Дан Милман
Пътят на мирния воин (6)

1. Магически полъх

Беше късно вечерта. След тренировката и вечерята бях легнал да подремна. Когато се събудих, беше почти полунощ. Тръгнах бавно към бензиностанцията в свежия пролетен въздух на нощта. Силният бриз повяваше в гърба ми и сякаш ме тласкаше да вървя напред по алеите на студентския град.

Когато наближих познатото кръстовище, забавих крачка. Беше започнало да ръми леко и нощта захладняваше. През замъгления прозорец съзрях в сиянието на топло осветения офис фигурата на Сок — отпиваше от чашата си и нещо средно между предчувствие и страх сякаш стисна дробовете ми, а сърцето ми заби ускорено.

Прекосих улицата, като си гледах в краката, и се приближих до вратата на офиса. Вятърът лъхаше във врата ми. Внезапно ме побиха тръпки и рязко вдигнах глава — Сократ стоеше пред вратата, вглеждаше се в мен и душеше въздуха като вълк. Имах чувство, че гледа направо през мен. В главата ми се върна споменът за Черния косач. Макар да знаех, че този мъж носи в себе си огромна топлина и състрадание, все пак имах чувството, че зад тъмните му очи се таи някаква страхотна неведома опасност.

Страхът ми се разсея, когато той заговори спокойно:

— Хубаво е, че се върна — покани ме с жест в офиса. Тъкмо си събух обувките и седнах, когато звънецът на бензиностанцията иззвъня. Избърсах прозореца и видях да се довлича един стар плимут със спукана гума. Сократ вече излизаше през вратата, наметнал пончото си за дъжд от армейските запаси. Докато го наблюдавах, за миг се учудих как изобщо бе успял да ме уплаши.

Тогава дъждовни облаци затъмниха нощта и възвърнаха в мен прелитащи образи на закачулената в черно смърт от съня ми, превърнаха звука на ръмящия дъжд в лудо барабанене на кокалести пръсти по покрива. Не можех да си намеря място на дивана, преуморен от усилените тренировки в салона. Следващата седмица щеше да бъде Шампионатът на Конференцията и днес бяхме правили последната яка тренировка преди него.

Сократ отвори вратата към офиса. Застана на прага и ме повика:

— Ела навън, веднага! — и пак излезе.

Станах, обух си обувките и се взрях в мъглата. Сократ стоеше до колонките, малко извън светлината на лампите. Полузабулен от мрака, той изглеждаше като с черна качулка.

За нищо на света не бих излязъл навън. Офисът беше като крепост срещу нощта — и срещу един свят навън, който започваше да ми стърже по нервите подобно на шумното движение на колите в центъра. Не. Нямаше да изляза. Сократ пак ме повика от мрака, после още веднъж. Накрая, предавайки се на съдбата, аз излязох навън.

Докато се приближавах предпазливо към него, той каза:

— Вслушай се, усещаш ли го?

— Какво?

— Усещай!

Точно в този миг дъждът спря и вятърът сякаш смени посоката си. Странно — беше топъл вятър.

— Вятърът ли, Сок?

— Да, ветровете. Променят се. Това означава повратен момент за теб — точно сега. Може и да не го осъзнаваш, всъщност и аз не го бях осъзнал — но тази нощ е критичен момент в твоя живот. Ти си беше отишъл, но се върна. И сега ветровете се променят — той ме изгледа за миг, после се запъти да влезе в офиса.

Аз го последвах и се настаних на познатия диван. Сократ седна в мекия си кафяв стол и остана напълно неподвижен, приковал поглед в мен. С глас, достатъчно силен да прониже стените, но достатъчно лек, за да го носят мартенските ветрове, той оповести:

— Сега трябва да направя едно нещо. Не се страхувай.

Той стана.

— Сократ, направо ми изкарваш акъла така! — заекнах ядосано аз и се притиснах назад в дивана, докато той бавно идваше към мен с дебнещи стъпки на тигър, излязъл на лов.

Той за миг погледна през прозореца да види дали нещо не би ни прекъснало, после коленичи пред мен и меко каза:

— Дан, помниш ли като ти казах, че трябва да поработим над това да променим умствената ти нагласа, преди да бъдеш в състояние да видиш пътя на воина?

— Да, но всъщност не смятам…

— Не се страхувай — повтори. — Можеш да се утешиш с една мисъл на Конфуций — усмихна се той: — „Само изключително мъдрите и невежите не се променят.“ — при тези думи се пресегна и сложи леко, но здраво длани на слепоочията ми.

Отначало не стана нищо, после внезапно усетих засилващо се напрежение в средата на главата ми. Нещо силно забуча, след това ме изпълни тътен като от морски прибой. Чух звън на камбани и главата ми сякаш щеше да се пръсне. Точно в този момент видях светлината и умът ми се взриви в нейната яркост. Нещо в мен умираше — знаех го със сигурност — и нещо друго се раждаше! Тогава светлината погълна всичко.

Когато се свестих, бях легнал на дивана. Сократ ми поднасяше чаша чай и внимателно ме разтърсваше.

— Какво ми се случи?

— Да кажем просто, че манипулирах енергиите ти и отворих няколко нови вериги. А фойерверките представляваха просто радостта на твоя мозък от енергийната баня. В резултат от това си разтоварен от вечната си илюзия за знание. Опасявам се, че отсега нататък обикновените знания няма да те задоволяват.

— Не схващам.

— Ще схванеш — каза той, без да се усмихне.

Бях много изморен. Изпихме си чая в мълчание. След това аз се извиних, станах, облякох си пуловера и като насън си тръгнах към къщи.

Следващият ден беше препълнен със занятия и учители, бръщолевещи думи, които нямаха никакво значение и смисъл за мен. В часа по история Уотсън изнасяше лекция за това как политическите инстинкти на Чърчил са повлияли на войната. Престанах да си водя записки. Бях прекалено зает да възприемам цветовете и повърхностите в стаята, да долавям енергиите на хората около мен. Звукът от гласа на учителите ми беше много по-интересен от идеите, които те излагаха. Сократ, какво ми направи? Изобщо няма да се справя със сесията.

Тъкмо излизах от час, захласнат в топчестата тъкан на килима, когато чух познат глас.

— Здрасти, Дани! Не съм те виждала от дни насам. Звънях ти всяка вечер, но все те нямаше. Къде си се покрил?

— О, здрасти, Сюзи. Радвам се да те видя пак. Ами-и-… учих — думите й сякаш танцуваха във въздуха. Трудно ги разбирах, но пък можех да усетя какво чувства тя — огорчение и малко ревност. Все пак лицето й сияеше както винаги.

— Бих се радвал да си поговорим още, Сюзи, но съм тръгнал за салона.

— О, бях забравила — долових разочарованието й. — Е, ще се видим скоро, нали? — каза тя.

— Разбира се.

— Ей — добави тя. — Нали лекцията на Уотсън беше страхотна? Обожавам да слушам за живота на Чърчил. Много е интересен, нали?

— Ъ-ъ, да — страхотна лекция беше.

— Е, чао засега, Дани.

— Чао.

Обърнах се да си тръгна и се сетих за думите на Сок за моята „нагласа на стеснителност и страх“. Може би беше прав. Наистина не се чувствах толкова непринудено сред хора, никога не знаех какво да кажа.

Следобеда в салона обаче определено знаех какво да правя. Напълно се оживих, сякаш бях завъртял до край кранчето на енергията си. Играех, премятах се, скачах, бях клоун, факир, шимпанзе. Този ден беше един от най-добрите дни в живота ми. Умът ми беше толкова ясен, че усещах съвсем точно как да направя всяко нещо, което опитвах. Тялото ми беше релаксирало, гъвкаво, бързо и леко. В земната гимнастика измислих задно салто на оборот и половина с късно полузавъртане и приземяване с кълбо, на висилката се приземих с пълно странично двойно превъртане — и двете неща се правеха за пръв път в Съединените щати.

Няколко дни по-късно с отбора отлетяхме за Шампионата на Конференцията в Орегон. Спечелихме състезанието и долетяхме обратно у дома. Беше като сън, изпълнен с фанфари, действие и слава — и все пак не можех да се отърва от безпокойството, което ме измъчваше.

Размишлявах над събитията, които се бяха случили след онази нощ, когато преживях взрива от светлина. Определено беше станало нещо, както предсказа Сок, но то ме плашеше и мисля, че ни най-малко не ми харесваше. Може би Сократ не беше това, което изглеждаше, може да беше нещо много по-умно или по-злонамерено, отколкото подозирах.

Но тези мисли се изпариха, когато прекрачих прага на осветения офис и видях нетърпеливата му усмивка. Щом седнах, Сократ веднага каза:

— Готов ли си да поемеш на пътешествие?

— На пътешествие ли? — повторих като ехо.

— Да — пътуване, екскурзия, излет, ваканция — изобщо приключение.

— Не, благодаря, не съм подходящо облечен.

— Глупости! — изрева той толкова силно, че и двамата се огледахме наоколо да видим дали не беше чул някой минувач. — Шшшт! — изшептя той шумно. — Не викай толкова, че ще събудиш всички.

Възползвайки се от приветливото му настроение, аз изтърсих на един дъх:

— Сократ, животът ми вече няма смисъл. Нищо не излиза както трябва, освен когато съм в салона. Не се ли очакваше всичко при мен да става по-добре? Мислех, че това прави един учител.

Той понечи да отговори, но аз го прекъснах.

— И още нещо. Винаги съм вярвал, че всеки сам трябва да намери собствения си път в живота. Никой на никого не може да каже как да живее.

Сократ се плесна по челото, после вдигна поглед нагоре с вид, че се предава.

— Аз съм част от твоя път, маймунчо. И съвсем не съм те откраднал от люлката ти, нито съм те заключил тук, както знаеш. Можеш да си отидеш, когато поискаш — той отиде до вратата и я отвори.

Точно в този момент една черна лимузина спря на бензиностанцията и Сок изимитира британски акцент:

— Вашата кола Ви очаква, сър.

В смущението си наистина помислих, че потегляме на пътешествие с лимузината. Искам да кажа, защо пък не? Както бях объркан, аз отидох направо до лимузината и понечих да се настаня на задната седалка. Озовах се лице в лице с едно сбръчкано старче, обвило с ръце раменете на около шестнадесетгодишно момиче, вероятно взето от улиците на Бъркли. Старчето впи поглед в мен като злобно влечуго.

Ръката на Сок ме сграбчи отзад за пуловера и ме измъкна от колата. Докато затваряше вратата, той се извини:

— Простете на моя млад приятел. Той никога не е бил в такава хубава кола и просто се поувлече малко — нали така. Пако?

Аз кимнах тъповато.

— Какво става? — изсъсках вбесено с ъгълчето на устата си. Но той вече миеше прозорците. Когато колата си тръгна, аз бях пламнал от неудобство.

— Защо не ме възпря, Сократ?

— Откровено казано, беше ми много забавно. Не знаех, че се хващаш толкова лесно.

Стояхме там, насред нощта, и се гледахме втренчено. Сократ се ухили, а аз стиснах зъби, направо бях бесен.

— Наистина ми писна все да играя ролята на глупака край теб! — изкрещях.

— Е, трябва да признаеш, че след толкова усърдни тренировки вече си я усвоил почти до съвършенство.

Аз се завъртях, сритах кофата за боклук и закрачих към офиса. Тогава внезапно се сетих:

— Защо преди малко ме нарече Пако?

— Съкратено от „глупако“ — каза той, докато минаваше покрай мен.

— Добре тогава, дявол да го вземе! — извиках аз и изтичах покрай него, за да вляза в офиса. — Хайде да тръгваме на твоето пътешествие. Приемам всичко, което имаш да ми предложиш!

— Я виж ти! Това е нова страна от характера ти — смелчакът Дани.

— Дали съм смелчак или не, не знам, но определено не съм глупак. А сега кажи накъде потегляме? Накъде да тръгвам? Аз трябва да поема контрола, а не ти!

Сократ въздъхна дълбоко.

— Дан, нищичко не мога да ти кажа. В по-голямата си част пътят на воина е незабележим, невидим за непосветения. Засега ти показвам какво не е един воин, като ти давам за пример собствения ти ум. Съвсем скоро ще можеш да го разбереш — и затова трябва да те взема на пътешествие. Ела с мен.

Той ме заведе в нещо като кабинка, скрита зад рафтовете с инструменти в гаража, която не бях забелязал дотогава. Обзаведена беше само с малък килим и тежък стол с права облегалка. Преобладаващият цвят в стаичката беше сивото. Започна да ми се гади.

— Седни — каза той спокойно.

— Не и преди да ми обясниш какво е всичко това и скръстих ръце на гърдите си.

Сега беше негов ред да избухне.

— Воинът съм аз, а ти си маймуна. Нищичко няма да ти обяснявам. Сега млъквай и сядай тук или се връщай да се фукаш с гимнастиката си, но тогава забрави изобщо, че някога си ме познавал!

— Майтапиш се, нали?

— Не, изобщо не се майтапя.

Поколебах се за миг, после седнах.

Сократ бръкна в едно чекмедже, извади няколко дълги ленти памучен плат и започна да ме връзва за стола.

— Какво ще правиш, ще ме изтезаваш ли? — опитах да се пошегувам аз.

— Не. А сега помълчи, ако обичаш — каза той и уви последната лента около кръста ми и под стола, като колан на самолетна седалка.

— Да не би да летим, Сок? — попитах нервно аз.

— Може и така да се каже — отвърна той, след което коленичи пред мен, хвана главата ми в ръце и притисна палци в горните ръбчета на очните ми кухини. Зъбите ми затракаха, изпитах мъчителна нужда да уринирам. Но в следващата секунда всичко ми мина. Засвяткаха многоцветни светлини. Стори ми се, че чувам гласа му, но не бях съвсем сигурен — идваше прекалено отдалеч.

Вървяхме по коридор, изпълнен със синкава мъгла. Нозете ми се движеха, но не усещах земята. Заобикаляха ни огромни дървета, които се превърнаха в сгради, а сградите се превърнаха в зъбери и ние се изкачвахме по стръмен каньон, който се оказа ръба на отвесна скала.

Мъглата се разнесе, въздухът стана леден. Под нас на километри се простираха зелени облаци и стигаха до хоризонт от оранжево небе.

Целият треперех. Опитах се да кажа нещо на Сократ, но гласът ми беше заглъхнал. Сега вече се разтреперих неудържимо. Сок сложи ръка на корема ми. Беше топла и ми подейства невероятно успокояващо. Отпуснах се, а той пое ръката ми, стисна я здраво и се хвърли напред, от самия ръб на света, като ме повлече със себе си.

Ненадейно облаците изчезнаха и се озовахме увиснали от покривните греди на затворен стадион, направо си висяхме като два пияни паяка високо над земята.

— Опа! — възкликна Сок. — Малка грешка в изчисленията.

— Какво, по дяволите, става! — изпищях аз, докато се мъчех да се хвана по-добре. Залюлях се нагоре, преметнах се и се озовах легнал върху една греда, като запъхтяно размахвах ръце и крака около нея. Сократ вече бе кацнал леко на друга греда пред мен. Забелязах, че се справяше много добре за толкова възрастен човек.

— Ей, виж! — посочих аз. — Това е състезание по гимнастика! Сократ, ти си луд!

— Аз ли съм луд? — тихо се засмя той. — Виж само кой седи на гредата до мен.

— И как ще слезем от тук?

— По същия начин, по който се качихме, разбира се.

— А как се качихме?

Той почеса глава.

— Не съм съвсем сигурен, просто си поисках места на първия ред. Ама май бяха свършили.

Разкисках се пискливо. Цялата тази работа беше прекалено смешна. Сок сложи длан на устата ми.

— Шшшшт! — И отдръпна ръка. Но сбърка, че го стори.

— Ха-ха-ха-ха-ха! — разкикотих се аз оглушително, преди той да успее отново да ме заглуши. Успях да млъкна, но бях в много палаво настроение и отново се разхихиках.

Той строго ми пошепна:

— Това пътешествие е реално — по-реално от сънуването наяве в обикновения ти живот. Така че обръщай внимание на всяко нещо!

В този момент сцената под мен наистина привлече вниманието ми. От тази височина публиката се сливаше в многоцветна мозайка от точки — една трепкаща, вълнуваща се поантилистична картина. Погледът ми долови издигната платформа по средата на арената с познатия ми яркосин квадрат на постелката за земна гимнастика, заобиколен от множество гимнастически уреди. От тази гледка ме присви стомахът, изпитах обичайната си пред състезателна треска.

Сократ се пресегна към малката си раница (откъде ли се беше взела тя?) и ми подаде бинокъл, тъкмо когато една състезателка излизаше на платформата.

Фокусирах бинокъла на гимнастичката и различих, че беше от Съветския съюз. Значи присъствахме на някакво международно състезание. Докато тя отиваше към успоредката, установих, че я чувам как говори сама на себе си! Помислих си: „Акустиката тук трябва да е фантастична“, но после забелязах, че устните й изобщо не мърдаха.

Бързо насочих бинокъла към публиката и чух бученето на много гласове, хората обаче седяха съвсем притихнали. И тогава ме осени: аз някак си четях мислите им!

Обърнах отново бинокъла към гимнастичката. Въпреки езиковата бариера, аз разбирах мислите й: „Бъди силна… готова…“. Видях как мислено превъртя предварително цялото изпълнение.

След това се фокусирах над един мъж сред публиката — младеж с бяла спортна риза, който в момента изживяваше някаква сексуална фантазия с една от източногерманските състезателки. Друг мъж, явно треньор, бе насочил всичките си мисли към момичето, чието изпълнение следваше. Една жена от публиката също я гледаше и си мислеше: „Хубавото ми момиче… имаше много лошо падане миналата година… дано сега изпълнението да мине добре“.

Забелязах, че приемам не думи, а чувства-представи — едни тихи или приглушени, други ясни и на висок глас. И по този начин именно „разбирах“ руски, немски или който и да бил език.

Забелязах още нещо. Когато руската гимнастичка изпълняваше упражнението си, умът й беше безмълвен. Когато свърши и се върна на стола си, умът й отново „заговори“. Същото беше и с източногерманския гимнастик на халките, и с американеца на успоредката. Нещо повече, най-добрите изпълнители бяха с най-безмълвен ум в своя миг на истината.

Вниманието на един от източногерманците за миг бе отвлечено от някакъв шум, докато правеше една след друга стойки на ръце на успоредката. Просто долових как умът му бе привлечен от шума и той си помисли: „Какво?…“, докато изпълняваше последното превъртане и застана отново в стойка на ръце.

Бях се превърнал направо в един телепатичен воайор, който наднича в умовете на публиката. „Гладен съм… Ще трябва да хвана самолета от единадесет часа, иначе плановете за Дюселдорф направо ще изгърмят… Гладен съм!“ Но в миговете, когато даден изпълнител летеше в салто, умовете на публиката също стихваха.

За първи път осъзнах защо толкова обичах гимнастиката. Тя ми даваше блажен отдих от шумния ми ум. Когато правех превъртания или салта, нищо друго нямаше значение. Когато тялото ми действаше, умът ми си почиваше в мигове на мълчание.

Шумът от мислите на публиката вече почваше да ме дразни, като стерео, което свири много силно. Отместих бинокъла и го пуснах на каишката му. Но не бях забелязал, че не съм я сложил на врата си и едва не паднах от гредата, когато понечих да хвана бинокъла, полетял право към площадката, където една състезателка изпълняваше земна гимнастика!

— Сок! — разтревожено го повиках шепнешком. Той си седеше най-спокойно. Погледнах надолу да видя дали бинокълът не е ударил гимнастичката, но той беше изчезнал.

Сократ се ухили.

— Нещата действат според малко по-различни закони, когато пътуваш с мен.

Той изчезна, а аз се запремятах през пространството, но не надолу, а нагоре. Изпитах смътното усещане, че се движа на заден ход към ръба на скалата, надолу по каньона, после в мъглата, също като герой от някакъв смахнат филм, който се прожектира обратно.

Сократ изтриваше лицето ми с влажна кърпа. Хем още бях вързан за стола, хем в същото време се стоварих в него.

— Е? — каза той. — Пътешествието май се разгръща, а?

— Така си е. Ами-и, може ли вече да ме развържеш?

— Не точно сега — отвърна той и посегна към главата ми.

— Не, чакай малко! — едва успях да изкрещя аз и светлината угасна, надигна се виещ вятър и ме понесе през пространството и времето.

Аз се превърнах в самия вятър, но все още с очи и уши. Виждах и чувах нашир и длъж. Прелетях над източния бряг на Индия, близо до Бенгалския залив, покрай една прислужница, която търкаше нещо с четка. В Хонг Конг прелетях покрай продавач на фини тъкани, който шумно се пазареше с един купувач. Профучах през улиците на Сао Паоло, като изсуших потта на германски туристи, които играеха волейбол под знойното тропическо слънце.

Не остана недокосната страна. Носех се през Китай и Монголия, през необятната, богата земя на Съветския съюз. Втурвах се поривисто през равнините и алпийските поляни на Австрия, плъзгах се вледеняващо през фиордите на Норвегия.

Пораздухах боклуци по площад „Пигал“ в Париж. В един миг бях вихър, който препуска през Тексас, в друг — ласкав бриз, който погалва косите на младо момиче, намислило да се самоубива в Кантън, Охайо.

Изпитах всяко възможно чувство, чух всякакви стонове от мъка и изблици на смях. Достъпно ми беше всяко човешко състояние. Почувствах всичко и разбрах.

Светът беше населен с умове, които се вихреха по-бързо от всякакъв вятър в търсене на това как да се измъкнат и да избегнат трудностите на промяната, дилемата на живота и смъртта — търсене на цел, сигурност, задоволство, опит да се открие смисълът на тайната. Всеки човек, където и да било, живееше в объркано и горчиво търсене. Действителността никога не отговаряше на мечтите им, щастието вечно беше току зад ъгъла — ъгъла, зад който те никога не завиваха.

И причината за всичко това беше човешкият ум.

Сократ махаше лентите, с които ме беше завързал. През прозорците на гаража се процеждаше слънчева светлина и попадаше в очите ми — очи, които бяха видели толкова много — и ги изпълваше със сълзи.

Сократ ме подкрепяше на път към офиса. Когато легнах разтреперен на дивана, осъзнах, че вече не бях наивният, самовлюбен младеж, който беше треперил в сивия стол преди няколко минути, няколко часа или няколко дни. Чувствах се много стар. Бях видял страданията по света, състоянието на човешкия ум и едва не се разплаках от неутешима мъка. Нямаше измъкване.

Сократ пък беше много весел.

— Е, нямаме повече време да си играем. Смяната ми почти свърши. Защо не се прибереш вкъщи да поспиш, хлапе?

С мъка се изправих и пъхнах ръка в погрешния ръкав на якето. Докато я измъквах, попитах отпаднало:

— Сократ, защо ме беше вързал?

— Както виждам, никога не си толкова отпаднал, че да не задаваш въпроси. Вързах те, за да не паднеш от стола, докато вилнееше наоколо, правейки се на Питър Пан.

— Наистина ли летях? Поне такова чувство имах — отново тежко седнах.

— Засега да кажем, че е било полет на въображението.

— Ти хипнотизира ли ме или какво?

— Не по начина, който имаш предвид определено не до такава степен, до каквато беше хипнотизиран от собствените си объркани умствени процеси. — Той се засмя, вдигна раницата си (къде ли я бях виждал преди?) и се приготви да тръгва. — Всъщност те въведох в една от многото паралелни реалности — за твое забавление и за обучение.

— Как?

— Малко е сложно. Защо не го оставим за някой друг път — Сократ се прозя и се протегна като котка. Докато залитах към вратата, чух гласа му зад себе си. — Приятни сънища. Можеш да очакваш мъничка изненада, когато се събудиш.

— Моля те, без повече изненади — промърморих аз и тръгнах замаян към къщи. Смътно си спомням как се стоварих върху леглото. И после — пълен мрак.

Събудих се от звука на будилника, който силно тиктакаше върху синия скрин. Обаче аз нямах часовник, който да се навива, нямах и син скрин. Нито пък имах такъв дебел юрган, изритан в краката ми. Тогава забелязах, че краката също не бяха моите. „Прекалено малки са“, помислих си аз. Слънчевата светлина се лееше през непознат широк прозорец.

Кой и къде бях аз? Долових някакъв бързо избледняващ спомен, но той напълно изчезна.

Малките ми крачета изритаха останалата завивка и аз скочих от леглото. Точно в този момент ме повика мама:

— Данииии! Време е да ставаш, миличък.

Беше 22 февруари 1952 година — шестият ми рожден ден. Захвърлих пижамата си на пода, изритах я под леглото и по бельо се втурнах надолу по стълбите. След няколко часа щяха да дойдат моите приятели с подаръци, щяхме да ядем торта, сладолед и страхотно да се веселим!

След като всички си бяха отишли и украсата за партито беше махната, аз вяло се заиграх с новите си играчки. Бях отегчен, изморен и ме болеше коремът. Затворих очи и се унесох в сън.

Виждах как всеки ден отминаваше същият като следващия: пет дни училище, после почивка, училище, почивка, лято, есен, зима и пролет.

Годините минаваха и не след дълго вече бях един от най-добрите гимнастици от всички гимназии в Лос Анджелис. В гимнастическия салон животът беше изключително вълнуващ: извън салона беше предимно разочарование. Малкото ми мигове на радост бяха, когато отскачах от трамплина или се гушкахме на задната седалка на моя валиант с Филис, първото ми, доста релефно гадже.

Един ден ми се обади треньорът Харолд Фрей от Бъркли, Калифорния, и ми предложи стипендия за Университета! Нямах търпение да потегля към крайбрежието, за да започна новия си живот. Филис обаче не споделяше въодушевлението ми. Започнахме да спорим за моето заминаване и накрая скъсахме. Почувствах се зле, обаче се утешавах с плановете си за колежа. Скоро щеше да започне истинският живот, сигурен бях!

Годините в колежа минаваха бързо, изпълнени с гимнастически победи, но извън тях нямах особено много успехи. В предпоследната година, точно преди селекцията за Олимпиадата по гимнастика, аз се ожених за Сюзи. Останахме в Бъркли, за да мога да тренирам с отбора, бях толкова зает, че не ми оставаше много време или енергия за младата ми съпруга.

Окончателната селекция беше в лосанджелийския Калифорнийски университет. Когато обявиха резултатите, изпаднах в екстаз — бяха ме взели в отбора! Но моето представяне на Олимпиадата не беше според очакванията ми. Върнах се у дома и минах в относителна анонимност.

Скоро се появи новороденият ми син и започнах да изпитвам нарастваща отговорност и напрежение. Намерих си работа като застрахователен агент, която ми отнемаше почти целите дни и нощи. Все не ми оставаше достатъчно време за семейството. След година със Сюзи се разделихме и по-късно тя получи развод. Ново начало, тъжно си помислих аз.

Един ден се погледнах в огледалото и осъзнах, че бяха минали четиридесет години — вече бях стар. Къде ли беше пропаднал животът ми? С помощта на моя психиатър бях преодолял проблема с пиенето, освен това бях имал пари, къщи и жени. Но сега си нямах никого. Бях самотен.

До късно нощем в леглото се чудех къде ли беше синът ми — от години не бях го виждал. Питах се какво ли става със Сюзи и приятелите ми от добрите стари времена.

Сега прекарвах дните си в любимия стол-люлка, отпивах вино, гледах телевизия и си мислех за старите времена. Заглеждах се как разни деца си играят пред къщата. Мислех си, че животът ми е бил хубав. Бях постигнал всичко, към което съм се стремял, но защо тогава не бях щастлив?

Веднъж едно от децата, които играеха на полянката, дойде при мен на верандата. Дружелюбно малко момченце, то ми се усмихна и попита на колко години съм.

— На двеста — отговорих аз.

То изхихика и каза:

— Не, не си на толкова! — и сложи ръце на хълбоците си.

Аз също се разсмях, но това предизвика пристъп на кашлицата ми и Мери, моята красива, опитна, млада болногледачка, помоли момчето да си отиде.

След като тя ми помогна да си възстановя дишането, аз изхриптях:

— Мери, би ли ме оставила за малко сам?

— Разбира се, господин Милман.

Не я проследих с поглед как върви — това беше едно от удоволствията на живота, което отдавна бе умряло.

Останах сам. Май целият ми живот беше минал в самота. Облегнах се назад в люлеещия се стол и просто задишах. Последното ми удоволствие. Скоро и то щеше да си отиде. Разплаках се беззвучно и горчиво. „По дяволите!“, помислих си аз. „Защо бракът ми трябваше да се разпадне? Не можех ли да направя нещата по-иначе? Как всъщност можех да изживея живота си?“

Внезапно изпитах ужасен, терзаещ страх, най-лошият в живота ми. Възможно ли е да бях пропуснал нещо много важно — нещо, което би направило всичко по-различно? „Не, невъзможно е“, уверих се сам. Изброих на глас всичките си постижения. Но страхът упорстваше.

Надигнах се бавно, погледнах надолу към града от верандата на къщата ми на върха на хълма и се запитах: Къде беше отишъл животът? За какво беше той? Дали всеки беше… „Ох, сърцето ми, то… а-ах, цялата ми ръка… боли!“ Опитах се да извикам, но не можех да дишам.

Кокалчетата ми побеляха, докато разтреперен, стисках парапета. След това тялото ми се превърна в лед, а сърцето ми — в камък. Паднах назад в стола, главата ми клюмна напред.

Болката внезапно ме напусна и се появиха светлини, каквито не бях виждал никога досега, и звуци, които никога не бях чувал. Наоколо ми се понесоха видения.

— Сюзи, ти ли си? — попита далечен глас някъде в ума ми.

Накрая всичко, което виждах и чувах, се събра в точка светлина, после изчезна.

Бях намерил единствения покой, който изобщо познавах.

Чух смеха на воин. Станах шокиран, годините се вляха обратно в мен. Бях в собственото си легло, в моя апартамент в Бъркли, Калифорния. Все още бях в колежа, а цифровият ми часовник показваше 6:25 следобед. Бях проспал лекциите и тренировката!

Скочих от леглото и се погледнах в огледалото, като опипвах все още младежкото си лице и потръпнах от облекчение. Всичко е било сън — цял един живот в едничък сън, „мъничката изненада“ на Сок.

Стоях в апартамента си и гледах разтревожен през прозореца. Сънят ми беше изключително ярък. Всъщност миналото ми бе показано абсолютно точно, чак до подробности, които отдавна бях забравил. Сократ ми бе казал, че тези пътешествия са реални. Дали сегашното пътуване не предсказваше и бъдещето ми?

Втурнах се към бензиностанцията и в 21:50 посрещнах Сократ, който тъкмо идваше. Щом той влезе вътре и работникът от дневната смяна си тръгна, аз го попитах:

— Добре де, Сок. Какво всъщност стана?

— Знаеш го по-добре от мен. Това беше твоят живот, а не моят, слава Богу.

— Сократ, умолявам те — протегнах ръце към него. — Такъв ли ще бъде моят живот? Защото, ако ще бъде такъв, не виждам никакъв смисъл да го живея.

Той заговори много бавно и меко, както правеше, когато искаше да обърна специално внимание на думите му.

— Точно както има различни интерпретации на миналото и много начини да промениш настоящето, така има и безброй възможни бъдещи времена. Ти си сънувал едно много вероятно бъдеще — онова, към което си се бил насочил преди да ме срещнеш.

— Искаш да кажеш, че ако онази вечер бях решил да подмина бензиностанцията, този сън щеше да бъде моето бъдеще?

— Много вероятно. И още би могъл да бъде. Но ти можеш да правиш избор и да промениш сегашните си обстоятелства. Можеш да промениш бъдещето си.

Сократ направи чай и плавно постави чашата до мен. Движенията му бяха изящни и осъзнати.

— Сок — започнах аз, — не знам какво да правя. Животът ми през тези няколко месеца е като някакъв невероятен роман, разбираш ли какво искам да кажа? Понякога ми се ще да можех да се върна към един нормален живот. Този таен живот тук с теб, тези сънища и пътешествия… много ми идват.

Сократ си пое дълбоко дъх, явно следваше нещо от огромно значение.

— Дан, колкото повече напредваш, толкова по-взискателен ставам към теб. Но ти гарантирам, че ще поискаш да изоставиш този живот, който познаваш, и ще избереш алтернативи, които определено са по-привлекателни, по-приятни, по-„нормални“. Точно сега обаче това би било по-голяма грешка, отколкото можеш да си представиш.

— Но аз наистина виждам стойността на това, което ми показваш.

— Може и да е така, но ти все още имаш удивителната способност да се самозаблуждаваш. Затова ти беше нужно да сънуваш живота си. Припомняй си го, когато се изкушаваш да избягаш и да се впуснеш подир илюзии.

— Не се тревожи за мен, Сократ. Ще се справя.

Ако знаех какво тепърва ми предстои, щях да си държа устата затворена.