Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Weaveworld, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне
ТРЕТА КНИГА
ПРАЗНОТО МЯСТО
Десета част
ИЗДИРВАНЕТО НА БИЧ БОЖИ
„… ако се взираш продължително
в бездната, бездната също започва
да се взира в теб.“
I. НЯМА ПОКОЙ ЗА ГРЕШНИЦИТЕ
1
Преди да дойдат изследователите, Руб ал Хали беше бяло петно на картата на света. След като си отидоха, пак си остана такова.
Самото име, дадено му от бедуините, пустинните номади които от неизброими векове живееха в пустините на Арабския полуостров, означаваше Празното Място. Фактът че те, запознати с необятни пусти пространства, които биха накарали повечето хора да изгубят разсъдъка си, бяха нарекли това място празно, свидетелстваше най-добре за нереалната му пустота.
Обаче сред онези европейци, за които имената сами по себе си не са достатъчно доказателство, и които от началото на деветнадесети век търсеха места където да изпитат силата на характера си, Руб ал Хали бързо придоби статут на легенда. Това беше може би най-голямото предизвикателство, което земята можеше да предложи на авантюристите — неговата пустота не можеше да се сравнява с никоя пустош, екваториална или арктична.
Там не живееше нищо, а и не би могло. То представляваше просто едно огромно затънтено място, двеста и петдесет хиляди квадратни мили пустиня, чиито дюни някъде се издигаха на височина колкото малки планини, а другаде отстъпваха пред пространства от раздробени от жегата камъни, достатъчно обширни, за да се изгуби в тях цял народ. Нямаше пътеки, нямаше вода, нямаше промени. Повечето от онези които дръзваха да тръгнат натам, биваха поглъщани от него, а към прахоляка се прибавяше и прахът на костите им.
Но за тази порода хора — скептици и изследователи, едва ли не влюбени в идеята да се отдадат на такава цел — многобройните експедиции, които се връщаха изплашени от влудяващата пустота на Мястото или изчезваха в него, бяха просто стимул.
Някои предизвикваха пустинята в името на картографията, решени да картират мястото за онези, които биха дошли след тях, но откриваха, че няма какво да картират, освен смирението на собствения си дух. Други търсеха изгубени гробници и градове, където приказни богатства очакват мъжете, достатъчно смели да стигнат до ада и да ги измъкнат. А трети, търпеливи и потайни, тръгваха в името на Науката да търсят потвърждение на геоложки или исторически теории. Някои търсеха там Ноевия ковчег; или Райската градина.
Всички те имаха нещо общо помежду си: ако се върнеха от Празното Място — дори пътуването да е било само един ден на кон — връщаха се променени. Никой не би могъл да погледне в такава празнота и да се върне вкъщи при домашния уют без да изгуби завинаги част от себе си в тази пустош. Мнозина след като бяха издържали веднъж на празнотата, се връщаха отново и отново, сякаш предизвикваха пустинята да ги прибере, не се примиряваха, докато това не станеше. А малцината нещастници които умираха в домовете си, умираха вперили поглед не в близките край леглото им, нито в разцъфналата череша до прозореца, а в онзи безкрай, който ги зовеше така както Бездната би могла, обещавайки на душата балсама на небитието.
2
В продължение на много години Шадуел бе слушал Непорочна да говори за празнотата, където живее Бич Божи. Тя говореше за него предимно абстрактно: място пълно с пясък и ужас. Въпреки че я утешаваше, когато беше изплашена, доколкото може, той скоро престана да обръща внимание на непонятните й приказки.
Но докато стоеше на хълма над долината, в която някога беше Фугата, с кръв по ръцете и омраза в сърцето, той си спомни думите й. През следващите месеци щеше да се заеме със задачата сам да открие това място.
Още в началото на проучванията попадна на снимки от Руб ал Хали, и бързо стигна до убеждението, че това е пустинята, която тя бе видяла в пророческите си сънища. Дори сега, в края на века, тя си оставаше до голяма степен загадка. Маршрутите на авиолиниите продължаваха да я заобикалят отдалече, и въпреки че през нея вече минаваше път, пустинята поглъщаше усилията на онези които се опитваха да използват териториите й. И така, проблемът на Шадуел беше следния: ако действително Бич Божи живее някъде в Празното Място, как да го намери в тази огромна празнина?
Той започна да се консултира с експерти, по-специално с един изследовател на име Емерсън, който на два пъти беше прекосил Празното Място с камила. Сега вече беше сбръчкан, прикован на легло старец, който отначало се отнесе с презрение към невежеството на Шадуел. Но след няколкоминутен разговор усети, че за неговия посетител това е идея-фикс, и му даде доста добри съвети. Когато говореше за пустинята сякаш си спомняше за любовница оставила белези по гърба му, но чиято жестокост копнееше да изпита отново.
На сбогуване той рече:
— Завиждам ви, Шадуел. Бога ми, завиждам ви.
3
Въпреки че Емерсън; твърдеше, че пустинята е преживяване, което човек трябва да изпита сам, Шадуел не отиде сам в Руб ал Хали: взе със себе си Хобарт.
Законът вече не се опираше на Хобарт както преди. Разследването на събитията, които едва не унищожиха неговия Отдел, установи престъпна небрежност от негова страна. Може би щяха да го хвърлят в затвора, но господарите му заключиха, че е неуравновесен — всъщност вероятно винаги си е бил такъв, — и че излагането на системата, която е наела един такъв луд, на обстойно проучване по време на съдебно дело не би ги покрила със слава. Затова те скалъпиха цяла нова история, която превърна в герои мъжете отишли с Хобарт във Фугата и загинали там. После пенсионираха с право на пълна пенсия оцелелите, макар че от разсъдъка им не беше останало почти нищо. Няколко съкрушени съпруги направиха смел опит да дискредитират тази измислица, но когато им намекнаха за истинското обяснение, то им се стори още по-невероятно от лъжата. Пък и оцелелите не можеха да дадат някакъв смислен отчет за онова, което бяха преживели. Малкото подробности, които споделиха за да облекчат терзанията си, само потвърдиха лудостта им.
Хобарт обаче не можеше да се скрие зад лудостта — той беше в прегръдките й от години. Видението за огъня, който Шадуел му даде и с който го привлече за своята кауза, все още властваше над него, нищо че сакото беше захвърлено. Тъй като знаеше, че Шадуел не би се подигравал с неговата идея-фикс, той предпочете да остане с него. При Шадуел мечтите му почти се бяха сбъднали, и независимо от поражението на амбициите им, двамата говореха на език, понятен за шизофренията на Хобарт. Когато Шадуел заговори за Бич Божи, той разбра, че това беше Дракона от сънищата му, само че под друго име. Спомняше си смътно как търсеше това чудовище в някаква гора, но само се беше объркал. Онзи Дракон беше фалшив, а не истинския звяр, който той копнееше да види. Сега знаеше къде го очаква легендата — не в гора, а в пустиня, където дъхът му бе превърнал всичко живо на пепел и пясък.
Затова отидоха заедно в едно село на южния край на Мястото. То беше толкова незначително, че дори нямаше име.
Тук трябваше да се откажат от джипа, и с помощта на шофьора като преводач да наемат водачи и камили. Шадуел се отказа от колелата в полза на копитата не само от практически съображения свързани с прекосяването на Мястото, а и поради желанието, насърчено от Емерсън, да се слее доколкото е възможно с пустинята. Да отидат в пустошта не като завоеватели, а като каещи се грешници.
За да намерят двама водачи за експедицията им беше необходимо не повече от час — имаше толкова малко желаещи или способни да осъществят това пътуване. И двамата мъже бяха от племето Ал Мурра, което единствено от всички племена претендираше за някаква духовна връзка с Празното Място. Първият — Митрак ибн Талак; — Шадуел избра защото твърдеше, че е водил бели мъже в Руб ал Хали (и ги е извеждал оттам) вече четири пъти. Той обаче не искаше да тръгне без едни младеж на име Джабир, когото описваше най-различно — като свой братовчед, полубратовчед и зет. Онзи другият изглеждаше на малко повече от петнадесет години, но беше жилест и здрав, а погледът му беше на човек поне три пъти по-възрастен и с голям житейски опит.
Хобарт се зае да се спазари с тях. Уговарянето на условията стана доста бавно защото арабския, който научи заради експедицията, беше примитивен, а английския на арабите — лош. Но те изглежда си познаваха занаята. Покупката на камили трая половин ден и после купуването на провизии — още толкова.
И така, само след четиридесет и осем часа усилия бяха готови да прекосят пустинята.
В деня на отпътуването обаче Шадуел — чиято придирчивост не му попречи да задоволява прищевките на стомаха си — стана жертва на някаква чревна зараза, която превърна вътрешностите му във вода. Разбунтувалият се стомах не можеше да задържи нито хапка храна и той бързо отслабна. Съсипан от треска, и при наличието само на най-елементарни лекарства, единственото което можеше да направи бе да потърси убежище в най-тъмния ъгъл на коптора, който бяха наели, и да се поти докато прогони болестта.
Изминаха два дни, но състоянието му не се подобри. Той не боледуваше често, но в онези редки случаи, когато наистина се разболяваше, винаги се беше усамотявал и страдал далеч от чужди погледи. Тук беше почти невъзможно човек да се усамоти. По цял ден чуваше как някой драска по вратата и прозореца — разни хора се боричкаха за възможността да погледнат през пролуките неверника, който пъшкаше на мръсния си чаршаф. После когато на местните жители им омръзна, останаха да го дебнат мухите, жадни за мръсната влага покрай устните и очите му. Отдавна беше разбрал, че е безмислено да ги пъди. Просто лежеше в потта си и ги оставяше да пият, а трескавите му мисли се отнасяха към по-хладни места.
На третият ден Хобарт предложи да отложат пътуването, да платят на ибн Талак; и Джабир, и да се върнат в цивилизацията. Там Шадуел можеше да се възстанови и да опитат пак. Шадуел възрази, макар че същата мисъл бе минала и през неговата глава неведнъж. Когато най-после инфекцията напуснеше тялото му, той нямаше да бъде в състояние да се изправи срещу Празното Място.
Но през нощта нещата се промениха. Първо излезе вятър. Не идваше на пориви, а беше силен и напорист. Пясъкът понесен от него проникваше под вратата и през пролуките на прозореца.
Шадуел беше поспал малко през деня и почивката му се отрази добре, но сега вятърът не го остави да заспи. Безпокойството се предаде на червата му и го накара да прекара половината нощ клекнал над кофата, която му бяха дали, изпразвайки вътрешностите си.
Точно там беше — клекнал нещастен сред облак смрад — когато чу за пръв път гласа. Идваше от пустинята, надигаше се и стихваше като стенание на вдовица от преизподнята. Никога не беше чувал нещо подобно.
Изправи се, изцапвайки краката си. Цялото му тяло трепереше.
Чуваше Бич Божи, в това нямаше никакво съмнение. Звукът беше приглушен, но неоспорим. Глас изпълнен с мъка и сила, глас който зовеше. Той им даваше насока. Нямаше да тръгнат слепешката в пустинята и да се надяват късметът да ги отведе до целта им. Щяха да следват пътя, по който бе дошъл вятъра. Той рано или късно трябваше да ги отведе при съществото, чийто глас бе понесъл.
Шадуел вдигна панталоните си и отвори вратата. Вятърът фучеше из малкото градче, сипеше пясък навред, виеше край къщите като бясно куче. Ослуша се пак за гласа на Бич Божи, молеше се това да не е само халюцинация предизвикана от глада. Не беше. Гласът се чу отново, все същия измъчен вой.
Някакъв мъж мина забързан покрай Шадуел. Търговецът пристъпи напред и го хвана за ръката.
— Чуваш ли? — попита го той.
Човекът извърна покритото си с белези лице към него. Едното му око липсваше.
— Чуваш? — повтори Шадуел и посочи към главата му когато звука се чу отново.
Мъжът отблъсна ръката на Шадуел.
— Ал хиял — отвърна той рязко, сякаш изплю думите.
— А?
— Ал хиял… — повтори мъжът и се отдръпна от Шадуел като че беше някакъв опасен идиот, а ръката му посегна към ножа втъкнат на колана.
Шадуел не искаше да се кара с него. Вдигна ръце и се усмихна, остави го да върви да се занимава с проблемите си.
Беше обхванат от някакво странно въодушевление, изгладнелият му мозък направо пееше. Утре щяха да идат в Празното Място, а червата му да вървят по дяволите. Стига да може да се задържи на седлото, ще може и да пътува.
Стоеше по средата на мизерната улица, сърцето му биеше като чук, краката му трепереха.
— Чувам те — рече той и вятърът понесе думите, като че ли по някакъв извратен начин, известен само на пустинните ветрове, би могъл да се върне обратно и да предаде словата на Шадуел на силата, която го очакваше в празнотата.
II. ЗАБВЕНИЕ
1
Нищо, нито прочетените книги, нито разказите на свидетели, дори и измъченият глас, който чу предишната нощ, не беше подготвило Шадуел за абсолютната пустота на Руб ал Хали. Книгите описваха безплодните простори доколкото това беше във възможностите на думите, но не можеха да дадат представа за ужасното небитие, съществуващо в това място. Самият Емерсън, чийто спомени бяха смесица от сдържаност и страст, но безкрайно убедителни, не бе успял поне приблизително да опише истинската празнота.
Пътуването продължаваше безкрайни часове в безмилостната жега към празни хоризонти, с все едно и също влудяващо небе над главите им, и все същата мъртва земя под краката на камилите.
Шадуел нямаше сили да води разговор, а Хобарт открай време си беше мълчалив. Що се отнася до ибн Талак; и момчето, те яздеха пред неверниците и от време на време си шепнеха нещо, но през по-голямата част от времето мълчаха. Тъй като нищо не привличаше вниманието, разумът се насочи към тялото, и бързо бе обзет единствено от усещанията. Ритъмът на бедрата, които се търкаха в седлото, и вкусът на кръвта от устните или венците бяха единствената храна за мисълта.
Дори предположенията за онова което биха открили в края на пътуването потънаха в замайването причинено от неудобствата.
Изминаха седемдесет и два часа без да се случи нищо. Все същата жега, съсирваща кръвта, същият ритъм на копитата по пясъка — отново и отново, докато следваха посоката откъдето бе дошъл гласа на Бич Божи. Никой от арабите не попита за целта към която се бяха отправили неверниците, а и никой от тях не им обясни нищо. Просто вървяха, притиснати от всички страни от бездната.
Много по-лошо беше когато спираха, било за да си починат камилите, или да предложат на задръстените си с пясък гърла няколко капки вода. Тогава върху тях лягаше тежестта на чудовищната тишина.
Съществуванието тук беше ирационален акт, предизвикателство към всякакви физически норми. В такива моменти Шадуел се чудеше какво ли същество бе избрало за свой дом такава пустош; и каква ли сила на волята притежава, за да понесе празнотата? Освен ако — а тази мисъл му се явяваше все по-често — то не беше нещо от самата празнота: част от нищото и тишината. Възможността силата която търси, да принадлежи на това място — и да е избрала дюните за легло, а скалите за възглавница — караше стомаха му да се свива. Най-после започваше да разбира защо от виденията на Непорочна избиваше пот по челото й. В кошмарите си тя бе опитала вкуса на някаква ужасна чистота, пред която нейната собствена бледнееше.
Но той не се страхуваше, освен да не падне. Докато не се озове в присъствието на това същество, докато не разбере източника на неговата чистота, самият той не можеше да бъде пречистен. А той копнееше за това повече от всичко.
И когато след четвъртият им ден в Празното Място се спусна нощ, това желание се приближи още повече до осъществяването си.
Джабир; тъкмо беше запалил огъня, когато гласът се появи отново. Тази вечер вятърът беше слаб, но гласът беше пак така тежък и властен като преди, заразяващ въздуха с трагедията си.
Ибн Талак; чистеше пушката си и пръв скочи на крака с изцъклени от ужас очи, изричайки нещо като клетва или молитва. Хобарт го последва след секунда, а Джабир; отиде да успокои камилите, които обзети от паника се мъчеха да скъсат въжетата. Само Шадуел остана край огъня вперил поглед в пламъците. Воят изпълваше нощта сякаш излетял на един единствен величествен дъх.
Стори им се, че продължи няколко минути преди да заглъхне. Когато най-после стихна, животните продължиха да мучат, а мъжете бяха замлъкнали. Ибн Талак; се върна при огъня и продължи да чисти пушката си, след него дойде и момчето. Хобарт беше последен.
— Не сме сами — рече след малко Шадуел, все така загледан в пламъците.
— Какво беше това? — попита Джабир.
— Ал хиял — каза ибн Талак.
Момчето се намръщи.
— Какво е ал хиял? — запита Шадуел.
— Искат да кажат звука, който издава пясъка — отвърна Хобарт.
— Пясъка? — Шадуел не можеше да повярва. — Мислиш, че това беше пясъка?
Момчето поклати глава.
— Разбира се, че не — каза Шадуел. — Това е гласа на онзи, с когото сме дошли да се срещнем.
Джабир; хвърли в огъня снопче пръчки, бели като кости. Той ги погълна мигновено.
— Разбирате ли? — попита Шадуел.
Ибн Талак; вдигна поглед от заниманието си и изгледа втренчено Шадуел.
— Разбират — рече Хобарт.
— Мислех, че ще се изплашат.
Ибн Талак; като че ли разбра смисъла на забележката.
— Руб ал Хали — рече той, — ние знаем. Всичко. Ние знаем.
Шадуел схвана намека. Те бяха Мурра. Тяхното племе смяташе тази територия за своя. Да се оттеглят пред загадките на Празното Място би било равносилно на отказ от правата им.
— Далече ли е? — попита Хобарт.
— Не зная — отговори Шадуел. — И двамата го чухме. Може би е много близо.
— Мислиш ли, че знае, че сме тук?
— Възможно е. Има ли значение?
— Предполагам, че не.
— Ако тази вечер не знае, утре ще разбере.
2
Тръгнаха на разсъмване, за да изминат колкото е възможно по-голямо разстояние преди слънцето да се вдигне нависоко. Следваха същата посока както през предишните четири дни.
За пръв път по време на пътуването им пейзажът започна леко да се променя — ритмичните вълни на дюните ставаха все по-големи и неравномерни.
Пясъкът по хълмовете беше мек и се сриваше в съскащи лавини под краката на животните и хората. Не можеха да яздят. Пътешествениците успокояваха с ругатни и добри думи камилите, още неспокойни след предишната нощ, докато се изкачваха по все по-стръмните склонове. Когато стигаха до върха насреща им се изправяше още по-голяма дюна.
Без да разменят нито дума, ибн Талак; беше отстъпил мястото си начело на колоната, и сега Шадуел определяше темпото. Водеше ги нагоре по дюните, после надолу в бездните между тях. Полъхваше съвсем лек вятър, който макар и предразполагащ беше по-тревожен от всякаква буря, защото сякаш шепнеше над пясъците, но онова което казваше, оставаше непостижимо за мисълта.
Шадуел обаче разбираше думите му:
Изкачи се, говореше вятърът, изкачи се, ако смееш. Още един хълм и ще намериш онова, което винаги си искал.
— и това обещание го караше да продължи нагоре по следващия склон, да излезе от хладните сенки направо под ослепителното слънце.
Шадуел знаеше, че са близо, много близо. Въпреки че в ранния следобед Джабир; започна да се оплаква и поиска да спрат, за да отпочинат животните, Шадуел изобщо не разреши. Налагаше темпото, мислите му се бяха откъснали от дискомфорта на тялото, едва ли не плуваше във въздуха. Потта беше нищо, болката беше нищо. Всичко това можеше да се понесе.
И най-после, от върха на една дюна която изкачваха почти час, видяха потвърждението на думите на вятъра.
Дюните бяха останали зад гърба им. Теренът пред тях беше абсолютно плосък докъдето стигаха очите им, макар че не виждаха надалеч — вятърът носеше цели товари пясък, които закриваха хоризонта като дим. Дори за Руб ал Хали тази пустееща земя представляваше пустош в най-чист вид: несъществуващо място за познавачи.
— Боже Всемогъщи — промълви Хобарт щом застана до Шадуел.
Търговецът хвана ръката на Хобарт. Дишаше тежко, хрипливо, от обгорялото му от слънцето лице капеше пот.
— Не ме оставяй да падна — прошепна той. — Вече сме близо.
— Защо не изчакаме малко, преди да продължим? — попита Хобарт. — Може би да отдъхнем, до утре?
— Не искаш ли да се срещнеш с твоя Дракон;? — запита Шадуел.
Хобарт не можа да отвърне нищо на това.
— Тогава ще тръгна сам — продължи Шадуел. Пусна юздите на камилата и тръгна залитайки надолу по склона да се срещне с равнината.
Хобарт огледа безплодната шир. Онова, което Шадуел каза, беше вярно: наистина бяха близо, усещаше го. Тази мисъл, която преди няколко дни го възбуждаше, сега го накара да изпита ужас. Беше видял достатъчно от Мястото; за да разбере, че Драконът който живее в него, не е блестящото чудовище от сънищата му. Въображението му не можеше да си представи какъв ужас се крие в такова място.
Едно нещо обаче знаеше: това нещо изобщо не го беше грижа нито за Закона, нито за пазителите му.
Все още можеше за се върне, помисли си той, стига да прояви решителност. Да убеди водачите, че Шадуел ги води към гибел, и че за всички би било по-разумно да оставят Търговеца на лудостта му. Шадуел вече беше стигнал долу и се отдалечаваше от дюната, дори не си направи труда да се обърне да види дали го следват. Остави го да върви, обади се нещо вътре в Хобарт: нека си го намери тоя Бич Божи, щом иска, а също и смъртта си.
Колкото и да се страхуваше обаче, не можеше да обърне гръб на пустинята. В съзнанието си като в тесен тунел виждаше ръцете си, пламтящи в неизгарящ огън. В онзи изключителен момент видението му беше показало вкуса на сила, която никога не бе успял да опише с думи, и нищо от последвалите преживявания — пораженията и униженията — не можеше да заличи спомена.
Някъде далеч оттук все още живееха онези, които го бяха победили, които бяха изопачили законите на реалното и справедливото. Да се върне при тях с огън в ръце и да преклони нещастните им глави — заради тази амбиция си струваше да издържи в пустошта.
Мечтаейки за пламъците, той хвана юздите на камилата на Шадуел и тръгна по стъпките на Търговеца надолу към блестящите като огледало пясъци.
III. СТЕНАТА
В равнината която пресичаха беше невъзможно да се определят разстояния. Дюните зад гърба им скоро бяха скрити от облаците пясък във въздуха, а пред тях също такова було закриваше хоризонта. Вятърът беше силен, но не можеше да спре атаката на слънцето — само засилваше страданията, дърпаше ги за краката и превръщаше всяка крачка в мъчение. Но нищо не можеше да забави Шадуел. Крачеше напред като обладан от някаква сила, докато накрая — след час в този ад — спря като закован и посочи напред в мъглата от жега и вятър.
— Ето.
Хобарт застана до него и присвил очи погледна онова към което сочеше пръста му. През пясъчните облаци не се виждаше нищо.
— Нищо — рече той.
Шадуел го хвана за ръката.
— Погледни, да те вземат дяволите!
Този път Хобарт разбра, че Шадуел не се беше заблудил. На известно разстояние от тях земята като че ли отново се издигаше нагоре.
— Какво е това? — извика той за да надвие вятъра.
— Стена — отвърна Шадуел.
Прилича повече на верига от хълмове, помисли си Хобарт, простираше се по целия видим хоризонт. Въпреки че тук-там се виждаха пролуки, правилната й форма подсказваше, че преценката на Шадуел е вярна. Наистина беше стена.
Без да коментират повече, те продължиха към нея.
Не се виждаха никакви конструкции от другата страна, но сигурно строителите бяха държали много на онова, което тя трябваше да огради и предпазва, защото с всяка крачка напред осъзнаваха величественият мащаб на съоръжението. Издигаше се на повече от петнадесет метра над пустинната равнина, и при това умението на зидарите не беше оставило никаква следа, за да разберат как е бил направен строежа.
Групата спря на двадесетина метра от стената и остави Шадуел да се приближи сам към нея. Той протегна ръка и докосна горещите камъни — повърхността им беше гладка като коприна. Сякаш стената бе издигната от стопени скали, оформена от някакъв разум, който може да мачка лавата като студена глина. Явно по никакъв начин не биха могли да се изкачат по тази повърхност без никакви дупки или драскотини, дори и някой от тях да имаше сили да го направи.
— Трябва да има врата — каза Шадуел. — Ще вървим, докато я намерим.
Слънцето вече беше доста под зенита и ставаше по-хладно. Вятърът обаче нямаше намерение да остави пътешествениците на мира нито за миг. Сякаш пазеше край стената, блъскаше в краката им като че ли искаше да ги събори. Но след като бяха стигнали толкова далеч без да бъдат изклани, вече не изпитваха страх, а любопитство да разберат какво има от другата страна. Арабите отново проговориха и непрекъснато бърбореха нещо, сигурно планираха как ще се хвалят какво са открили, като се върнат.
Продължиха още половин час, но в стената нямаше пролука. На някои места се бяха появили пукнатини, но не бяха достатъчно ниско, за да се хванат с ръка. Другаде горната част беше започнала да се руши, но по цялото й протежение нямаше нито прозорец, нито врата, макар и малки.
— Кой е построил това? — попита Хобарт, докато вървяха.
Шадуел гледаше сенките им, които вървяха редом с тях по стената.
— Древните народи — отвърна той.
— За да спрат пустинята ли?
— Или да задържат вътре Бич Божи.
През последните няколко минути вятърът се беше променил. Беше се отказал да ги дърпа за краката, и се беше заел с нещо по-сериозно. Ибн Талак; пръв го забеляза.
— Ето там! Ето там! — извика той и посочи по протежение на стената.
На няколкостотин метра от тях през стената с рев се носеше поток от пясък. Когато наближиха стана ясно, че това не е врата, а пролом. Камъните бяха разхвърляни наоколо, натрошени на купища отломки. Шадуел пръв стигна до развалините и започна да се катери по тях. Много от парчетата бяха колкото малки къщи, но най-после ги преодоля и погледна надолу към мястото, което стената пазеше.
— Какво виждаш? — извика зад него Хобарт.
Шадуел не отговори. Просто оглеждаше пейзажа зад стената с невярващ поглед, а вятърът фучеше през пролома и се мъчеше да го запрати долу.
От другата страна нямаше нито дворци, нито гробници. Всъщност нямаше никакъв признак, дори и следа, че някой бе обитавал това място. Нямаше обелиски, нямаше колонади. Само пясък и още пясък — безкраен пясък. Още една пустиня, докъдето им стигат очите, празна като пустошта зад гърба им.
— Нищо.
Каза го не Шадуел, а Хобарт. Той също се беше изкачил по скалите и стоеше до него.
— О, Господи… нищо.
Шадуел все така мълчеше. Просто се смъкна от другата страна на пролома и застана в сянката на стената. Това което каза Хобарт, изглеждаше вярно: тук нямаше нищо. Тогава защо се чувстваше така уверен, че мястото е някак си свещено?
Тръгна през дълбокия пясък натрупан от вятъра до отломките, и огледа дюните. Възможно ли беше пясъкът само да скрива тайната, която бяха дошли да открият? Дали Бич Божи не се крие тук, а неговият вой да идва от нещо, заровено живо? И ако е така, как изобщо биха могли да го намерят?
Обърна се и погледна към стената. Импулсивно започна да се катери по ръба на пролома. Изкачването беше трудно. Крайниците му тежаха от умора, а за толкова много години вятърът бе успял да полира камъка. Но най-после стигна на върха.
Отначало му се стори, че усилията му са били напразни. Беше се потил само за да види отгоре стената, която се простираше до безкрая в двете посоки.
Но когато започна да оглежда пейзажа долу разбра, че в дюните има някаква закономерност. Не естествените последователни вълни, създадени от вятъра, а нещо по-сложно — огромни геометрични фигури разположени сред пясъка — и между тях алеи или пътища. В своите проучвания за пустините той беше чел за фигури, начертани от някакви древни народи в равнините на Южна Америка; — изображения на птици и богове, които не се виждаха от земята, но бяха направени сякаш да очароват някакъв небесен зрител. Какъв ли беше случаят тук? Дали пясъкът не бе издигнат на бразди и насипи като съобщение към небето? Ако е така, каква сила го беше направила? За преместването на толкова много пясък би бил необходим цял един малък народ, а вятърът би развалил на другия ден построеното днес. Тогава чие дело беше това?
Може би нощта щеше да покаже.
Слезе надолу по стената при Хобарт и останалите, които го чакаха сред скалите.
— Тази вечер ще направим лагера тук — рече той.
— Отвътре или отвън? — попита Хобарт.
— Отвътре.
IV. УРИЕЛ
Нощта се спусна като завеса. Джабир запали огън на закътано място край стената, скрито от безпощадните набези на вятъра. Хапнаха хляб, пиха кафе. Никой не говореше. Изтощението беше сковало езиците им. Просто седяха прегърбени, загледани в пламъците.
Въпреки че костите го боляха, Шадуел не можа да заспи. Огънят догаряше постепенно, един по един останалите се предадоха на умората и той остана да ги пази. С настъпването на нощта вятърът поотслабна, ревът му се превърна в стон. Това го успокои като приспивна песен. Накрая и неговите клепачи се затвориха. Под тях мислите му продължаваха в неспирен поток. После — нищо.
В съня си чу гласа на момчето — Джабир. Викаше го от мрака, но той не искаше да отговори. Отмората беше толкова сладка. Но гласът пак се обади — вече с ужасен писък. Този път той отвори очи.
Вятърът беше стихнал напълно. Над главата му звездите блестяха ярко на фона на идеално чистото небе, потрепваха по местата си. Огънят беше угаснал, но светлината им беше достатъчна за да види, че ибн Талак; и Джабир; ги няма. Шадуел стана, отиде при Хобарт и го събуди.
Докато го разтърсваше видя нещо на земята малко встрани от главата на Хобарт. Ококори се — не вярваше на очите си.
Под краката им имаше цветя, или поне така му се струваше. Китки цветчета сред гъсти листа. Изправи се и от изсъхналото му гърло изскочи вик на удивление.
Дюните бяха изчезнали. На мястото им беше пораснала джунгла, изобилие от дървета високи почти колкото стената — огромни и отрупани с цветове, и листа колкото човешки ръст. Под техния балдахин беше избуяла огромна маса от лози, храсти и треви.
За момент се усъмни дали не е загубил разсъдъка си, докато не чу възклицанието на Хобарт до себе си:
— Боже мой!
— И ти ли го виждаш?
— Виждам… — промълви Хобарт, — …градина.
— Градина?
На пръв поглед тази дума едва ли беше подходяща за хаоса наоколо. Но като се вгледаше по-внимателно, човек можеше да открие известен ред в онова, което отначало приличаше на анархия. Под огромните отрупани с цветове дървета, бяха прокарани алеи; имаше поляни и тераси. Това действително беше някаква градина, въпреки че едва ли някой би изпитал удоволствие от разходката из нея. Независимо от разнообразието на видовете — растения и храсти във всякакви размери и форми — нито един от тях нямаше цвят. Нито разцъфналите пъпки, нито, клоните, листата или плодовете — всичко, до най-малкото стръкче трева, беше изцедено от всякакъв пигмент.
Шадуел още се чудеше, когато от дълбините на джунглата отново се чу вик. Този път беше ибн Талак, гласът му се изви високо и се превърна в писък. Шадуел тръгна натам. Земята под краката му беше мека и това го забавяше, но писъкът продължаваше, прекъсван само задъхани ридания. Затича се и извика към ибн Талак. Не изпитваше никакъв страх, само непреодолимо желание да се изправи лице в лице със Създателя; на тази загадка.
Докато минаваше по един от тъмните булеварди, осеян със същите безцветни растения, викът на ибн Талак; изведнъж секна. За момент Шадуел изгуби ориентация. Спря и огледа гъсталака за някакъв признак на движение. Нямаше нищо. Лекият полъх не помръдваше и вейка, нито пък — а това още повече засилваше мистерията — се усещаше някакъв аромат, колкото и слаб да е, от масата цветове.
Зад него Хобарт прошепна някакво предупреждение. Шадуел се обърна и тъкмо щеше да го укори за липсата на любопитство, когато видя следите от стъпките си. В Спиралата под краката му се раждаше живот. Тук го беше унищожил. Навсякъде където бе стъпил растенията просто се бяха разпаднали.
Взря се празното пространство, където преди имаше трева и цветя, и отговорът за този изумителен растеж стана очевиден. Без да обръща повече внимание на Хобарт, той тръгна към най-близкия от храстите, чиито цветове висяха на клоните като кадилници. Предпазливо докосна с пръст един от тях. При този съвсем лек допир цветът се разпадна и се изсипа от клона като дъжд от пясък. Шадуел прокара пръст по съседния — той също падна, а с него и клона, и изящните листа по него — всичко се превърна отново в пясък само с едно докосване.
Дюните не бяха изчезнали през нощта, за да направят място за градината. Те се бяха превърнали в градина: бяха се надигнали по някаква невъобразима команда за да създадат безплодната илюзия. Онова което на пръв поглед приличаше на чудотворно плодородие, беше измама. Беше пясък. Без аромат, без цвят, без живот — мъртва градина.
Изведнъж изпита отвращение. Този трик напомняше твърде много на работата на Виждащите — някаква измамна магия. Шадуел се хвърли сред шубраците и размаха побеснял ръце наляво-надясно, унищожаваше храстите, които се разпадаха на прашни облаци и дразнеха очите. Едно дърво се срина от удара на ръката му като спрян фонтан. И най-фините цветове изчезваха при най-малкото докосване. Това обаче не го задоволи. Продължаваше да вършее докато не разчисти една малка горичка сред заобикалящия го листак.
— Магии! — крещеше непрестанно той, а по него се сипеше пясък. — Магии!
Сигурно щеше да продължи разрушението в по-голям мащаб, но воят на Бич Божи — същият, който чу преди няколко дни, докато клечеше в лайната — започна отново. Този глас го беше довел тук през пустинята и нищото, и за какво? Отново пустиня, пак нищо. Гневът му още не беше смекчен от пораженията, които бе нанесъл, и той се обърна към Хобарт:
— Откъде идва?
— Не знам — промърмори Хобарт и отстъпи несигурно няколко крачки назад. — Отвсякъде.
— Къде си? — изкрещя Шадуел към дълбините на илюзията. — Покажи се!
— Недей… — опита се да го спре Хобарт, изпълнен с ужас.
— Това е твоят Дракон; — отвърна Шадуел. — Трябва да го видим.
Хобарт поклати глава. Нямаше желание да вижда силата, която бе създала това място. Но преди да успее да се оттегли Шадуел вече го беше хванал.
— Ще го посрещнем заедно. Той ни измами и двамата.
Хобарт се помъчи да се освободи, но всякакви опити престанаха щом зърна силуета, който се появи в другия край на алеята.
Беше висок колкото дърветата, почти десет метра. Дългата му бяла като кост глава опираше в клоните и пясъчните листа се сипеха по земята.
Въпреки че продължаваше да вие, той нямаше уста, всъщност по лицето му нямаше нищо друго освен очи, ужасяващо много очи — два реда процепи без клепачи, без мигли — които се спускаха от двете страни на главата. Бяха може би общо към сто, но дори цяла вечност да се взираше човек не би разбрал истинския им брой, защото това нещо, колкото и солидно да изглеждаше, не можеше да бъде точно определено. Във вътрешността му се движеха някакви неща като колела, свързани с въжета от течен огън към стотици други геометрични форми, които изпълваха въздуха около него. По повърхността като че ли пляскаха безброй крила, в корема му гореше светлина сякаш бе погълнало звезди.
Не можеше да се каже нищо със сигурност. В един миг сякаш го обгръщаше матрица от стрелкащи се светлини, като скеле ударено от мълния; след това се превръщаше в конфети от пламъци, които се въртяха като облак наоколо, докато изчезнат. За миг се превръщаше в нещо ефирно, после беше като огнената колесница на бог Вишну.
Изведнъж воят секна, така внезапно, както и бе започнал.
Бич Божи спря.
Шадуел пусна Хобарт, от панталоните му се понесе воня на лайна. Хобарт падна на земята и тихо заплака. Шадуел го остави да си лежи. Главата на Бич Божи, скрита в безбройните си форми, забеляза съществата дръзнали да влязат без позволение в градината му.
Шадуел не побягна. Каква полза? Във всички посоки оттук се простираха хиляди квадратни мили пустиня. Нямаше къде да избяга. Можеше само да остане на мястото си и да сподели с този ужас вестите, които бе донесъл.
Но преди да успее да изрече и дума пясъкът под краката му се раздвижи. За миг си помисли, че Бич Божи смята жив да го погребе — земята сякаш се втечни. Пясъкът само се дръпна назад като чаршаф и на леглото под него — на няколко крачки от Шадуел — се показа трупа на ибн Талак. Беше гол, и очевидно подложен на ужасни мъчения. Двете му ръце бяха изгорени от лактите надолу — от черните чуканчета стърчаха натрошени кости. По същия начин бяха унищожени и половите му органи, а очите — изгорени. Не можеше и дума да става, че раните са били нанесени след смъртта — устата още бе сгърчена в предсмъртния му вик.
Шадуел се погнуси и отвърна поглед, но Бич Божи имаше да му покаже още нещо. Пясъкът отново се раздвижи и вдясно от него се показа друго тяло. Този път това на Джабир. Лежеше по корем, бутовете му бяха изгорени до костта, вратът счупен, главата извъртяна назад и гледаше към небето. Устата му също беше изгорена.
„Защо?“ искаше да попита Шадуел.
От втренченият поглед на Бич Божи му се доповръща, но все пак зададе въпроса.
— Защо? Не сме дошли с лошо.
Бич Божи не показа с нищо, че дори е чул думите му. Дали не беше изгубил способността си да общува след цяла вечност тук в пустошта, и воят му бе останал като единствена реакция на болката и съществуванието?
После някъде сред легиона от очи пробягна светлина, горящите колела я грабнаха и изплюха към Шадуел. В мига преди да го порази той изпита надежда, че смъртта му ще бъде бърза, след това светлината попадна върху него. Болката от докосването й беше заслепяваща, под ласките й тялото се огъна и падна, черепът му беше готов да се пръсне. Но смъртта не дойде. Болката изведнъж изчезна и горящото колело се появи в мислите му. Бич Божи беше вътре в главата му, силата се въртеше в черепа.
Колелото избледня и на негово място се появи видение, предоставено от онзи, който го бе обладал:
носеше се през градината, високо сред дърветата. Това е през погледа на Бич Божи, разбра Шадуел: сякаш седеше зад очите му. Втренченият поглед забеляза някакво движение долу на земята и тръгна към него.
На пясъка беше Джабир; — гол, на четири крака, — а ибн Талак; го обладаваше отзад и сумтеше докато пъхаше плътта си в момчето. В очите на Шадуел актът изглеждаше смущаващ, но достатъчно безобиден. Беше виждал и по-лоши неща през живота си, дори беше правил по-лоши неща. Но в момента споделяше не само погледа на Бич Божи, а и мислите му: за съществото тази разгоненост беше престъпление, и по негова преценка наказуемо със смърт.
Шадуел беше видял резултатите от екзекуциите, нямаше желание да ги види възпроизведени. Но нямаше избор. Бич Божи владееше съзнанието му: длъжен беше да наблюдава всеки ужасен миг.
Сиянието се протегна надолу и раздели двамата един от друг, после изгори престъпните части — уста, очи, полови органи и бутове — заличи ги с огън. Не бързаше. Имаха време да страдат — Шадуел чу отново писъците, които го бяха довели в градината — и да молят за пощада. Огънят обаче беше безпощаден. Докато свърши работата си Шадуел вече плачеше и се молеше да спре. Най-после всичко свърши и телата бяха закрити с пясъчен покров. Едва тогава Бич Божи му върна зрението. Отново видя земята пред очите си — вонеше на повърнато.
Лежеше разтреперан там, където бе паднал. Чак когато бе сигурен, че няма пак да падне, надигна глава и погледна към Бич Божи.
Той беше променил формата си. Вече не беше великан и седеше на купчина пясък, която бе струпал под себе си. Многобройните му очи бяха обърнати към звездите. За няколко минути се беше превърнал от съдник и екзекутор в съзерцател.
Въпреки че образите изпълнили главата му бяха избледнели, Шадуел знаеше, че съществото все още се намира в него. Усещаше иглите на мисълта му. Чувстваше се като човек-риба, закачен на въдица.
Бич Божи отвърна поглед от небето и го погледна.
Шадуел…
Чу името си, макар че и в новото си превъплъщение Бич Божи нямаше уста. Не му и трябваше, естествено, след като можеше така да бърка в главите на хората.
Виждам те,
рече той. Или по-скоро това беше мисълта, която вкара в главата на Шадуел, а той й даде думи.
Виждам те. И знам името ти.
— Точно това искам — каза Шадуел. — Искам да ме познаваш. Да ми се довериш. Да ми вярваш.
Тези чувства бяха част от играта на Търговеца през повече от половината от живота му, като ги изговаряше той черпеше увереност от тях.
Ти не си първият, който идва тук, рече Бич Божи. Идвали са и други. И са си отивали.
Шадуел знаеше много добре къде бяха отишли. За миг беше зърнал — дали по волята на Бич Божи или сам бе успял, в това не бе съвсем сигурен — телата погребани под пясъка, а разложената им плът се беше изгубила в мъртвата градина. Тази мисъл би трябвало да го накара да се страхува, но той беше изпитал всичко, което трябваше да изпита или от което да се страхува, докато гледаше екзекуциите. Сега щеше да говори простичко и да се надява, че истината ще го предпази от смъртта.
— Дойдох тук по една определена причина — рече той.
Каква причина?
Точно сега беше момента. Клиентът беше задал въпрос и той трябваше да му отговори. Нямаше смисъл да извърта или да разкрасява нещата, опитвайки се да направи по-добра сделка. Трябваше да се пазари само с простата истина. С този залог можеше или да спечели, или да загуби. По-добре направо да го каже.
— Виждащите.
Усети как иглите в мозъка му потрепнаха от името, но друга реакция не последва. Бич Божи мълчеше. Дори колелата му като че ли помръкнаха, двигателят сякаш всеки момент щеше да угасне.
После, съвсем-съвсем тихо, думата се оформи в главата му.
Вижда-щите.
А с думата и спазъм от енергия, като светкавица, която избухна в черепа му. Светкавицата беше и в самия Бич Божи. Проблесна по тялото открай-докрай. Стрелкаше се насам-натам в очите му.
Виждащите.
— Знаеш ли кои са те?
Пясъкът засъска около краката на Шадуел.
Бях забравил.
— Било е доста отдавна.
И ти си дошъл да ми го кажеш?
— Да ти напомня.
Защо?
Иглите потрепнаха отново. Може да ме убие всеки момент, помисли си Шадуел. Нервен е, и това го прави опасен. Трябва да внимавам, да играя хитро. Да съм търговец.
— Те се скриха от тебе — продължи той.
Наистина.
— През всичките тези години. Скриха главите си, за да не можеш никога да ги намериш.
И сега?
— Сега отново са будни. В света на хората.
Бях забравил. Но сега ми напомниха. О, да. Милият Шадуел.
Иглите се отпуснаха и вълна от най-чисто удоволствие заля Шадуел, едва не му прилоша от него. Този Бич Божи може и да доставя удоволствие! Каква ли още сила владее?
— Мога ли да те попитам нещо?
Питай.
— Кой си ти?
Бич Божи се надигна от пясъчния си трон и мигновено стана ослепително ярък.
Шадуел закри очи, но светлината проникваше през плътта и костите направо в главата му, където Бич Божи произнасяше извечното си име:
Наричат ме Уриел,
каза той.
Уриел, ангел от пета степен.
Знаеше името, така както знаеше наизуст и ритуалите, които бе чул в църквата „Света Филомена“. Източникът им беше един и същ. Като дете бе научил имената на ангелите и архангелите, а сред могъщите Уриел беше най-могъщият. Архангелът на спасението, наричан от някои Божият огън. Екзекуциите отново се възпроизведоха в главата му — телата се гърчеха под безмилостния огън: огънят на Ангела. Какво направи, да се изстъпи пред такава сила? Това беше Уриел, ангел от пета степен…
В паметта му изникна още един от атрибутите на Ангела, и осъзнаването му предизвика внезапен шок. Уриел беше ангел оставен на пост пред вратите на Райската градина.
Райската градина.
Тези думи накараха съществото да избухне в пламъци. Въпреки че вековете го бяха обрекли на мъка и забрава, то все още беше Ангел;: огънят му беше неугасим. Колелата в тялото му се завъртяха, видимата математика на неговата същност се задейства и се приготви за нови ужаси.
Тук имаше и други, рече Серафимът, които наричаха това място Райската градина. Но за мен то никога не се е наричало така.
— А как тогава? — запита Шадуел.
Едем, каза Ангелът, и в съзнанието на Шадуел се появи нова картина. Това беше градината, но през друга епоха. Дърветата не бяха от пясък, избуялата джунгла напомняше за флората, поникнала в Спиралата: същото разточително плодородие, същите неописуеми видове, които едва ли не се противопоставяха на състоянието си. Цветове готови да въздъхнат, плодове способни да летят. Но тук го нямаше онова нетърпение от Спиралата — властваше атмосфера на неизбежен растеж, всичко се стремеше по своему към някакво по-висше състояние, а то определено беше светлината, защото отвсякъде между дърветата струеше сияние, като носещи се във въздуха живи духове.
Това беше място на съзидание, продължи Ангелът. Винаги и завинаги. Тук възникваха нещата.
— Възникваха?
Намираха своя форма и се появяваха на света.
— Ами Адам и Ева?
Не си ги спомням, отвърна Уриел.
— Прародителите на човечеството.
Човечеството изникна от праха на хиляди места, но не и тук. Тук бяха висшите духове.
— Виждащите? — рече Шадуел. — Те са били висши духове?
Ангелът изсумтя сърдито. Картината на Едем — райската градина се сгърчи и Шадуел мярна някакви фигури, които се криеха между дърветата като крадци.
Те започнаха оттук, отвърна Ангелът, и Шадуел видя във въображението си как земята се разтваря и от нея се надигат растения с човешки лица, мъглата се втвърдяваше… Но те бяха нещо случайно. Тор от по-велики същества, който оживя тук. Ние не ги познавахме, ние духовете. Занимавахме се с по-възвишени неща.
— А те пораснаха?
Пораснаха. И станаха любопитни.
Сега вече Шадуел започна да разбира.
— Надушили са света — подсказа той.
Ангелът потрепери и отново върху Шадуел се посипаха образи. Видя предците на Виждащите, голи до един, телата им бяха във всякакви цветове и размери — тълпа от чудати форми — опашки, златисти очи и самодоволни глупаци: плътта на един лъщеше като на пантера, друг имаше атрофирани крила — видя ги как се катерят по стената, нетърпеливи да се измъкнат от градината…
— Избягали са.
Никой не може да избяга от мене, каза Уриел. Когато духовете си отидоха, аз останах тук да пазя докато се върнат.
Поне за това в Книгата на Сътворението; беше казано вярно: на вратата е бил оставен пазач. Но изглежда, само за това. Онези които бяха писали тази книга, бяха взели един образ, който човечеството познаваше в сърцето си, и го бяха вмъкнали в разказа си по свои морални съображения. Мястото на Бог във всичко това, ако изобщо имаше такова, беше може би въпрос по-скоро на дефиниция. Би ли признал Ватиканът; това същество за Ангел, ако се представи пред вратите му? Шадуел се съмняваше.
— Ами духовете? — попита той. — Останалите, които са били тук?
Аз чаках, рече Ангелът.
И е чакал, чакал, помисли си Шадуел, докато самотата го е докарала до лудост. Сам в пустошта, градината е повяхвала и гниела, пясъкът е прониквал през стените…
— Сега ще дойдеш ли с мен? — рече Шадуел. — Мога да те заведа при Виждащите.
Ангелът отново обърна поглед към Шадуел.
Мразя света, каза той. Веднъж бях там, някога.
— Но ако те отведа при тях, ще можеш да изпълниш дълга си, и да свършиш с това.
Омразата на Уриел към Царството беше физически осезаема — косата на Шадуел настръхна. И все пак Ангелът не отхвърли предложението, само изчакваше и обмисляше възможността. Искаше чакането му да свърши, и то скоро. Но негово величество беше отвратен от мисълта за контакт със света. Като всички чисти неща, той беше суетен, и имаше нужда от грижи.
— Може би… — рече той.
Отмести поглед от Шадуел към стената. Търговецът го проследи и видя Хобарт. Той беше използвал възможността да изпълзи по време на разговора с Уриел, но не беше стигнал достатъчно далеч.
— …този път… продължи Ангелът, и светлината заблестя по редиците очи, … ще ида… колелата поеха светлината и я изхвърлиха към Хобарт. … преоблечен.
При тези думи цялата машина се разлетя и не една, а безброй стрели светлина полетяха към Хобарт. Погледът на Уриел го бе приковал на място, не можеше да избегне нахлуването. Стрелите го пронизаха от глава до пети, светлината им проникна в него без да разкъса кожата.
Само за миг Ангелът изчезна безследно от купчината пясък до Шадуел и при изчезването му в плътта започна ново зрелище. От мястото на Хобарт до стената през цялата градина премина някаква тръпка. От разтърсването пясъчните форми се разпаднаха, безброй растения се превърнаха в прах, алеите с дърветата се срутваха като арки при земетресение. Като гледаше нарастващото разрушение Шадуел се сети отново как видя за пръв път очертанията в дюните. Може би предположението му бе било вярно, може би това място наистина представляваше някакъв знак към звездите. Достоен за съжаление начин, по който Уриел възпроизвеждаше отминала слава с надеждата, че някой минаващ дух ще се отбие и ще му напомни за себе си.
Трусовете станаха прекалено силни и той се оттегли преди да бъде погребан от пясъчната буря.
Хобарт вече не беше от отсамната страна на пролома — беше се изкачил по скалите и оглеждаше безплодната земя на пустинята.
Отвън по нищо не личеше, че Уриел е в него. На пръв поглед това си беше същият Хобарт. Мрачното му лице изглеждаше все така леденостудено, а когато заговори, гласът беше все така безизразен. Но въпросът, който зададе, показа нещо друго:
— Сега Дракон ли съм? — попита той.
Шадуел го погледна. В дълбините на очите му сега видя онзи блясък, който не бе забелязал откакто за пръв път го съблазни с обещания за огън.
— Да — отвърна той. — Сега си Дракон.
Не се бавиха. Тръгнаха веднага обратно към границата и оставиха Празното Място по-празно от когато и да било.