Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Богат, беден (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beggarman, Thief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2009)
Корекция
Alegria (2009)

Издание:

Ъруин Шоу. Просяк, крадец

ИК „Галактика“, Варна

Художник: Мария Зафиркова

Редактор: Каталина Събева

Художествен редактор: Димитър Трайчев

Коректор: Тошка Начева

ISBN 954–418–002–8

История

  1. — Добавяне

Част втора

1

Из бележника на Били Абът

1969

В НАТО се говори много за разселени хора — за германци, изгонени от Полша, за източногермански бежанци в Западна Германия, за палестинци, за арменци, за евреи, изгонени от арабските страни, за италианци от Тунис и Либия, за френски колонисти от Алжир. И за много други, чиято поява е неизбежна. Типични разговори между военни, които търсят поводи за война.

Минавала ми е мисълта, че и аз самият съм разселен човек, далеч от дома, запазил сантиментални и без съмнение изопачени спомени за по-щастлив живот и по-добри времена в друга страна, необвързан с чувства за преданост към обществото (Американската армия), където живея в изгнание, макар че то ме храни, облича и ми плаща много по-щедро, отколкото аз, с посредствените си способности и липса на каквато и да е амбиция, бих могъл да се храня, обличам и издържам в родната си страна.

Не съм обвързан с никого, а това означава, че от мен би могло да се очаква всичко. Може би само с Моника, но в най-добрия случай то е временно. Една случайна промяна на служебното място — ако изпратят Полковника в някоя военна база в Гърция или в Гуам, където той не е сигурен, че ще може да си намери удобен партньор за тенис, или ако се получи нова заповед от Вашингтон, издадена от някого, който не знае или пет пари не дава, че аз съществувам, или ако Моника получи предложение за по-хубава работа в друга страна, — и всичко ще се разпадне.

А може и да се разпадне от само себе си. Напоследък Моника е станала раздразнителна. Все по-често забелязвам как ме наблюдава със замислен поглед, който не вещае нищо добро. Тъй като не съм чак толкова заслепен от собствената си личност, не ми се вярва в замисления й поглед да се крие тъга от мисълта, че ще ме загуби.

Ако Моника ме остави, ще преспя със съпругата на Полковника.

 

 

Били Абът, облечен в цивилни дрехи, доволен от живота след отличната вечеря в брюкселския ресторант с изглед към „Ла Гранд Плас“, излезе в прохладната вечер с Моника под ръка. Вечерята в прехваления от туристическите справочници ресторант струваше скъпо, но за такова нещо си заслужаваше да се дадат пари. Още повече, че този следобед той бе спечелил шейсет долара на тенис като партньор на Полковника. Полковника беше побъркан на тази тема и се стараеше да играе най-малко по един час на ден, а освен това като истински възпитаник на Уест Пойнт обичаше да печели.

Той видя Били как играе още когато Били беше ефрейтор, и хареса стила му — хладнокръвен и находчив, благодарение на който побеждаваше играчи с два пъти по-силен удар от неговия. Освен това Били беше много бърз и когато играеше на двойки, можеше да покрива три четвърти от корта. Тъй като беше четирийсет и седем годишен, на Полковника му трябваше партньор, който да покрива три четвърти от корта. Затова Били беше произведен от ефрейтор в младши сержант, командващ автомобилния парк. Тази служба предполагаше доста големи допълнителни доходи към сержантската заплата — офицерите, на които понякога им се налагаше да ползват военен транспорт с неслужебни цели, даваха щедри бакшиши, а освен това имаше възможност бензинът на армията тайно да се продава на съвсем малко по-ниски цени от тези в града. И още нещо — Полковника канеше Били на вечеря. Искаше да разбере какво си мислят редниците и сержантите, както сам често се изразяваше, а съпругата му смяташе, че Били е чаровен младеж, който се държи като офицер, особено когато е облечен цивилно. Съпругата на Полковника също обичаше да играе тенис и живееше с надеждата, че един ден Полковника ще замине по служба за месец или два, но без Били.

Сега армията не е каквато беше някога, казваше Полковника, трябва да се съобразяваме с времето. Докато Полковника му беше началник, за Били нямаше опасност да го изпратят във Виетнам.

Били знаеше, че благодарение на добрите връзки на вуйчо Рудолф във Вашингтон са му спестени неприятните звуци на вражеските куршуми, и един ден щеше да му благодари. Сега в джоба си имаше писмо от вуйчо Руди, което съдържаше чек за хиляда долара. Майката на Били бе изчерпала възможностите си като източник на средства, а Моника, на която Били бе разказвал за богатия си вуйчо, го бе накарала да му пише и да го помоли за пари. На въпроса, за какво й трябват парите, тя отговаряше загадъчно, но Били отдавна се бе примирил с факта, че тя е загадъчно момиче. Моника нито веднъж не му разказа за семейството си в Мюнхен, нито за това, как така на осемнайсет години е решила да завърши „Тринити колидж“ В Дъблин. Все изпълняваше някакви тайнствени поръчения, но като се изключи това, съжителството с нея през останалото време беше изключително приятно. Това беше условието, при което тя се пренесе в неговото уютно апартаментче срещу „Ла Гранд Плас“. Той не биваше да задава въпроси, когато тя кажеше, че няма да си бъде вкъщи вечерта или цялата седмица. Понякога представителите на НАТО трябваше да провеждат дискретни срещи, за които не следваше да се говори. А той не проявяваше любопитство, когато ставаше дума за неща, които не го засягаха.

Моника не беше голяма хубавица с черната си, разрошена коса, ниски обувки и дебели чорапи, но имаше големи сини очи, които озаряваха лицето й, щом се усмихнеше, и прекрасна малка фигурка. Последното беше много важно. Били беше висок само метър и шейсет и осем, имаше крехка физика и по-високите жени му внушаваха чувство за малоценност, което не му беше приятно.

Ако тази вечер някой го попиташе каква професия смята да си избере, вероятно би казал, че иска да се презапише в армията. От време на време Моника му се ядосваше и го обвиняваше, че няма никакви амбиции. С подкупваща жизнерадостна усмивка той се съгласяваше с нея, че няма амбиции. Меланхоличните му тъмни очи, скрити зад гъсти черни мигли, придаваха обаче допълнителен смисъл на усмивката му, сякаш полагаше специално усилие да прикрие тъгата и да се покаже весел пред събеседника си. Тъй като се познаваше достатъчно добре, внимаваше да не се усмихва прекалено често по този начин.

Тази вечер Моника имаше поредната загадъчна среща.

— Не ме чакай — предупреди го тя, докато и двамата гледаха щедро украсените с позлата стени и прозорци на светналия „Ла Гранд Плас“. — Може да закъснея. А може и да не се върна цялата нощ.

— Ти ми проваляш сексуалния живот — каза той.

— И още как — отговори Моника.

Благодарение на „Тринити колидж“ и на войските от НАТО тя владееше и английската, и американската разговорна реч.

Били безгрижно я целуна и я проследи с поглед как се качва в таксито. Тя скочи в колата, все едно, че се състезаваше на дълъг скок със засилване. Той се възхити на енергията й. Не можа да чуе адреса, който тя каза на шофьора. Мина му през ум, че когато я изпращаше с такси, никога не чуваше къде отива.

Той сви рамене и тръгна бавно към едно кафене. Беше много рано да се прибира вкъщи, а тази вечер не му се искаше да се вижда с никой друг.

В кафенето си поръча бира и извади плика с чека и писмото от вуйчо си. Откак видя съобщението в „Тайм“ за смъртта на Том Джордах и ужасната снимка на голата жена на Рудолф, изровена кой знае откъде, двамата с Рудолф си разменяха сърдечни писма. Били не спомена нищо за снимката в писмата си и беше искрен в съболезнованията си, доколкото можеше да бъде искрен. В своите писма вуйчо Рудолф словоохотливо му съобщаваше всички семейни новини. Той, изглежда, беше самотен човек, който не знаеше какво да прави със себе си. Пишеше му натъжено, макар и сдържано, за развода си и за дамата от Индианаполис, която бе предявила претенции към братовчеда Уесли. Не споменаваше, че майката на Уесли е регистрирана в полицията като улична проститутка, но Гретхен съвсем не му бе спестила подробностите. Писмата на майка му звучаха строго и заплашително. Тя не можеше да му прости, че не е отказал да постъпи в армията — по-приятно щеше да й бъде да играе ролята на заслужила мъченица, ако синът й бе отишъл в затвора, с ненавист си помисли той. Всеки според разбиранията си. Той самият предпочиташе да играе тенис с един четирийсет и седем годишен полковник и да живее в относителен разкош в цивилизован град като Брюксел с една умна, съблазнителна, владееща много езици и — защо да не си признае — скъпа на сърцето му фройлайн.

Писмото, което писа на вуйчо си, за да му иска пари на заем, беше изящно и печално, а не настойчиво. В него се намекваше за игра на покер, в която не му е провървяло, за скъп ремонт на колата, за нуждата да си купи нова кола… В писмото си, пристигнало тази сутрин, Рудолф проявяваше разбиране, но даваше ясно да се разбере, че очаква заемът да бъде върнат.

Моника искаше да получи парите на другата сутрин и той трябваше да ходи в банката. Чудеше се за какво са й тези пари. Дявол да го вземе, та това са само пари и при това не са мои, каза си той и спря да мисли по този въпрос. Поръча си втора бира.

 

 

На сутринта разбра за какво й трябват парите. Като се върна призори, тя го събуди, направи му кафе, каза му да седне и му обясни, че с хилядата долара ще бъде подкупен един сержант от армейския склад за оръжие, за да могат хората, с които тя работи и които няма да назове или опише, да изнесат с един военен камион на американската армия, осигурен от автомобилния парк, чрез Били, неопределен брой огнестрелно оръжие, гранати и боеприпаси. Самият той няма да участва в изнасянето на оръжието. Само ще изкара камиона от гаража една нощ, с официално издадена заповед, и на един километър от там ще го предаде на човек, който ще бъде облечен в униформа на лейтенант от военната полиция на американската армия. Камионът ще бъде върнат обратно преди изгрев. Всичко това тя му съобщи спокойно, докато той седеше мълчаливо, отпиваше от кафето и се чудеше дали приятелката му не се е тъпкала с наркотици цяла нощ. В хода на обяснението, направено със същия равен тон, какъвто би използвала в „Тринити“ по време на семинар за някакъв неизвестен ирландски поет, тя заяви, че той бил избран за неин любовник поради работата му в автомобилния парк, но трябвало да си признае, че оттогава много, много го обикнала.

Когато най-накрая заговори, той се опита да овладее гласа си:

— И за какво, по дяволите, ще се използва всичкото това оръжие?

— Не мога да ти кажа, скъпи — отговори тя, като го галеше по ръката през кухненската маса. — И по-добре ще бъде за теб никога да не узнаеш.

— Ти си терористка — каза той.

— Това е дума като всички останали — сви рамене тя. — Но аз предпочитам дума като „идеалистка“ или израз като „борец за справедливост“, или „враг на мъченията“, или просто „закрилник на обикновения, травматизиран човек с промит мозък“. Което искаш си избери.

— А какво ще стане, ако просто отида в НАТО и им разкажа за теб? За този безумен план? — Чувстваше се нелепо — треперещ в малката студена еснафска кухня, наметнал само една стара хавлия, през която се виждаше голотата му, и седнал да приказва за избиване на хора.

— На твое място не бих го направила, скъпи — каза тя. — Преди всичко никога няма да ти повярват. Аз ще им обясня, че след като съм ти казала, че те оставям, ти си решил да си отмъстиш по този странен начин. А някои от момчетата, които познавам, могат да се държат наистина много гадно…

— Заплашваш ли ме? — попита той.

— Може и така да се каже.

По погледа й разбра, че е ужасно сериозна. Сериозна беше точната дума. При това ужасно. Стана му студено и го обзе страх. Никога не се беше правил на герой. Никога в живота си не се беше бил дори.

— Ако направя това веднъж — изрече, стараейки се гласът му да не трепери, — повече никога не искам да те виждам.

— Това зависи само от теб — отговори спокойно тя.

— Ще ти дам отговор на обяд — каза той с пламнала от мисли глава, търсейки начин да се измъкне от цялата история, да замине за Америка, да се скрие в Париж, в Лондон, да избяга в срок от шест часа от този безумен, сюрреалистичен заговор.

— Има достатъчно време — заключи Моника. — Банките са отворени и следобед. Но трябва да ти кажа, за твое добро, че ще бъдеш следен.

— Що за човек си ти, дявол да те вземе? — изкрещя той, изгубил контрол над гласа си.

— Ако не беше толкова несериозен, лекомислен и самодоволен — каза тя, без да повишава тон, — щеше да си разбрал досега, след като живееш с мен не от вчера.

— Какво толкова лекомислено и самодоволно има в това да отказваш да убиваш хора — възкликна той, засегнат от характеристиката, която тя му направи. — Недей да бъдеш чак толкова категорична.

— Всеки ден — продължи тя — обличаш униформа. Всеки ден със същата тази униформа хиляди млади мъже на твоята възраст избиват стотици хиляди хора, които не са им направили нищо лошо. За мен това е лекомислено. — Докато говореше, очите й потъмняха от гняв.

— И ти ще сложиш край на това, така ли? — високо попита той. — Ти и още пет-шест кръвожадни главорези.

— Можем да опитаме. Едно от нещата, които ще опитаме. Поне ще получим удовлетворението, че сме опитали. А ти какво удовлетворение ще получиш? — Тя го изгледа презрително, устата й се разкриви в грозна гримаса. — Че си играл тенис, докато по света се избиват хора? Че няма нито едно живо същество, което да храни някакво уважение към тебе? Че си седял със скръстени ръце, докато ония, чиито подметки ближеш сутрин, обед и вечер, кроят планове да взривят света? Когато всичко бъде унищожено от последната експлозия, ще се гордееш ли с това, че си ял, пил и си се любил, докато някой е подготвял това унищожение? Събуди се! Събуди се! Няма закон, който да постановява, че трябва да живееш като червей.

— Ораторски празнодумици — каза той. — Какво значи смятате да направите — да отвлечете някой израелски самолет, да изпотрошите прозорците на някое посолство, да застреляте някой полицай, докато регулира движението? Така ли си представяте, че ще спасите света?

— Най-напред това няма нищо общо с израелците. Ние… В моята група мненията по този въпрос са различни, така че не се тревожи за приятелите си евреи, по-скоро — за моите приятели евреи в случая.

— Благодаря за снизходителността към евреите, която проявяваш като германка — язвително изрече той.

— Мръсник такъв! — Тя се опита да го удари през масата, но той реагира бързо и й хвана ръката.

— Такива да ги нямаме! С автомат може и да действаш безпогрешно, но да се биеш не те бива! Никой не може току-така да ме удря. Крещиш ми, заплашваш ме, искаш от мен да направя нещо, заради което могат да ме убият или да ме вкарат в затвора за цял живот, а още нищо не си ми обяснила. — Без да се страхува, той продължи разпалено да говори. — Ако се съглася да ти помогна, то няма да е, защото си ме уплашила или изнудила, или нещо от този род. Нека да се разберем. Ти си права — няма закон, който постановява, че трябва да живея като червей. Ти ме убеди и аз съм съгласен с теб. Сега седни, махни си гадните ръце, запази гадните заплахи за себе си и спокойно ми обясни. Иначе никакви пари. Ясно ли е?

— Пусни ми ръката — враждебно каза тя.

Той й пусна ръката. Тя гневно го изгледа. После тихичко се изсмя.

— Ей, Били, значи все пак у тебе има нещо. Кой би допуснал? Мисля, че имаме нужда от още кафе. А и на теб ти е студено. Иди се облечи, сложи си един пуловер и ще видиш как хубаво ще си поговорим на масата за това, какво чудо е да си жив през двайсетия век.

Докато се обличаше в спалнята, той отново се разтрепера. Но треперейки, се почувства странно екзалтиран. За пръв път не отстъпи, не се измъкна или изплъзна. А беше сигурен, че въпросът е на живот и смърт. Нямаше смисъл да подценява решителността или фанатизма на Моника. Вестниците бяха пълни със съобщения за отвличания, взривове, политически убийства, сензационни масови убийства, замислени и извършени от хора, с които работиш заедно, пътуваш в един автобус, спиш под един покрив. Вечеряш на една маса. Какъв късмет само, че Моника се оказа една от тях. Тя беше права: той трябваше да се досети. Нападките й го засегнаха: едно е да знаеш, че нищо не струваш, друго е да го чуеш от жената, на която се възхищаваш, нещо повече, много повече — която обичаш и която се държи така, сякаш и тя те обича…

Тихият й смях в кухнята, студена и полутъмна в настъпващото утро, беше израз на уважение и Били го прие с благодарност. Сега в очите на Моника той изглеждаше равностоен противник и тя трябваше да се съобразява с това. До този момент Били бе оставил живота да се изнизва покрай него и беше доволен, че си е намерил удобно местенце в армията. Но животът не искаше вече да го подминава и той трябваше да се справи с него. Бе въвлечен в нещо, независимо дали му харесваше или не. Внезапно, почти инстинктивно определи нова цена на живота си.

По дяволите Моника, каза си той, обличайки пуловера. Щом дишаш, поемаш риск да загубиш нещо. Да вървят всички по дяволите!

 

 

Когато влезе в кухнята, Моника подгряваше нова кана с кафе. Беше си събула обувките и шляпаше по чорапи, развявайки рошавата си коса като домакиня, току-що станала от брачното легло, за да направи закуска на съпруга си, преди да го изпрати на работа. Терористична акция в кухнята, кърваво убийство пред горещата печка, набелязване на жертвите сред дрънченето на тенджери и тигани… Той седна на дървената маса, цялата изпорязана с нож, останала от някоя белгийска ферма, и Моника му наля кафе в чашата. Образцова немска хаусфрау, която прави хубаво кафе. Той отпи с удоволствие. Тя наля и за себе си и нежно му се усмихна. Жената, която току-що му каза, че той е избран за неин любовник, защото командва автомобилния парк, откъдето могат да се осигуряват камиони за смъртоносни цели, се бе преобразила. Поне за момента. Само за десет минути в тази студена утрин, помисли си, отпивайки горещото кафе.

— Е, откъде ще започнем? — каза Били и си погледна часовника. — Нямаме много време. Скоро ще трябва да тръгвам за работа.

— Ще започнем от началото — подзе тя. — От състоянието на света. В света цари пълен хаос, фашистите са навсякъде…

— И в Америка? — прекъсна я той. — Стига, Моника!

— В Америка всичко е прикрито — нетърпеливо отвърна тя. — Там още могат да си позволяват да го прикриват. Но кой дава оръжието, парите, димните завеси и същинската подкрепа в края на краищата? Финансово политическите среди във Вашингтон, Ню Йорк, Тексас. Ако ще се правиш на наивен, няма смисъл да ти говоря.

— Имам чувството, че не говориш, а четеш от книга.

— А защо не? — каза тя. — Какво лошо има в това да се четат книги? Няма да ти навреди, ако прочетеш някоя и друга книга. Ако толкова се тревожиш за родната си страна, успокой се, защото в момента ние не действаме в Америка, имам предвид моите хора, с което обаче не твърдя, че там никой не действа. В Америка също избухват бомби и мога да ти обещая, че ще избухват все повече и повече. Америка е в основата на пирамидата и накрая ще се окаже главната прицелна точка. И ще се изненадаш, като видиш колко лесно ще рухне. Защото пирамидата се клати, построена е върху лъжи, безнравствени привилегии, откраднато богатство, потисничество на хора; построена е върху пясък и зад фасадата й е кухо.

— Това вече звучи съвсем като от книга — каза той. — Защо не ми я вземеш от библиотеката да си я прочета сам?

— Ако трябва да се направи нещо — продължи Моника, без да обръща внимание на хапливата му забележка, — то е да покажем колко уязвимо е всичкото това зло.

— И как смяташ да го постигнеш с неколцина побъркани гангстери?

— Не използвай тази дума — предупреди го тя.

— Както искаш ги наричай. Убийци. Атентатори. Няма значение.

— Кастро го постигна с осемнайсет души в Куба.

— Америка не е Куба — каза той. — Нито Европа е Куба.

— Не се различават много. Нападенията ще се умножат. Господата, които са на власт, ще се разтревожат, ще станат несигурни и накрая ще се уплашат. Ще започнат да действат под влияние на страха, ще правят грешка след грешка, и то все по-сериозни. Ще упражнят натиск. Ще се съгласят на катастрофални за тях отстъпки, което ще накара хората да осъзнаят, че поражението им е близко, а това ще предизвика нови инциденти, нови пропуквания в стените.

— О, я смени плочата — каза той.

— Ще бъде убит президентът на някоя банка — продължи напевно тя, отдадена на фантазиите си, — ще бъде отвлечен някой посланик, стачка ще парализира една цяла страна, парите ще загубят стойността си. Те няма да знаят откъде ще дойде следващият удар, ще знаят само, че ще има следващ удар. Напрежението ще нараства, докато накрая светът избухне. Няма да са нужни армии. А само неколцина посветени люде…

— Като теб ли? — попита Били.

— Като мен — предизвикателно отвърна тя.

— И ако успеете, какво следва? — каза той. — От цялата работа печели Русия. Вие това ли искате?

— И на Русия ще й дойде редът — заяви Моника. — Не си мисли, че съм толкова глупава, та да искам това.

— Тогава какво искаш?

— Искам никой вече да не трови света, да не го тласка към унищожение по един или друг начин. Искам да спра военните, шпионите, ядрените бомбардировачи, продажните политици, убийствата за пари… хората страдат и аз искам те да разберат кой им причинява страданието и каква изгода извлича от това.

— Добре — каза той, — всичко това е прекрасно. Но нека да говорим конкретно. Да предположим, че аз ти осигуря камиона, да предположим, че се снабдите с няколко гранати, бомби, револвери. Какво по-точно ще правите с тях?

— По-точно — отговори тя — възнамеряваме да разбием прозорците на една банка тук, в Брюксел, да предизвикаме експлозия в испанското посолство, да убием един съдия в Германия, който е най-мръсната свиня в цяла Европа. Повече от това не мога да ти кажа. И то за твое добро.

— Много неща си готова да направиш за мое добро, нали? — произнесе театрално Били и се поклони. — Аз ти благодаря, майка ми ти благодари, моят полковник ти благодари.

— Не се дръж нахално — хладно отвърна тя. — Никога повече не се дръж нахално с мене!

— Говориш така, сякаш си готова още сега да ме застреляш, моя скъпа терористке — каза й подигравателно той, като сам си даваше кураж, но въпреки пуловера пак трепереше.

— Никога никого не съм застрелвала — отвърна Моника. — И не смятам да го правя. Не ми е това работата. И след като си толкова чувствителен, сигурно ще ти е драго да чуеш, че тук, в Белгия, смятаме да действаме така, че да няма убити. Това, което смятаме да правим, е просто да разстройваме, предупреждаваме, символизираме…

— Тук, в Белгия. А на други места? — попита той.

— Това не те засяга. Не е нужно да знаеш. След време, ако си убеден и искаш да вземеш по-активно участие, ще бъдеш обучен и на нашите обсъждания ще стане дума за теб. Сега-засега единственото, което трябва да направиш, е да отидеш в банката, да осребриш чека на вуйчо си и да осигуриш един камион за няколко часа през нощта. Боже мой — извика гневно тя, — с тия подкупи, които вземаш, няма да ти е за първи път, да не мислиш, че не знам как живееш толкова разкошно с една сержантска заплата… или с бензина, който продаваш на черно…

— Господи, Моника — прекъсна я той, — да не би да намекваш, че няма разлика между една дребна кражба и това, което ме караш да направя?

— Има — отговори тя. — Едното е долнопробно и отвратително, а другото е благородно. Ти живееш като насън. Сам не се харесваш такъв, какъв то си, ненавиждаш всички около себе си, чувала съм те как говориш за семейството си, за майка си, за баща си, за вуйчо си, за „животните“, с които работиш… Недей да отричаш! — Тя вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Таиш всичко в себе си. Никой досега не те е предизвиквал да си дадеш сметка за това, да се разкриеш, да видиш какво означава то. Сега аз те предизвиквам!

— И намекваш, че ще ми се случи нещо много лошо, ако не направя, каквото искаш — отбеляза той.

— Това е положението, малкия — отвърна тя. — Помисли за всичко, което ти казах, докато си на работа сутринта.

— Точно така ще направя — изправи се той. — Трябва да вървя.

— Ще те чакам на обяд — каза тя.

— Не се и съмнявам — отвърна той и излезе.

Цялата сутрин Били беше като замаян. Докато проверяваше нареждания, заявки, митнически декларации и отчети, той вземаше десетки решения по няколко пъти едно след друго, после ги отхвърляше, вземаше нови и пак ги отхвърляше. На три пъти посегна към телефона да се обади на Полковника и да му разкаже всичко, да го помоли за съвет, за помощ, и всеки път се отказваше. Провери разписанието на самолетите от Брюксел за Ню Йорк, реши да отиде в банката, да осребри чека на вуйчо си и да се качи на самолета още същата сутрин. Защо да не отиде направо в ЦРУ във Вашингтон, да обясни затрудненото положение, в което е изпаднал, да изпрати Моника в затвора, да се превърне в тайнствен герой на онези тайнствени коридори. Наистина ли може да го направи? Няма ли ония хора там, ловки специалисти по убийства, сложни задкулисни машинации и сваляне на правителства, да го поздравят, а тайничко, в типичния си стил, да го презират заради страхливостта му? Или още по-лошо, да го направят двоен агент, да му заповядат да се върне, да се включи в групата на Моника, каквато и да е тя, и всяка седмица да докладва за нейните действия? Наистина ли иска Моника да влезе в затвора? Дори тази сутрин не можеше с чисто сърце да си каже, че не я обича. Любов? Ама че дума. Повечето жени го отегчаваха. Обикновено, след като преспеше с някоя, си намираше оправдание да скочи от леглото и да се прибере вкъщи. Но нощта, прекарана с Моника, не можеше да се нарече преспиване. Защото бе пълно щастие. Грубо казано, помисли си той, с нея мога да се любя пет пъти в една нощ и с нетърпение да очаквам да я видя по обяд на другия ден гола и свежа в леглото.

Не искаше да го убият. В това беше сигурен, както беше сигурен и че не иска да изгуби Моника. Но все пак имаше нещо възбуждащо, нещо дълбоко вълнуващо във факта, че дръзва да люби една жена, да я кара да стене от удоволствие и болка в шест часа сутринта, след като знае, че на обяд тя е готова да нареди той да бъде убит.

Как ли би се почувствал, ако й кажеше: „Аз съм с теб“? Ако тръгнеше по нейните тайни пътища? И един ден, докато играе тенис с Полковника в първокласния клуб, чуеше някъде наблизо гръм от експлозия, която той е причинил? Ако минеше покрай някоя банка, на чийто управителен съвет е член вуйчо му Рудолф, и тайно оставеше бомба, която на другата сутрин, преди банката да отвори вратите си, щеше да избухне? Ако се запознаеше с хора фанатици, които постоянно се прехвърлят от една държава в друга, които след сто години може би ще бъдат герои на исторически книги, които убиват с отрова, с голи ръце, които могат да го посветят в тайните си и да го накарат да забрави, че е висок само метър и шейсет и осем?

Накрая не се обади на Полковника, не осребри чека, не даде никакви нареждания в автомобилния парк, не отиде на летището.

Остави всичко в ръцете на съдбата и седя цялата сутрин като замаян, а когато Полковника му се обади и каза, че в пет и половина следобед ще играят тенис, той отговори: „Да, сър, ще ви чакам“, макар да знаеше, че по това време може и да е мъртъв.

 

 

Когато излезе от службата, Моника го чакаше. Той с облекчение забеляза, че си е сресала косата, защото другите мъже, запътили се покрай тях на обяд, ги поглеждаха двусмислено и прикриваха циничните си усмивки заради офицерския му чин, а на него не му беше приятно да си мислят, че общува с някаква пачавра.

— Е? — попита тя.

— Хайде да отидем да обядваме — отговори той.

Заведе я в един хубав ресторант, където знаеше, че другите военни, които биха искали да сменят храната в стола, не могат да си позволят да отидат. Имаше нужда от успокояващата атмосфера на масите с колосани покривки и цветя върху тях, от услужливите келнери, от заведението, което с нищо не напомняше за световна разруха, за отчаяни заговорници, за разпадащи се пирамиди. Избра менюто и за двамата. Моника се престори, че не я интересува какво ще яде и че й е досадно да чете менюто. Тъй като все пак я познаваше, той злобно си каза, че знае защо се държи така. Трябваше да си сложи очила с дебели стъкла, за да може да чете, а беше твърде суетна и не искаше да ги слага пред другите. Но когато сервираха храната, се нахвърли с апетит и яде повече от него. Интересно как поддържа фигурата си, помисли си Били.

Хранеха се тихо и разговаряха възпитано за времето, за предстоящата конференция, на която тя щеше да бъде преводач, за неговата среща с Полковника в пет и половина, за една пиеса, която щеше да се играе в Брюксел и която тя искаше да гледа. Докато не поднесоха кафето, никой от двамата не спомена за случилото се сутринта. Накрая тя каза:

— Е, какво реши?

— Нищо — отвърна Били. Дори в добре затопления, уютен ресторант той отново изпита хлад. — Изпратих обратно чека на вуйчо ми същата сутрин.

— Това е твоето решение, така ли? — усмихна се студено тя.

— Отчасти — каза той. Лъжеше. Чекът беше все още в портфейла му. Не знаеше, че ще изрече тези думи. Каза ги механично, сякаш нещо бе прищракало в мозъка му. Но още докато ги казваше, вече знаеше, че ще върне чека, ще благодари и ще обясни на вуйчо си, че финансовото му положение се е подобрило и в момента не се нуждае от помощ. Това щеше да се окаже полезно за в бъдеще, когато наистина ще има нужда от вуйчо Рудолф.

— Добре — спокойно каза Моника, — ако се страхуваш, че парите могат да бъдат проследени, разбирам. Това не е толкова важно — сви тя рамене. — Ще намерим пари от другаде. А по въпроса за камиона?

— Нищо не съм направил.

— Имаш цял следобед.

— Още не съм решил.

— Мисля, че и това може да се уреди — каза тя. — Единственото, което трябва да направиш, е да се престориш, че нищо не си забелязал.

— И това няма да направя — заяви той. — Трябва много да мисля, преди да реша нещо, независимо какво е то. Ако приятелите ти искат да ме убият — продължи той рязко, но с тих глас, тъй като видя, че келнерът се запътва към тях с още кафе, — кажи им, че ще бъда въоръжен. — Беше се упражнявал една сутрин с пистолет 45-и калибър. Можеше да го разглобява и сглобява, но бе отбелязал съвсем малко точки в стрелба по мишена. Стрелба с огнестрелно оръжие в кошарата на Брюкселското ранчо, помисли си. За кого му напомняше това, за Джон Уейн ли? Какво би направил Джон Уейн днес? Той тихичко се изсмя.

— На какво се смееш? — попита рязко тя.

— Спомних си един филм, който съм гледал някога — отговори Били.

— Да, ако обичате — обърна се тя на френски към келнера, надвесен над тях със сребърния кафеник. Той напълни и двете чаши.

След като келнерът се отдалечи, тя странно се усмихна.

— Няма защо да носиш оръжие. Никой няма да стреля по теб. Ти не заслужаваш и куршум.

— Много ми е приятно да го чуя — каза той.

— Има ли нещо, което да ти прави впечатление, да те засяга?

— Ще изготвя списък на нещата — не й остана длъжен той — и ще ти го представя следващия път, като се видим. Ако изобщо се видим…

— Ще се видим — увери го тя.

— Кога се изнасяш от апартамента?

Тя изненадано го погледна. Той не разбра наистина ли се бе изненадала, или се преструваше.

— Не съм мислила да се изнасям. Ти искаш ли да се изнеса?

— Не знам — каза той. — Но след днешния ден…

— Засега — прекъсна го тя — нека да забравим днешния ден. На мен ми харесва да живея с теб. Установих, че политиката няма нищо общо със секса. За други хора това може и да не важи, но за мен е така. С теб се чувствам прекрасно в леглото. С други мъже не съм имала такъв късмет. В средите на новата левица оргазмът е рядкост, а в съвременната епоха дамите са научени, че той е тяхно право, дадено им от бога. Така че бог те праща в отговор на молитвата на една девойка, скъпи. Изразявам се малко вулгарно, но се надявам, че нямаш нищо против. Особено след като девойката съм аз. Освен това обичам хубавите обеди, които ти така любезно осигуряваш. Така че… — Тя запали цигара. Пушеше непрестанно и пепелниците в апартамента бяха вечно препълнени с угарки. Били се дразнеше, защото не пушеше и приемаше сериозно предупрежденията, отправени от страниците на списанията, за смъртността сред пушачите. Но може ли да очакваш от един терорист, който е непрекъснато нащрек да не го хване полицията или да не го разстрелят, да се тревожи, че ще умре от рак на белия дроб на шейсетгодишна възраст. — Така че — продължи тя, издухвайки пушека през ноздрите си — ще разделя живота си на две. Ти ще бъдеш за секс, омари и гъши пастет, а други ще използвам за по-малко сериозни занимания като убийства на германски съдии. Не си ли доволен, че съм такова разумно момиче?

На парченца ме реже, късче по късче, помисли си той, и каза:

— От нищо не съм доволен.

— Недей да бъдеш толкова мрачен, малкия — бодро изрече тя. — Всеки според способностите си! Днес съм свободна почти целия следобед. Можеш ли да се измъкнеш за един-два часа?

— Да. — Той отдавна бе усъвършенствал система за отсъствие от работното място, без някой да го забележи.

— Добре — потупа го тя по ръката. — Хайде да отидем вкъщи, да си легнем и да се любим цял следобед до забрава.

Бесен от яд на себе си, че не може да устои да хвърли парите на масата и да си излезе достойно от ресторанта, той каза:

— Трябва да се върна в службата за десет минути. Ще се видим вкъщи.

— Изгарям от нетърпение — усмихна му се тя и големите й сини очи озариха лицето й, съчетало чертите на Бавария и „Тринити“.