Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 12 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир


В учителската стая, подпрян на маса, отрупана с книжа, стои само един учител. Познах го веднага, понеже беше брат ми. Цяла върволица от деца с майките си, с бащите си, а някои сами чакат ред да бъдат записани за ученици в първо отделение.

Понеже знае от по-рано колко и кои деца подлежат на обучение, брат ми изпълнява само една формалност. Извиква ги при себе си едно по едно, влиза в разговор с тях, колкото да свикват, запитва ги за имената им и ги отмята в приготвения списък.

Пристигнах и аз, обърсах си мокрите ръце в пояса, понадигнах си потурките и се наредих да чакам ред.

По-бързите майки и бащи изтласкваха другите назад и стиснали за ръце синовете или дъщерите си, бързаха да извършат тази формалност, колкото се може по-скоро.

— Нашия, учителе, наш Пенча пиши, че ми изкипя манджата на огнището — чу се дрезгавият глас на Мокра Иваница, която изтикваше пред себе си едно рошаво диваче. — Два пъти го пиши, та да не се забравя! И правете, чинете, час по-скоро да ги приберете, че да ми миряса главата.

— Защо? Не слуша ли?

— Слуша, много слуша, сладките и медени да го прислушат! По цял ден лови кокошки по двора с примка, скубе им перата и ги боде по шапката си, да мяза на плашило.

— Нима? Тъй ли бе, Пенчо?

— Ами — обажда се дивачето, — тя лъже ба!

— Как тъй лъже? Майка може ли да лъже?

Пенчо дъвче края на някаква връв и мълчи.

— Не бива така да се говори за майка. Не бива. И кокошките не трябва да се скубят — съветва го брат ми.

— Че те не са наши ба!

— Ами кои са?

— Чинините Костовчини.

— А… Значи, чуждите само скубеш, а! Да се познават, значи, кои са ваши и кои — не. Лошо правиш, момчето ми, лошо! Я да ти оскубят на тебе косата, добре ли ще ти е?

Пенчо се пипа неволно по темето и наново загризва мократа връв.

— Той няма да прави вече така, чино Иванице, няма! Пенчо е добро момче и сега — като стане ученик — все книжки ще чете и няма да закача ни кокошки, ни кучета. Ха сега кажи кой Пенчо си ти, кое си момче, та да те запишем.

— На татя ба!

— Знам, че си на татя, ама кой тати? Как се казва той!

— Наш тати ба!

Брат ми го оставя. Отбелязва нещо на книгата и поканва следващия.

Едно дребно, оперено, с нова ризка и червен пояс, пълен с орехи, момче се приближава до масата.

— Кое дете си ти? Как те викат?

Дребосъчето пристъпва още една крачка, опъва шия и високо, на един дъх, сякаш си го знае на вода, издекламирва:

— Мене ме викат на Димитра бабин Иванин момчето.

— Ха така! Браво! — казва брат ми, потупва го по рамото и добавя: — Ха иди играй сега, че утре по това време пак ела!

Малкият се изхлузва, стисва пояса с орехите и изхвръква като врабец из вратата.

— Този вашият юнак ли е, бай Трифоне? — обръща се брат ми към един с мустаци като миши опашки селянин.

— Той е, той е, даскале, нашият обесник е. Снощи майка му го окъпа като малко дете в коритото и го преоблече, ама на̀, видиш ли го? Напипал варените тикви, плюскал, плескал се, та не мога да го позная, маскарата с маскара!

— Как те казват бе, момченце? Как ти е името?

— Никак ба!

— Никак ли? Е добре, тебе те казват? Никак, ами татко ти тогава?

Честолюбивият тиквоядец мълчи.

— Кажи бре, тъпанарино, кажи си името на учителя, че видиш ли шамара! — заканва се бащата. — У дома по цял ден плещиш като кречетало, а сега едно име не можеш да кажеш. Казвай де!

Нацапаната от тиква уста не се помръдва.

— Той ще каже, на мене ще каже — подхваща пак брат ми. — Тебе, значи, те казват Никак, а татко ти?

— И него никак ба! — отвръща упоритият хлапак, загледан в ръба на масата.

— Остави ми го ти, даскале, остави го ти на мене. Аз ще го науча да приказва! Ей сега ще омекне тая корава кратуна, дето се е метнала на майчината си. Ела тук бе, келеш! Скоро!

И като го хваща за яката, баща му, без да даде възможност да се допрат краката му на пода, изнася го на двора и почва да го налага с шамари.

Атмосферата почва да се нагорещява. Иде мой ред, а аз хем уж не се плаша, хем нещо ме стяга за гърлото. Пристъпям плахо и си мисля: какво ли ще ме мъчи батьо и мене пък?

Той дига глава, усмихва се едва и веднага пак става сериозен:

— Ела по-наблизо!

Приближавам се и сърцето ми тупа, тупа.

— Как се казваш! — пита строго той.

Аз мълча и го гледам учудено.

Защо ли ме пита? Не знае ли? Подиграва ли се? Нали ми е брат? Нали живеем в една къща?

— Казвай, казвай, че бързам!

Аз пак мълча. Очите ми почват да влажнеят.

Брат ми губи търпение, надига се от стола и повтаря по-рязко:

— Как ти е името?

— Кажи бе, кажи, батьо ти те пита — шушнат ми отстрани. — Кажи, че ще ти откъсне ухото!

— Няма да кажа! — отсичам изведнъж аз.

— Ще кажеш, ще кажеш, защото инак няма да те запиша ученик и ще ходиш да пасеш патките — започва по-кротко брат ми.

„Ех, голяма работа — мисля си, — с това ще ме плашиш.“ Но долната ми устна трепери и се готви за плач.

— Хайде, казвай, че виж колко много чакат още.

— Няма да кажа!

— Защо няма да кажеш?

— Защото… защото… ти знаеш ба — изхълцвам аз и се хуквам към двора.

Като излязох отвън, видях мама, че пере на реката, дожаля ми още повече и надух свободно гайдата, та дано ме чуе. Реката обаче шуми и тя буха ли, буха с бухалката и не поглежда.

Хванах се с две ръце през корема и като си пуснах най-горния регистър, надскочих петолинието с цял чуперек.

Майка ми се сепна, изправи се и като ме забеляза, провикна се:

— Какво ти е бре, майка? Какво ти е бре, сине? Падна ли? Удари ли те някой?…

Аз пищя като приклещен.

Мама прецапва реката, тича към мене и вика още по-силно:

— Герге бе! Гергее! Защо реве детето бе? Какво му е станало?

Брат ми се показва през прозореца, смее се и дума:

— Нищо му няма, нищо! Урока си не знаеше само! Първия урок си не беше научил, затова плаче!

Край
Читателите на „Първият урок“ са прочели и: