Оригинално заглавие
The Hellbound Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 14 гласа)
Източник
sfbg.us

— Знаете за какво мечтая — каза Франк. — Можете ли да ми доставите удоволствието?

Лицето на нещото се оживи, устните му се дръпнаха назад в една усмивка на песоглавец.

— Не така, както го разбираш — отвърна то.

Франк се накани да го прекъсне, ала създанието вдигна предупредително ръка.

— Има някои условия за нервните рецептори — рече то, — при които твоето въображение, колкото и да е разпалено, няма надежда да предизвика наслада.

— …така ли?

— Да. Тогава най-скъпоценния разврат е детска играчка в сравнение с изживяванията, който предлагаме. Ще участваш ли в тях?

Франк погледна белезите и куките. Езикът му отново натежа.

— Ще участваш ли?

Вън, някъде съвсем наблизо, светът скоро щеше да се събуди. Той беше виждал неговото събуждане от прозореца на същата тази стая ден след ден, като се втурваше в нов кръг от безплодно дирене; той знаеше, че вън няма нищо, което да го трогне. Няма топлина, има само пот. Няма страст, съществува само внезапен нагон и също така внезапно безразличие. Той беше обърнал гръб на тази неудовлетвореност. Ако след като стори това трябваше да проумее знаците, които му донесоха тези създания, и това представляваше цената на неговата амбиция, той беше готов да я плати.

— Покажете ми ги.

ЕДНО

Така се впрегна Франк да разкрие тайната на главоблъсканицата в кутията на Льомаршан, че даже не чу кога удари голямата камбана. Устройството беше създадено от майстор-занаятчия с една голяма тънкост: макар да му казаха, че кутията крие чудеса, в нея просто не се виждаше вход, на никоя от шестте черни лакирани страни нямаше указание за разположението на точките, с натискане на които една от частите на главоблъсканицата се отделяше от останалите.

Франк беше виждал такива залъгалки най-вече в Хон Конг, плод на китайския вкус към метафизични загадки от твърдо дърво, но към умението и техническия гений на китайците французинът беше добавил извратена, чисто своя логика. Ако имаше ключ към главоблъсканицата, Франк не можа да го намери. Едва след няколко часа на проби, поставил един до друг палците, средните и малките пръсти, той успя да откъсне плода: чу се едва доловимо щракване и след това — победа! — един сегмент от кутията се отдели от останалите.

Последваха две открития.

Първо, вътрешните повърхнини бяха полирани до блясък. Образът на Франк, изкривен и накъсан, се плъзна по лакираната повърхност. Второ, Льомаршан, който в своето време майстореше пойни птички, беше измайсторил кутията така, че при отварянето й се включваше музикален механизъм, който започваше да свири късо рондо с възвишена баналност.

Окуражен от успеха, Франк трескаво продължи да опипва кутията, бързо откриваше ново подреждане на издълбани прорези и смазани оси, които на свой ред разкриваха следващите части от лабиринта. С всяко решение, с всяко полузавъртане или изваждане се включваше следващия музикален фрагмент; мелодията стигаше до контрапункта и продължаваше, докато мотивът се изгубеше във винетките.

В един момент от усилията му камбаната започна да издава непрекъснато дрънчене. Той не го чу, поне съзнателно. Ала когато главоблъсканицата беше почти разгадана и лъскавите стени на кутията се отделиха, той усети, че при ударите на камбаната стомахът му заклокочи тъй силно, сякаш тя е звъняла през половината от живота му.

Той вдигна глава от работата си. За няколко секунди предположи, че шумът иде някъде от улицата, но много скоро отхвърли тази мисъл. Малко преди полунощ той начена работата си върху кутията, сътворена от майстора на птици; няколко часа минаха оттогава, часове, които той не помнеше да са се изнизали, ала така показваше часовникът. Колкото и ревностни да бяха енориашите, в града нямаше църква, която ще удари призивната си камбана в такъв час.

Не. Звукът идеше от по-далечно място, през същата тази още невидима врата, поставена в чудодейната кутия на Льомаршан, за да се отвори. Всичко, което му обеща Киршер, продавачът на кутията, беше вярно! Той стоеше на прага на нов свят, една провинция, безкрайно отдалечена от стаята, в която се намираше.

Един безкрайно далечен свят, който изведнъж стана толкова близък!

От тая мисъл дишането му се учести. Беше предугадил тоя момент толкова проницателно, беше обмислил с целия си разум това раздиране на булото. Само след мигове те ще се явят тук — онези, които Киршер наричаше ценобити, теолозите от Ордена на Раната. Тези създания бяха призвани от експериментите си във върховно достигане на удоволствия да пренесат вечните си главите в света на дъжда и несретата.

През изминалите седмици той работеше непрестанно, за да подготви стаята си за тях. Голите дъски бяха старателно изтъркани и обсипани с цвят.До западната стена беше стъкмил за тях нещо като олтар, украсен с омилостивителни дарове, каквито според Киршер щяха да подпомогнат техните хубави кабинети: кости, бонбони, игли. Каната с неговата пикоч, предмет на седемдневно събиране, беше поставена отляво на олтара, в случай че искаха да направят един спонтанен жест на самооскверняване. Вдясно имаше поднос с глави на гълъби, които също по съвет на Киршер трябваше да има под ръка.

Не беше пропуснал да предвиди нищичко от ритуала на призива. Нито един кардинал, бленуващ за обувките на рибаря, не би могъл да бъде по-усърден.

Ала сега, когато звънът на камбаната се засилваше и се лееше от музикалната кутия, той се уплаши.

Късно е, промърмори той с надеждата да уталожи нарастващия си страх. Машинката на Льомаршан беше разглобена, последния ход беше направен. Нямаше време за извъртане или съжаление. Освен това не рискува ли той живота и здравия си разсъдък, за да направи възможно това разкриване на тайната? Дори и сега вратата беше вход към удоволствия, за съществуването на които знаеше само шепа хора; много по-изпитани удоволствия, които щяха да го освободят от отегчителния кръг на похотта, съблазните и объркването, които го преследваха от края на юношеските му години. Това знание щеше да го преобрази, не беше ли така? Човек не може да изпита дълбочината на такова чувство и да остане непроменен.

Голата крушка в средата на стаята угасна и светна, светна и пак угасна. В такт с камбанния звън светлината грейваше по-силно при всеки удар. В паузите между ударите в стаята се възцаряваше пълен мрак, сякаш светът, който обитаваше от двайсет и девет години, беше престанал да съществува. Сетне камбаната звънна отново и крушката припламна толкова ярко, сякаш никога не беше примигвала. За няколко скъпоценни секунди той се намираше в познато място с врата, която водеше навън, надолу и на улицата, и с прозорец, през който стига да имаше желание или сила да се откъсне от слепите стени, можеше да зърне пукването на зората.

С всеки удар светлината на крушката ставаше все по-ярка. Той видя, че източната стена отлетя; видя как тухлите изгубиха целостта си и изчезнаха в далечината; в същия този момент зърна мястото отвъд стаята, от което излизаше камбанния звън. Не беше ли това свят на птици? Огромни черни птици в прегръдките на вечна буря? Такова чувство навяваше провинцията, от която в тоя миг идваха жреците, че всичко наоколо се преобрази в една голяма бъркотия с крехки изпотрошени неща, които се издигаха, падаха и изпълваха мрачния въздух с летежа си.

Стената възвърна своята цялост и камбаната замлъкна. Крушката угасна. Този път нямаше никаква надежда да светне отново.

Той стоеше безмълвен в тъмнината. Дори и да си спомнеше приветственото слово, което бе приготвил, езикът му нямаше да го произнесе. Той беше занемял в устата му.

После се появи светлина.

Тя идеше от тях: от четиримата ценобити, които сега изпълваха стаята, оставили затворената стена зад гърба си. Пръскаха треперлива светлина, нещо като сиянието на дълбоководни риби: синьо, студено, отблъскващо. Това съкруши Франк, той никога не беше си представял как изглежда те. Въображението му, доста плодовито за кражба и измама, беше съвсем бедно в други области. Усилията да ги опише нагледно в цялото им великолепие бяха над възможностите му и той дори не се опита.

Защо тогава го подтискаше нуждата да спре очи върху тях? Заради белезите, които покриваха всеки сантиметър от телата им — тяхната продупчена, накълцана, обезкостена плът, посипана с пепел? Или заради аромата на ванилия, разнасян от тях, чиято сладост потуляше смрадта? А може би това чувство го обсеби, когато светлината се засили и той ги разгледа по-отблизо, без да съзре някаква радост или нещо човешко по техните обезобразени лица; само отчаяние и апетит, който изостря болката на червата.

— Кой е този град? — попита един от четиримата.

Франк се позатрудни да определи пола на говорещия. Дрехите, пришити към него направо през кожата му, криеха характерните му черти и нито дрезгавият глас, нито своенравно изкривените му черти даваха отговор на това. Когато съществото говореше, куките, които пробождаха клепачите на очите и бяха прикачени чрез сложна система от вериги, минаваща през плътта и жалкото подобие на кости към същата кука в долната устна, се повдигаха от движението и откриваха лъсналото месо.

— Питах те нещо — рече то. Франк не отговори. Името на този град беше последното нещо в ума му.

— Разбираш ли? — попита фигурата до започналия разговора. Нейният глас, за разлика от този на предшественика й, беше лек и задъхан — глас на развълнувано момиче. Всеки сантиметър от главата й беше татуиран със сложна плетеница и на всяко пресичане на хоризонталната с вертикалната ос беше забита по една скъпоценна игла. Езикът й беше украсен по същия начин. — Знаеш ли кои сме?

— Да — каза Франк най-сетне. — Зная.

Разбира се, че знаеше; той и Киршер бяха прекарали безкрайни нощи в разговор за намеците, събрани от дневниците на Болингбрук и Гилс де Райс. Тези хора познаваха Ордена на Раната, той знаеше тази подробност.

Освен това… той очакваше нещо съвсем различно. Очакваше някакъв знак от пищното великолепие, до което те имаха достъп. Мислеше си, че може би ще дойдат със жени; очакваше ги намазани с благовонни масла; жени, обръснати и мускулести, готови за игрите на любовта, с уханни устни, трептящи от порива да се разкрият, и с тежки ханшове, както ги обичаше той. Очакваше въздишки и премалели тела да се разстилат под краката му като жив килим; очакваше девствени блудници, от които да си поиска всяка тяхна цепка и чиято вещина ще го извисява нагоре, нагоре, към несъществуващата още сладост. В техните обятия щеше да забрави света. Щеше да се наслаждава на своята страст, вместо да се презира заради нея.

Не! Никакви жени, никакви въздишки. Само тези безполови неща с тяхната сбръчкана плът.

Сега проговори третото същество. Чертите му бяха обезобразени от многобройните белези — неговите рани се надуваха като балони така, че очите му не се виждаха, а думите излизаха неясни от разкривената му уста.

— Какво искаш? — попита го то.

Той се взря в питащия по-самонадеяно, отколкото в първите две същества. Ужасът му отлиташе някъде далеч с всяка отминала секунда. Спомените за страшното място отвъд стената вече избледняваха. Той стоеше сред тези грохнали упадъчни създания с тяхната смрад, с разкривените им тела, с тяхната очевидна хилавост.

— Киршер ми каза, че ще бъдете петима — каза Франк.

— Инженера ще се появи, когато му дойде времето — беше отговорът. — Сега отново те питаме: Какво искаш?

Защо да не им отговори направо?

— Удоволствие — отвърна той. — Киршер каза, че познавате удоволствията.

— О, познаваме ги — каза първият. — Всичко, което можеш да си пожелаеш.

— Да?

— Разбира се. Разбира се. — Съществото се взря в него със съвсем голите си очи. — За какво си мечтаеш? — попита то.

Въпросът, зададен така грубо, го обърка. Как би могъл да им опише призраците, създадени от неговото либидо? Той още диреше точните думи, когато едно от съществата рече:

— Светът… разочарова ли те?

— Много — отговори той.

— Не си първият човек, отегчен от неговата пошлост — казаха му. — Има и други.

— Но не са много — намеси се татуираното лице.

— Вярно, шепа хора, не повече. Но някои дръзнаха да използват механизма на Льомаршан. Това са хора като теб, жадуващи за нови възможности, които са чули за уменията ни, непознати по вашите места.

— Аз очаквах… — поде Франк.

— Знаем какво очакваше — прекъсна го ценобитът. — Ние разбираме в ширина и дълбочина природата на твоето безумие. То ни е безкрайно познато.

Франк изсумтя.

— Е — рече той, — знаете за какво мечтая. Можете ли да ми доставите удоволствието?

Лицето на нещото се оживи, устните му се дръпнаха назад в една усмивка на песоглавец.

— Не така, както го разбираш — отвърна то.

Франк се накани да го прекъсне, ала създанието вдигна предупредително ръка.

— Има някои условия за нервните рецептори — рече то, — при които твоето въображение, колкото и да е разпалено, няма надежда да предизвика наслада.

— …така ли?

— Да. Тогава най-скъпоценния разврат е детска играчка в сравнение с изживяваниятата, който предлагаме. Ще участваш ли в тях?

Франк погледна белезите и куките. Езикът му отново натежа.

— Ще участваш ли?

Вън, някъде съвсем наблизо, светът скоро щеше да се събуди. Той беше виждал неговото събуждане от прозореца на същата тази стая ден след ден, като се втурваше в нов кръг от безплодно дирене; той знаеше, че вън няма нищо, което да го трогне. Няма топлина, има само пот. Няма страст, съществува само внезапен нагон и също така внезапно безразличие. Той беше обърнал гръб на тази неудовлетвореност. Ако след като стори това трябваше да проумее, да проумее знаците, които му донесоха тези създания, и това представляваше цената на неговата амбиция, той беше готов да я плати.

— Покажете ми ги.

— Няма връщане назад. Разбираш ли?

— Покажете ми ги.

Те не чакаха нова покана да вдигнат завесата. Той чу как вратата скръцна при отваряне и се обърна да види, че светът зад прага е изчезнал, за да го смени същата пълна със страх тъмнина, от която идваха членовете на Ордена. Той погледна назад към ценобитите, търсейки някакво обяснение за това. Те бяха изчезнали, но тяхното заминаване не остана незабелязано. Те бяха взели със себе си цветята, оставяйки голи дъски, а даровете на стената, които той събра, бяха почернели сякаш от топлината на свиреп, ала невидим пламък. Той подуши остротата на тяхното гниене; то дразнеше ноздрите му толкова силно, че Франк беше сигурен: носът му щеше да кърви.

Но мирисът на изгоряло беше само началото. Едва го беше доловил и дъхът на пет-шест други неща нахлу в съзнанието му. Миризмите, които едва усещаше до сега, станаха изключително силни. Тънкият дъх на откраднатите цветя, мирисът на боя от тавана и на смола от дъските под краката му — всичко това изпълни съзнанието му. Той даже надуши мрака зад вратата и в него — изпражненията на стотици хиляди птици.

Прикри с ръка носа и устата си да спре яростния пристъп, който го обземаше, ала вонята от потта на пръстите му го замая. Щеше да повърне, ако не бяха свежите усещания, които нахлуваха в него от всеки нерв, усещания с вкуса на цветни пъпки.

Изглежда изведнъж усети сблъсъка на малки прашинки с кожата си. Всеки дъх стържеше устните му, всяко мигване разяждаше очите му. Злъч кипеше дълбоко в устата му и парченцата от вчерашното телешко, останали между зъбите му, предизвикваха спазми във вътрешните му органи, сякаш при това върху езика му се отделяха капчици сос от печеното месо.

Ушите му бяха не по-малко чувствителни. Главата му се изпълваше със стотици оглушителни шумове, някои от които се зараждаха в него. Въздухът, който се блъскаше в тъпанчетата му, беше тайфун, газовете в червата му носеха буря. Ала имаше и други звуци — безброй звуци — които го нападаха от някакво място извън него. Нечии гласовете се надигаха сред гняв, прошепнати признания в любов, ръмжене и сумтене, сълзи, откъслеци от песни.

Не чуваше ли той сега света — утринната неразбория в хиляди къщи? Нямаше никаква възможност да слуша; какафонията отнемаше и най-малката възможност за анализ на ума му.

Ала имаше и нещо по-лошо. Очите! О, боже небесни, той никога не бе си представял, че те могат да му причинят толкова мъка; на него, който си мислеше, че нищо на тази земя не може да го трогне. Сега той се въртеше. И навсякъде — поглед!

Гладката мазилка на тавана представляваше внушителна география на мазките с четка. Гънките на изгладената му риза бяха непоносимо произведение от нишки. На ъгъла видя как червей пълзи по главата на едно мъртво гълъбче, което примигна с очи към него, щом забелязва, че го гледа. Стига! Стига!

Ужасен от гледката, той затвори очи. Но вътре в него имаше повече, отколкото вън; спомени, които го запратиха на границата на безчувствеността. Той сучеше мляко от майка си и се препълваше; усещаше ръцете на своя близнак, обвити около него (борба ли беше или братска прегръдка? И в двата случая той се задъхваше). И още, много повече. Кратък живот на чувствата, всичките записани със съвършена ръка в кората на мозъка му, съсипващи го с тяхната настойчивост да си ги спомни.

Той усети, че е на границата да избухне. Сигурно светът извън главата му — стаята, всички птици зад вратата — всичко това, въпреки неговата крещяща прекаленост, не можеше да бъде така съкрушително, колкото собствените му спомени. Нещо повече, помисли си той и се опита да отвори очи. Но те не можеха да се отлепят. Сълзи, гной или игла с конец ги бяха запечатали.

Спомни си лицата на ценобитите: куките, веригите. Не са ли приложили подобна хирургия и върху него, не са ли го затворили зад очите му с парада на неговата история?

От уплаха за здравето си той захвана да ги вика, макар да не беше съвсем сигурен, че те са наблизо и ще го чуят.

— Защо? — попита той. — Защо постъпихте така с мен?

Ехото на думите му гърмеше в ушите му, но той едва ли му обръщаше внимание. По-смислените впечатления изплуваха от миналото, за да го терзаят. Детството още се точеше по езика му (мляко и безсилие), ала сега към тях се примесваха и чувствата на зрял човек. Той беше пораснал! Имаше мустаци, беше силен, с тежки ръце, голямо нещо.

Младежките удоволствия имаха зова за нещо ново, ала годините пълзяха, лекото чувство загуби своята сила, за това трябваше все по-солидна практика. И те дойдоха отново, прекалено язвителни, за да бъдат грозни в мрака на задната част на главата му.

Усети непознат вкус върху езика си: горчив, сладък, кисел, солен; миришеше на подправки, изпражнения и косата на майка му; видя градове и небеса; видя бързина, видя дълбини; разчупи хляб с хора, сега вече покойници, опари го жарката им слюнка по бузите му.

Там имаше и жени, естествено.

Винаги между суетнята и объркването изплуваха спомени за жени. Нападаха го с благоуханието, тъканите и вкуса си.

Близостта на този харем го извиси въпреки обстоятелствата. Той разкопча панталоните си и помилва члена си, по-скоро от желание да пръска семето си и така да се освободи от тези създания, отколкото заради удоволствието от това.

И докато си галеше парчето, беше смътно убеден, че може да хвърли жалостив поглед: сляп човек в гола стая, възбуден от видения. Унищожителният нерадостен оргазъм не успя даже да забави неумолимата развръзка. Коленете му се подгънаха и тялото му рухна на дъските, където се срина и куража му. Когато се блъсна в дъските, усети болезнен спазъм, който мигом отлетя, преди да плисне новата вълна от спомени.

Търколи се на гръб и закрещя; крещеше и се молеше всичко да спре, ала усещанията само се засилваха и стигаха до нови висоти с всяка молитва, която изричаше.

Жалките стонове останаха единствения звук, паника помрачи думите и чувството. Струваше му се, че няма друг край на това състояние освен лудостта. Никаква надежда, можеше само да се изгуби в надеждата!

Когато той изрази тази последна отчаяна мисъл, мъчението спря.

Някак изведнъж, цялото. Отлитна. Видения, звуци, докосване, вкус, мирис. Той рязко се отърси от всичко това. Последваха секунди, в които той се съмняваше в своето съществуване. Два удара на сърцето, три, четири.

На петия удар той отвори очи. Стаята беше празна, гълъбите и нощното гърне бяха изчезнали. Вратата беше затворена.

Той седна предпазливо на пода. Крайниците му бяха изтръпнали; главата, китките и пикочния му мехур го боляха.

Изведнъж някакво движение в другия край на стаята привлече вниманието му.

Там, където преди няколко мига съществуваше само празно пространство, сега се очертаваше фигурка. Това беше четвъртият ценобит, оня, който изобщо не се обади, нито пък показа лицето си. Не то, сега виждаше ясно, а тя. Качулката, която носеше, беше отметната, отметнати бяха и дрехите. Жената под тях беше сива и блестеше, устните й бяха окървавени, краката й стояха разтворени и разкриваха сложните разрези на срамната й кост. Тя седеше на куп гниещи човешки глави и се усмихваше за поздрав.

Сблъсъкът с похот и смърт го ужасиха. Можеше ли изобщо да се съмнява, че тя лично беше светила маслото на тези жертви? Тяхното разложение беше под ноктите й, техните езици — двайсет, че и повече — висяха на гердани върху намазаните й с масло бедра, сякаш готови да се пъхнат в нея. Той не се и съмняваше, че мозъците, които сега изтичаха от очите и ноздрите на клетниците, са били възпламенени до полуда преди порив или целувка да спрат сърцата им.

Киршер го излъга — или наистина беше така, или той прекалено се разочарова. Във въздуха не витаеше наслада, поне в смисъла, в който го разбираха хората.

Беше направил голяма грешка, като отвори кутията на Льомаршан. Безкрайно ужасна грешка.

— Ти май свърши с мечтите — каза ценобитката, гледайки го как лежи разкопчан на голите дъски. — Добре.

Тя стана. Езиците се разсипаха по пода като плужеци.

— Сега можем да започнем — рече тя.