Дан Милман
Пътят на мирния воин (13)

8. Вратата се отваря

Някъде около езерото Едисън поех по тесен път и навлязох в една местност, която Сократ веднъж бе споменал — вървях навътре и нагоре, към сърцето на пустошта. Чувствах, че тук, в планината, щях да намеря отговора — или да умра. В известен смисъл бях прав и за двете.

Минавах през алпийски поляни, между гранитни зъбери, пътят ми се виеше сред гъсти борови и смърчови гори, нагоре към високите езера, където хора се срещаха по-рядко от пумите, елените или малките гущери, които се шмугваха под камъните, като ме зърнеха.

По здрач си направих лагер. На следващия ден продължих да се изкачвам нагоре, през огромните гранитни масиви, които започваха над горския пояс. Катерех се по огромни канари, минавах през каньони и проломи. Следобеда си набрах ядивни корени и плодове и полегнах до един кристален извор. За пръв път от години насам май бях доволен.

По-късно следобеда поех обратно надолу през безлюдния пущинак и сумрака на гъсто преплетените дървета, на връщане към базовия лагер. Там събрах дърва за нощния огън, изядох шепа храна и медитирах под един висок бор, отдавайки се изцяло на планината. Ако тя можеше да ми предложи нещо, готов бях да го приема.

Небето се стъмни, аз седях и греех ръцете и лицето си на пращящия огън, когато от сенките излезе Сократ!

— Минавах наблизо, та ми хрумна да се отбия да те видя — каза ми той.

Невярващ на очите си, но преливайки от възторг, аз го прегърнах и го повалих на земята с луд смях, като и двамата доста се поомърляхме. Изтупахме се и седнахме край огъня.

— Изглеждаш си почти същия, стари воине — човек не би ти дал и годинка над стоте. (Всъщност изглеждаше поостарял, но изпъстрените му със сиво очи все така съхраняваха блясъка си.)

— Ти, от своя страна — ухили се той и ме огледа, — изглеждаш доста по-стар, но не много по-умен. Кажи сега, научи ли нещо?

Аз въздъхнах, загледан в огъня.

— Ами, научих се да си правя един мой чай.

Сложих малкото канче вода на импровизираната скара и приготвих ароматен чай от билки, които бях намерил, докато се скитах през деня. Не бях очаквал гости, затова му дадох моята чаша, а на себе си налях в купичката. Тогава думите ми се отприщиха. Докато говорех, отчаянието, което бях сдържал толкова време, накрая ме надви.

— Нищо не ти нося, Сократ. Все така се лутам — изобщо не съм се приближил до вратата повече, отколкото бях при първата ни среща. Аз провалих теб, а животът провали мен, животът разби сърцето ми.

Той ме погледна ликуващо.

— Да! Сърцето ти е разбито, Дан, но се е разбило, за да разкрие вратата, която сияе в него. Това е единственото място, където не си търсил. Отвори очи, палячо, ти почти си стигнал!

Объркан и с чувство за провал, аз само седях безпомощно. Сок ме окуражи:

— Почти си готов, вече си съвсем близо.

Вкопчих се жадно в думите му.

— Близо до какво?

— До края.

За миг по гръбнака ми пропълзя страх. Бързо се шмугнах в спалния си чувал, а Сократ разви своя. Последният ми спомен от онази нощ бяха очите на моя учител, които блестяха така, сякаш той гледаше през мен и през огъня към друг свят.

При първите лъчи на утринното слънце Сократ вече беше буден и седеше край един поток наблизо. Седнах мълчаливо до него и взех да мятам камъчета във водата, като ги слушах как цамбуркат. Без да проговори, той се обърна и внимателно се вгледа в мен.

Вечерта, след безгрижен ден на скитане, плуване и печене на слънце, Сократ каза, че иска да чуе всичко, което мога да си спомня, откакто се бяхме виждали за последен път. Разказвах три дни и три нощи — изгребах до дъно склада със спомените си. През цялото време Сократ почти не проговаряше, освен за да ми зададе някой кратък въпрос.

Малко след залез слънце той ми махна да отида при него край огъня. Седяхме напълно неподвижни, старият воин и аз с кръстосани крака върху меката земя, високо в планината Сиера Невада.

— Сократ, всичките ми илюзии се разбиха, но изглежда няма нищо, което да заеме тяхното място. Ти ми показа, че търсенето ми е напразно. Ами какво тогава е пътят на мирния воин? Не е ли пътека, търсене?

Той се засмя от сърце, хвана ме за раменете и ме разтърси.

— След всичкото това време, най-сетне ти хрумна един по-сполучлив въпрос! Обаче отговорът е точно под носа ти. През цялото време аз ти показвам пътя на мирния воин, а не пътя към мирния воин. Докато вървиш по пътя, ти си воин. През тези осем години ти си изоставил нагласата си на воин, затова е трябвало да я търсиш. Обаче пътят е сега, винаги е бил сега.

— Тогава какво да правя сега? Накъде да тръгна оттук?

— Какво значение има? — извика весело той. — Един глупак е „щастлив“, когато желанията му са задоволени. Един воин е щастлив без причина. Точно това прави щастието най-висша дисциплина — по-висша от всичко друго, на което съм те учил.

Пъхнахме се отново в спалните чували, а лицето на Сок грееше към мен с алените отблясъци на огъня.

— Дан — заговори тихо той, — това е последната задача, която изобщо ще ти възложа, но тя продължава завинаги: Действай щастливо, чувствай се щастлив, бъди щастлив без никаква причина. Тогава ще можеш да обичаш и да правиш каквото искаш.

Вече ми се доспиваше и очите ми се затваряха. Тихо промърморих:

— Но, Сократ, има някои неща и хора, които е много трудно да обичаш; изглежда е невъзможно да бъдеш непрекъснато щастлив.

— Нищо, Дан, точно това означава да си воин. Разбираш ли, аз не ти казвам как да бъдеш щастлив, казвам ти просто да бъдеш щастлив.

С тези негови последни думи аз заспах.

Малко преди съмване Сократ леко ме разтърси.

— Чака ни дълъг преход — каза ми той.

Скоро поехме нагоре в планината.

Единственият признак за възрастта или слабото сърце на Сок беше по-бавното му темпо при изкачване. Отново се сетих, че учителят ми не беше неуязвим и каква саможертва правеше. Никога повече нямаше да приемам за даденост времето, което прекарвах с него. Докато се изкачвахме все по-нагоре, аз си спомних една странна история, която досега не бях разбирал.

Една непорочна жена вървяла по ръба на една скала. Долу, на около стотина метра, тя видяла мъртва лъвица-майка, наобиколена от скимтящи малки. Без да се, поколебае, жената скочила от скалата, за да имат лъвчетата нещо за ядене.

Може би на някое друго място и в друго време Сократ би направил същото.

Изкачвахме се повечето време в мълчание все по-нагоре, през скалиста почва с редеещи дървета, а после към върховете над горския пояс.

— Сократ, накъде отиваме? — попитах аз, когато седнахме за кратка почивка.

— Отиваме до една особена могила, свещено място, на най-високото плато на много километри наоколо. Това е било погребална могила на ранно американско племе, толкова малко, че съществуването му не е записано в историческите книги, но все пак тези хора са живели и се трудели в уединение и мир.

— Откъде знаеш това?

— Мои предци са живели сред тях. А сега да вървим, трябва да стигнем до платото преди здрач.

Искаше ми се да вярвам на Сократ във всичко — но в този миг се появи тревожното чувство, че съм в ужасна опасност, а той премълчава нещо.

Слънцето беше зловещо ниско, Сократ ускори ход. Вече дишахме трудно, катерехме се и прескачахме от една канара на друга, потънали в сянка. Сократ изчезна в един процеп между две морени и аз го последвах надолу по тесен тунел, образувал се между огромните скали, докато не излязохме отново на открито.

— В случай, че се връщаш сам, трябва да използваш този проход — каза ми Сократ. — Това е единственият път навътре или навън.

Понечих да му задам въпрос, но той ми махна да мълча.

Светлината чезнеше от небето, когато превалихме едно последно възвишение. Оттам пред нас се разкриваше падина с формата на купа, заобиколена от извисяващи се скали сега тънещи в сенки. Почнахме да се спускаме надолу в купата и стигнахме един зъбер.

— Наближаваме ли гробището? — попитах го неспокойно.

— В момента стоим върху него — каза той, — стоим сред духовете на древни хора, племе на воини.

Внезапно забрули вятър, сякаш в потвърждение на думите му. Тогава до нас достигна най-зловещият звук, който някога бях чувал — нещо като стенещ човешки глас.

— По дяволите, що за вятър е това?

Без да отговори, Сократ спря пред една черна дупка в огромната скала и каза:

— Да влизаме.

Инстинктите ми диво сигнализираха за опасност, но Сок вече беше влязъл. Запалих фенерчето си и тръгнах след слабата му светлинка навътре в пещерата, оставяйки стенещия вятър зад гърба си. Треперливият лъч на фенерчето осветяваше процепи и ями, чието дъно не се виждаше.

— Сок, не ми се ще да бъда погребан толкова далеч в планината.

Той ме прониза с поглед. Но за мое облекчение тръгна към входа на пещерата. Не че това имаше някакво значение — навън беше също толкова тъмно, колкото вътре. Направихме си лагер и Сократ извади купчинка дърва от раницата си.

— Реших, че може да ни потрябват — каза той.

Скоро огънят вече пращеше. Телата ни хвърляха странни, разкривени сенки, които танцуваха лудешки по стената на пещерата пред нас, докато пламъците поглъщаха дървата.

Сократ посочи сенките и каза:

— Тези сенки в пещерата са същностен образ на илюзия и реалност, на страдание и щастие. Ето ти една древна история, популяризирана от Платон:

Имало едно време едни хора, които изживявали целия си живот в Пещера на илюзиите. В течение на няколко поколения те се приучили да вярват, че собствените им сенки, хвърляни по стените, били самата реалност. Само митовете и религиозните притчи говорели за по-светли възможности.

Обсебени от играта на сенките, хората свикнали с тяхната тъмна реалност и станали нейни пленници.

Взирах се в сенките и усещах с гърба си топлината на огъня, докато Сократ продължаваше да говори.

— През цялата история, Дан, е имало благословени изключения сред затворниците на Пещерата. Те били тези, на които играта на сенките им омръзвала и започвали да се съмняват в нея, вече не се омайвали от сенките, колкото и високо да подскачали те. Тези хора станали търсачи на светлината. Малцината щастливци намерили водач, който ги подготвил и ги извел навън от всички илюзии, в слънчевата светлина.

Завладян от историята му, аз гледах как сенките танцуват по гранитните стени в жълтата светлина. Сок продължи:

— Всички хора по света, Дан, са в плен на Пещерата на собствения си ум. Само тези малцина воини, които виждат светлината, които се освобождават, отказвайки се от всичко, могат да се смеят във вечността. Това ще направиш и ти, приятелю.

— Звучи непостижимо, Сок. И малко плашещо.

— То е нещо отвъд търсенето и отвъд страха. Веднъж стане ли, ще видиш, че е очевидно, просто, обикновено, будно и щастливо. То е просто реалността отвъд сенките.

Седяхме в пълна тишина, нарушавана само от пращенето на дървата в огъня. Наблюдавах Сократ, който сякаш очакваше нещо. Беше ми тревожно, но бледото просветляване от разсъмването, което очертаваше входа на пещерата, съживи духа ми.

Но тогава пещерата отново потъна в мрак. Сократ стана бързо и отиде до входа, аз вървях плътно зад него. Когато излязохме навън, въздухът миришеше на озон. Усетих как статичното електричество надига косъмчетата отзад на врата ми. И тогава се разрази бурята.

Сократ се извъртя с лице към мен.

— Нямаме много време. Трябва да се измъкнеш от пещерата, вечността не е толкова далеч!

Блесна светкавица. Мълния удари една скала в далечината.

— Побързай! — каза Сократ припряно, с настойчивост, каквато не бях чувал досега. В този миг ме споходи Чувството — онова чувство, което никога не грешеше — и ми донесе думите: „Внимавай — Смъртта дебне“.

Тогава Сократ отново заговори, гласът му беше зловещ и остър.

— Тук е опасно. Върни се навътре в пещерата — аз взех да ровя в раницата си за фенерчето, но той излая: — Тръгвай!

Върнах се назад в пълния мрак и се притиснах о стената. Затаил дъх, го зачаках да дойде при мен, но той беше изчезнал.

Тъкмо щях да го повикам, когато нещо ме повали почти в безсъзнание — нещо подобно на менгеме внезапно сграбчи врата ми изотзад със смазваща сила и ме затегли навътре в пещерата.

— Сократ! — изкрещях аз. — Сократ!

Хватката на врата ми се охлаби, но тогава започна много по-ужасна болка: нещо смазваше главата ми отзад. Аз крещях и крещях от нетърпима болка. И точно преди черепът ми да се пръсне от влудяващия натиск, чух следните думи — със сигурност изречени от гласа на Сократ:

— Това е последното ти пътуване.

Ужасен пропукващ звук и болката изчезна. Свлякох се надолу и тупнах на пода. Блесна светкавица и в моментната виделина зърнах Сократ, надвесен над мен да гледа надолу. Тогава прокънтя гръм от един друг свят. В този миг разбрах, че умирам.

Единият ми крак висеше безжизнено от ръба на бездънна яма. Сократ ме бутна в бездната и аз започнах да падам, като се блъсках и размазвах в скалите, падах все по-надолу в недрата на земята, после прелетях през един отвор, планината ме пусна и се озовах в слънчевата светлина. Разбитото ми тяло се преметна още веднъж и накрая се стовари на купчина върху една влажна, зелена поляна, далеч, далеч надолу.

Тялото ми представляваше натрошено, безформено парче месо. Надойдоха лешояди, гризачи, насекоми и червеи, за да се нахранят с тази разлагаща се плът, която някога си бях представял, че съм „аз“. Времето течеше все по-бързо и по-бързо. Дните се сменяха светкавично, а небето учестено примигваше, редувайки светлина и мрак, все по-бързо и по-бързо, докато накрая всичко се сля в една мъглявина, тогава дните станаха седмици, а седмиците — месеци.

Сменяха се сезоните и тленните ми останки вече се разтваряха в почвата, обогатявайки я. Ледените зимни снегове запазиха костите ми за един миг във времето, но с все по-светкавичното примигване на сезоните дори и костите станаха на прах. Подхранвани от тялото ми, цветята и дървета растяха и умираха на тази поляна. Накрая дори поляната изчезна.

Бях станал част от лешоядите, които бяха пирували с плътта ми, част от насекомите и гризачите и част от хищниците, хранили се с тях, в един велик кръговрат на живота и смъртта. Аз станах техните предци, докато накрая и те се върнаха в земята.

Онзи Дан Милман, който бе живял някога отдавна, вече бе изчезнал завинаги, един мимолетен миг във времето — но аз оставах неизменен през всички времена. Сега бях Себе си, Съзнанието, което наблюдаваше всичко и беше всичко. А всичките ми отделни части щяха да продължат завинаги — вечно променящи се, вечно нови.

Сега осъзнах, че Черния косач, Смъртта, от която Дан Милман толкова се бе страхувал, е била всъщност най-голямата му илюзия. Също както и животът му е бил илюзия — проблем, не по-значителен от един забавен инцидент, когато Съзнанието е забравило Себе Си.

Докато Дан бе живял, той не бе минал през вратата, не бе осъзнал истинската си природа, той бе живял като смъртен, в страх и самота.

Но аз знаех. Да можеше само тогава той да бе знаел това, което аз знам сега.

Лежах на пода на пещерата и се усмихвах. Надигнах се и седнах, опрял гръб на стената, после се взрях в мрака, озадачен, но без страх.

Очите ми посвикнаха с тъмното и съзрях един белокос мъж да седи усмихнат до мен. Тогава, от хилядите години далечина всичко се върна и за миг ми стана тъжно, че се завърнах в смъртна форма. Но после осъзнах, че то нямаше значение — всъщност нищо нямаше значение!

Това ми се стори много смешно, всичко ми се струваше забавно, затова се разсмях на глас. Погледнах Сократ, очите ни блестяха в екстаз. Знаех, че той знае това, което зная аз. Скочих напред и го прегърнах. Двамата затанцувахме из пещерата, като се смеехме неудържимо на моята смърт.

По-късно си събрахме нещата и поехме надолу по планинския склон. Минахме през прохода и продължихме да се спускаме през клисури и падини с морени към базовия ни лагер.

Не говорех много, но често се смеех, защото всеки път когато погледнех наоколо — към земята, небето, слънцето дърветата, езерата, потоците — си спомнях, че всичко това бях Аз!

През всички тези години Дан Милман непрекъснато се беше борил „да бъде някой“. Каква ирония! Той наистина бе станал някой, но някой заключен в страхлив ум и смъртно тяло.

„Е, помислих си, сега аз отново играя Дан Милман и спокойно мога да посвикна с това за още няколко секунди от вечността, докато и то отмине. Но вече знам, че аз не съм само това парче плът — и тази тайна напълно променя всичко!“

Невъзможно ми е да опиша въздействието на това знание. Бях просто буден.

И така, аз се събудих за действителността, освободен от всякакви значения или търсене. Какво изобщо можех да търся? Всички думи на Сократ бяха оживели със смъртта ми. Това именно беше парадоксът на всичко, смешното във всичко, то беше и великата промяна. Всякакви търсения, всякакви постижения, всякакви цели бяха еднакво приятни и еднакво ненужни.

Усещах как в тялото ми тече мощна енергия. Чувствах как преливам от щастие и избухнах в смях, това беше смехът на безпричинно щастлив човек.

И така вървяхме надолу, покрай най-високите езера, през линията на горския пояс и навътре в гъстата гора, спускайки се към потока, където си бяхме направили лагер преди два дни… или преди хиляда години.

Там горе, в планината, бях загубил всичките си правила, всичките си поуки, целия си страх. Повече нямаше какво да ме контролира. Какво наказание изобщо можеше да ме заплаши? И все пак, макар че нямах правилник за поведение, аз чувствах кое е хармонично, кое е правилно, кое е изпълнено с обич. Бях способен само на действия, изпълнени с обич. Той го беше казал — каква по-велика сила от това?

Бях загубил ума си и бях се слял със сърцето си. Вратата най-сетне се бе отворила и аз бях скочил през нея със смях, защото и тя беше само шега. Беше една несъществуваща врата, поредната илюзия, един образ, който Сократ бе втъкал в материята на моята реалност, както ми беше обещал много отдавна. Най-сетне бях видял каквото имаше да се види. Пътят щеше да продължи безкрайно, но сега той беше изпълнен със светлина.

Когато стигнахме лагера, вече мръкваше. Накладохме огън и хапнахме лека вечеря от сушени плодове и слънчогледови семки, последните ми запаси. Едва тогава, докато отблясъците от огъня подскачаха по лицата ни, Сократ заговори.

— Ще го загубиш, нали знаеш.

— Кое ще загубя?

— Това твое видение. То е нещо рядко — възможно е само при едно малко вероятно стечение на обстоятелства — но си е изживяване, затова ще го изгубиш.

— Може и да е така, Сократ, но на кого му пука? — засмях се. — Освен това загубих ума си и май никъде не мога да го намеря!

Той вдигна вежди, приятно изненадан.

— А, тогава изглежда моята работа с теб приключи. Вече съм си изплатил дълга.

— О-о! — ухилих се. — Да не искаш да кажеш, че днес се дипломирам?

— Не, Дан, днес аз се дипломирам.

Той стана, сложи раницата си на гръб и си отиде, разтвори се в сенките.

Време беше да се връщам в бензиностанцията, където бе започнало всичко. Някак имах чувството, че Сократ вече е там и ме чака. По изгрев слънце стегнах раницата си и поех надолу в планината.

Пътуването докато изляза от пустошта ми отне няколко дни. Тогава се качих на автостоп до Фресно, от там поех по шосе 101 към Сан Хосе, а от там — към Пало Алто. Не можех да повярвам, че бях напуснал квартирата си само преди няколко седмици и то като един безнадежден „някой“.

Оставих си багажа и поех с автомобила към Бъркли. Стигнах до познатите улици в три следобед, много преди смяната на Сократ. Паркирах на Пиедмон и продължих пеш през университетския комплекс. Лекциите тъкмо започваха и студентите бяха заети с това да бъдат студенти. Поех по „Телеграф Авеню“, като гледах как продавачите в магазините играят съвършено ролята си на продавачи. Навсякъде, откъдето минавах — магазини за облекла, супермаркети, кина и салони за масаж — всички бяха до съвършенство това, което смятаха, че са.

Минах по „Юнивърсити“, после по „Шатък“ носех се по улиците като щастлив фантом, призрак на Буда. Искаше ми се да пошепна в ухото на всеки човек: „Събуди се! Събуди се! Скоро човекът, който вярваш, че си, ще умре — затова се събуди и бъди щастлив с това знание. Не е нужно да търсиш, постижението не води доникъде. То изобщо няма значение затова просто бъди щастлив сега! Любовта е единствената реалност на света, защото всичко е Едно, разбираш ли. А единствените закони са парадокс, хумор и промяна. Проблем не съществува, никога не е имало и никога няма да има. Освободи се от борбата си, от ума си, изхвърли тревогите си и се отпусни на този свят. Не е нужно да се противопоставяш на живота, просто прави възможно най-доброто, на което си способен. Отвори очи и виж, че ти си много повече от това, което си представяш. Ти си светът, ти си вселената, ти си себе си, а също и всички други! Всичко е удивителна Игра на Бога. Събуди се, върни си чувството за хумор. Не се тревожи, просто бъди щастлив. Вече си свободен!“

Искаше ми се да го кажа на всеки срещнат, но сторех ли го, те щяха да ме сметнат за умопобъркан или дори за опасен. Познавах мъдростта на мълчанието.

Магазините вече затваряха. След час-два щеше да стане време за смяната на Сок в бензиностанцията. Отидох с колата на хълмовете, оставих я там и седнах на една скала с изглед към Залива. Загледах се далеч надолу към Сан Франциско и Голдън Гейт. Усещах всичко — птиците, сгушени в гнездата си из горите в Тибурон, Марин и Саусалито. Чувствах живота на града, влюбените, които се прегръщаха, престъпниците в действие, социалните сътрудници-доброволци, които даваха от себе си каквото могат. И знаех, че всичко това, добрите и лошите, високите и ниските, светите и светските, всички те бяха съвършена част от Играта. Всички играеха ролите си толкова добре! И аз бях всичко това, всяка малка частица от него. Огледах се във всички посоки на света — и обичах всичко.

Затворих очи, за да медитирам, но осъзнах, че сега непрекъснато медитирам, с широко отворени очи.

След полунощ спрях колата на бензиностанцията, камбанката оповести пристигането ми. От топло осветения офис излезе моят приятел — здрав и енергичен, с вид на петдесетгодишен мъж, строен, жилав, с плавни движения. Той дойде откъм страната на шофьора и ухилен попита:

— Догоре ли?

— Щастието е пълен резервоар — отвърнах аз и млъкнах. Къде бях виждал това изречение преди? Какво се опитвах да си спомня?

Докато Сок наливаше бензин, аз измих стъклата, след това паркирах колата зад бензиностанцията и влязох в офиса за последен път. За мен той беше като свещено място — един невероятен храм. Тази вечер стаята изглеждаше някак наелектризирана, определено нещо ставаше, но нямах представа какво.

Сократ бръкна в чекмеджето си, извади една голяма тетрадка, напукана и изсъхнала от старост, и ми я подаде. В нея имаше бележки, изписани със старателен, изящен почерк.

— Това е моят дневник — записки от живота ми, още от младини. Той ще отговори на всичките ти незададени въпроси. Сега е твой, приеми го като подарък. Аз вече съм дал всичко, което мога. Сега е твой ред. Моята работа е приключена, но на теб тепърва ти предстои.

— Какво още ми остава? — засмях се аз.

— Да пишеш и да учиш другите. Да живееш обикновен живот, да се научиш как да оставаш обикновен в един труден свят, към който, в известен смисъл, вече не принадлежиш. Остани обикновен и можеш да бъдеш полезен за другите.

Сократ стана от стола си и внимателно намести чашата си до моята на бюрото. Погледнах ръката му — тя излъчваше сияние, по-ярко отвсякога.

— Чувствам се много особено — каза той с нотка на изненада. — Май трябва да тръгвам.

— Мога ли да направя нещо? — попитах аз, като си помислих, че стомахът му не е наред.

— Не — загледан в пространството, сякаш стаята и аз вече не съществувахме, той бавно отиде до вратата с надпис „Частно“, отвори я и влезе вътре.

Чудех се дали ще му мине. Чувствах, че времето в планината бе изцедило силите му и все пак сега сияеше по-ярко от всякога. Както винаги, Сократ се държеше неразбираемо.

Седях на дивана, вторачен във вратата и го чаках да се върне. Извиках към вратата:

— Ей, Сократ, тази нощ светиш като светулка. Да не си ял електрическа змиорка за вечеря? Ще трябва да те взема за Коледната вечер — чудесно украшение за елха става от теб. Стори ми се, че видях изпод вратата да блясва ярка светлина. Е, една гръмнала крушка можеше да го накара да побърза.

— Сок, цяла нощ ли ще висиш там? А аз си мислех, че воините нямат запек.

Изминаха пет минути, после десет. Седях, стиснал в ръце безценния му дневник. Повиках го, след малко пак го повиках, но ми отвърна само тишина. И внезапно разбрах — невъзможно беше, но знаех, че се е случило.

Скочих и изтичах до вратата, блъснах я толкова силно, че тя се удари във фаянсовата стена с металически звън, който отекна кухо в празната баня. Спомних си за проблясването преди няколко минути. Сократ беше влязъл, излъчвайки сияние, в тази баня и бе изчезнал.

Стоях там дълго време, докато не чух познатата камбанка на бензиностанцията, а след нея — бибипкащ клаксон. Излязох навън и механично напълних резервоара, взех парите и върнах ресто от моя джоб. Като се върнах в офиса, забелязах, че дори не си бях обул обувките. Започнах да се смея, смехът ми стана направо истеричен, след това утихна. Облегнах се назад на дивана, на старото мексиканско одеяло, което сега беше станало на дрипа и се разпадаше, огледах се из стаята, погледнах жълтия килим, излинял от старост, старото орехово бюро и сифона за вода. Видях двете чаши — на Сок и моята — все още една до друга на бюрото, и накрая — празния му стол.

И тогава започнах да му говоря. Където и да беше палавият стар воин, последната дума беше моя.

— Добре, Сок, ето ме тук, отново между миналото и бъдещето, рея се между небето и земята. Какво бих могъл да ти кажа, което да бъде достатъчно? Благодаря ти, учителю мой, мое вдъхновение, приятелю мой. Ще ми липсваш. Сбогом.

Тръгнах си от бензиностанцията за последен път, изпитвайки само учудване. Знаех, че всъщност не съм го загубил. Нужни ми бяха всичките тези години, за да видя очевидното — че Сократ и аз никога не сме били различни. През цялото това време ние сме били едно и също.

Вървях по заобиколените с дървета пътеки на университета, през поточето и отвъд сенчестите гори, към града — продължавах по Пътя, пътя към дома.