Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерални детективи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brazen Virtue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Безсрамна добродетел

ИК „Бард“, 1999

Оформление на корицата: Петър Христов

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 954-585-054-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекции от Еми

Глава 8

Грейс беше ходила и преди в полицейски участък. Винаги беше ги намирала за много вълнуващи. В малък или голям град, на север или на юг, те винаги имаха специфична атмосфера, един контролиран хаос.

И този не правеше изключение. Подът беше с безличен линолеум, по който тук-там можеха да се видят бабунки. Стените бяха или кремави, или мътно бели. По тях се виждаха залепени афиши. Търсени от полицията престъпници, обяви за добрите граждани. Горещи следи за наркотици, самоубийства, изчезнали жени и деца. „Виждали ли сте това дете?“ А на автомата за захарни изделия висеше табелка: „Не работи“.

В отдел „Убийства“ цивилни полицаи приемаха съобщения по телефона или бяха надвесени над пишещите машини. Някой се ровеше в хладилника. Улови аромата на кафе и може би нещо като рибна консерва.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Когато се обърна към човека, който я попита, Грейс разбра колко изопнати са нервите й. Полицаят беше младо момче, около двадесетгодишен, с тъмна коса и трапчинка по средата на брадичката. Тя се насили да не стиска толкова здраво чантата си.

— Трябва да се видя с детектив Джаксън.

— Той не е тук. — Трябваше му само минута, за да я познае. Не че четеше много книги, но беше видял снимката й в сутрешните вестници. — Госпожица Маккейб?

— Да.

— Може да го почакате или ако желаете, бих могъл да проверя дали капитанът е свободен.

Капитанът? Тя не познаваше капитана, нито това младо полицайче с трапчинка на брадичката. Искаше да види Ед.

— По-добре да почакам.

Полицаят се опитваше да балансира с две чаши сок и една дебела папка и затова й посочи с глава един стол в ъгъла. Грейс седна, сключи ръце върху чантата си и зачака.

Видя да влиза една жена. Красива блондинка, облечена в розова коприна. Не изглеждаше като човек, който си има работа с отдел „Убийства“. Прилича на делова жена или на съпруга на политик, реши Грейс, въпреки че не й стигнаха силите да продължи, както обикновено правеше, и да разгърне във въображението си нейната история. Отново погледна към коридора.

— Здравей, Тес! — поздрави я младият полицай от бюрото си. — Време беше вече тук да се появи някой от твоята класа.

Тя се усмихна и се отправи към него.

— Бен няма ли го?

— Навън е, прави се на детектив.

— Имам един свободен час и си помислих, че може да отидем да обядваме заедно.

— Не може ли аз да дойда?

— Съжалявам. Съпругът ми е ревнив полицай, който носи оръжие. Предай му, че съм се отбила.

— Ще се занимаваш ли със случая? Ще ни направиш ли психологически портрет на убиеца?

Тя се поколеба. Беше решила да го направи, дори веднъж беше подхвърлила за това на Бен. Той я беше погледнал мрачно. А и тя, като помисли за всичките случаи, с които беше заета напоследък, се отказа.

— Не мисля. Кажи на Бен, че ще взема нещо от китайския ресторант и към шест часа ще си бъда вкъщи. Шест и половина — добави тя.

— Някои хора имат страшен късмет.

— Кажи му и това.

Тръгна да излиза, но забеляза Грейс. Тес я позна по снимките от кориците на книгите й и от вестниците. Като лекар просто й беше невъзможно да си тръгне. Прекоси стаята и изчака Грейс да погледне към нея.

— Госпожица Маккейб?

Не, само не някоя почитателка сега, помисли си Грейс. Не тук и не сега. Тес видя как Грейс се отдръпна и й подаде ръка.

— Аз съм Тес. Тес Парис. Съпругата на Бен.

— О-о, здравейте!

— Ед ли чакате?

— Да.

— Изглежда и двете нямаме късмет. Искате ли кафе?

Грейс се поколеба, канеше се да откаже. Точно тогава в стаята влезе ридаеща жена.

— Синът ми е добро момче. Той е добро момче. Той се е защитавал. Не трябва да го държите тук.

Грейс наблюдаваше как помагат на жената да седне на стола, как една жена — полицай се навежда, над нея и я успокоява. И по двете имаше следи от кръв.

— Да — бързо отговори тя. — Бих искала.

Стана и тръгна към коридора. Тес извади монети от портмонето си и ги пусна в машината за кафе.

— Сметана?

— Не, предпочитам го черно.

— Добър избор. Сметаната обикновено се разпръсква по целия под.

Подаде първата чаша на Грейс. Да бъде внимателна и да проявява разбиране беше част от професията й. Това беше и част от собствената й същност. Тес забеляза, че пръстите на Грейс треперят и знаеше, че не може да й обърне гръб.

— Искаш ли да се поразходим навън? Денят е хубав.

— Добре.

Тес тръгна напред, излезе и се облегна на парапета. Приятно й беше да си спомни, че точно тук — в един дъжд, за пръв път срещна Бен.

— Вашингтон е най-красив през пролетта. Ще останеш ли по-дълго?

— Не знам. — Слънцето беше много силно, просто блестеше. Не беше го забелязала, когато идваше насам. — Трудно ми е да взимам решения.

— Това не е необичайно. След подобна загуба повечето от нас се чувстват в безтегловност за известно време. Когато отново си готова за нормален живот, нещата ще дойдат по местата си.

— Обичайно ли е да се чувстваш виновен?

— Виновен за какво?

— За това, че не си успял да го спреш?

Тес отпи от кафето и погледна разпръснатите жълти нарциси, които се полюляваха от вятъра.

— А можеше ли?

— Не знам. — Грейс си помисли за картичката, която носеше в чантата си. — Просто не знам. — С полуусмивка седна на стълбите. — Прилича на сеанс. Липсва ни само диванът.

— Понякога помага да поговориш с някой, който не е замесен.

Грейс обърна глава, заслони с ръка очите си.

— Ед каза, че си красива.

Тес се усмихна.

— Ед е мил човек.

— Да, така е, нали? — Грейс се обърна и отново сключи ръце върху чантата си. — Знаеш ли, винаги съм можела да посрещна събитията такива, каквито са. Дори съм по-добра, когато карам нещата да станат по начина, по който аз искам. Сегашното положение ме тормози. Мразя да се чувствам объркана. Мразя се, когато не мога да реша накъде да се обърна — наляво или надясно. Дори вече не се чувствам същият човек.

— Силните хора имат по-тежки моменти, когато загубят някого и скърбят. — Тес позна изскърцването на спирачките и се обърна към паркинга. Знаеше, че е колата на Бен и Ед. — Ако се задържиш в града и имаш нужда да си поговориш с някого, обади ми се.

— Благодаря. — Грейс остави чашата си от кафе на земята и бавно се изправи. Докато чакаше Ед да се приближи, дланите й се овлажниха и тя ги изтри в панталоните си.

— Грейс?

— Трябва да ти покажа нещо.

Бен хвана Тес за ръка и влязоха вътре.

— Не, моля те, почакай малко. — Грейс пое дълбоко въздух и отвори чантата си. — Тази сутрин, когато преглеждах съболезнователните картички и картичките от букетите цветя, намерих това. — Тя извади белия плик и го подаде на Ед.

Той извади картичката, обърна я така, че да може да вижда и Бен и я прочете.

— Това говори ли ти нещо, Грейс?

— Да. — Тя затвори чантата си и се почуди защо й се повдига така. Не беше яла. — Това е името, което Кати използваше за „Фентъзи“. Катлин беше Дезире. Това беше нейният псевдоним. Това беше прикритието й, за да не може никой да узнае коя е и къде живее. Но някой все пак е научил. И той я е убил.

— Да влезем вътре, Грейс.

— Трябва да седна.

Тес бутна Ед настрана и нежно прегърна Грейс.

— Ще я доведа вътре след малко — каза тя през рамо.

— Хайде. — Бен отвори вратата и постави ръката си на рамото на Ед. — По-добре да покажем това на капитана. — Като видя, че Ед не помръдва, добави: — Тес ще се погрижи за нея.

— Вземи си дълбоко въздух — каза Тес, докато масажираше раменете на Грейс. Със свободната си ръка премери пулса й.

— По дяволите! Прилоша ми от това. — Грейс малко по малко се преборваше със слабостта.

— Тогава по-добре започни да се храниш, вместо да живееш само на кафе. Не е лошо също и да си почиваш. В противен случай това ще продължава да ти се случва.

Грейс все още държеше главата си надолу, но се обърна така, че да вижда Тес. Прочете в очите й състрадание и разбиране, но смесени със студен, здрав разум. Беше точно комбинацията, от която имаше нужда.

— Добре.

Все още беше много бледа, когато стана, но пулсът й беше по-добър.

— Копелето е убило сестра ми. Няма значение колко време ще ми трябва, но аз ще го накарам да си плати за това. — Вдигна назад косата си и си пое дълбоко въздух. — Мисля, че нещата започнаха да се изясняват.

— Готова ли си да влезем вътре?

Грейс кимна и се изправи.

— Готова съм.

След малко тя вече седеше в офиса на капитан Харис. Много бавно и с последователността, която отново откри в себе си, тя разказа как Катлин е била ангажирана с „Фентъзи“.

— Отначало се тревожех, че може да разговаря с някакви маниаци, които да й създадат неприятности. Но тя ми обясни системата. Каза ми, че никой, освен човека в главния офис няма телефонния й номер. И че дори не използва собственото си име. Дезире. Тя ми каза, че това е името, което използва за телефонните обаждания. Бях забравила това до мига, в който видях тази картичка. Никой, освен хората, за които работеше и с които говореше по телефона, не знаеше това име.

Бен извади запалката си и започна да я прехвърля от едната в другата ръка. Не му харесваше погледът, който му отправи Тес, преди да тръгне. Щеше да го накара да съжалява за нещо.

— Възможно ли е сестра ви да е казала на някого за работата си през нощта, за това име?

— Не. — Тя прие предложената й от Бен цигара. — Кет беше много затворена. Ако имаше по-близък приятел, това би било възможно. Но тя нямаше. — Пое дълбоко от цигарения дим, след това го издиша.

— Но е казала на теб — напомни й Ед.

— Да, каза ми. — Грейс спря за момент. Мислите й бяха съвсем ясни. — Сега, когато отново си мисля за това, вярвам, че единствената причина, поради която ми каза, е, че се е чувствала малко неуверена. Вероятно е било някакъв импулс. Знам също, че после е съжалявала за това. Няколко пъти се опитах да измъкна от нея нещо повече, но тя нищо не каза. Това си беше само нейна работа. А Кет беше много стриктна в това, което си беше само нейна работа. — Кръговете пред очите й отново се бяха появили и тя здраво стисна клепачи. Опита се да се съсредоточи. — Джонатан. Той може да е знаел.

— Бившият й съпруг?

— Да. Когато говорих с него на погребението, той ми спомена, че Кет е наела адвокат и детектив. Ако е знаел толкова много, има вероятност да е знаел и останалото. Попитах го как е смятал да попречи на Катлин да спечели делото за Кевин, а той ми отговори, че можел да направи всичко необходимо.

— Грейс. — Ед й подаде кафе с мляко. — В нощта, когато е била убита сестра ти, Брийзуд е бил в Калифорния.

— Хора като Джонатан не убиват. Те наемат други да направят това. Той я мразеше. Имаше и мотив.

— Ние вече говорихме с него. — Ед взе цигарата, която изгаряше между нейните пръсти, и я загаси. — Той беше готов да ни сътрудничи.

— Сигурна съм, че е бил готов.

— Каза, че е наел една агенция, която да подслушва телефона на сестра ти. — Ед видя как очите й потъмняха и продължи: — Да я следи. Той е знаел за плановете на сестра ти да спечели попечителството над Кевин.

— Тогава защо го оставихте да се върне в Калифорния?

— Нямахме причини да го задържаме.

— Сестра ми е мъртва. По дяволите! Тя е мъртва.

— Нямаме доказателства, че бившият ти зет е замесен в убийството й. — Харис кръстоса ръце и се наведе над бюрото. — А освен това нищо не го свързва с второто убийство.

— Второ убийство? — Грейс се насили да си поеме бавно въздух и се обърна към Ед. — Станало е още едно убийство?

— Миналата нощ.

Нямаше да позволи отново да я обземе слабост. Бавно отпи от чая, който Ед й беше подал. Беше много важно да запази спокойствието си и здравия разум. Времето за истерии беше отминало.

— Същото? Същото като това на Кет?

— Да. Трябва ни връзката, Грейс. Познаваш ли Мери Грайс?

Замълча за момент. Имаше отлична памет.

— Не. Мислиш, че Кет я е познавала?

— В телефонното тефтерче на сестра ти нямаше такова име — отговори Бен.

— Това е необичайно. Кет беше много подредена за такива работи. За всичко.

— Капитане. — Един млад полицай подаде глава през вратата. — Получихме информация за Мери Грайс по телекса. — Погледна към Грейс, преди да подаде разпечатката на Харис. — Има списък на хората, при които е работила през последните години.

Харис погледна имената и погледът му бе привлечен от едно от тях. Грейс извади нова цигара. Мозъкът й отново работеше.

— Тя също е работила за „Фентъзи“, нали? Това е връзката.

Запали си цигарата и за пръв път от дни насам се почувства по-силна.

— Това е единственото нещо, което би могло да е връзката.

Харис присви очи, докато я изучаваше.

— Разследването е поверително, мис Маккейб.

— Да не мислите, че ще отида при пресата? — Издуха струйка дим, докато ставаше от стола. — Много грешите, капитане. Единственото нещо, което има значение за мен, е да видя убиеца на сестра ми наказан. Извинете ме.

Ед я настигна в коридора.

— Къде отиваш?

— Да поговоря с човека, който е собственик или който управлява „Фентъзи Инкорпорейтид“.

— Не, няма да отидеш.

Тя спря, колкото да му отправи един гневен поглед.

— Не ми казвай какво да върша. — Обърна се, но нещо й се случи. Беше по-скоро изненадана, отколкото притеснена от това, че рязко я завъртяха и тя се озова в някакъв празен офис.

— Седни, Грейс.

Не седна, а гневно загаси цигарата си в чистия пепелник. И процеди през зъби:

— Знаеш ли какво забелязах току-що. Макар че от известно време ми се случва непрекъснато. Ти обичаш да даваш заповеди, Ед Джаксън. Но аз не обичам да ги изпълнявам. — Беше спокойна, дори прекалено спокойна, но така беше по-добре. — Ти си по-силен от мен, но кълна се в Бога, ако не се махнеш от пътя ми, ще те покося.

Той не се съмняваше в това, но точно сега не беше подходящият момент да го провери.

— Това е работа на полицията.

— Това е моя работа. Моя сестра. И аз най-накрая открих какво мога да правя, вместо да стоя, да съзерцавам тавана и да се питам защо.

Гласът й потрепери, но отново стана спокоен. Беше сигурен, че ако й предложи утеха и помощ, ще ги отхвърли.

— Има известни правила, Грейс. Не е казано, че трябва да ти харесват, но те съществуват.

— Майната им на правилата!

— Добре. Но тогава днес отново може да намерим убита жена, а утре още една. — Видя, че беше улучил и продължи: — Ти си писала цяла камара криминални романи, но това тук е истинско. Ние с Бен ще си вършим работата, а ти ще си отидеш у дома. Мога да издам заповед за задържането ти. — Спря, когато тя го загледа предизвикателно, полугневно, полуприсмехулно. — Или мога да те поставя под закрила. Ще ти хареса.

— Копеле.

Тази единствена дума можеше да бъде обидна, но Ед знаеше, че е успял.

— Иди си у дома и поспи малко. По-добре иди вкъщи. — Бръкна в джоба си и извади ключа. — Ако не се погрижиш за себе си, отново ще ти стане лошо. А това няма да помогне на никого.

— Нямам намерение да стоя със скръстени ръце.

— Не, ще се нахраниш, ще се наспиш и ще ме чакаш да се върна. Ако има какво да ти кажа, ще ти го кажа.

Хвана във въздуха ключовете, които той й хвърли.

— Какво ще стане, ако убие още някого?

И Ед си задаваше същия въпрос от два часа през нощта.

— Ще го хванем, Грейс.

Тя кимна. Винаги беше вярвала, че доброто побеждава лошото.

— Когато го направите, искам да го видя. Лице в лице.

— Ще поговорим за това. Искаш ли някой да те закара до нас?

— Все още мога сама да шофирам колата си. — Отвори чантичката си и пусна вътре ключовете му. — Ще те чакам, Джаксън. Но аз не съм от най-търпеливите жени.

Когато минаваше покрай него, той я спря за миг. По страните й отново се бе появил цвят, за пръв път от няколко дни. Но това не го успокои.

— Опитай се да поспиш — каза Ед, преди тя да затвори вратата след себе си.

 

 

Когато влязоха в офиса на „Фентъзи“, Айлин говореше по телефона. Погледна към тях. Не изглеждаше изненадана, че ги вижда. Довърши инструкциите, които даваше на операторката. Дори когато Бен постави заповедта за обиск на бюрото й, тя не промени изражението си. Когато свърши да говори по телефона, взе заповедта и внимателно я разгледа.

— Изглежда, всичко е както трябва.

— Миналата нощ сте загубили още една жена, която е работела за вас, госпожо Коуфилд.

Вдигна поглед към него, после отново погледна към заповедта.

— Знам…

— Тогава сигурно се досещате, че връзката е тук. Вашият бизнес е единственото нещо, което свързва Мери и Катлин.

— Знам, че изглежда така. — Взе заповедта и я занавива между пръстите си. — Но не мога да повярвам, че е истина. Вижте, казах ви го и преди. Това не е някаква мръсна работа. Аз правя чист и законен бизнес. — Все пак в очите й имаше искрица паника, когато отново вдигна поглед. И Ед забеляза, въпреки че гласът й остана спокоен. — Управлявам бизнеса си съвсем законно. Адвокат на съпруга ми е Смит, той е уредил всичко. Ние не сме някакви мошеници. Просто предлагаме една услуга. Разговор. Ако по някакъв начин се окажех отговорна за смъртта на две жени…

— Госпожо Коуфилд, има само един човек, който носи отговорност за това. И това е мъжът, който ги е убил. — Тя погледна Ед с благодарност и той побърза да продължи: — Една жена се е обадила, за да съобщи, че при Мери става нещо. Не е била нейна съседка, госпожо Коуфилд.

— Да, така е. Бихте ли ми дали една? — попита тя, когато Бен извади кутията си с цигари. — Отказах ги преди две години.

Леко се усмихна, когато той й запали цигарата.

— Поне съпругът ми смята така. Той е много вътре в темата здраве. Да удължим живота си, да подобрим стила си на живот… Не мога да ви кажа колко са ми опротивели тези люцернови кълнове…

— Какво ще кажете за телефонното обаждане, Айлин? — прекъсна я Бен.

Тя дръпна от цигарата си, седна и продължи да пуши бързо и нервно.

— Имало е един клиент, говорили са по телефона с Мери, когато… когато е била нападната. Той я чул да пищи и е чул звуци като от борба. И той се обади тук. Сестрата на съпруга ми не е знаела какво да прави и ми позвъни. Веднага след като ми обясни, аз ви се обадих. — Телефонът зад нея иззвъня, но тя не му обърна внимание. — Виждате ли, клиентът ни не е можел сам да се обади в полицията. Не е знаел нито къде да им каже да отидат, нито пък името на човека в беда. Това е част от предпазните ни мерки.

— Трябва да ни кажете името на вашия клиент, госпожо Коуфилд.

Тя кимна на Ед, после внимателно изтръска пепелта от цигарата си.

— Трябва да ви помоля, ако е възможно, да бъдете дискретни. Не става дума просто да запазя бизнеса си, което съм длъжна да сторя. Чувствам се, сякаш нарушавам тайната на клиента.

Бен погледна към телефона, който отново иззвъня.

— Подобни неща просто нямат значение, когато става въпрос за убийство.

Без да каже нищо повече, Айлин се обърна към компютъра си.

— Той е от най-добрите — обясни тя, когато принтерът започна да работи. — Исках най-добрия модел.

Вдигна телефонната слушалка и прие следващото обаждане. Когато затвори, се завъртя на стола и откъсна разпечатката. Подаде я на Ед.

— Джентълменът, който е разговарял е Мери снощи, е Лоурънс Маркович. Нямам адреса му, разбира се. Имам телефонния му номер и номера на кредитната му карта.

— Ние ще се погрижим за това — каза Ед.

— Надявам се. Надявам се много скоро да се погрижите за това.

Когато излизаха от офиса, телефонът отново иззвъня.

 

 

Не им отне много време да открият Лоурънс Маркович.

Беше на тридесет и седем години, разведен и на свободна практика. Не работеше в дома си, а в Потомак, Мериленд.

— Господи, погледни тези къщи! — Бен намали и подаде глава през прозореца на колата. — Знаеш ли как вървят местата тук? Четиристотин, петстотин хиляди. Тези хора имат градинари, които изкарват повече, отколкото ние с теб.

Ед погледна навън.

— На мен ми харесва повече там, където живея. Има си лице.

— Лице? — Бен изсумтя, докато прибираше главата си в колата. — Таксите тук са по-големи от нашата ипотека.

— Паричната стойност на една къща не я прави дом.

— Господи! Само погледни това място. Сигурно квадратният метър е четиридесет или петдесет хиляди.

Ед погледна, но изгледът не го впечатли. Архитектурата беше прекалено модерна, за да е по вкуса му.

— Не знаех, че се интересуваш от имоти.

— Не се интересувам. Е, поне не се интересувах досега. — Бен мина покрай храст бледорозови азалии. — Мисля си, че двамата с докторката рано или късно ще имаме нужда от едно местенце. Тя би могла да си го позволи. Но не и аз. Предполагам, че тук имат правила и за това в какъв цвят да е боклукчийската ти кофа. Доктори, лекари и счетоводители. — И внучки на сенатори, помисли си той, като се сети за произхода на съпругата си.

— И няма никакви плевели.

— Аз харесвам плевелите. Пристигнахме.

Спря колата пред една П-образна двуетажна къща с френски прозорци.

— Сигурно добре се плаща, за да се прикрият данъците.

— Счетоводителите са като полицаите — каза Ед. — Човек винаги има нужда от тях.

Бен влезе в алеята към мястото за паркиране и спря. Искаше му се да сложи за всеки случай някой камък под задното колело, но наблизо нямаше никакви камъни. Имаше три врати и те се почудиха коя да изберат. Решиха да влязат през средната. Отвори им жена на възраст, в сива рокля и бяла престилка.

— Бихме искали да видим господин Маркович, моля. — Ед й показа полицейската си значка. — Полиция.

— Господин Маркович е в офиса си. Ще ви покажа пътя.

От фоайето започваше широка стая в черно и бяло. Но обстановката беше твърде скована. На Ед му хареса само идеята за прозорци на тавана. Ще помисли за такива. Тръгнаха надясно. Стигнаха до една жена, която седеше зад абаносово бюро. Наоколо имаше кожени столове и глобуси.

— Госпожице Бес, тези господа са дошли да видят господин Маркович.

— Имате ли насрочена среща? — попита жената зад бюрото и ги изгледа с раздразнение.

Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш беше ровила в нея с пръстите си. Сега сложи молива зад ухото си и започна да се рови в бумагите на бюрото, за да открие тефтера с насрочените срещи. Телефонът зад нея упорито звънеше.

— Съжалявам, но господин Маркович е много зает. Не му е възможно да приема нови клиенти.

Бен извади полицейската си значка и я завря под носа й.

— О-о! — Тя се изкашля. — Ще проверя дали има възможност да ви приеме. Господин Маркович… — Бен и Ед чуха раздразнителния отговор, който последва. — Съжалявам, господин Маркович. Да, сър. Но тук има двама господа. Не, сър. Не съм свършила още със сметката на Берлин. Господин Маркович… господин Маркович, те са от полицията. — Каза последните думи много тихо, сякаш това бе тайна. — Да, сър. Сигурна съм. Не, сър. Добре.

— Господин Маркович ще ви приеме. През тази врата. — Тя вече беше изпълнила дълга си. Вдигна телефонната слушалка. — Тук Лоурънс Маркович и сие.

Ако имаше някакви съдружници, те не се виждаха. Маркович седеше сам в кабинета си. Беше мършав, плешив и с дебели стъкла на очилата. Бюрото му беше черно като това на секретарката му, но два пъти по-голямо. Върху него на купчини бяха натрупани папки. Имаше два телефонни апарата, поне дузина подострени моливи и два калкулатора. Лентите им падаха до пода. В ъгъла на стаята имаше машина за газирана вода. Пред прозореца беше закачена клетка за птички, в която се виждаше голям зелен дългоопашат папагал.

— Господин Маркович? — И двамата детективи показаха личните си карти.

— Да. Какво мога да направя за вас? — Той прокара дланта си по това, което беше останало от косата му, и стисна устни. Не беше излъгал Роксана за обратната си захапка. — Страхувам се, че в момента съм затънал до гуша в работа. Знаете коя дата сме днес, нали? Четиринадесети април. Всеки си трае до последния момент, а после очаква чудеса. Всичко, за което ги моля, е малко пресметливост и организираност. Не мога да направя отсрочки за всички. Зайчета, искат да извадя зайчета от вълшебния цилиндър.

— Така е, сър — започна Бен, но изведнъж осъзна какво бе казал Маркович. — Четиринадесети април ли?

— Аз се регистрирах миналия месец — каза Ед.

— Съжалявам, господа, но този нов закон за данъците направи страхотна бъркотия. Ако работя в следващите двадесет и четири часа, без да спирам може би ще успея да свърша до крайния срок. — Пръстите на Маркович нервно чукаха по калкулатора на бюрото.

— Майната им на данъците — извика папагалът от клетката си.

— Да. — Бен прокара пръсти през косата си и се опита да се въздържи. — Господин Маркович, не сме тук заради данъците. Но какво между другото се облага?

— Тук сме заради Мери Грайс — побърза да каже Ед. — Вие сте я познавали като Роксана.

Маркович инстинктивно натисна копчето за изчистване на цифрите и сграбчи молива си.

— Боя се, че не разбирам за какво говорите.

— Господин Маркович, Мери Грайс е била убита снощи. — Ед изчака малко, но забеляза, че счетоводителят вече е прегледал сутрешните вестници. — Имаме причини да вярваме, че вие сте говорили с нея по телефона, когато е била нападната.

— Не познавам жена с такова име.

— Вие сте познавали Роксана — настоя Бен.

Пребледнелият досега Маркович беше започнал да позеленява.

— Не разбирам какво общо има Роксана с Мери Грайс.

— Те са един и същи човек — каза Бен и видя как Маркович трудно преглътна.

Той вероятно го е знаел. По някакъв начин беше го свързал със заглавията в сутрешните вестници. Но не му се беше видяло много възможно. Затова пък присъствието на двама полицаи посред бял ден в офиса му го правеше съвсем реално. И много лично.

— Имам едни от най-големите сметки в Метрополитен. Няколко от клиентите ми са в Конгреса, в Сената. Не мога да си позволя никакви неприятности.

— Ние можехме да ви изпратим и призовка — започна Ед. — Но ако ни сътрудничите, бихме могли да не вдигаме много шум.

— Но това е шантаж. — Маркович си свали очилата, за да разтърка очите си. Без тях изглеждаше сляп и беззащитен. — С месеци животът ми се върти около проклетите данъци. Не можете да си представите. Никой не желае да си плаща данъците. Трудно може да ги вини човек. Повечето от клиентите ми имат приходи над шестцифрени числа. Не искат да дават тридесет и пет процента или повече на правителството. Искат от мен да им намеря някаква вратичка.

— Наистина — каза Бен и реши да опита да седне в един от люлеещите се столове. — Нас не ни интересуват причините, поради които сте използвали услугите на „Фентъзи“, господин Маркович. Бихме искали просто да ни кажете какво точно се случи миналата нощ, докато разговаряхте с Мери.

— Роксана — поправи го Маркович. — Чувствам се по-добре, когато мисля за нея като за Роксана. Тя имаше прекрасен глас и беше толкова… е, забавна. Не съм имал много време за жени след развода си. Но това е като водата под моста. Както и да е. Връзката ни с Роксана беше толкова вълнуваща. Три пъти през седмицата можех да говоря с нея и се връщах освежен в кабинета си към бумагите с данъците.

— Миналата нощ, господин Маркович, какво се случи миналата нощ? — прекъсна го Бен.

— Да. Миналата нощ. Не бяхме говорили дълго. Точно бях започнал да се чувствам добре. Знаете, да се отпускам. — Извади носната си кърпа й забърса лицето си. — И изведнъж тя започна да говори с някой друг. Сякаш в стаята имаше някой. Каза нещо от рода на: „Кой сте вие?“ или „Какво правите тук?“. Отначало помислих, че все още говори на мен, шегува се или нещо такова. Но после тя започна да пищи. Аз почти изпуснах телефонната слушалка. После каза: „Лоурънс, Лоурънс, помогни ми. Обади се на полицията, обади се на някого“. — Започна да кашля, сякаш думите дразнеха гърлото му. — Започнах да й говоря отново. Беше толкова неочаквано. Мисля, че дори й казах да се успокои. И тогава чух другия глас.

— Мъжки глас? — Ед продължи да си води бележки.

— Да, беше мъж. Не беше нейният глас. Той каза, мисля, че каза: „Ще ти хареса“. Нарече я по име.

— Роксана? — попита Бен.

— Да. Точно така. Чух го да й казва Роксана и чух… — Сега покри лицето си с носна кърпа и постоя така един момент. — Трябва да ме разберете. Аз съм един съвсем обикновен човек. Свел съм сложните неща в живота си до минимум. Имам ниска кръвна захар.

Ед съчувствено кимна.

— Просто ни кажете какво сте чули.

— Чух такива ужасни звуци. Дишане и душене. Тя вече не пищеше, просто издаваше едни сподавени звуци. Оставих слушалката. Не знаех какво да правя, затова просто оставих слушалката.

Махна кърпата от лицето си. Сега то беше посивяло.

— Помислих си, че може би преувеличавам. Помъчих се сам себе си да убедя, но продължавах да чувам звуците. Чувах как Роксана плаче, чувах молещия й глас. Умоляваше го да не я наранява. Чух другия глас да казва, че тя е искала той да я нарани. И че никога преди това не е преживявала подобно нещо. Мисля, мисля, че той твърдеше, че я е чувал да казва, че желае да изпита болка. Но не съм сигурен за това. Всичко беше толкова объркано. Извинете ме.

Стана и се приближи към апарата за газирана вода.

Напълни си картонена чаша. Бързо я изпи и я напълни отново.

— Не знаех какво да правя. Стоях и мислех. Опитах се да се върна към работата си, да забравя за това. Както вече ви казах, продължавах да мисля, че вероятно това е била някаква шега. Но не звучеше като шега. — Пресуши и втората чаша с газирана вода. — Колкото повече седях, толкова по-трудно ставаше да повярвам, че е било шега. Затова се свързах с офиса на „Фентъзи“ и казах на момичето там, че Роксана е в беда. Мислех си, че може би някой се опитва да я убие. Затворих телефона и… и се върнах отново към работата си. Какво друго можех да направя? — Погледът му непрекъснато се местеше от Ед към Бен и не се задържаше на никой от тях. — Продължавах да очаквам, че Роксана отново ще ми се обади и ще ми каже, че всичко е наред. Че просто се е шегувала. Но тя не се обади повече.

— Имаше ли нещо особено в гласа… в другия глас, който сте чули… може ли да се разпознае? — Ед вдигна поглед от тефтера си и видя как Маркович се поти. — Някакъв акцент, тембъра, начина, по който изгражда фразата?

— Не. Беше просто един глас. Почти не можех да го чуя от виковете на Роксана. Вижте, аз дори не знам как е изглеждала. И не искам да знам. Нека бъда откровен, за мен тя не беше нищо повече от, да кажем, служител в супермаркет. Беше просто човек, на когото се обаждах три пъти седмично, за да забравя за работата си. — Като се дистанцираше по този начин, вероятно се чувстваше по-леко. Той е обикновен човек, помисли си Ед, обикновен и дори честен. Ако бъдем откровени — никой не искаше от него да бъде честен, когато оправя данъчните им документи. — Предполагам, че е имала приятел, който е бил ревнив. Така предполагам.

— Тя каза ли някакво име? — попита Бен.

— Не. Само моето. Тя просто извика името ми. Моля ви, нямам какво повече да ви кажа. Направих всичко, което можах. Дори не бях длъжен да се обадя — добави той. — Можеше да не се забърквам.

— Оценяваме вашето сътрудничество. — Бен стана от стола. — Ще трябва да се отбиете при нас и да подпишете показанията си.

— Детективе, ако не остана на този стол утре до полунощ, ще бъда отговорен за много глоби.

— Регистрирайте се по-рано — изкрещя папагалът от клетката си.

— Елате на шестнадесети сутринта. Попитайте за мен или за детектив Парис. Ще направим всичко възможно, за да не свързваме името ви със случая.

— Благодаря ви. Можете да излезете оттук. — Той посочи към страничната врата и отново включи калкулатора си. Що се отнасяше до него, той беше изпълнил дълга си, даже повече от това.

— Много ли е късно да подам молба за отсрочка? — попита Бен, преди да излезе.

— Никога не е прекалено късно. — Маркович започна да чука по клавишите.