом. Гърбовете им бяха едни и същи.

— Еднакви тестета. Кой ги набави? — попита.

— Познайте — мрачно изръмжа Гарити. — Стар номер — обади се седналият. Гласът му беше тих, но като се има предвид неприятното положение, в което бе изпаднал, поразително спокоен. — Някой го е пъхнал вътре. Някой, който е знаел, че държа асото.

— Как се казвате?

— Дийкин. Джон Дийкин.

— Станете, Дийкин. — Мъжът стана, Пиърс заобиколи лениво масата и застана лице в лице с него. Очите им бяха на едно равнище. — Оръжие?

— Нямам.

— Вие ме учудвате. За човек като вас пистолетът е от първа необходимост — за самоотбрана.

— Мразя насилието.

— Имам чувството обаче, че въпреки това ще го изпитате на гърба си.

С дясната си ръка Пиърс повдигна пеша на овчия кожух на Дийкин, а с другата затършува из вътрешния джоб на подплатата. След секунда-две в лявата му ръка се появи, разперена като ветрило, интересна колекция от аса и фигурни карти.

— Виж ти! — промърмори О’Брайън. — Това се казва да не разкриваш всичките си карти.

Пиърс побутна парите, които се търкаляха пред Дийкин, към Гарити. Той обаче не посегна към тях.

— Парите не са всичко — отсече рязко.

— Знам — търпеливо каза Пиърс. — И сигурно си разбрал от думите ми, че картината ми е ясна. Но знаеш и какво е моето положение, Гарити. Измамата на карти не е федерално престъпление. Затова не мога да се меся. Но ако видя с очите си някаква саморазправа, като местен пазител на закона ще трябва да въдворя ред. Дай ми пистолета си.

— С удоволствие. — Зловещата нотка задоволство не убягна от ничий слух. Той подаде грамадния си пищов на Пиърс, изгледа кръвнишки Дийкин и му посочи с палец вратата. Дийкин не помръдна. Гарити заобиколи масата и повтори недвусмисления си жест. Дийкин едва забележимо врътна глава, но нямаше съмнение, че отказва да излезе. Гарити го шамароса през лицето с опакото на ръката си. — Вън!

— Казах вече — обади се Дийкин. — Мразя насилието.

Гарити замахна с все сила, без предупреждение. Дийкин политна назад, коленете му се удариха в стола зад него и той тежко се строполи на пода. Шапката се свлече от главата му, но той не помръдна, остана там, където падна, в пълно съзнание, подпрян на единия си лакът. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка кръв. Клиентелата на бара, до последния вехт старец, направи неимоверно геройско усилие да се изправи на крака и да се приближи като плътна стена на древността, за да види отблизо какво става. По лицата им бавно се изписа пълна липса на вяра в това, което виждаха техните очи, но постепенно изражението се смени с ново — на нескрито презрение. Яркочервената нишка на насилието беше неоспорима и неделима част от тъканта на живота в Дивия Запад. За тези хора да се оставиш да те бият безнаказано, да приемаш овчедушно оскърбление бе върхът на човешкото падение, крах на мъжествеността.

Гарити загледа втренчено неподвижния Дийкин, отначало невярващ, че не препятствува намеренията му, сетне с нарастващ гняв, който много бързо го лишаваше и от последните останки самоконтрол. Пиърс, тъкмо направил крачка напред, за да предотврати неизбежната развръзка с Гарити в центъра на вихрушката, изведнъж придоби необяснимо озадачен вид. Миг по-късно изражението му бе сменено от внезапно просветление. Докато Гарити пристъпваше напред и замахваше с десния си крак с човекоубийствени намерения, Пиърс почти машинално също направи крачка и заби не особено любезен лакът в диафрагмата на рижобрадия гигант. Гарити за малко да повърне — преви се одве от болка, стиснал с ръце поразеното място. Дъхът му временно бе спрял.

— Предупредих те, Гарити — спокойно изрече Пиърс. — Никакви саморазправи пред очите на един федерален маршал. Само опитай пак и ще ми гостуваш за през нощта. Впрочем, сега всичко това е без значение. Боя се, че нещата не са вече в твои ръце.

Гарити направи опит да се изправи — физическото усилие явно не му достави особена радост. Гласът му, когато най-сетне успя да проговори, бе като на крастава жаба, страдаща от ларингит.

— Какви ги дрънкаш — не били в мои ръце?

— С делото ще се занимаят федералните власти.

Пиърс измъкна обявите „Търси се“ от плика, бързо ги прелисти, отдели една, върна останалите на мястото им, хвърли поглед на тази, която стискаше в ръка, погледна и Дийкин, след което се обърна и повика с пръст полковник Клеърмонт. На полковника дори окото му не мигна — той незабавно се присъедини към Пиърс и О’Брайън. Пиърс подаде листа хартия на Клеърмонт, без да обели дума. Портретът на издирвания престъпник — размазан дагеротипен отпечатък — беше сив като отдавна умряла риба, при това забулена в облаци. Но въпреки това криеше забележителна прилика с мъжа, представил се като Джон Дийкин.

— Е, господин полковник — рече Пиърс. — С това май си купих билет за вашия влак.

Клеърмонт го гледаше мълчаливо. Изражението на лицето му също не бе красноречиво. Просто човек, който учтиво чака да види как ще се развият по-нататък събитията.

Пиърс зачете написаното в обявата.

— „Търси се: за неизплатени дългове на комар кражба, палежи и убийство.“

— Хубаво са ги подредили според важността на престъпленията — промърмори О’Брайън.

— „Джон Хюстън, наричан още Джон Мърей, наричан още Джон Дийкин, наричан още…“ Стига толкова — какво ли не е наричан. „Бивш преподавател по медицина в Университета на Невада.“

— Университет ли? — учуди се Клеърмонт. — В онези забравени от Бога планини?

— Прогресът не знае граници, господин полковник. Тази година го откриха в Елко — отвърна Пиърс и продължи да чете: — „Уволнен за неизплатени дългове на комар и незаконен хазарт. Впоследствие се установява, че е злоупотребил със средствата на университета. Проследен до Лейкс Кросинг и заварден в магазин за железарски стоки. За да прикрие бягството си, подпалил с газ магазина. Последвалият пожар се разпространил из града и центърът на Лейкс Кросинг бил унищожен, при което били отнети седем човешки живота.“

Думите на Пиърс породиха пъстра картина от човешки реакции сред наострилата старчески уши публика, като се започне от неверие и ужас и се стигне до гняв и погнуса. Само Пиърс и О’Брайън — и Дийкин, колкото и да е странно — не проявиха и следа от вълнение. Пиърс продължи:

— „Проследен до вагоноремонтните работилници в Шарпс. Вдигнал във въздуха вагон с експлозиви, унищожавайки по този начин три депа и всички налични локомотиви и вагони. Настоящото му местонахождение неизвестно.“

Гласът на Гарити бе все същото квакане на болна жаба:

— Той… това ли е човекът, дето подпали Лейкс Кросинг и вдигна във въздуха Шарпс?

— Ако можем да вярваме на тази обява — а аз лично и вярвам, — това наистина е той. Вярно, че ръката на съвпадението е дълга, но ако не е същият човек, значи прекалено се е издължила. Това все пак дава друго измерение на твоите жалки сто и двайсет долара, а, Гарити? Между другото, на твое място бих прибрал тези пари, без много да се мая. Дийкин за дълго време ще изчезне от хоризонта. — Той сгъна обявата и погледна Клеърмонт. — Е, какво ще кажете?

— Не са нужни съдебни заседатели. Но делото все още не е работа на армията.

Пиърс разгъна обявата и я подаде на Клеърмонт.

— Не изчетох всичко, прекалено е дълго. — Той посочи един параграф. — Това, например, го пропуснах.

Полковникът зачете на глас:

— „Вагонът с експлозивите в Шарпс е бил предназначен за интендантския склад на американската армия в Сакраменто, щата Калифорния.“ — Той сгъна хартията, върна я на Пиърс и кимна: — Да, сега вече армията е намесена.