Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерални детективи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brazen Virtue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Безсрамна добродетел

ИК „Бард“, 1999

Оформление на корицата: Петър Христов

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 954-585-054-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекции от Еми

Глава 6

Джерълд не знаеше защо беше изпратил цветя на погребението й. Може би защото искаше да признае странната и неповторима роля, която бе изиграла в живота му. Освен това си мислеше, че ако я признае, ще успее да затвори тази страница и ще престане да мечтае за нея.

Вече търсеше някоя друга, която би слушал с часове и която би успяла отново да предизвика у него тези вълнения. Не се съмняваше, че ще я открие. Нито пък, че няма да я познае от една фраза, от една дума. Гласът щеше да му доведе жената, а тя — победата.

Търпението беше важно, избирането на точния момент — съществено, но той не знаеше докога ще може да чака. Преживяното беше толкова специфично, толкова неповторимо. Да го преживее отново сигурно би било нещо, подобно на умирането.

Беше изгубил съня си. Дори майка му бе забеляза това, а тя рядко забелязваше нещо между събранията и коктейлите. Разбира се, беше приела обясненията му, че учи до късно. Дори го беше пошляпнала по бузата и му бе казала да не се преуморява. Беше такава глупачка. Въпреки това той не й се сърдеше. Нейните занимания му осигуряваха пространство за неговите собствени развлечения. А той й даваше в замяна илюзията за идеалния син. Не пускаше много високо музиката, не ходеше по щури събирания, подобни неща бяха детинщини.

Може и да смяташе, че училището е загуба на време, но успяваше да получава добри, даже отлични дипломи. Най-добрият начин да накараш хората да не ти досаждат е да им дадеш това, което искат. Или да ги накараш да мислят, че го правиш. Беше особено взискателен и придирчив по отношение на стаята си и към хигиената. По този начин прислугата беше държана настрана от личното му пространство. Майка му приемаше това като ексцентричност. Беше повече от сигурно, че никой няма да намери скривалището му за наркотици.

И това, което беше най-важното — нито прислужниците, нито някой от семейството му, нито приятелите му някога бяха докосвали компютър.

Имаше природна дарба за техниката. Винаги беше приемал машините като по-чисти и по-добри от хората. Беше на три години, когато за пръв път успя да влезе в личната сметка на майка си. Беше толкова лесно да си взема всичко, от което има нужда, и много по-приятно, отколкото да се моли за това. Беше успял да влезе и в други сметки, но скоро се отегчи от многото пари.

Точно тогава откри телефона и това колко е вълнуващо да слушаш другите. Като призрак в началото, „Телефонът на фантазията“ беше една случайност. Но скоро се превърна в единственото нещо, което го интересуваше.

Знаеше, че майка му е глупачка, но баща му… ако баща му забележеше нещо, непременно щеше да му задава въпроси. Като си помисли за това, взе едно хапче и после още едно. Въпреки че предпочиташе амфетамините пред барбитуратите. Искаше тази вечер да поспи, и то без да сънува. Знаеше колко е умен баща му.

С години той бе използвал таланта си в съда, преди да се включи в политиката. И в Конгреса, и в Сената Чарлтън П. Хайдън си бе извоювал репутацията на влиятелна и интелигентна личност. Изградил си бе образ на богат, привилегирован човек, който разбира нуждите на масите и побеждава. Беше пример за подражание и нямаше никаква сянка, която би помрачила репутацията му. Да, баща му винаги е бил много предпазлив човек. Човек, посветен на кариерата си. Много умен човек.

Джерълд не се съмняваше, че когато след година изборите приключат, когато гласовете бъдат преброени и последните конфети разпръснати, баща му ще бъде най-младият и най-известният в Овалния кабинет след Кенеди. Чарлтън П. Хайдън няма да бъде доволен да узнае, че единственият му син, неговият наследник, е удушил една жена и чака възможността да удуши друга.

Но Джерълд знаеше, че и той самият е много умен. Никой никога нямаше да разбере, че синът на един от най-сериозните кандидати за президент на Съединените щати има вкус към убийствата. Знаеше, че успее ли да го скрие от баща си, ще успее да го скрие от всички.

Така че изпрати цветя и стоя до късно през нощта в тъмното, очаквайки точно гласа, който иска, с думите, които му бяха нужни.

 

 

— Благодаря ви, че дойдохте, сестро. — Знаеше, че е глупаво да се чувства странно от това, че се ръкува с монахиня. Просто не можеше да не си припомни колко пъти кокалчетата на пръстите й бяха удряни от пръчката на монахините. Не можеше да свикне и с факта, че те вече не носеха монашески одежди. Монахинята, която се бе представила като сестра Алис, носеше малък сребърен кръст върху старомодния си черен костюм. Бе обута с ниски обувки. Но нямаше роба или расо.

— Ще се молим за вас и семейството ви, мис Маккейб. Познавах сестра ви от няколко месеца. Уважавах я заради преподавателските й умения.

Уважение, при тези думи отново почувства да я обгръща хлад. Никой не говореше за чувства или за приятелство.

— Благодаря ви, сестро.

В църквата бяха дошли няколко колеги на сестра й, както и група ученици. Без тях църквата щеше да бъде празна. Няма един човек, мислеше си Грейс, който да е дошъл не от чувство за дълг или състрадание.

Имаше цветя. Погледна към кошницата и венеца. Дали само на нея й се струва, че при тези обстоятелства цветовете са противни и скверни? Би бил достатъчен букет гардении от хората, които някога са били част от живота на Катлин. Или от живота на госпожа Джонатан Брийзуд.

Грейс мразеше даже мириса на тези цветя в църквата, точно както мразеше белия ковчег, до който отказа да се приближи. Знаеше, че никога вече няма да може да слуша орган, без това да й напомня за смъртта.

Това бяха онези, церемониални неща, които мъртвите очакваха от живите. Или може би живите ги очакваха от мъртвите? Не можеше да разбере, но със сигурност знаеше, че когато й дойде времето, няма да има церемонии, нито приятели и близки, които с насълзени очи да се взират в това, което е останало от нея.

— Грейс.

Обърна се. Надяваше се мислите й да не са изписани върху лицето й.

— Джонатан. Ти си дошъл!?

— Разбира се.

За разлика от Грейс, той се приближи към ковчега и погледна към бившата си съпруга.

— Както виждам, искаш да запазиш образа й.

Грейс забеляза, че след думите й всички се обърнаха към него. Той погледна часовника си и каза:

— Страхувам се, че мога да остана само за службата. Имам среща с детектив Джаксън след един час. А после трябва да тръгвам към летището.

— За теб е добре, че си успял да вмъкнеш погребението на жена си в програмата си, нали? Не те ли притеснява това лицемерие? Катлин не означаваше нищо за теб.

— Не мисля, че времето и мястото са подходящи за подобен спор.

— Грешиш. — Хвана го за ръката, преди да успее да мине покрай нея. — Никога няма да има по-добро време, нито по-добро място за това.

— Ако продължаваш да ме притискаш, Грейс, ще чуеш неща, които би предпочела да не знаеш.

— Не те притискам. На мен просто ми призлява, като те гледам тук, играещ ролята на скърбящ съпруг, след всичко, което си й причинил.

Шушуканията го накараха да се реши. Хората шушукаха и хвърляха осъдителни погледи към него. Той хвана Грейс за ръката и я изведе навън.

— Предпочитам семейните разговори да се водят насаме.

— Ние не сме едно семейство.

— Да, би било глупаво да се преструваме, че някога сме имали добри чувства един към друг. Никога не си си правила труда да прикриваш своята неприязън към мен.

— Никога не съм вярвала във външния блясък и особено в твоите чувства. Катлин не трябваше да се омъжва за теб.

— Ето едно нещо, за което и двамата сме на едно и също мнение. Катлин не е трябвало да се омъжва изобщо. Тя едва ли би могла да бъде истинска майка и беше едно жалко подобие на съпруга.

— Как смееш!? Как смееш да стоиш тук и да ми говориш така? Ти си я унижавал, завирал си авантюрите си пред очите й.

— По-добре ли щеше да бъде, ако ги правех зад гърба й? — Джонатан се засмя и погледна към бряста, засаден при изливането на основите на църквата. — Смяташ ли, че това много я интересуваше? Ти си по-глупава, отколкото мислех.

— Тя те обичаше. — Гласът й беше пълен с омраза. Болеше я, болеше я много повече, отколкото предполагаше. Стояха на същото това стълбище, на което толкова често бяха стояли със сестра си. На Майската процесия в белите си рокли, на Великденската служба с жълтите си бонета. Толкова често бяха слизали и се качвали по тези стълби в детството си, а сега стоеше на тях сама. Музиката от органа се прокрадваше през открехнатата врата на църквата — тиха и печална. — Вие с Кевин бяхте целият й живот.

— Грешиш много, Грейс. Ще ти разкажа за сестра ти. Нея не я интересуваше никой. Тя нямаше чувства, не беше способна на тях. Не само физически, но и емоционално. Не даваше пет пари за моите авантюри, докато бях дискретен, докато не застрашаваха единственото нещо, на което действително държеше. Да бъде Брийзуд.

— Престани!

— Не, сега ще ме изслушаш. — Хвана я, преди да успее да избяга в църквата. — Тя беше двойствена не само по отношение на секса, а и спрямо всичко, което влиза в разрез с плановете й. Искаше син, един Брийзуд. И когато Кевин се роди, реши, че е изпълнила дълга си. За нея той беше по-скоро символ, а не дете.

Беше й толкова познато, това беше толкова близко до собствените й мисли, които с години се бяха трупали, че се засрами.

— Не е истина. Тя обичаше Кевин.

— Доколкото беше способна да обича. Кажи ми, Грейс, видяла ли си поне веднъж Катлин да направи някакъв спонтанен жест на обич, на привързаност към теб или към твоите родители?

— Катлин не демонстрираше чувствата си. Но това не означава, че не е изпитвала никакви чувства.

— Тя беше студена.

Грейс отдръпна глава назад, сякаш й бяха зашлевили плесница. Не се изненада, че го чува. Изненада се, защото си даде сметка, че тайно е споделяла това мнение през всичките тези години.

— И още по-лошо — продължаваше Джонатан, — мисля, че тя просто не можеше да го преодолее. През повечето години от нашия брак всеки живееше своя живот, защото така беше удобно и за двама ни.

Почувства се по-скоро зле, отколкото засрамена. Прималя й. Разбра, че през цялото време го е знаела, виждала го е, но е отказвала да повярва в това. Видя как Джонатан приглади косата си, която лекият вятър беше разрошил. Беше обикновен жест на човек, който предпочита всичко да е изрядно. Може Катлин да е имала вина, но тя не е била само нейна.

— И изведнъж престана да ви бъде удобно.

— Точно така. Когато я помолих за развод, за пръв път я видях да изрази някакви чувства. Отказа, заплаши ме, дори започна да се моли. Но тя не се боеше от това, че ще ме загуби. Тя се боеше, че ще загуби положението си, в което се чувстваше много удобно. А когато видя, че твърдо съм решен да го направя, ме напусна. Отказа да се споразумеем по какъвто и да било начин. Три месеца не ми се обади, за да попита за Кевин. Цели три месеца не го видя, нито пък говори със сина си.

— Тя страдаше.

— Може и да е страдала. Това вече не ме интересува. Казах й, че няма да откъсне насила Кевин от мен, но че ще се договорим да го взема по време на ваканциите.

— Тя щеше да се бори с теб срещу това решение. Тя се страхуваше от теб и семейството ти, но щеше да се бори за Кевин.

— Знам за това.

— Знаеш? — бавно попита Грейс. — Знаел си какво прави?

— Знам, че бе наела адвокат и детектив.

— И какво мислеше да направиш, за да й попречиш да си върне сина?

— Всичко, което се наложеше. — Той отново погледна часовника си. — Изглежда, задържаме службата.

Отвори вратата на църквата и пристъпи вътре.

 

 

Бен извади от хартиения плик една поничка с шоколадова глазура, когато спря на червения светофар. Беше твърде топло и той беше отворил прозореца на колата. Звуците на радиото от автомобила зад него заглушиха станцията, която бе избрал.

— Как може някой да слуша такива лайна? — Погледна назад и видя, че колата е волво. — Предполагам, че това е съветска конспирация. Взели са радиовълните и са ги изпълнили с безсмислена и нелепа оркестрирана помия и ще продължават да я излъчват, докато мозъците на средния американец се превърнат в желе. А междувременно, докато ни чакат да изпаднем в Маниловска кома, те ще слушат Стоунс. — Отхапа от поничката си и усили своето радио. — А ние се притесняваме дали няма да ни пратят ракетен снаряд от Европа.

— Трябва да пишеш до Пентагона — предложи Ед.

— Вече е късно. — Бен пресече улицата и зави надясно в следващата пресечка. — Те вече ни чакат да узреем и да ни изваят както искат.

Партньорът му не отговори и той изключи радиото. Щом като не можеше да накара Ед да не мисли за това, по-добре беше да го попита направо.

— Днес ли е погребението?

— Да.

— Когато свършим, можеш да си вземеш няколко свободни часа.

— Тя няма да иска да ме види, ако нямам какво да й кажа.

— Може би ще имаме нещо. — Бен внимателно следеше номерата по тяхната уличка. — Кога се връща в Ню Йорк?

— Не знам. — Беше направил всичко възможно да не мисли за това. — Може би след ден-два.

— Сериозни ли са намеренията ти към писателката?

— Не съм имал време да мисля за това.

Бен качи колата на тротоара.

— По-добре мисли по-бързо.

Погледна зад Ед към малкия спретнат офис сред дузина други. Изглеждаше по-скоро като малък бутик или занаятчийски магазин. Това беше „Фентъзи Инкорпорейтид“.

— Не прилича на свърталище на порока.

— Ще разберем. — Бен небрежно изчисти глазурата, останала по палеца му. — За бизнес като техния не са се постарали много да си създадат имидж.

— Гледах „Маями Вайс“. — Ед изчака, докато покрай тях минат два автомобила и тогава отвори вратата на колата. Излезе на улицата. — Не мисля, че имат много посещения на клиенти тук.

Вътре офисът имаше размери на обикновена спалня, без излишни украшения. Стените бяха бели, а килимът — сив. Имаше два стола, които изобщо не си подхождаха, сякаш бяха взети от някоя разпродажба на стари вещи. Беше достатъчно просторно, защото двете бюра бяха поставени близо до стената. На Бен му заприличаха на бюрата в армейските канцеларии — стабилни и безлични. Но компютърът беше първокласен.

Когато влязоха, жената зад монитора престана да пише по клавиатурата. Отметна назад падналия кичур кафява коса и откри овалното си красиво лице. Сакото на костюма й висеше върху облегалката на стола. А върху бялата й копринена риза се виждаха три реда златни синджири. Тя се изправи и посрещна двамата мъже с лека усмивка.

— Здравейте. С какво мога да ви услужа?

— Бихме искали да поговорим със собственика. — Бен извади полицейската си значка. — Полиция.

Тя протегна ръка и взе личната карта на Бен, проучи я и му я върна.

— Аз съм собственичката. Какво мога да направя за вас?

Бен прибра значката в джоба си. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но във всеки случай не тази спретната и привлекателна млада жена, която изглеждаше, сякаш току-що се бе върнала след резервиране на пътуване из Броуниз.

— Бихме искали да поговорим с вас за една жена, която работи при вас, госпожице…

— Госпожа Коуфилд. Айлин Коуфилд. Става въпрос за Катлин Брийзуд, нали?

— Да, мадам.

— Детектив Парис, седнете, моля. — Тя погледна въпросително към Ед.

— Джаксън — представи се той.

— Моля, седнете. Да ви предложа ли кафе?

— Не, благодаря — отговори Ед, преди Бен да успее да приеме. — Знаете, че Катлин Брийзуд е била убита.

— Прочетох във вестниците. Ужасно. — Жената отново седна зад бюрото и сключи ръце върху розовата попивателна хартия. — Виждала съм я само веднъж, когато дойде на събеседване, но аз се чувствам близка с всички, които работят при мен. Тя беше много популярна. Всъщност Дезире… съжалявам, боя се, че имаме навика да говорим за тях с техните псевдоними… Катлин бе една от най-търсените. Имаше такъв успокояващ глас. Това е много важно за нашата работа.

— Катлин оплаквала ли се е някога от някой клиент? — Ед отвори бележника си. — Някой карал ли я е да се чувства притеснена, да я е заплашвал?

— Не. Катлин беше много стриктна по отношение на обажданията, които приемеше. Беше много консервативна жена и ние уважавахме това. Имаме една-две, които поемат по… необичайните фантазии. Извинете ме — каза тя, когато телефонът иззвъня.

— „Фентъзи Инкорпорейтид“. — С жест на професионална телефонистка жената взе молива в ръка. — Да, разбира се. С удоволствие ще проверя дали Луиза е свободна. Кажете ми номера на кредитната си карта. Да? Срокът й е на изтичане. А сега телефонния номер, на който да ви се обади. Имате ли други предпочитания, ако Луиза не е свободна? Добре, ще проверя. Благодаря ви.

Щом затвори телефона, Айлин отправи към Бен и Ед извинителна усмивка.

— Само още една минута. Това е постоянен клиент и ние сме улеснени. — Натисна няколко клавиша на клавиатурата пред себе си. После отново взе телефонната слушалка. — Луиза? Да, аз съм, Айлин. Добре съм, благодаря. Мистър Даниген би искал да говори с теб. Да, както обикновено. Имаш ли номера? Точно този. Винаги си добре дошла. Засега довиждане.

Постави обратно телефонната слушалка и отново скръсти ръце.

— Съжалявам, че трябваше да прекъснем.

— Много ли обаждания имате? — попита Бен. — Такива постоянни клиенти?

— О, да. Има много самотни хора, хора със сексуални проблеми. А и в тези времена много хора предпочитат безопасността и анонимността на телефонния секс пред рисковете на истинския. — Облегна се назад и кръстоса краката си под бюрото. — Всички знаем как се увеличава числото на болестите, предавани по сексуален път. Начинът на живот през шестдесетте и седемдесетте години не е имал алтернатива преди средата на осемдесетте. Обажданията на „Фентъзи“ са само една алтернатива.

— Да. — Ед всъщност беше съгласен с нея, но повече се интересуваше от убийството, отколкото от философските й разсъждения.

— Катлин имаше ли много постоянни клиенти?

— Както вече ви казах, тя беше много популярна. Няколко клиенти я търсеха през последните дни. Бяха много разочаровани, като разбраха, че не работи вече при нас.

— А има ли някой, който напоследък не я е търсил, а по-рано е бил редовен клиент?

Айлин замълча и се замисли. После отново се обърна към компютъра си.

— Разбирам, че искате да разпитате всеки, който е бил свързан по някакъв начин с Катлин. Но мъжете, които се обаждат тук, знаят само за Дезире. Тя беше един глас без лице или по-точно с такова лице, което те сами си изберат. Ние сме много внимателни както заради закона, така и от професионална гледна точка. Жените тук нямат фамилия, не им е позволено да дават домашния си телефон на който и да е клиент или да се виждат с него. Анонимността е част от илюзията, както е и част от предпазните ни мерки. Никой от клиентите ни няма възможност да установи контакт с някоя от жените, освен чрез телефона на нашия офис.

— Кой има достъп до файловете в компютъра ви?

— Аз, съпругът ми и сестра му. Това е семеен бизнес — обясни тя.

Телефонът отново иззвъня.

— Снаха ми учи в колеж и поема телефонните обаждания вечер. Само за минута.

Тя проведе следващия разговор със същата рутина. Ед погледна часовника си. Дванадесет и петнадесет. Очевидно телефонният секс беше много популярен по време на обедната почивка. Питаше се дали вече е свършило погребението и дали Грейс е отново сама в къщата.

— Съжалявам — каза отново Айлин. — Ще ви кажа, преди да ме попитате. Нашите файлове са поверителни. Никой от нас не говори с външни хора за клиентите ни или жените, които работят тук. Това е бизнес, господа, но не такъв, за който можем да си бъбрим с приятели по време на коктейл. Ние много внимаваме да поддържаме нещата в рамките на закона. Нашите жени не са проститутки. Те не продават телата си, а гласовете си. Дамите, които работят при нас се проучват много внимателно и много внимателно се наблюдават, и ако нарушат някое от правилата, ги уволняваме. Знам, че има подобен на нашия бизнес, който дава възможност на малки момчета да се обаждат и да използват телефонната сметка на родителите си. Но мисля, че това е безотговорно и тъжно. Ние обслужваме само възрастни. Обясняваме условията си, преди да приемем поръчката.

— Ние сме от отдел „Убийства“, а не от Нравствената полиция, госпожо Коуфилд — каза Бен. — Но за всеки случай проверихме вашия бизнес. Вие сте в рамките на закона. Сега се интересуваме само от Катлин Брийзуд. Може да ни помогне, ако имаме списък на клиентите й.

— Не мога да ви дам такъв списък. Той е поверителен по очевидни причини, детектив Парис.

— Убийството не е поверително също по очевидни причини, госпожо Коуфилд.

— Разбирам позицията ви, но и вие трябва да разберете моята.

— Можем да издействаме заповед за обиск — предупреди я Ед. — Но това ще отнеме време.

— Покажете ми първо тази заповед, детектив Джаксън. Но докато я нямате, аз съм длъжна да пазя своите клиенти. Ще ви кажа още веднъж, че никой от тях не би могъл да разбере къде живее Дезире, освен ако няма връзка с този компютър и успее да открие кода към програмата.

— Ще трябва да поговорим със съпруга ви и със снаха ви.

— Разбира се. Ако не се налага да посегнем на анонимността и доверието на нашите клиенти, ние сме готови да ви сътрудничим по всяко време.

— Госпожо Коуфилд, знаете ли къде е бил съпругът ви вечерта на десети април? — Ед я погледна и приготви молива си.

Бен забеляза, че тя здраво стисна пръсти.

— Предполагам, че трябва да ме попитате за това, но за мен подобен въпрос е проява на лош вкус.

— Да. — Бен кръстоса крака. — И убийството не е проява на добър вкус.

Айлин овлажни устните си.

— Ален играе крикет. Вечерта на десети имаше мач. Той хваща топките. И аз бях там. Беше малко след девет часа. След това отидохме да хапнем по една пица с няколко други двойки. Прибрахме се у дома малко след единадесет.

— Ако имаме нужда от свидетели, ще ни посочите имена, нали?

— Разбира се. Съжалявам, много съжалявам за Катлин, но моят бизнес няма нищо общо с нейното убийство. А сега, ако ме извините, ще трябва да поема този разговор.

— Благодаря за времето, което ни отделихте. — Ед отвори вратата и почака навън Бен да го настигне. — Ако казва истината — а мисля, че е така, — никой от нейните клиенти не би могъл да узнае адреса на Катлин от офиса.

— Може би Катлин е нарушила правилата. — Бен извади цигара от пакета. — Дала е адреса си, истинското си име. Може би се е срещнала с някой от тях и той я е проследил до дома й. Решил е, че иска нещо повече от приказки по телефона.

— Може би — отговори Ед. Все пак му беше трудно да си представи, че бившата му съседка е могла да наруши някакви правила. — Чудя се какво ли би казала Тес за възможността човек да използва кредитната си карта, за да плати за секс по телефона и да извърши изнасилване и убийство.

— Тя няма да се занимава с този случай, Ед.

— Само си помислих — каза той, защото добре познаваше нотките, които долови в гласа на партньора си. На Бен вече му се беше налагало да се погрижи за жена си, след като тя бе участвала в едно разследване на убийство. — Знаеш ли, много по-вероятно ми изглежда някой да е разбил вратата, да е попаднал случайно на нея и след това да е изчезнал.

— Но не изглежда да е така.

— Не — съгласи се Ед и отвори вратата на колата. — Не изглежда да е така.

— Ще трябва отново да поговорим с Грейс.

— Знам.

 

 

Трябваше отново да послуша нечий глас. Мина твърде много време. Щом учебните занимания свършиха, той се прибра вкъщи и се заключи в стаята си. Днес му се искаше да избяга от училище, но знаеше, че баща му ще се намеси, ако се обадят оттам. Така че остана във всичките часове. Беше прилежен, тих. Държа се добре и отговаряше с ясен глас. Истината бе, че така се прикриваше и никой от учителите му не би го забелязал, ако не беше син на един от най-сериозните кандидати за президент.

Джерълд не обичаше да му се натрапват. Не обичаше хората да го гледат, защото ако го гледаха достатъчно продължително, можеха да открият някои от тайните му.

Много рядко се включваше в линията на „Фентъзи“ през деня. Обичаше повече тъмнината. Въображението му бе по-богато в тъмното. Но след Дезире сякаш беше обладан от някаква натрапчива мисъл. Сложи си слушалките и се включи в терминала. Седеше и чакаше да чуе подходящия глас.

Познаваше гласа на Айлин. Той не му беше интересен. Беше прекалено делови. А другият, който говореше през нощта, също не беше подходящ. Беше прекалено младежки и морален. Никой от тях никога не обещаваше нищо.

Затвори очи и зачака. Все някога — беше сигурен в това, абсолютно сигурен — щеше да открие подходящия глас. И то много скоро.

Когато го откри, той беше на жена, наречена Роксана.