Клайв Баркър
Втъкан свят (4)

2

Започнаха да пристигат следобед в къщата на Шърман, която се издигаше сред собствен парк в края на Търстастън Комън. Към шест и половина се бяха събрали всички. Шадуел беше идеалният домакин — наливаше ги с питиета и ги обсипваше с ласкателства — но не намекваше много за онова, което предстои.

Бяха му необходими години и доста конспирации, за да се добере до принцовете, и още повече хитрини, за да разбере кои от тях мечтаят за магията. Когато срещаше затруднения използваше сакото, изкушавайки онези които се подмазваха на властелините, да разкрият всичко, което знаят. Мнозина нямаха какво да разкажат — господарите им не показваха, че тъгуват по някакъв изгубен свят. Но за всеки атеист имаше поне един, който вярваше: поддаващ се на униние заради изгубените мечти от детството, или готов за среднощни изповеди за това как търсенето на Рая е приключило сред сълзи и злато.

След това Шадуел бе съкратил списъка на вярващите до онези, чиито богатства бяха практически неизмерими. После използва още веднъж сакото, за да подмине дребните служители и да се срещне лице в лице с елитния кръг от купувачи.

Работата се оказа по-лесна, отколкото предполагаше. Изглежда, че за съществуването на Фугата отдавна се носеха слухове и по най-високите, и по най-ниските места: крайности, които не един от събраните познаваше в най-големи подробности — а той бе научил от Непорочна достатъчно подробности за Втъкания свят, за да ги убеди, че скоро ще може да предложи това място за продажба. В краткия му списък имаше един, който не желаеше да участва в Търга, мърмореше, че такива сили не се купуват или продават, и че Шадуел ще съжалява за користолюбието си; друг бе умрял преди година. Останалите бяха тук, богатствата им горяха от нетърпение да бъдат похарчени.

— Дами и господа — обяви той. — Предполагам, че дойде време да разгледаме въпросния предмет.

Той ги поведе като овце през лабиринта на Шърмановото имение към стаята на първия етаж, където бе разгърнат килима. Пердетата бяха спуснати, една единствена лампа хвърляше топла светлина върху Килима, който покриваше почти целия под.

Сърцето на Шадуел заби малко по-бързо докато ги наблюдаваше как разглеждат килима. Това беше съществен момент — когато погледите на купувачите попаднат за пръв път върху стоката — именно в този момент става продажбата. Разговорите след това биха могли да понамалят цената, но никакви думи, колкото и изкусни да бяха, не можеха да се сравняват с тази първа размяна на погледи върху стоката. Всичко се въртеше около това. А той съзнаваше, че килимът, колкото и загадъчни да изглеждат мотивите му, изглежда просто като килим. Необходимо бе въображението на клиента, подклаждано от копнежа, да види географията разгърната в очакване.

Като огледа лицата на седмината разбра, че гамбитът му не се е провалил. Въпреки че някои от тях бяха достатъчно тактични за да прикрият ентусиазма си, те бяха хипнотизирани, всеки един от тях.

— Това е то — рече Деверо, а обичайната му суровост бе примесена със страхопочитание. — … Всъщност не мислех…

— Че е истински? — подсказа Рахимзаде.

— О, съвсем истински е — отвърна Норис. Той вече бе приклекнал да опипа стоката.

— Внимавайте — предупреди го Шадуел. — Избухлив е.

— Какво искате да кажете?

— Фугата иска да се покаже — отговори Шадуел. — Тя е готова и чака.

— Да — обади се госпожа А. — Чувствам я. — Усещането очевидно не й харесваше много. — Александър каза, че ще изглежда като обикновен килим, и предполагам, че е така. Но… не зная… в него има нещо странно.

— Движи се — допълни мъжът с пластичната операция.

— Къде? — изправи се Норис.

— В средата.

Всички погледи се насочиха към фините детайли на Спиралата, и да, в Килима като че ли наистина се виеше лека вихрушка. Дори Шадуел не беше забелязал това преди. Това засили нетърпението му да свършва с тази работа. Време беше да продава.

— Някой има ли въпроси? — попита той.

— Как можем да сме сигурни? — каза Маргьорит Пиърс, — че това е килимът.

— Не можете — отвърна Шадуел. Беше очаквал това предизвикателство, и отговорът му беше готов. — Или усещате в червата си, че Фугата ви очаква в килима, или си отивате. Вратата е отворена. Моля. Заповядайте.

В продължение на няколко секунди жената не каза нищо, а после само:

— Ще остана.

— Разбира се — рече Шадуел. — Да започваме ли?

1

Ехото, за което говореше Камъл, все още беше силно и ясно на Рю Стрийт, когато привечер Кал и спътниците му пристигнаха. Оставиха Аполин да изчисли сегашното местонахождение на килима с откъснатите от атласа страници, разпръснати като карти за игра по голите дъски в горната стая.

В невежите очи на Кал изглеждаше като че ли тя прави това по същия начин, по който майка му бе избирала коне за ежегодните си залагания на състезанията в Дерби — с игла и затворени очи. Можеше само да се надява, че методът на Аполин е по-надежден — Ейлийн Муни никога през живота си не бе избрала победител.

По средата на процеса избухна спор, когато Аполин — която изглеждаше като в някакъв транс — изплю градушка от семки на пода. Фреди отправи някаква язвителна забележка по този повод и Аполин отвори мигновено очи.

— Би ли млъкнал, да те вземат дяволите? — рязко каза тя. — Това е адски трудна работа.

— Не е разумно да използваш Шеметите — рече той. — Не са надеждни.

— Искаш ли ти да продължиш? — предизвика го тя.

— Знаеш, че не умея.

— Тогава млъквай! И ме остави на спокойствие! Хайде! — тя стана и го заблъска към вратата. — Хайде. Махайте се оттук. Всички.

Те се оттеглиха на площадката и Фреди продължи да се оплаква:

— Тази жена е мързелива. Лилия не се нуждаеше от плодовете.

— Лилия беше особена — отвърна Нимрод, седнал на най-горното стъпало, все още увит в съдраната риза. — Остави я да прави каквото знае. Тя не е глупава.

Фреди потърси утешение при Кал:

— Мястото ми не е сред тези хора — протестира той. — Всичко е една ужасна грешка. Аз не съм крадец.

— Тогава каква ти е професията?

— Бръснар съм. А ти?

— Работя в една застрахователна компания. — Изглеждаше странно, като си помисли за бюрото, където се трупаха формуляри с искове, за драскулките, които бе оставил върху попивателната. Онова беше друг свят.

Вратата на спалнята се отвори. Аполин застана на вратата с една от страниците на атласа в ръка.

— Е? — попита Фреди.

Тя подаде страницата на Кал.

— Намерих го.

2

Следата от ехото ги заведе от другата страна на Мързи, през Бъркънхед и Ърби Хил, в близост до Търстастън Комън. Кал изобщо не познаваше района и беше изненадан от откритието на такава провинциална на вид местност на един хвърлей от града.

Обикаляха района с колата, Аполин седнала отпред със затворени очи, докато накрая тя обяви:

— Тука е. Спри тука.

Кал отби встрани. Голямата къща, до която бяха стигнали, отвън беше тъмна, но на пътеката бяха спрели няколко внушителни автомобила. Слязоха от колата, покатериха се през стената и се приближиха.

— Това е — заяви Аполин. — Направо надушвам Килима.

Кал и Фреди обиколиха два пъти сградата, търсейки незаключен вход, и при втората си обиколка намериха един прозорец, който макар и твърде тесен за голям човек, беше достатъчен за Нимрод.

— Тихо, движи се тихо — посъветва го Кал докато вдигаше Нимрод към прозореца. — Ще те чакаме до предната врата.

— Каква ще ни е тактиката? — запита Камъл.

— Влизаме. Вземаме килима. Изчезваме отново — отвърна Кал.

Чу се приглушено тупване — Нимрод скочи или се претърколи от перваза от другата страна. Почакаха малко. Не последва нищо повече и те се върнаха и зачакаха в тъмното пред къщата. Измина минута, после още една и още една. Най-после вратата се отвори и Нимрод се показа сияещ.

— Изгубих се — прошепна той.

Пъхнаха се вътре. И на долния, и на горния етаж беше тъмно, но мракът беше неспокоен. Въздухът бе раздвижен, сякаш прахът не искаше да слегне.

— Мисля, че тук няма никой — каза Фреди и се запъти към стълбите.

— Грешиш — прошепна Кал. Нямаше съмнение за причината за студения въздух.

Фреди не му обърна внимание. Беше изкачил вече две или три стъпала. През главата на Кал мина мисълта, че глупавата му демонстрация на безразличие към опасността, която най-вероятно трябваше да компенсира страхливостта от Чариът Стрийт, няма да е за добро. Аполин обаче последва Фреди нагоре по стълбите, оставяйки Кал и Нимрод да проучат долния етаж.

Пътят им минаваше през мрачен тесен коридор където Нимрод, като много по-малък от Кал, се движеше по-лесно.

— Поли е права — прошепна Нимрод докато минаваха от стая в стая. — Килимът е тук. Усещам го.

Кал също го усещаше, при мисълта за близостта на Фугата почувства как смелостта му нараства. Този път не беше сам срещу Шадуел. Имаше съюзници, които владееха особени сили, а на тяхна страна беше и елементът на изненада. С малко късмет щяха да откраднат плячката на Търговеца под носа му.

Изведнъж от горната площадка се чу вик. Нямаше грешка — това беше Фреди, гласът му бе отчаян. В следващия миг стомахът на Кал се сви като чу тялото му да пада надолу по стълбите. Бяха вътре само от две минути и играта започна.

Нимрод вече бе тръгнал назад по пътя, по който бяха дошли, явно без да го е грижа за последствията. Кал го последва, но в тъмното се блъсна в някаква маса и ъгълът й го улучи в слабините.

Докато се опитваше да се изправи, хванал в шепа топките си, чу гласът на Непорочна. Шепотът й като че ли идваше от всички страни едновременно, като че ли се беше скрила в самите стени.

— Виждащи…

В следващия момент усети леден полъх по лицето си. Позна миризмата на вкиснало от онази нощ сред каньоните от боклуци край реката. Това беше миризмата на разложение — разложението на сестрите — придружена от бледа светлина, която му позволи да огледа стаята. Нямаше и следа от Нимрод, той беше продължил към вестибюла, откъдето идваше светлината. Кал го чу как извика. Светлината примигна. Викът секна. Вятърът стана още по-студен — сестрите търсеха нови жертви. Трябваше да се скрие, и то бързо. Приковал поглед към коридора от който бликаше светлина, Кал заотстъпва към единствения изход.

Стаята в която влезе, беше кухнята, а тя не предлагаше никакви места за криене. Мехурът го болеше. Тръгна към задната врата. Тя беше заключена. Ключ нямаше. Паниката му се засилваше. Погледна назад към вратата на кухнята. Блудницата се носеше във въздуха през стаята от която бе дошъл, а главата й се движеше напред-назад търсейки следи от човешка топлина. Стори му се, че вече усеща как пръстите й го стискат за гърлото и устните й се впиват в неговите.

Отчаян, той огледа още веднъж кухнята и погледът му попадна върху хладилника. Докато Блудницата се приближаваше към кухнята той застана пред хладилника и отвори вратата. Отвътре го посрещна арктически въздух. Кал отвори вратата колкото можа по-широко и се остави студът да го облее.

Блудницата вече беше на прага, от гърдите й се процеждаха капки от отровното й мляко. Увисна във въздуха, сякаш не беше съвсем сигурна дали усеща следи от живот.

Кал стоеше абсолютно неподвижен и се молеше студеният въздух да скрие топлината му. Мускулите му затрепериха, а желанието да се изпикае беше направо непоносимо. Тя не помръдваше, само сложи ръка върху вечно издутия си корем и потупа онова, което спеше вътре.

В този момент от съседната стая се чу дрезгавия шепот на Вещицата:

— Сестро… — Тя идваше. Ако влезеше в кухнята, Кал бе загубен.

Блудницата влезе малко по-навътре в кухнята и главата й се обърна зловещо към него. Плъзна се още по-близо. Кал затаи дъх.

Съществото вече беше само на два метра от него, а главата му продължаваше да се клати напред-назад върху шията от слуз и етер. Капки от горчивото й мляко полетяха към него и се пръснаха по лицето му. Тя усещаше нещо, това беше ясно, но студеният въздух я объркваше. Той стисна челюсти, за да не затракат зъбите му, и се помоли небесата да отвлекат вниманието й.

Сянката на Вещицата се показа през отворената врата.

— Сестро? — попита тя отново. — Сами ли сме?

Главата на Блудницата се понесе напред, шията й стана гротескно дълга и тънка, и сляпото й лице увисна на педя от Кал. Той едва се сдържа да не хукне да бяга.

После тя сякаш размисли. Обърна се към вратата.

— Съвсем сами — рече тя и се понесе във въздуха към сестра си. Кал беше сигурен, че всеки миг ще реши да се върне и да го търси отново. Но тя изчезна през вратата на кухнята и те се отправиха другаде да продължат работата си.

Изчака цяла минута докато избледнее и последната фосфоресцираща следа от тях. После задъхан се дръпна встрани от хладилника.

Отгоре се чуваха викове. Потрепери при мисълта за забавлението там. Потрепери и при мисълта, че вече е сам.

1

Това беше гласът на Джерихо, Сузана не се и съмняваше, издигнат в безсловесен протест. Викът я стресна и тя се измъкна от мрачната дупка, в която бе пропаднала след излизането на Хобарт. За секунда се озова до вратата и заудря по нея.

— Какво става? — извика тя.

Пазачът от другата страна не отговори, чу се само нов разкъсващ сърцето вик от Джерихо. Какво правеха с него?

През целия си живот бе живяла в Англия, и тъй като никога не бе имала нещо повече от бегли срещи със закона, допускаше че той е напълно здраво животно. Сега обаче беше в корема му — а той беше болен, много болен.

Отново заудря по вратата, отново никой не й отговори. В очите и носа й залютяха сълзи на безсилие. Тя се опря с гръб на вратата и се опита да заглуши риданията си с ръка, но не можа.

Усещайки, че полицаят в коридора може да чуе мъката й, тя тръгна към отсрещната страна на килията, но нещо я накара да се закове на място. През замъгления си поглед забеляза, че сълзите които бяха капнали на ръката й, вече изобщо не приличаха на сълзи. Бяха почти сребърни и докато ги гледаше се пръскаха на малки топчета светлина. Това можеше да е от една приказка в книгата на Мими — за една жена, която плачеше с живи сълзи. Само че това не беше приказка. Видението беше някак си по-реално от бетонните стени, които я затваряха, по-реално дори от болката, която бе предизвикала тези сълзи в очите й.

Това, което плачеше, беше менструумът. Не беше го усещала да се движи откакто бе коленичила до Кал в магазина, а след това събитията се бяха развили толкова бързо, че не беше и помислила за него. Сега отново почувства потока, и усети как през тялото й премина вълна на въодушевление.

Надолу по коридора Джерихо извика отново и в отговор менструумът се надигна в крехкото й тяло, ослепително ярък.

Не можа да се сдържи и изкрещя, и потокът от светлина се превърна в порой, преливащ от очите и ноздрите й, и между краката й. Погледът й попадна върху стола на който бе седял Хобарт, и той мигновено полетя към насрещната стена, удряйки по бетона сякаш панически искаше да избяга от присъствието й. След него полетя и масата и се разби на трески.

Зад вратата се чуха гласове изпълнени с ужас. Тя не им обърна внимание. Съзнанието й беше във и на прилива, зрението й стигаше дотам, докъдето се простираше менструума, и се връщаше към нея — застанала с широко отворени очи, усмихната като река. Гледаше и надолу от тавана, течната й същност се издигаше натам като пяна.

Зад нея отключваха вратата. Ще влязат с тояги, помисли си тя. Тези мъже се страхуват от мене. И има защо. Аз съм техен враг, а те — мой.

Тя се обърна. Полицаят на прага изглеждаше жално безпомощен, ботушите и копчетата му — мечтата на слабия за сила. Той ахна пред гледката пред него — мебелите бяха на парчета, по стените пробягваха светлини. После менструумът се нахвърли върху него.

Тя го последва и той блъсна мъжа настрана. Част от съзнанието й изостана, изтръгна палката от ръцете му и я разби на парчета, други части се понесоха пред тялото й, завиваха зад ъглите, търсеха под вратите, викаха името на Джерихо…

2

Разпитът на заподозрения мъж се оказа разочароващ за Хобарт. Този беше или малоумен, или дяволски добър актьор — в един момент отговаряше на въпросите с въпроси, после говореше несвързано. Той се отказа да измъкне нещо смислено от затворника и го остави в компанията на Лейвърик и Бойс — двама от най-добрите си хора. Скоро щяха да го накарат да изплюе истината, и зъбите си с нея.

Горе на бюрото си тъкмо бе започнал внимателно да анализира книгата с шифри, когато чу трясъкът от трошенето. После Патерсън, полицаят когото остави да пази жената, закрещя.

Запъти се надолу по стълбите да разбере какво става, когато изведнъж го обзе непреодолима нужда да изпразни мехура си. Докато слизаше болката стана агонизираща. Отказа да й се подчини, но като слезе най-долу вече почти се бе свил надве.

Патерсън седеше в ъгъла на коридора закрил лицето си с ръце. Вратата на килията беше отворена.

— Изправи се, човече! — заповяда Хобарт, но полицаят само хленчеше като дете. Хобарт го заряза.

3

Бойс забеляза промяната в изражението на заподозрения секунда преди вратата на килията да се отвори с трясък, и сърцето му едва не се пръсна като видя такава щедра усмивка върху физиономията, която с пот на челото бе измъчвал. Тъкмо щеше да почне да блъска тази усмивка до второ пришествие, когато чу Лейвърик, наслаждаващ се на една цигара посред сеанса, да се обажда от далечния ъгъл на стаята: „Боже Господи“, и в следващия миг…

Какво стана в следващия миг?

Първо вратата се разтресе сякаш оттатък имаше земетресение, после Лейвърик изтърва цигарата и стана, а Бойс почувства страшно гадене и се пресегна да задържи арестанта като заложник срещу онова, което блъскаше по вратата. Закъсня. Вратата се отвори широко — вътре нахлу светлина — и Бойс усети как тялото му омеква и се свлича. Миг след това нещо го хвана и го завъртя на пети. Беше безпомощен в прегръдката му. Можа само да извика когато студената сила нахлу в него през всички отвори на тялото му. После го пуснаха така внезапно, както го бяха грабнали. Просна се на пода в килията тъкмо когато влезе някаква жена, която му изглеждаше хем гола, хем облечена. Лейвърик също я бе видял и крещеше нещо, което бе заглушено от потока в ушите на Бойс — сякаш плакнеха черепа му в някаква река. Жената предизвика в него такъв ужас, какъвто бе изпитвал само насън. Умът му се мъчеше да се сети за някакъв ритуал срещу такива ужаси, нещо което бе съществувало още преди да се роди. Знаеше, че трябва да бърза. Умът му направо изтичаше.

Погледът на Сузана се спря само за миг върху мъчителите — тревожеше се за Джерихо. Лицето му беше окървавено и подпухнало от многобройните удари, но той се усмихваше при вида на спасителката си.

— Бързо — рече тя и му подаде ръка.

Той стана, но не се приближи. И той се страхува, помисли си тя. Или ако не се страхува, поне изпитва уважение.

— Трябва да тръгваме…

Той кимна. Тя излезе отново в коридора, вярваше че той ще я последва. През броените минути откакто менструумът се беше раздвижил, тя бе започнала да установява известен контрол над него, като булка, която се учи да влачи и прибира шлейфа си. Сега когато излезе от килията, мислено призова потока от енергия и той дойде при нея.

Радваше се на неговото подчинение, защото като тръгна по коридора в другия край се показа Хобарт. За миг увереността й се поколеба, но видът й — или онова, което той видя вместо нея — беше достатъчен, за да го закове на място. Изглежда не повярва на очите си, защото яростно разтърси глава. Тя тръгна към него с нарастваща увереност. Над главата й лампите се люлееха като бесни. Щом допреше пръсти до бетонните стени, те се напукваха сякаш с малко повече усилия щеше да ги срине. Мисълта за това я накара да се засмее. Смехът й дойде твърде много за Хобарт. Той се дръпна и изчезна нагоре по стълбите.

Повече никой не им се противопостави докато се измъкваха. Качиха се по стълбите, после пресякоха внезапно опразнените канцеларии. Самото й присъствие вдигна във въздуха купища листове, които се завъртяха в спирала около нея като огромни конфети. (Женя се за себе си, обяви тя мислено.) После мина през вратите и излезе навън във вечерта, следвана на почтително разстояние от Джерихо. Нямаше благодарности. Той просто каза:

— Ти можеш да намериш килима.

— Не зная как.

— Остави менструума да ти покаже.

Отговорът не значеше нищо за нея, докато той не протегна ръка с дланта нагоре:

— Никога не съм виждал менструума толкова силен у някого. Ти можеш да намериш Фугата. Тя и аз…

Не беше необходимо да довършва изречението — тя разбра. Той и килимът бяха направени от едно и също нещо: Килимът беше втъканото, и обратно. Хвана ръката му. В сградата зад тях задрънчаха алармени звънци, но тя знаеше, че няма да тръгнат след нея: още не.

Лицето на Джерихо се бе превърнало в мъчителен възел. Докосването й беше болезнено за него. Но в главата й линиите на силата се извиваха в спирала и започнаха да се сливат. Появиха се образи: някаква къща, стая. И да, килимът, разгърнат в цялото си великолепие пред алчни погледи. Линиите се изкривиха — други образи се мъчеха да привлекат вниманието й. Това кръв ли беше, заляла пода? И кракът на Кал се хлъзга по нея?

Тя пусна ръката на Джерихо. Той я сви в юмрук.

— Е? — попита той.

Преди да успее да отговори в двора изскърцаха спирачки и спря патрулна кола. Партньорът на шофьора, предупреден от звъна, вече излизаше от колата и викна на бегълците да спрат. Тръгна към тях, но менструумът запрати към него призрачна вълна, вдигна го и го изхвърли на улицата. Шофьорът скочи от колата и хукна към прикритието на тухлите и мазилката, изоставяйки колата на тях.

— Книгата — каза Сузана докато сядаше зад кормилото. — Книгата ми остана при Хобарт.

— Нямаме време да се връщаме — отвърна Джерихо.

Лесно беше да се каже. Заболя я при мисълта да остави подаръка на Мими в ръцете на Хобарт. Но докато го открие и си я вземе, килимът можеше да бъде загубен. Нямаше избор — трябваше да я остави в негово владение.

Колкото и странно да изглеждаше, тя знаеше, че едва ли има по-сигурни ръце.

4

Хобарт се оттегли в тоалетната и изпразни мехура си преди да се изпусне в панталона, после излезе и се изправи пред хаоса, който бе превърнал добре подредения му щаб в бойно поле.

Информираха го, че заподозрените са избягали с патрулна кола. Това беше известно утешение. Колата лесно можеше да се проследи. Проблемът беше не да ги открият, а да ги усмирят. Жената притежаваше умението да предизвиква халюцинации — какви ли други сили щеше да покаже, ако бъде притисната? С този и още дузина въпроси в главата, Хобарт слезе долу да потърси Лейвърик и Бойс.

Край вратата на килията се мотаеха неколцина мъже, които явно не желаеха да влязат. Изклала ги е, помисли си той и изпита приятен спазъм на задоволство от това, че изведнъж залогът бе станал много по-голям. Но когато стигна до вратата усети миризма не на кръв, а на изпражнения.

Лейвърик и Бойс бяха съблекли униформите си и се бяха намазали от главата до петите с продуктите на собствените си черва. Лазеха наоколо като животни, ухилени до ушите, очевидно напълно доволни от себе си.

— Боже Господи — промълви Хобарт.

Като чу гласа на господаря си Лейвърик вдигна поглед и се опита да изрече някакво обяснение. Езикът му обаче не се подчини, и той пропълзя в един ъгъл, закрил главата си с ръце.

— По-добре ги измийте с един маркуч — нареди Хобарт на един от полицаите. — Не можем да оставим жените им да ги видят така.

— Какво стана, сър? — попита полицаят.

— Още не знам.

Патерсън се появи от килията в която бе задържана жената, със следи от сълзи по лицето. Той можа да даде някакво обяснение:

— Тя е обладана от духове, сър — рече той. — Отворих вратата и видях мебелите да се катерят по стените.

— Задръж си истерията за себе си — отвърна му Хобарт.

— Кълна се, сър — протестира Патерсън. — Кълна се. И тази светлина…

— Не, Патерсън! Не си видял нищо! — прекъсна го Хобарт и се обърна към останалите: — Ако някой от вас спомене само дума за това, ще яде нещо по-гадно от лайна. Разбрано ли е?

Насъбралите се закимаха онемели.

— Ами те? — попита един и погледна отново в килията.

— Казах ви. Изтъркайте ги и ги заведете в къщи.

— Ама те са като деца — обади се някой.

— Не са мои деца — отвърна Хобарт и се запъти нагоре, където можеше да седне и да разгледа насаме картинките в книгата.

1

— Каква е тази шумотевица? — запита ван Никерк.

Шадуел му отвърна с усмивка. Въпреки че беше раздразнен от прекъсването на Търга, това му послужи да подсили нетърпението на купувачите.

— Опит да откраднат килима… — рече той.

— Кой? — попита госпожа А.

Шадуел посочи ръба на килима.

— Както ще забележите, част от Килима липсва — призна той. — Колкото и да е малка, възлите й криеха няколко от обитателите на Фугата. — Той наблюдаваше лицата на купувачите докато изричаше тези думи. Те бяха направо хипнотизирани от разказа му, отчаяно търсеха някакво потвърждение на мечтите си.

— И са дошли тук? — попита Норис.

— Точно така.

— Нека да ги видим — поиска Кралят на Хамбургерите, — щом са тук, нека да ги видим.

— Може би един от тях — Шадуел забави малко отговора си.

Беше напълно подготвен за това искане, и бяха планирали с Непорочна кого от пленниците да покажат. Той отвори вратата и Нимрод, освободен от прегръдката на Вещицата, се заклатушка по килима. Каквото и да бяха очаквали купувачите, то не беше вида на това голо дете.

— Какво е това? — изсумтя Рахимзаде. — За глупаци ли ни смятате?

Нимрод вдигна поглед от килима и огледа лицата край себе си. Щеше всичко да им обясни, но Непорочна бе докоснала езика му и той не можеше да издаде нито звук.

— Това е един от Виждащите — обяви Шадуел.

— Това е просто едно дете — каза Маргьорит Пиърс, и в гласа й се прокрадна малко нежност. — Едно нещастно дете.

Нимрод я погледна втренчено: хубаво същество с големи гърди, помисли си той.

— Той не е дете — рече Непорочна. Беше влязла в стаята без да я забележат. Всички обърнаха поглед към нея. Всички, с изключение на Маргьорит, която продължаваше да гледа Нимрод. — Някои от Виждащите могат да променят формата си.

— Това? — недоверчиво запита ван Никерк.

— Определено.

— Какви глупости се опитвате да ни пробутате, Шадуел? — каза Норис. — Няма да…

— Млъкнете — прекъсна го Шадуел.

Изненадата затвори устата на Норис — много вода беше изтекла откакто за последен път някой разговаря с него по този начин.

— Непорочна може да развали тази магия — рече той, подхвърляйки думата като пощенска картичка.

Нимрод видя как Магьосницата направи някакъв знак с палеца и средния си пръст, и изтегли небрежно през него с рязко вдишване магията за промяна на формата. Потреперването, което го разтресе, не беше неприятно — беше му омръзнала тези безкосмена кожа. Усети как коленете му заиграха и падна по очи на килима. Чуваше шепот около себе си, който ставаше все по-силен и смаян с всяка степен на промяната.

Непорочна не прояви нежност при преобразуването на анатомията му. Той потръпна от болка. В цялото това бързо разкриване имаше обаче един чудесен момент — когато усети как топките му отново се спуснаха надолу. След възстановяването на мъжествеността му последва нов растеж — по корема и гърба му заникнаха косми и кожата го засърбя. Накрая зад фасадата на невинност се появи лицето му и той — с топките и всичко останало — си беше пак същия.

Шадуел погледна съществото лежащо на килима — кожата му беше леко синкава, очите златисти — после отново обърна очи към купувачите. Този спектакъл вероятно щеше да удвои цената на килима. Това беше магия, от плът и кръв, по-реална и по-омайваща отколкото дори той бе очаквал.

— Показахте каквото искахте — каза Норис с безизразен глас. — Да преминем към цифри.

Шадуел се съгласи.

— Бихте ли отстранили госта ни? — обърна се той към Непорочна, но преди тя да успее да помръдне Нимрод коленичи в краката на Маргьорит Пиърс и обсипа глезените й с целувки.

Тази вълнуваща, но безмълвна молба не остана незабелязана. Жената протегна ръка и докосна гъстата коса на Нимрод.

— Оставете го при мене — рече тя на Непорочна.

— Защо не? — каза Шадуел. — Нека гледа…

Магьосницата промърмори някакво възражение.

— Няма страшно — добави Шадуел. — Мога да се справя с него. — Непорочна се оттегли. — А сега… Ще продължим ли с наддаването?

2

По средата на пътя между кухнята и стълбите Кал се сети, че е невъоръжен. Върна се бързо и затърси из чекмеджетата докато намери един широк нож. Въпреки че се съмняваше дали безплътните тела на сестрите са уязвими от едно просто острие, тежестта в ръката му даваше известно успокоение.

Петата му се подхлъзна в кръв докато се качваше по стълбите, по щастлива случайност протегнатата му ръка стигна до парапета и той се задържа да не падне надолу. Наруга се наум за несръчността си и продължи изкачването по-бавно. Независимо че отгоре не се виждаше фосфоресцирането на сестрите, знаеше че са наблизо. Колкото и да беше изплашен обаче всяка негова крачка бе съпътствана от убеждението, че каквито и ужаси да стоят пред него, щеше да намери начин да убие Шадуел. Щеше да го направи дори да му се наложи с голи ръце да разкъса гърлото на това копеле. Търговецът бе разбил сърцето на баща му, а това бе непростимо престъпление.

Най-горе чу някакъв шум, или по-скоро няколко спорещи човешки гласа. Ослуша се по-внимателно. Изобщо не беше спор. Те наддаваха, а сред тях ясно се открояваше гласът на Шадуел, който подреждаше наддаванията.

Под прикритието на глъчката Кал се плъзна през площадката към първата от няколкото врати. Отвори я внимателно и влезе. Малката стая беше празна, но междинната врата беше отворена и през нея проникваше светлина. Той остави вратата към площадката отворена, в случай че му се наложеше да избяга бързо, отиде до втората врата и надникна.

На пода лежаха Фреди и Аполин, Нимрод не се виждаше. Огледа сенките за да се увери, че в тях не се крие някое от копелетата, и отвори широко вратата.

Оттатък продължаваха да се носят оферти и контра-оферти, и шумът заглуши приближаването му към пленниците. Бяха съвсем неподвижни, устите им бяха запушени с буци безплътна материя, очите им бяха затворени. Кръвта на стълбите явно беше от Фреди — тялото му изглеждаше много зле след грижите на сестрите, лицето му беше издрано от ноктите им. Но най-голямата рана беше между ребрата му, където беше наръган със собствените си ножици. Те още стърчаха от него.

Кал извади запушалката от устата на Фреди и тя запълзя по ръцете му като пълна с червеи, а раненият му отвърна с въздишка, но не даваше признаци, че идва в съзнание. Направи същото и с Аполин. Тя показваше повече признаци на живот — изстена като че ли се пробуждаше.

В съседната стая гласовете на наддаващите се усилиха: от врявата беше ясно, че участват доста евентуални купувачи. Как можеше да се надява да спре процеса при толкова много от кликата на Шадуел, при това сам?

Фреди се размърда до него.

Клепачите му се вдигнаха, но в очите зад тях нямаше много живот.

— Кал… — опита се да каже той. Думата беше по-скоро форма, а не звук. Кал се наведе по-близо до него и обгърна с ръце хладното му треперещо тяло.

— Тук съм, Фреди.

Фреди отново се опита да проговори.

— …почти…

Кал го прегърна по-здраво, сякаш можеше да задържи живота да не изтече от тялото. Но и стотици ръце не можеха да го задържат: той имаше по-добри места където да отиде. Кал не можа да се сдържи:

— Не си отивай.

Човекът леко поклати глава.

— …почти… — повтори той, — … почти…

Тези срички сякаш бяха прекалено много за него. Треперенето му спря.

— Фреди…

Кал докосна с пръсти устните му, но не усети никакъв дъх. Докато гледаше отпуснатото лице Аполин грабна ръката му. Нейната също беше студена. Очите й се обърнаха към небето — той проследи погледа й.

Непорочна лежеше на тавана и го гледаше втренчено. През цялото време беше висяла там, наслаждавайки се на неговата мъка и безпомощност.

Вик на ужас се изтръгна от устните му преди да успее да го спре, и в този миг тя се спусна върху него, протягайки черната си сянка. Този път обаче непохватността му направи добра услуга и той падна назад преди ноктите й да го сграбчат. Вратата зад него поддаде и той се катурна през нея засилен от ужаса на докосването.

— Какво е това?

Говореше Шадуел. Кал се беше хвърлил направо посред Търга. Търговецът беше в единия край на стаята, а наоколо стояха половин дузина други, облечени като за вечеря в „Риц“. Непорочна сигурно щеше да се поколебае да го убие в такава компания. Разполагаше поне с минутка отсрочка.

Погледна надолу и гледката направо го задави от радост.

Беше се проснал на килима — вътъкът потръпваше под дланите му. Затова ли така изведнъж се почувства абсурдно сигурен — сякаш всичко, което се случи преди, е било изпитание, а наградата бе тази радостна среща?

— Разкарайте го — обади се един от купувачите.

Шадуел направи крачка към него.

— Изчезвайте, господин Муни — каза Търговецът. — Тук имаме работа.

Аз също, помисли си Кал, и щом Шадуел се приближи измъкна ножа от джоба си и скочи към него. Чу как Непорочна извика зад него. Разполагаше само с няколко секунди за действие. Замахна с острието към Шадуел, но въпреки масивната си фигура Търговецът с лекота отстъпи встрани.

Сред купувачите настъпи някакво раздвижване, което Кал реши, че е изблик на ужас, но не — погледна към тях и видя, че те бяха поели продажбата в собствените си ръце и крещяха един срещу друг предложенията си.

Гледката беше смешна, но Кал нямаше време да им ръкопляска — Шадуел беше разтворил сакото си. Хастарът блесна ослепително.

— Искаш ли нещо? — попита той.

Докато говореше пристъпи към Кал, заслепявайки го с дрехата, и изби ножа от ръката му. Кал беше вече обезоръжен и той прибягна до по-груба тактика — ритна го с коляно в слабините и Кал се свлече стенейки на пода. Остана така няколко секунди, неспособен да помръдне, докато гаденето премина. През мъглата от светлина и болка видя Непорочна, която още го чакаше до вратата. Зад нея — сестрите. Толкова за атаката му. Сега беше без оръжие, и сам…

Но не, не беше сам. Изобщо не беше сам.

Лежеше върху един свят, нали така? Върху един спящ свят. В Килима под него имаше безброй чудеса, но той не познаваше нито едно. Можа само да постави дланите си върху килима и да прошепне:

— Събуди се…

Заблуждаваше ли се, или вече усещаше някакво безпокойство във възлите? Сякаш съществата там се бореха със състоянието си, като спящи, които отчаяно се мъчат да се събудят, знаейки че денят е настъпил, но без сила да помръднат.

С ъгъла на окото си забеляза гола фигура, приклекнала в краката на един от купувачите. Несъмнено това бе един от Виждащите, но не го познаваше. Или поне не тялото. Очите обаче…

— Нимрод? — промърмори той.

Съществото го беше видяло и запълзя от безопасното си място към края на килима. Не го забелязаха. Шадуел вече се беше върнал сред купувачите и се опитваше да предотврати превръщането на Търга в кървава баня. Беше забравил за съществуването на Кал.

— Ти ли си? — попита Кал.

Нимрод кимна и посочи гърлото си.

— Не можеш да говориш? Майната му!

Кал хвърли поглед към вратата. Непорочна още чакаше. Беше търпелива като лешояд.

— Килимът… — рече Кал. — Трябва да го събудим.

Нимрод го изгледа безучастно.

— Не разбираш ли какво ти говоря?

Преди Нимрод да даде някакъв знак в отговор, Шадуел успя да укроти купувачите и обяви:

— Ще започнем отначало.

После се обърна към Непорочна:

— Махни убиеца.

В най-добрия случай Кал имаше само няколко секунди преди Магьосницата да прекъсне живота му. Отчаяно огледа стаята за някакъв изход. Имаше няколко прозореца с тежки завеси. Би могъл да изскочи навън, ако успее да стигне до някой от тях. Дори и да се пребие при падането, нямаше да е по-зле в сравнение със смъртта от докосването на Непорочна.

Но тя спря преди да стигне до него. Погледът й се отклони към Шадуел.

— …менструум… — беше думата, която каза.

В този миг стаята зад вратата, където останаха Аполин и Фреди, бе огряна от някакво сияние, което плисна върху килима. От докосването му цветовете сякаш станаха още по-живи.

После от стаята се извиси гневен писък — гласът на Вещицата — последван от изблик на светлина.

Тези нови гледки и звуци накараха купувачите да побързат още повече. Единият от тях отиде до вратата — за види какво става или да избяга — и падна назад закрил очи с ръцете си, крещейки, че е ослепял. Никой не отиде да му помогне. Останалите се оттеглиха в другия край на стаята, а суматохата оттатък се засилваше.

На вратата се появи някаква фигура, обвита в спирали от светлина. Кал я позна веднага въпреки преобразяването.

Беше Сузана. По ръцете й като вени се спускаха течни фойерверки и капеха от пръстите й: танцуваха по корема и гърдите й, изтичаха между краката й и палеха въздуха.

Като я видя така, в продължение на няколко секунди Кал не можа да пророни нито дума, а след това сестрите се втурнаха през вратата към нея. Битката бе нанесла страшни поражения и на двете страни. Менструумът не можеше да скрие кървящите рани по шията и тялото на Сузана, и въпреки че сестрите-призраци най-вероятно не изпитваха болка, те също бяха разкъсани.

Отслабнали или не, те се отдръпнаха щом Непорочна вдигна ръка, и оставиха Сузана на живата си сестра.

— Закъсня — каза тя. — Чакахме.

— Убий я — обади се Шадуел.

Кал огледа лицето на Сузана. Колкото и да се опитваше, не можеше да прикрие съвсем изтощението си.

Тя може би усети погледа му и погледна към него, очите й се спряха върху лицето му, после се спуснаха надолу към ръцете, все още опрени с длани върху Килима. Дали е прочела мисълта му? Дали е разбрала, че единствената надежда, която им остава, спи в краката им?

Погледите им отново се срещнаха и Кал видя, че тя бе разбрала.

Килимът под пръстите му потръпна сякаш през него премина лек електрически удар. Той не отдръпна дланите си, а се остави енергията да го използва както желае. Сега беше само част от процеса: кръг от енергия преминаваше през килима от краката на Сузана до ръцете му, нагоре през очите и обратно по линията на погледите им към нея.

— Спри ги… — каза Шадуел, смътно осъзнавайки бедата, но в момента в който Непорочна отново тръгна към Кал, един от купувачите се обади:

— Ножът…

Кал не отклони погледа си от Сузана, но сега ножът плаваше във въздуха помежду им, повдигнат сякаш от горещите им мисли.

Сузана нямаше по-голяма представа от Кал защо и как става това, но също усети, макар и неясно, веригата която минаваше през нея, менструума, килима, през него, погледите и отново към нея. Каквото и да ставаше тук, имаше само няколко секунди за да сътвори чудото си, преди Непорочна да стигне до Кал и да прекъсне кръга.

Ножът вече бе започнал да се върти, набираше скорост с всеки оборот. Кал усети някакво изпълване в тестисите си, почти болезнено; и — още по-обезпокоително — чувството, че вече не е съвсем в тялото си, а го измъкваха през очите за да се срещне с погледа на Сузана върху ножа помежду им, който се въртеше толкова бързо, че приличаше на сребърна топка.

После внезапно падна надолу като ударена птица. Кал проследи с поглед как върхът му с рязко тупване се заби в центъра на килима.

Мигновено през всеки инч от вътъка пробягна ударна вълна, като че ли върхът на ножа бе срязал някаква нишка, на която се държеше целостта на килима. С прерязването на тази нишка Килимът се освободи.

3

Това беше краят на света, и началото на светове.

Най-напред от средата на Спиралата се надигна стълб от облаци, който се въртеше като дервиш, и полетя към тавана. От удара зейнаха широки пукнатини и върху главите на всички долу се изсипа лавина от мазилка. През главата на Кал за миг пробягна мисълта, че онова, което двамата със Сузана бяха пуснали на свобода, вече бе извън тяхната юрисдикция. После започнаха чудесата, и скоро всички грижи бяха забравени.

В облаците проблясваха светкавици, описвайки дъги към стените и по пода. Докато те изскачаха, възлите от единия край на килима до другия се развързаха и нишките поникнаха като жито посред лято, пръскайки цветове при растежа си. Приличаше много на онова, което Кал и Сузана бяха сънували преди няколко нощи, но умножено стократно: жадни нишки се катереха по стените и изпълваха стаята.

Натискът под Кал беше достатъчно силен, за да го отхвърли от килима — влакната се измъкваха от възлите, пръскайки наляво и надясно семената на хиляди форми. Някои бяха по-бързи от другите и стигнаха до тавана за миг. Други избраха пътя към прозорците — повлекли шлейфове от цвят разбиха стъклата и се втурнаха да се срещнат с нощта.

Накъдето и да погледнеше човек виждаше нови изключителни гледки. Отначало експлозията от форми беше твърде хаотична, за да се разбере нещо, но щом въздухът се изпълни с цветове нишките започнаха да оформят по-фини детайли, разграничавайки растения от камъни, камъни от дървета, и дървета от плът. Една полетяла към тавана нишка избухна в дъжд от прашинки и всяка от тях при допира си до хумуса на разпадащия се Килим пусна малки кълнове. Друга оставяше синьо-сива мъгла на зиг-заг из стаята; трета и четвърта се преплитаха, а от съчетанието им бликаха светулки, очертавайки при движението си птици и животни, които спътничките им обличаха в светлина.

Фугата за секунди изпълни стаята, растежът й беше толкова бърз, че къщата на Шърман не можа да го удържи. Нишките търсеха нови територии — изкъртваха дъските, гредите на покрива бяха изхвърлени настрани. Тухлите и мазилката не бяха по-добра защита срещу тях. Онова, което не можеха да склонят, те принуждаваха, а което не можеха да принудят — просто преобръщаха.

Кал нямаше намерение да се остави да го погребат. Колкото и омайни да бяха тези родилни мъки, не след дълго къщата щеше да се срути. Взря се през фойерверките към мястото, където стоеше Сузана, но нея вече я нямаше. Купувачите също бягаха, биейки се като улични кучета в паниката си.

Кал се изправи с мъка и тръгна към вратата, но не беше направил и две крачки когато видя Шадуел да се приближава към него.

— Копеле! — крещеше Търговецът. — Пречкащо се копеле!

Бръкна в джоба на сакото си, извади пистолет и се прицели в Кал.

— Никой не може да ми се противи, Муни! — извика той и стреля.

Но още докато дърпаше спусъка някой скочи върху него и той падна настрани. Куршумът отлетя далече от целта.

Спасителят на Кал беше Нимрод. Той се спусна към Кал, а по лицето му беше изписана тревога. Имаше защо. Цялата къща бе започнала да се тресе — от горе и от долу се чуваше грохот от срутвания. Фугата беше стигнала до основите и ентусиазмът й щеше да преобърне сградата.

Нимрод грабна Кал за ръката и го помъкна не към вратата, а към прозореца. Или по-скоро, към стената където някога имаше прозорец, защото надигащият се Втъкан свят ги беше изтръгнал всичките. Отвъд отломките Фугата разказваше на вси страни отдавна забравената си приказка, изпълвайки мрака с нови магии.

Нимрод хвърли поглед назад.

— Ще скачаме ли? — попита Кал.

Нимрод се ухили и стисна още по-здраво ръката му. Кал се обърна и видя, че Шадуел бе намерил пистолета си и се целеше в гърбовете им.

— Пази се! — извика той.

Лицето на Нимрод светна и той натисна с ръка Кал зад врата, за да го накара да се сниши. Миг по-късно Кал разбра защо — от Килима се надигна вълна от цветове и Нимрод го блъсна пред нея. Силата ги понесе през прозореца и в един момент на паника краката на двамата увиснаха във въздуха. После ярките цветове сякаш се втвърдиха и разгърнаха под тях, и те се спуснаха надолу като сърфисти по вълна от светлина.

Спускането обаче свърши твърде бързо. Само след няколко секунди вълната грубо ги пусна в полето на известно разстояние от къщата и отмина в нощта, раждайки всякаква флора и фауна по пътя си.

Замаян, но възбуден, Кал се изправи на крака и с удоволствие чу Нимрод да възкликва:

— Ха!

— Можеш да говориш?

— Така изглежда — отвърна Нимрод, ухилен повече от всякога. — Тук тя не може да ме стигне…

— Непорочна.

— Разбира се. Тя развали магията ми, за да изкуши Кукувиците. И аз бях доста съблазнителен. Видя ли жената със синята рокля?

— За малко.

— Тя веднага си падна по мене. Може би трябва да я потърся. Ще й трябва малко нежност, така както се развиха нещата… — и без да каже дума повече той тръгна назад към къщата, която беше почти в развалини. Чак когато го видя да изчезва сред бъркотията от светлина и прах Кал забеляза, че в истинската си форма Нимрод има опашка.

Несъмнено той можеше да се грижи за себе си, но имаше други, за които Кал още се тревожеше. Сузана, и Аполин, която за последен път бе видял да лежи до Фреди в предверието на стаята за Търга. Навсякъде царяха грохот и разрушение, но въпреки това той се запъти обратно към къщата, за да види дали би могъл да ги намери.

Беше все едно да плуваш срещу течение от цветове. Срещу него летяха късно родени нишки, избухваха наоколо, някои се разбиваха в тялото му. Но спрямо живата плът бяха много по-внимателни, отколкото срещу тухлите. Докосването им не го нараняваше, а му даваше нова енергия. Тялото му тръпнеше като че ли бе взел ледено-студен душ. Главата му пееше.

Врагът не се виждаше. Надяваше се Шадуел да е бил заровен в къщата, но знаеше доста неща за късмета на лошите хора, за да вярва, че това може да е станало. Забеляза обаче неколцина от купувачите да се лутат сред ярките цветове. Не си помагаха, вървяха като самотници, вперили поглед в земята от страх да не се отвори под краката им, или се препъваха, скрили с ръце сълзите си.

Като се приближи на тридесетина метра от къщата отвътре последва нов взрив — големият облак на Спиралата, бълвайки светкавици, се отърси от стените които го възпираха и разцъфтя във всички посоки.

Успя само да зърне как облакът погълна силуета на един от купувачите, после се обърна и хукна.

Вълна от прах го блъсна в гърба, вляво и вдясно от него полетяха жички светлина, като панделки понесени от ураган. Последва втора вълна, този път от парчета тухли и мебели. Остана без дъх, земята се изплъзна изпод краката му. После се завъртя във въздуха като акробат през глава, загубил представа къде са небето и земята.

Не се опита да се съпротивлява, дори и да беше възможно, а се остави бързият влак да го отнесе накъдето реши.