Ъруин Шоу
Просяк, крадец (18)

5

Като пристъпи в сенчестия коридор направо от яркото слънце на плажа, Уесли трябваше да присвие очи, следвайки чичо си. Една жена седеше на подредената за двама маса пред големия прозорец, който гледаше към дюните и Атлантическия океан. На слънчевата светлина лицето й беше като размазано петно, за момент той я взе за бившата съпруга на чичо си и съжали, че е дошъл. Не я бе виждал от деня, в който баща му умря, и оттогава все се стараеше да я забрави. Но скоро очите му се приспособиха към светлината и той видя, че това не е Джийн Джордах, а някаква висока жена с дълга, червеникавокафява коса. Рудолф я представи.

Жената му се усмихна любезно, стана, отиде в кухнята и се върна с табла, на която бе сложила чаша, няколко чинии и прибори, подреди ги на масата и го покани да седне. Миризмата от голямата глинена тенджера на масата, примесена с аромата на току-що опечени бисквити, беше зашеметяваща. Уесли бе тръгнал на автостоп в седем часа сутринта и бе изминал пеша двете мили от главното шосе до плажа, без да хапне нещо. Трябваше да преглътне, защото устата му се изпълни със слюнка.

Жената беше по бански, силно загоряла и с нищо не му напомняше за мисис Уъртам. Задушените миди бяха прекрасни и той трябваше да си наложи да яде бавно. Алис го хранеше прилично, но беше толкова заета в редакцията на „Тайм“, че можеше да приготви вечеря само от студени закуски, които успяваше да купи на връщане от работа. Приятните спомени за угощенията, които Кейт предлагаше на „Клотилд“, избледняваха пред настъплението на рибните консерви и студените сандвичи с печено говеждо. Но той беше благодарен на Алис за гостоприемството й, знаеше, че тя работи много и в редакцията, и вкъщи, където по цели нощи пишеше на машина, и искрено желаеше тя да успее като писателка, защото като готвачка едва ли би получила някакво признание.

Когато изяде задушените миди и четири бисквити, напоени с краве масло, мисис Морисън настоя отново да му напълни чинията и да донесе още топли бисквити от фурната.

— Изглежда, съм дошъл точно навреме — каза Уесли засмяно, след като приключи и с втората порция.

Докато обядваха, чичо му не го попита нищо съществено, освен как е стигнал до Бриджхамптън и как е намерил къщата. Уесли от своя страна също не пожела да му каже нещо повече. Щеше да отговаря на въпросите му, когато останеха сами.

— Не сме предвидили нищо за десерт — каза мисис Морисън, — но мисля, че можем да измъкнем нещо от хладилника за един млад член на семейството. Аз също имам син и знам какво значи младежки апетит. Сигурна съм, че снощи остана малко пай с боровинки, а в замразителя има и сладолед.

Уесли хареса жената и се замисли дали чичо му нямаше да е по-различен, ако я бе срещнал и се бе оженил за нея, преди да се обвърже с първата си жена.

След обяда жената каза, че трябва да върви, и си облече една хавлиена рокля. Рудолф я изпрати до колата и Уесли остана сам в къщата.

— Господи, какво хубаво момче — каза Хелън, като влезе в колата.

— Гретхен разправя, че приличал на млад принц от флорентинска картина — отвърна Рудолф. — Иска да го изпробва за една роля във филма си.

— А той какво смята?

— Още не съм го питал — каза Рудолф. — Само това липсва в нашето семейство — филмов актьор.

— Той обаче наистина дойде не навреме — каза Хелън.

— Права си. Както обеща, обядът беше еротичен.

— Винаги може да разчитаме на утрешния ден — засмя се Хелън.

— А защо не на вечерта?

— Защото съм заета — каза тя. — Ще подкопавам устоите на Републиканската партия. А и смятам, че момчето ще иска да поговори надълго и нашироко с чичо си. Не е изминал толкова път само за един обяд. — Тя се наведе, целуна го и запали колата.

Жена, която има цел в живота, замислено си каза Рудолф. Кой знае дали самият аз някога ще имам отново цел в живота, въздъхна той и се върна в къщата.

Уесли стоеше пред големия прозорец и гледаше морето.

— Ако един ден се установя някъде — съобщи Уесли, — искам да бъде на такова място — с изглед към целия океан.

— Имах късмет, че намерих тази къща — каза Рудолф.

— Даа. Късмет — повтори Уесли. — Ама какъв обяд само! Симпатична жена, нали?

— Много симпатична — каза Рудолф. Отношенията му с Хелън Морисън и нейните качества можеха да се обсъдят и по-късно. — А сега не искаш ли да поплуваш? Тук хората все си забравят банските, та сигурно ще мога да ти намеря един чифт. — Съзнаваше, че иска да отложи заниманията с проблемите на Уесли, каквито и да са те. — Водата е доста студена, но целият океан е на твое разположение.

— Чудесно — каза Уесли. — Ще поплувам.

Излязоха на терасата и по стъпалата се смъкнаха в съблекалнята, където висяха четири-пет чифта бански. Рудолф остави Уесли да се преоблече и отиде на плажа.

Уесли дойде по бански с преметната през врата хавлиена кърпа и Рудолф отиде с него до морето. Уесли хвърли кърпата на пясъка и се поколеба, преди да влезе във водата. Имаше силни, полегати рамене, стегнат корем като на спортист и дълги мускулести крака. Лицето му, помисли си Рудолф, е облагородено копие на лицето на баща му, но тялото му, макар и по-високо, е същото като на Томас. И докато момчето тичаше към големите вълни и пяната го заливаше, Рудолф си каза, че може би Гретхен е права. Видя как Уесли се гмурна под една вълна и после бързо заплува навътре в морето. Инид все още се страхуваше от водата и само предпазливо шляпаше по брега. Той не я подтикваше да проявява по-голяма смелост. Не беше от онези бащи, които, разочаровани, че нямат син, искат да превърнат дъщерите си в момчета. Познаваше някои мускулести дами и знаеше, че каквото и да говорят за бащите си, дълбоко в себе си те ги проклинат.

Уесли се отдалечаваше все повече и повече, докато главата му се превърна в малка точица далеч сред блестящата синева. Рудолф се разтревожи. Възможно ли е момчето да е дошло тук с единствената цел да се удави пред очите му? Притеснението, което някога изпитваше в присъствието на племенника си, чувството, че всеки момент момчето ще направи или каже нещо непредсказуемо или най-малкото смущаващо, отново го връхлетя… Ако можеше да прекарва повече време с него, може би щеше да преодолее чувството, че Уесли непрекъснато го преценява и претегля според някаква своя собствена, неразбираема скала на ценности. Трябваше да се въздържи да маха с ръка или да вика на Уесли да се върне. Той рязко се обърна и влезе в къщата.

 

 

На петстотин метра навътре в морето Уесли се обърна по гръб, наслаждавайки се на приятното усещане, докато вълните плавно го подхвърляха. Загледан в безоблачното синьо небе, той си представи, че Алис е с него, че потъват под водата, целуват се, а олекналите им тела се преплитат сред талазите, после двамата се издигат и се поглеждат в очите, замаяни от ласката на океана, оповестявайки любовта си пред земята и морето. Истината беше, че след единствената им целувка, когато тя се бе разплакала, двамата не се бяха докосвали и между тях се бе породило ново напрежение — срамежливо се бяха отдръпнали един от друг, а всичко това се отразяваше зле на отношенията им.

Но сега, подхвърлян леко от вълните, той мислеше за Алис с копнеж, който не би се осмелил да признае нито пред нея, нито пред някой друг.

Спомни си как баща му разказваше, че се любил веднъж с едно момиче, докато се къпели във ваната, и че било изключително преживяване. След като във ваната е било изключително, какво ли би било в Атлантическия океан?

Ако сега баща му беше на плажа, Уесли нямаше да се осмели да влезе толкова навътре в морето, защото баща му би се разкрещял до бога, че се перчи и рискува живота си, съвсем сам, независимо колко добър плувец е. „Рискувай само когато има смисъл“, каза му веднъж той. „Не прави нищо само за да се покажеш или да докажеш на себе си, че си прекрасен.“

Усети, че му става студено, обърна се и заплува към брега. Настъпваше отлив и трябваше да плува енергично, за да стигне прибоя. Една вълна го пое и го понесе в прегръдката си от пяна. След малко усети с краката си гладкия пясък и излезе на брега. Докато бършеше лицето и тялото си с хавлиената кърпа, гледаше океана, по който не се виждаше нито един кораб чак до хоризонта. Каквото и да правя, помисли си той, накрая ще се върна при морето.

 

 

Сух и преоблечен, след като си взе душ в малката съблекалня, той се качи на терасата и влезе в къщата, преметнал през рамо сакото си. Чичо му говореше по телефона във всекидневната.

— … ако не е стигнал с плуване до Португалия — чу той думите на чичо си, който му се усмихна. — Чакай малко. В момента влиза — продължи Рудолф. — Изглежда, доста се е нагълтал с морска вода. — Той подаде слушалката на Уесли и му каза: — Леля ти Гретхен. Иска да те чуе.

— Как си? — попита я Уесли.

— Заета — отвърна Гретхен. — Радвам се, че най-сетне се появи. От месеци се опитвам да се свържа с теб. Къде беше?

— Насам-натам — отвърна Уесли.

— Виж какво, утре Рудолф ще идва при мен в града. Можеш ли да дойдеш с него? Нямам търпение да те видя. Той ще ти обясни защо.

— Ами… — поколеба се Уесли. — Не ме е поканил да преспя при него.

— Смятай, че съм го направил — обади се Рудолф.

— Добре, ще се опитам да дойда — каза Уесли.

— Не се опитвай, а ела. И няма да съжаляваш — заяви Гретхен.

— Искаш ли пак да говориш с Рудолф?

— Нямам време. Довиждане, скъпи — каза Гретхен.

— Сигурен ли си, че не ти развалям плановете за вечерта? — попита Уесли, като затвори телефона.

— Няма такова нещо. Точно обратното — каза Рудолф.

— Тя каза, че ще ми обясниш всичко. Да не би да се е случило нещо лошо? — попита Уесли.

— Не. Сядай. Дай да се разположим удобно.

Седнаха един срещу друг на масата пред прозореца. На силната светлина промените в лицето на Рудолф се виждаха по-ясно. Счупеният нос и белегът над едното око придаваха на лицето му повече топлота и сърдечност. Това лице вече е изстрадало, станало е по-човешко, каза си Уесли. За първи път чичо му изглеждаше съвсем като баща му. До този момент не бе забелязвал приликата между братята.

— Ония двамата май добре са те обработили — каза той.

— Не изглеждам много лошо, нали? — попита Рудолф.

— Не — отвърна Уесли. — На мен ми харесва. Сигурно съм свикнал със счупени носове. Познато ми е. — Връзката с баща му бе направена толкова леко и естествено, че и двамата се засмяха.

— Гретхен настояваше да се оперирам — обясни Рудолф, — но аз й казах, че искам да имам собствена физиономия. Радвам се, че и ти така мислиш.

— Какво трябва да ми обясниш? Тя каза по телефона…

— О, нали ти писах, че леля ти се опитва да снима филм?

— Да.

— Най-накрая успя да уреди всичко. След около месец започват снимките. Кой знае защо — продължи небрежно Рудолф, — тя смята, че ти си много красив младеж…

— О, стига, моля те — прекъсна го смутено Уесли.

— Както и да е. Всеки си има вкус — каза Рудолф. — Но така или иначе тя мисли, че ти си подходящ за една определена роля, и иска да те пробва.

— Аз? Във филм? — зачуди се Уесли.

— Аз не мога да преценя — отвърна Рудолф, — но Гретхен разбира от филми. Щом смята, че…

Уесли поклати глава и добави:

— Много искам да се видя с Гретхен, но няма да приема нищо от този род. Имам да свърша много неща и не искам да си губя времето. Освен това не искам хората да ме срещат по улицата и да ми казват: „Познах ви, мистър Джордах.“

— И аз разсъждавам точно като теб — отговори Рудолф, — но мисля, че е по-учтиво първо да изслушаш Гретхен и после да й откажеш. А името ти все едно няма да е Джордах. В киното сменят имената на всички, особено ако се казваш Джордах. Ще ти обяснят, че никой няма да знае как се произнася името ти.

— Това може и да се окаже добра идея. Имам предвид смяната на името — уточни Уесли. — И то не само за филма.

Рудолф изгледа сериозно племенника си. Това, което каза, беше странно. Той не го разбираше напълно, но то го смути, без да знае защо. И си помисли, че е време да смени темата.

— Разкажи сега какво правиш — подкани го той.

— Напуснах дома — каза Уесли.

— Да, ти ми съобщи това, когато се обади по телефона.

— Но не ти съобщих, че бях поканен да напусна.

— Така ли?

— От майка ми — продължи Уесли. — Може да се каже, че двамата просто не се разбираме. Не я обвинявам. Двамата не можем да живеем под един покрив. Може би и под едно небе… Тормози ли те заради мен… заради оная заповед за арестуване и така нататък?

— Всичко това е уредено — отвърна Рудолф.

— Предполагам, че от теб. — Гласът на Уесли прозвуча почти обвинително.

— Колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре — небрежно каза Рудолф. — Между другото къде беше през цялото това време?

— На много места — уклончиво отвърна Уесли. — Във и извън Ню Йорк…

— Не ми съобщи къде си — Рудолф се опита гласът му да не прозвучи обидено.

— Ти си имаш достатъчно неприятности.

— Може би щях да ти помогна.

— Ще се възползвам от услугите ти, когато наистина имам нужда от помощ — засмя се Уесли и веднага стана сериозен. — Имах късмет. Намерих си приятел. Добър приятел.

— Не изглеждаш зле — отбеляза Рудолф. — Имаш вид на преуспяващ. Облечен си с хубав костюм… — Внезапно му хрумна мисълта, че някой може би използва Уесли, възлага му съмнителни поръчения, като например да подмамва бедни момичета по автобусните спирки и да ги праща при разни сводници или да изпълнява куриерска служба за пренасяне на наркотици. След побоя Ню Йорк бе придобил за него зловещ вид и се бе превърнал в място, където всеки преследва някого, всички са жертви и никой не е в безопасност. А едно младо, неопитно момче, което се скита из Ню Йорк без пукната пара… — Надявам се, че не си се замесил в нещо незаконно.

— Не — засмя се Уесли. — Или поне още не. Приятелят е една дама. Работи в редакцията на „Тайм“. Помогна ми, когато отидох в Ню Йорк да науча нещо за баща си. Мислех, че може да открие и други хора, които са го познавали. Адреси и така нататък. В това списание, изглежда, знаят всичко за всеки. Сигурно й е станало жал за мен. Във всеки случай обаче оказа се, че правилно съм постъпил. Тя ме насочи по верни следи.

— Тя ли ти купи този костюм?

— Тя ми даде парите на заем — защити се Уесли — и избра костюма заедно с още няколко неща.

— На колко години е? — Рудолф си представи някоя стара мома, която дебне младежи от провинцията, и тази картина го разтревожи.

— Две-три години по-голяма от мен.

— Щом е под трийсет години, значи всичко е наред — засмя се той.

— Много време има още, докато стигне до трийсет.

— Имаш ли любовна връзка с нея? — попита Рудолф и добави: — Извинявай, че питам направо.

Уесли не изглеждаше засегнат от въпроса.

— Не — отговори той. — Спя на канапето. Тя ме представя за свой братовчед.

— Бих искал да се запозная с тази млада дама.

— Ще ти хареса. Много е симпатична — каза Уесли. — Голямо ровене му хвърли заради мен.

— С кого се срещна? — попита любопитно Рудолф.

— С четири-пет души — отвърна Уесли. — Някои приятни, други — не. Предпочитам да не говорим за тях, ако не възразяваш. Трябва още да помисля, да се опитам да разбера какво означава всичко това.

— Смяташ ли, че сега познаваш по-добре баща си?

— Не — каза сериозно Уесли. — Знаех, че като млад е имал ужасни неприятности. Сега просто установих някои конкретни факти за тези неприятности и може би му се възхищавам повече, като знам откъде е почнал и докъде стигна — не знам. Знам обаче, че сега си го спомням по-добре. А се страхувах, че ще започна да го забравям. Сега той е с мен през цялото време — каза убедено Уесли. — Все едно, че е в главата ми и ми говори, ако разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че да — отговори Рудолф. — А сега ми кажи за какво всъщност дойде. Освен за обяда — засмя се той.

Уесли се поколеба и накрая, вперил поглед в масата, изрече:

— Дойдох да те помоля за една услуга. Всъщност за две.

— Какви са те?

— Искам да се върна в Европа. Искам да видя Кейт и детето й. И Бъни. И Били Абът, искам да видя как е оцелял другият син на фамилията. И да се срещна с още няколко души в Антиб. В Америка не се чувствам у дома си. Откакто съм тук, не съм имал нито един хубав ден. — Гласът му беше прекалено развълнуван и думите му не можеха да се възприемат като оплакване. — Може би всичко това ще премине, но засега е така. Ти ми каза веднъж, че адвокатът в Антиб обещал след една година да се опита да уреди нещо, та да се върна във Франция. Би ли му писал… да видим какво може да се направи.

Рудолф стана и закрачи бавно пред камината.

— Пак ще говоря направо, Уесли — каза той. — Това ли са истинските причини, поради които искаш да отидеш в Европа, или… — и замълча.

— Или какво? — попита Уесли.

— Или смяташ да издириш човека, с когото баща ти се сби?

Уесли се поколеба. Накрая каза:

— Тази мисъл ми е минавала през ума.

— Това би било глупаво, Уесли — заяви Рудолф. — Много глупаво. И много опасно.

— Обещавам да бъда внимателен — отвърна Уесли.

— Надявам се, че няма да се наложи да ти припомням това обещание — каза Рудолф. — Каква е другата услуга?

— За нея ми е по-трудно да говоря — отвърна Уесли и отправи поглед към морето. — Свързана е с пари. Има още една година, докато стана на осемнайсет и получа дела от наследството. Исках да те помоля, ако не те затруднява много, да ми дадеш на заем хиляда долара, ще ти ги върна на осемнайсетия си рожден ден…

— Въпросът не е в парите — каза Рудолф и веднага си помисли, че всъщност всяко решение, което взема, е свързано с пари — пари, за да убеди майката на Уесли да даде развод, пари, за да помогне на Гретхен в новата й професия, пари, за да се сдобри с бащата на Уесли, пари, за да се премести да живее тук, на брега на Атлантическия океан, защото, когато двамата мъже го нападнаха във входа на кооперацията в Ню Йорк, в джоба му имаше само няколко долара и дребни монети. Пари бяха нужни и за да измъкне Уесли от затвора, как иначе щеше да плати на хитрия стар адвокат в Антиб с банкова сметка в Швейцария. — Не, въпросът не е в парите — повтори той. — Аз си мисля за твоето бъдеще.

— Аз също си мисля за моето бъдеще — горчиво го прекъсна Уесли. — Искам да бъда във Франция, когато навърша осемнайсет години и ме извикат да отбивам военната си служба. Не искам бъдещето ми да бъде един гроб във Виетнам.

— Това може да се уреди, без да заминаваш от Америка — каза Рудолф, като застана до Уесли и се загледа с него в морето. — Писах ти за Търговската морска академия…

— Помня — каза Уесли. — Идеята ми се видя добра.

— Как си по математика? Това е важно, за да те приемат.

— Доста добър съм. Удава ми се — отговори Уесли.

— Чудесно — каза Рудолф. — Но трябва да имаш средно образование. И да бъдеш препоръчан от конгресмен. Сигурен съм, че мога да го уредя… Освен това… — внезапно му хрумна една идея — би могъл да живееш тук с мене, това място не е лошо за живеене, нали?

— Върховно е!

— Откровено казано, аз много бих се радвал. Вероятно тогава ще можеш да кажеш, че най-сетне живееш добре в Америка Можеш да завършиш тук гимназия. Ако леля ти не направи от теб филмова звезда…

— Не се тревожи за това.

— Докато завършиш академията, войната ще е приключила. Това все някога трябва да стане.

— Кой го казва? — попита Уесли.

— Историята — отговори Рудолф.

— Точно тази книга не съм я чел — отвърна язвително Уесли.

— Ще ти я намеря. Не е нужно веднага да решаваш. Междувременно ще пиша на адвоката. Приемаш ли?

— Приемам — каза Уесли.