Флора Спиър
За любов и чест (16)

Глава 15

Англия, 1152–1153

Студеният декемврийски вятър виеше около замъка Бенингфорд и отвори един от капаците на източната кула. Мразовит дъжд се посипа в стаята. Джоан скочи и побърза да затвори, но ръката й се спря върху резето. От високата кула тя виждаше част от пътя, който минаваше от другата страна на рова, заобикалящ замъка.

Строителите на замъка бяха планирали всяка стъпка на идващ приятел или враг да бъде забелязана от пазачите, които стояха на пост в кулата.

По време на войната между Стефан и Матилда бенингфордският замък няколко пъти бе обсаждан, но никога превзет. Джоан вярваше, че това е невъзможно. Тя знаеше, че неговите високи и дебели стени са непревземаеми. През всеки ден от своя живот тя бе чувствала върху себе си тяхната тягостна тежест, която бе убила духа й, надеждите й, до момента, в който повярва, че единствено смъртта ще може да я освободи.

Някъде в двора чу гласа на сина си, който се сливаше с този на вятъра. Джоан се наведе, за да го чуе по-добре, но един друг глас, също толкова скъп за нея, не й позволи:

— Джоан, затвори капака. Не мога да понасям студа. Пръстите ми вече замръзнаха. — Ройз търкаше ръцете си една в друга, опитвайки се да ги стопли. — Джоан, моля те!

— Виждам група пътници отвън. — Джоан се надвеси над прозореца, за да види по-добре. — Мисля, че са шестима. — Трябва да са луди, щом търсят подслон тук.

— Би ли била така добра да се отдръпнеш от прозореца? И двете ще замръзнем.

— Достигнаха южната кула, където пътят завива. Вече не мога да видя нищо.

Джоан залости капака и отиде до печката, треперейки.

— Горките, да нямат покрив над главите си в подобно време…

— В Бенингфорд няма да намерят топлина и уют — каза Ройз. — Бейъд ще ги изгони, както прави с всички.

 

— Това не ми харесва — мърмореше Парис на Алейн. — Не трябва да използваме Самира по подобен начин. Трябваше да бъда по-настоятелен и да я оставя в „Св. Джъстин“. С чичо Еймбрас щеше да е в безопасност.

— Задачата, която ни предстои да изпълним, е изключително важна и за мен, татко. — Самира бе чула думите му — Всички се съгласихме, че от мен зависи да привлека вниманието, така че ти и тео Алейн да можете да се промъкнете в Бенингфорд незабелязано.

— Невъзможно е да бъдем разпознати след толкова години. — Парис продължаваше да недоволства от ролята, която дъщеря му щеше да играе. — Сега имаме бръчки, бради, а и никой не очаква да ни види тук Рудолф сигурно съвсем е забравил за нас.

— Не си го и помисляй — предупреди го Алейн и се обърна към Самира.

— Винаги ни наричай с новите ни имена. Всяка грешка би била фатална. Баща ти е Спирос, а аз съм Лукас.

— Няма да забравя, Лукас. — Самира се усмихна, а после погледна към замъка: — О, небеса, колко е страховито това място. — Тя дръпна юздите на коня си и го насочи към рова, където свършваше пътят. Придружителите й също спряха до нея. Тя махна качулката си, така че всеки, който гледа отгоре, да види, че е жена. Самира стоеше горда на коня си, без да си позволява да трепери, въпреки пронизващия вятър. От върха на стената се показа забулена фигура и твърд мъжки глас извика:

— Кой е там?

— Аз съм лейди Самира от Асколия. — Бяха решили да не споменават Сицилия в случай, че нещо за живота на Парис и Алейн бе достигнало до Англия и Рудолф. — Моля за малко храна и подслон, докато отмине тази буря.

— Махайте се от там.

— Изморени сме и сме премръзнали — настояваше Самира. — Наоколо няма друго място, където да се подслоним за през нощта.

— Това си е ваша работа, а не моя.

Сега до пазача горе застана висок гологлав мъж, чиято руса коса бе развявана от вятъра. Той се наведе над парапета и преброи новодошлите.

— Спуснете подвижните мостове! — заповяда мъжът с плътен глас, който погали слуха на Самира.

— Но, милорд… — колебаеше се пазачът.

— Да не би да искаш да оставим една дама да умре от студ? Спуснете мостовете най-сетне. Веднага! — С по-малко властен тон, младият мъж се обърна към Самира:

— Ще дойда да ви посрещна, милейди. — Той се скри, а мостът започна бавно да се спуска.

— Виждаш ли, татко. Моята помощ ти е необходима. Ако разчитахте само на себе си, никога нямаше да влезете в Бенингфорд толкова лесно. — Самира пое по дървения мост, последвана от останалите.

— Аз ще мина пръв — рече й Парис. — Ти остани между мен и Алейн. Няма да изглежда подозрително, тъй като все пак сме твои придружители.

Те се движеха в колона по един и когато стигнаха до външния двор, се озоваха на закрито, където дъждът не можеше да проникне и вятърът не бе толкова силен. Тук ги чакаше русият млад мъж, благодарение на който бяха пуснати в замъка. Той се приближи до тях и се усмихна за приветствие.

— О, небеса! — Алейн не вярваше на очите си.

— Исусе Христе! — Парис затаи дъх.

В този миг двамата мъже бяха толкова изненадани, че не можеха да реагират. Те просто стояха на конете си и гледаха приближаващия се домакин. Той като че ли бе духът на техния отдавна убит братовчед и приятел, сякаш Крайспън се бе преродил отново.

— Добре дошли в Бенингфорд, лейди Самира. — Младият мъж хвана юздите на коня й. — Милейди, позволете ми да ви се представя — ваш покорен слуга лорд Уилям Крайспън. Не очаквахме гости и затова не сме подготвени, но аз ще направя всичко, за да се чувствате удобно.

— Благодаря ви, сър. Вие ли сте баронът на този замък? — Самира знаеше много добре, че не е той, но задачата й бе да привлича погледите на хората върху себе си за по-дълго време. Тя го дари с брилянтна усмивка и се изправи на коня си гордо, за да могат всички в двора и тези от кулите да я видят.

— Дядо ми, барон Рудолф, е господарят тук — отговори той. — В момента той отсъства. Позволете ми да ви поканя в големия салон. — Все още хванал юздите на коня й, младежът въведе Самира във вътрешния двор.

— Колко добре сте защитени. Вярвам, че никоя армия не би успяла да проникне в Бенингфорд и да го превземе.

— Построен е, за да пази обитателите си от войната — обясни Уилям Крайспън. — Може би сте свикнали с по-луксозни замъци, но аз съм роден в Бенингфорд, майка ми живее тук и затова тук е моят дом.

— Вашата майка? — Самира дотолкова бе завладяна от присъствието на Уилям Крайспън, че дори не се обърна да види какво става с Алейн и Парис. Тя задържа погледа си върху лицето му. Когато той й подаде ръцете си, се облегна на раменете му и му позволи да я свали от коня. Колко силен бе той! В ръцете му тя се чувстваше като листенце от най-нежно цвете. Господи, колко е красив с тези сини очи и руса коса. Той бе пълна противоположност на тъмните мъже, които се срещаха в Сицилия. Самира остана неподвижна, сякаш за да задържи завинаги ръцете му около кръста си. Тогава чу баща си да се прокашля и си спомни задълженията:

— Очаквам с нетърпение да се срещна с вашата майка, милорд.

— О, няма да можете. — Внезапно лицето на Уилям Крайспън се промени, стана студено и дистанцирано. — По свое желание майка ми не се среща с никого, освен с членовете на нашето семейство. Но доведената ми баба е тук, така че ще имате компаньонка по време на престоя си.

Уилям Крайспън предложи ръката си и Самира я обви с пръсти. Двамата поеха към входа на западната кула, когато на пътя им се изпречи най-високият и грозен мъж, когото Самира някога бе виждала.

— Бейъд — каза Крайспън, — имаме гост.

— Гост? — повтори Бейъд, намръщи се и лицето му стана още по-грозно. — Нямам заповед от Рудолф за никакви гости.

— Дамата пътува и се нуждае от подслон — обясни Уилям Крайспън. — Не можем да я отпратим в това време.

— Аз ще го направя. — Бейъд не помръдваше от мястото си.

— Но това не е твоят замък, нали? — Уилям Крайспън погледна предизвикателно към Бейъд, докато той най-сетне отстъпи, позволявайки на младия мъж да въведе дамата в кулата.

— Кои са всички тези хора? — попита Бейъд, гледайки към придружителите на Самира пренебрежително.

— Това са моите слуги — отговори тя. — Двама рицари, които са мои лични гардове, техните двама оръженосци и двете ми камериерки. Надявам се, че не смятате четирима мъже и две жени за заплаха за замък като вашия?

— Барон Рудолф не приема никакви гости — настояваше Бейъд.

— Аз поемам изцяло отговорността — каза му Уилям Крайспън.

— Добре тогава. Ще трябва да обясняваш присъствието на тази жена тук, когато Рудолф се върне. А мъжете? Къде ще бъдат настанени? Хей, ти там, това не е пътят към обора — провикна се Бейъд на един от оръженосците.

— Те не разбират вашия език, но рицарите говорят малко тукашния език. — Самира каза точно това, което й бе казано. — Камериерките ми ще спят с мен, а моите пазачи — пред вратата на спалнята ми, както винаги правят. Двамата оръженосци ще останат в конюшнята при конете, ако бъдете така добър да им покажете къде е тя.

В действителност всички новодошли говореха тукашния език, но никой в Бенингфорд не трябваше да разбере това.

Пристигането на непознати тук, където не се допускаха външни хора, предизвика раздвижване у слугите в замъка. Всички искаха да зърнат приказно красивата млада дама, която бе въведена в големия салон. Прошепнатата от ухо на ухо новина стигна и до Ройз.

— Уил — обърна се тя към внука си, — скъпо мое момче, какво си направил?

— Само това, което бях научен да направя, докато бях в Болсеворския замък — каза Уилям Крайспън. — Показвам уважение към дамата, която бе застрашена от измръзване. Бенингфорд би трябвало да бъде по-гостоприемно място.

— Гостоприемно? О, Уил, отсъствал си толкова много години и сега не разбираш желанията на Рудолф в подобни ситуации.

— Това му казах и аз — Бейъд бе последвал гостите в големия салон, — но той не ме слуша.

— Ако присъствието ми тук ви създава много неудобства — каза Самира, слагайки върху лицето си невинно изражение, — то тогава ние можем да напуснем и да прекараме тази мразовита нощ в гората.

— Така ще бъде по-добре — каза Бейъд, който командваше охраната и се отнасяше отговорно към длъжността си. — Трябва да се подчинявам на заповедите на барон Рудолф.

— Но ние не можем да ги помолим да напуснат сега — каза Ройз. Като че ли да потвърди думите си, тя разтри премръзналите си пръсти. — Навън е адски студено. Да изгоним някого, е равносилно на това да го убием.

— Аз няма да ви оставя да си тръгнете — заяви Уилям Крайспън на Самира. — Ройз, бих искал малката спалня в западната кула да бъде приготвена за нашата гостенка.

— Западната кула? — повтори Ройз изплашена. — Може би някоя друга стая ще е много по-подходяща.

— Аз не мисля така — каза младият лорд. — Стаята, която е била на майка ми, преди да се омъжи, е в чудесно състояние и е най-подходяща за гостенката ни. Ройз, искам топло ядене, пресен хляб и вино за вечеря. Искам всички да седнем на голямата маса и ти също, за да правиш компания на лейди Самира.

— Но, Уил, знаеш, че аз винаги се храня с… — Ройз млъкна и като че ли се притесни.

— Бейъд, нямаш ли работа в двора? — попита Уилям Крайспън.

— Да, милорд, но първо трябва да изпратя жена ми да се погрижи за настаняването на вашата гостенка.

— Не е нужно да тревожиш Лиз. — Гласът на Ройз бе необичайно твърд и заповеднически. — Аз лично ще се погрижа за удобството на лейди Самира. Знаеш, че мога да се справя, Бейъд.

— Надявам се да е така — отговори той неохотно. Хвърляйки последен гневен поглед по посока на Самира, напусна салона.

 

Бейъд бе пренебрегнал заповедта на Ройз и бе изпратил жена си веднага, така че докато Самира и Ройз стигнаха спалнята, Лиз вече бе там.

Лиз бе ниска жена, красива по свой начин, но с винаги свити устни, които, изглежда, никога не се усмихваха.

— Ще се нуждаем от мангал, за да може да се затопли, Лиз — каза Ройз. — Тази стая е много студена и нашите гости едва ли ще се чувстват удобно.

— През зимата никой не се чувства удобно — бързо отговори Лиз. — Най-доброто, на което едни неканени гости могат да се надяват, е собствена стая и чисти чаршафи.

— Страхувам се, че ви създавам много неприятности — каза Самира.

Тя огледа стаята. По всичко личеше, че тук отдавна не е прониквала слънчева светлина, нито чист въздух. Миришеше на влага. Очевидно бе, че никой не ползваше стаята.

— Не е така. — Ройз сбърчи нос от облака прах, който се вдигна. — Просто моят съпруг никога не кани приятелите си да ни посещават тук. Той предпочита да се среща с тях в двореца на краля, където ходи всяка година.

— Може би когато свърши тази ужасна война, ще имате гости по-често — предположи Самира.

— Не мисля, че ще стане. — Ройз изглеждаше сърдита. Самира забеляза това и изчака, докато Лиз и останалите прислужнички излязат, преди да заговори отново:

— Сигурно се чувствате самотни само вие двете с майката на лорд Уилям Крайспън. — Когато Ройз не отговори, а започна да оправя леглото, Самира продължи да настоява: — Тя тежко болна ли е?

— Какво ви кара да мислите така? — Ройз изглеждаше стъписана от въпроса. Самира започна да я съжалява и малко да се срамува, че трябва да извлече колкото може повече информация от своята домакиня. Но това бе необходимо. Тя пренебрегна симпатиите си към жената и настоя да получи отговор на въпроса си.

— Лорд Уилям Крайспън ми каза, че майка му се вижда само с членовете на семейството — обясни Самира. — Предположих, че трябва да е болна. Имам някои умения да лекувам. Може би ще й бъда от помощ.

— Джоан е в отлично здраве. Просто предпочита да прекарва времето си в усамотение.

— Но в такъв замък къде е възможно човек да остане сам? — възкликна Самира със смях. — Навсякъде оръженосци, слуги. Няма усамотение дори за лорда и неговата дама. О, аз познавам живота добре, лейди Ройз, и ми е трудно да си представя, че човек може да намери уединение зад стените на замък.

— Има ли замъци като Бенингфорд в Асколия? — запита Ройз заинтересувана.

— Асколия много прилича на Бенингфорд. — Самира никога не бе ходила в Асколия, но Парис често й бе разказвал за там и тя се престори, че познава мястото добре. — Трудно е да се намери закътано местенце, където да не те безпокоят, освен в малкия параклис.

Ройз изпитателно гледаше лицето на младата дама, така че тя започна да се чувства притеснена.

— Ако някой търси уединение, той го намира. — Ройз говореше толкова тихо, че Самира трябваше да се приближи до нея, за да може да я чуе. — В стаята точно зад нас една дама се нуждае от спокойствие и го намира зад заключената врата.

— Искате да кажете, че когато сте в стаята на вашия лорд, вие намирате усамотение? — попита Самира, която се нуждаеше от повече информация.

— Стаята на лорда е две нива над тази — Ройз продължи да говори със същия тих глас. — Между спалнята на лорда и тази има друга.

Самира разбра, че по неизвестни за нея причини Ройз й бе осигурила всичката необходима информация девойката би задала още няколко въпроса, но бяха прекъснати от Лиз, която влезе с една от слугините. Носеха мангал и кофа с дървени въглища. Последва ги момиче, което носеше спално бельо, и Нена личната прислужница на Самира. Най-накрая бяха Алейн и Парис с багажа на Самира.

Ройз изчака, докато леглото бъде добре застлано и огънят започна да затопля стаята. Тя наблюдаваше Самира и нейната прислужница, но по-обстойно разгледа двамата мъже. И двамата бяха с бради, така че не можеше да види добре лицата им.

— Ако наистина сте решени да спите пред вратата на лейди Самира — Ройз се обърна към този, който се наричаше Спирос, — могат да ви се донесат сламеници.

— Рицарите са свикнали с неудобствата — намеси се Лиз. — Няма да им пречи, ако спят на пода.

— Вече си свободна, Лиз — каза Ройз. — Повикай останалите прислужници със себе си.

— Ще се нуждаем от вас в кухнята. — Лиз не помръдна от мястото си до вратата. С жест на ръката си тя нареди на останалите да излязат и добави: — Ще ви изчакам и ще тръгна с вас към кухнята, лейди Ройз.

— Разбира се — потвърди Ройз, без да откъсва поглед от гостенката. — Ако имате нужда от нещо, лейди Самира, моля, не се колебайте да се обърнете към мен. Ще наредя да ви донесат топла вода, за да можете да се изкъпете.

— Благодаря ви! — Въпреки опитите си Самира не можа да измисли начин да задържи Ройз в стаята, а същевременно да се освободи от Лиз.

А вие, господа — говорейки бавно, тя се обърна към Лукас и Спирос, — има ли нещо, от което да се нуждаете?

— От нищо, милейди — отговори Лукас, имитирайки чудесно гръцки акцент. След като се поклони на Ройз, той разгледа внимателно стаята.

— След дългото пътуване се чувствам изморен. Имате ли баня, която да мога да ползвам, лейди Ройз? — попита Спирос със същия акцент.

— Намира се точно до къщата — отговори му Ройз. — Там има топла вода.

— Благодаря ви, лейди Ройз. Ще се възползвам веднага щом мога.

Самира забеляза колко внимателно един на друг говорят баща й и Ройз. Очите на дамата бяха топли, а на лицето й се появи усмивка, на която Парис отвърна. Сцената бе прекъсната от острия глас на Лиз.

— Идвате ли, лейди Ройз?

— Да — сепна се Ройз. — Ще се видим на вечеря, лейди Самира.

Парис я последва до вратата и изчака, докато двете жени се отдалечиха достатъчно, че да не могат да чуят казаното в стаята на Самира.

— Мислиш ли, че ще можеш да научиш нещо от нея? — попита Алейн веднага щом вратата бе затворена.

— Ще направя всичко възможно — отговори Парис. — Бейъд и Лиз не се отнасят добре с Ройз. Всяка истинска дама би негодувала от подобно безочие. А и, доколкото мога да си спомня, Рудолф не бе от най-любящите съпрузи.

— Мисля, че тя е самотна и копнее да поговори с някого — каза Самира. — Тя ми разказа толкова подробности веднага щом й зададох няколко въпроса. Самира предаде всичко, което бе научила от Ройз.

— Значи Джоан е точно над мен. — Алейн погледна над главата си. — Едва ли ще мога да вляза в спалнята й през прозореца, но мога да изкача няколко стъпала и след миг ще бъда при нея.

— Ще бъдеш убит много преди това. Не забеляза ли пазача пред стълбите за нагоре? Рудолф не е оставил никакъв шанс на Джоан за бягство. Или пък възможност за някого да се добере до нея.

— Защо? — попита Самира.

— Какво искаш да кажеш? — замисли се Алейн.

— Защо Рудолф е държал дъщеря си заключена в продължение на осемнайсет години?

— И аз си задавам същия въпрос — призна Алейн.

— Рудолф може би се е страхувал, че този, който е убил Крайспън, ще посегне и на дъщеря му. Към страха му за живота й можем да прибавим и убедеността му, че тя е бременна от Крайспън. Всеки, видял Уилям Крайспън, не би се усъмнил на кого е син.

— Когато в началото го видях, помислих, че е призракът на Крайспън — каза Алейн. — Почти бях готов да го повикам по име. Благодаря на Бог, че се спрях. Синът на Крайспън! Парис, това много променя плана ни. Не можем да направим нищо, което ще изложи на опасност Уилям Крайспън.

— Разбира се, че не можем.

— Но вие пропускате нещо — каза им Самира. — Мога да разбера защо Рудолф е държал дъщеря си така добре пазена, докато се е родил синът и след това. Но Уилям Крайспън каза, че е бил отгледан в друг замък, което означава, че той е напуснал Бенингфорд на около седем години. По това време Рудолф сигурно е решил, че за внука му вече не съществува опасност. В противен случай той не би пуснал момчето. Както може да се предполага, и Джоан е била спасена от убиеца, но все още продължава да стои в стаята си. Отново ви питам — защо? Ето няколко въпроса за вас — продължи Самира, след като никой не й отговори. — Защо домакинята на този замък позволява на слугите си да се отнасят толкова грубо с нея? Защо се страхува? И защо толкова бързо и точно ми каза, след като за нея съм просто една непозната, къде се намира Джоан?

— Ако познаваше Рудолф — каза й Парис, — не би се учудила от поведението на Ройз. Сега ни позволи да ти създадем удобства, доколкото можем, в тази студена и мрачна стая. После се изкъпи, преоблечи се и се приготви за вечеря с очарователния Уилям Крайспън, така че да може той да ти каже всичко, което знае за смъртта на баща си и за положението на майка си Алейн ще пази пред вратата ти.

— Необходимо е да знаем — каза Алейн — как можем да стигнем до стаята на Джоан. Веднъж щом успея да я видя и да говоря, ще ни е по-лесно да я спасим, а също и сина й.

— Той непременно трябва да остане в безопасност — говореше Самира възбудено. — Без значение какво ще се случи с нас, не можем да допуснем то да навреди на Уилям Крайспън. Ако с него се случи нещо, защото ние сме в Бенингфорд, доказването на вашата невинност е безсмислено.