Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (25)

Глава 24

Ерих се върна тъкмо когато слънцето залязваше над полето. Джени беше решила, че каквото и да се случи, ще му каже за детето. Всичко стана далеч по-лесно, отколкото тя си мислеше. Ерих носеше със себе си онези картини, които щеше да изложи в Сан Франциско.

— Какво мислиш за тях? — попита я той. Нищо в гласа му не подсказваше, че тази сутрин са имали среща с шериф Гъндърсън.

— Прекрасни са, Ерих.

„Да му кажа ли какво е казал Джо? Или да почакам? Когато отида на лекар, сигурно ще разбера дали бременните жени изпадат в състояние на амнезия.“

Ерих я гледаше с любопитство.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Сан Франциско, Джени?

— Ще поговорим за това по-късно. Той я прегърна.

— Не се страхувай, скъпа. Аз ще се грижа за теб. Когато днес шерифът Гъндърсън те обезпокои, разбрах, че каквото и да е станало през онази нощ, ти си целият ми живот. Имам нужда от теб.

— Ерих, чувствам се объркана.

— Защо, скъпа моя?

— Ерих, не си спомням да съм излизала с Кевин, но Руни не би могла да лъже.

— Не се тревожи. Тя не е сериозен свидетел и точно това е доброто. Гъндърсън ме увери, че е готов да обърне нещата срещу нея, ако се налага.

— Да не искаш да кажеш, че ако някой потвърди, че ме е видял в колата, ще ме обвинят в престъпление.

— Не е нужно сега да говорим по този въпрос. Друг свидетел освен нея няма.

„За съжаление такъв свидетел има — мислеше си Джени. — Дали някой не е чул какво каза днес Джо? Той говореше високо.“ Майка му се страхуваше, че и той като чичо си е започнал да попийва. Ами ако в някой бар се довери някому, че е виждал Джени да се качва в колата на Кевин?

— Бих ли могла да забравя, че съм излизала?

Ерих я притисна до себе си и прекара пръсти през косата й.

— Палтото ти не е било при теб. Когато са намерили Кевин, в ръката му е имало ключ. Както ти подсказах, той вероятно е наминал при теб. Може би ти си се съпротивлявала, но Кевин е измъкнал ключа от ръката ти. Точно тогава колата е започнала да се плъзга към реката. Ти си успяла да излезеш, преди да потъне във водата.

— Не зная — прошепна Джени. — Не вярвам в това. По-късно, когато стана време да се качат в спалнята, Ерих й каза:

— Скъпа, облечи синьозелената нощница.

— Не мога.

— Не можеш ли?

— Малка ми е. Бременна съм.

Спомни си колко неприятно му беше на Кевин, когато му каза първия път, че очаква дете.

„Джени, не можем да си го позволим сега. Освободи се от този товар.“

А Ерих извика от радост.

— Скъпа! О, Джени, ето защо ми изглеждаш толкова време като болна. О, сладката ми. Ще бъде ли момче?

— Сигурна съм, че ще е син — каза през смях Джени. — Той вече ми създаде за три месеца двойно повече грижи, отколкото двете момичета през деветте месеца.

— Скъпа, веднага да отидем при лекар! Моят син! Нали нямаш нищо против да го наречем Ерих? Това е семейна традиция.

— И на мен ми се иска така да се казва.

Когато я прегърна на кушетката, всички недоразумения помежду им се стопиха.

— Джени, изживяхме криза. Нека тя остане в миналото. Когато се върна от Сан Франциско, ще дам голям прием. Сега ти не бива да пътуваш. Ние ще дадем добър урок на това общество. Осиновяването ще бъде завършено през лятото. Макпартланд, прости ми, не никаква опасност. О, Джени…

„Не е опасност ли? — повтори наум тя. — Да му кажа ли за Джо? Не, тази вечер е посветена на сина ни.“

Ерих вече я очакваше в леглото, когато тя излезе от банята.

— Липсваше ми, Джени. Чувствах се така самотен.

— И аз бях самотна. — Физическата им близост, възпламенена от раздялата, я накара да забрави за седмиците страдание.

— Обичам те, Джени. Толкова те обичам — шептеше Ерих.

— Ерих, мислех, че ще полудея без теб.

— Зная. Джени?

— Да, скъпи?

— Тревожа се на кого ли ще прилича бебето ни?

— Мм, надявам се на теб… ще бъде твое копие.

— Колко се надявам и аз, че ще е така.

Дишането на Ерих се успокои. Тъкмо се унасяше в сън, когато почувства, че я обля хладен душ. О, боже! Дали Ерих се съмнява от кого е бебето? Разбира се, че не. Просто нервите й са силно разстроени… всичко сега я вълнува и разстройва. Но думите му така прозвучаха, сякаш…

На сутринта той й каза:

— Скъпа, чух те да плачеш в съня си.

— Не помня.

— Обичам те, Джени.

— Любовта означава доверие, Ерих. Запомни, скъпи, че любовта и доверието вървят ръка за ръка.

 

След три дни той я заведе на преглед в Гранайт Плейс. Доктор Елмендорф веднага й хареса. Беше мъж между петдесетте и шестдесетте, нисък и плешив. Очите му подсказваха, че е хитър човек.

— Имате кървене, мисис Крюгер.

— Да, така беше и с двете момичета, но се чувствах добре.

— И тогава ли бяхте толкова отслабнала в първите месеци?

— Не.

— Винаги ли сте били анемична?

— Не.

— А някакви усложнения при раждането ви?

— Не зная — осиновена съм. Баба ми никога не ми е споменавала нищо. Родена съм в Ню Йорк. Ето всичко, което зная за себе си.

— Разбирам. Трябва да ви подсилим. Имам усещането, че сте преживели голямо напрежение.

„Колко деликатно го каза“ — помисли си Джени.

— Ще ви предпиша витамини. И никакво вдигане на тежки предмети. Дайте си почивка от всичко.

Ерих седеше до нея. Посегна за ръката й и я погали.

— Ще се погрижа добре за нея, докторе.

— Мисля, че най-добре ще е да се въздържате от съпружески контакти през следващите няколко месеца, а дори и през цялата бременност. Ще бъде ли това проблем за вас?

— Никакъв проблем, след като от това зависи Джени да роди здраво дете.

Докторът кимна одобрително с глава. „За съжаление точно това е проблемът“ — каза си Джени. Дали лекарят разбираше, че единствено от съпружеските връзки зависи тяхната близост, както и да се затворят вратите на ревността и подозрението помежду им, да се спре натискът на общественото мнение?