Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bush Boys, (Обществено достояние)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и начална редакция
vens (2009)
Корекция
Boman (2009)

Издание:

Осакатен преразказ на оригинала

Майн Рид. Скватерите

Поредица „Екзотика и приключения“

Албатрос ТБ, София

ISBN 954–8838–06–0


Част I

I
Холандските колонисти

Хендрик фон Блум беше бур.

Мой млади английски читателю, не си мисли, че искам да покажа неуважение към минхер[1] Фон Блум, като го наричам „бур“[2]. В нашата хубава Капска колония „бур“ означава земевладелец. Не е унизително да те нарекат земевладелец. Фон Блум беше холандски земевладелец — бур в Капската колония.

Скватерите от Капската земя са изиграли много важна роля в новата история. Макар че по характер този народ е склонен към мирен живот, той е бил принуден да води твърде много войни с туземците в Африка и с европейците. Във всички тези войни скватерите са се проявили много добре и са доказали, че и най-миролюбивият народ в случай на нужда може да се бие също така добре, както и онези, които грижливо развиват в себе си войнствени наклонности.

Наистина, обвинявали са скватерите, че са проявявали голяма жестокост във войните си, особено във войните с туземните племена. И погледнато отстрани, това обвинение може да изглежда справедливо. Но ако вземем под внимание постоянните нападения и безпокойства, които са понасяли скватерите от тези диви неприятели, трябва да се отнесем по-снизходително към поведението на холандците от Капската земя. Наистина, те са поробили жълтите хотентоти, но по онези времена схващанията за робството са били други и дори най-образованите европейски народи не са виждали нищо осъдително в поробването на цветните раси. Така англичаните са превозвали с корабите си от Африка до Америка хиляди негри, които продавали като говеда по пазарите, а испанците и португалците държали американските чернокожи в много по-сурово робство, отколкото скватерите — хотентотите.

От друга страна, необходимо е да се вземе под внимание и характерът на туземците, с които са имали работа холандските колонисти.

Най-жестокото поведение на скватера към роба му се е виждало на този роб мило в сравнение с това, което са понасяли диваците от страна на своите собствени деспотични управници.

Разбира се, това не можело да бъде оправдание за холандците за туй, че са превърнали хотентотите в свои роби. Но като се вземат под внимание всички обстоятелства, ще излезе, че няма нито един народ, който да има право да ги упрекне в жестокост. Те са имали работа с диваци, крайно изостанали и на най-ниско стъпало на развитие. А историята на колонизацията при подобни обстоятелства не може да не изобилства с различни некрасиви епизоди.

Аз лесно бих могъл да оправдая поведението на скватерите от Капската колония, но това би заело твърде много място и време и затова е невъзможно. Тук мога само да изкажа мнението си за тях, а то е следното: скватерите са храбър народ, силен, здрав, нравствен, миролюбив, изкусен, правдив и горещ привърженик на републиканската свобода, с една дума — те са народ благороден.

След всичко казано, може ли да се мисли, че като наричам Хендрик фон Блум понякога бур вместо скватер, искам с това да изразя неуважение към него? Точно обратното.

Но минхер Хендрик фон Блум не винаги е бил бур. Той бе имал право на малко по-високо обществено положение: бе получил по-добро възпитание, отколкото обикновено получават простите фермери из Капската земя и умееше дори добре да си служи с шпагата.

Не беше родом от колонията, а бе израсъл в Холандия и пристигнал в Африка не като беден търсач на приключения с цел да забогатее, а като офицер от холандския полк, настанен по това време тук.

Но в колонията той не стоя дълго на военна служба. Една младичка, руса Гертруда с румени бузки — дъщеря на богат скватер — се влюби в младия лейтенант, който на свой ред също така силно я обикна. Скоро след това бащата на Гертруда умря и грамадната ферма с нейните малки стада коне, витороги волове, дебелоопашати овни и хотентоти, остана на тях. Как да стои при това на военна служба. Наложи се да подаде оставка и да се превърне в заседнал скватер, фермер. Хендрик фон Блум така и стори.

Това се случи много години преди англичаните да завладеят Капската колония.

По време на пристигането на англичаните, Хендрик фон Блум бе вече човек много влиятелен в колонията и в своя окръг, разстлан в най-хубавата част на богатото графство — Грааф-Райнет. Той беше вече вдовец и баща на малко семейство. Жената, която така силно бе обичал, русата Гертруда с розовите бузки, вече не съществуваше.

Ще узнаете от историята, млади читатели, как холандските колонисти, недоволни от управлението на англичаните, въстанаха против тях. Бившият лейтенант заемаше едно от най-видните места между въстаналите. Историята ще ви разкаже как бе потушено въстанието: по-видните участници в него бяха екзекутирани. Фон Блум също бе осъден. Той успя да избяга, но цялото му имущество в Грааф-Райнет бе конфискувано и дадено на друг.

Много години по-късно го намираме в един далечен окръг отвъд Оранжевата река. Той водеше там живот на „скитник-бур“ без постоянно местожителство и скитащ със стадата си от място на място, там, където имаше добро пасище и вода за животните.

В това именно време се запознах с лейтенанта и неговото семейство. За живота му до това време ви разказах всичко, което научих, но за следващите му години знам всички подробности. Повечето от тях съм чул от устата на неговия син. Тази история ми се видя много интересна и поучителна: от нея почерпих първите си сведения по африканска зоология.

Понеже мисля, скъпи читатели, че тя ще бъде също така интересна и поучителна и за вас, реших да ви я разкажа. Описанието на дивите животни, които играят роля в тази история, техните нрави, обичаи, инстинкти, съм предал така, както ми го е диктувала природата. Младият Фон Блум беше познавач на природата и можем напълно да разчитаме на точността на неговите описания.

Разочаровал се от политиката, Хендрик фон Блум живееше по това време на най-далечната граница, всъщност дори извън границата на колонията, защото, най-близкото селище се намираше на сто мили от него. Неговият „краал“, т.е. колиба, беше в окръга, граничещ с великата пустиня Калахари, тази Сахара на Южна Африка. Местността на сто мили наоколо беше необитаема, защото дивите бушмени, пръснати малко на брой в това пространство, едва ли повече заслужаваха да бъдат наречени обитатели, отколкото дивите животни, скитащи в околността.

Казах, че Фон Блум по това време водеше живот на скитник бур. Фермерите на Капската колония се занимаваха главно с развъждане на коне, говеда, овце и кози; стадата от тези животни бяха богатството на бура. Но имуществото на нашия лейтенант беше много малко. Изгнанието го бе лишило от всичките му богатства и не му бе провървяло в първите опити на скитник-скотовъдец. Законът за освобождаването, издаден от Британското правителство, се отнасяше не само за негрите от островите в Западна Индия[3], но също и за хотентотите от Капската земя, в следствие на което слугите на минхер Фон Блум го напуснаха. Стадата, без добър надзор и грижи, се похабиха; една част станаха плячка на диви зверове, друга загина от болести. Конете му измряха от онази необяснима болест, която погуби хергелетата в Южна Африка; броят на овцете и козите все повече намаляваше от постоянни нападения на вълци, хиени и диви кучета — в резултат на всички тези загуби от големите му стада останаха на края не повече от сто глави добитък — коне, волове, овце и кози заедно — много малко имущество за скитник бур от Южна Африка.

Но въпреки всички тези загуби, минхер Фон Блум не се чувстваше нещастен. Като гледаше около себе си тримата си синове — Ханс, Хендрик и Ян, като гледаше румената си руса дъщеря Гертруда, жив портрет на майка си, — той забравяше всичко и не губеше бодрост и надежда за по-щастливо бъдеще.

Двамата по-големи синове му бяха вече помощници в обикновените занимания, най-малкият също растеше и скоро щеше да работи наравно с братята си. Гертруда или Трюйе, както й викаха обикновено, обещаваше да стане с време чудесна домакиня. Защо трябваше да се чувства нещастен? И ако понякога от гърдите му се изтръгваше ненадейна въздишка, това се случваше само тогава, когато личицето на малката Трюйе му напомняше другата Гертруда, която беше вече на небесата.

Но Хендрик фон Блум не беше от онези хора, които изпадат в отчаяние. Несполуките не можеха да сломят енергията му: напротив, те само по-силно го подбуждаха да работи, за да възстанови загубеното благосъстояние.

За себе си той нямаше нужда от богатство. Беше готов напълно да се задоволи с онзи прост начин на живот, който водеше и не би се грижил особено за увеличаване на богатствата си. Но върху него лежеше грижата за децата, за бъдещето на неговото малко семейство. Той не смяташе, че има право да допусне децата му да израснат като диваци, без каквото и да било образование.

Не, това не биваше да става. Те трябваше навреме да се върнат в обществото и да вземат участие в драмата на обществения живот на цивилизованите хора. Такова беше решението на Хендрик фон Блум.

Но как можеше да приведе в изпълнение това решение? Макар че неговата така наречена „измяна“ бе простена и той имаше сега право да се върне в пределите на колонията, беше още невъзможно за него: имуществото му бе твърде недостатъчно за живот в града; то би му стигнало за не повече от месец, а после? Трябваше да мизерстват.

Понякога го тревожеха мислите за това. Но сетне те само повече засилваха енергията му и той с още по-голямо упорство започваше да работи.

Последната година се труди особено енергично. За да има добитъкът му достатъчно храна през зимата, зася голям участък с царевица и ориз и получи прекрасна реколта и от едното, и от другото. Градината му също обещаваше да даде обилие от разни плодове и зеленчуци. С една дума, това малко ъгълче, където се бе настанил сега временно, представляваше сякаш оазис и изгнаникът ден след ден се радваше и любуваше на гледката на зреещите плодове. Той започна дори наново да мечтае за щастие, наново да се надява, че годините на бедствия и несполуки вече са минали.

Уви! Тази надежда не се сбъдна! Цял ред изпитания още го чакаха, цял ред нещастия, които го лишиха почти от всичко, което имаше, и го принудиха съвсем да промени начина си на живот. Макар че едва ли ще бъде правилно да се нарекат всички тези загуби „нещастия“, защото те доведоха до щастлив резултат. Впрочем, вие сами ще видите това, млади читатели, когато прочетете историята на скитника, на скватера и неговото семейство.

Бележки

[1] Господин. Б.е.р.

[2] Селянин. Б.е.р.

[3] Антилските острови. Б.е.р.