Нора Робъртс
Черна роза (20)

Деветнадесета глава

На следващата сутрин Хейли влезе в кухнята, с детето на ръце. Косите й бяха вързани на къса конска опашка, очите й — широко отворени, а горнището на пижамата — закопчано накриво.

— Току-що говорих с детегледачката на Лили — обяви тя на висок глас. — Леля й членува в кънтри клуба. Каза, че Роз е участвала в сбиване снощи.

— Не съм се била с никого.

„Животът е толкова приятно предсказуем“, помисли си Роз и продължи да маже сладко върху триъгълна филийка.

— Какво сбиване? — полюбопитства Гевин. — Бой с юмруци ли?

— Не беше бой с юмруци. — Роз му подаде филийката. — Хората преувеличават, младежо. Така е, откакто свят светува.

— Да не би да си ритнала някого по муцуната?

Роз повдигна вежди срещу Люк.

— Метафорично би могло да се каже, че съм сритала нечий задник.

— Какво значи „мета…“

— „Метафора“ означава остроумно да оприличиш нещо на нещо друго. Тази сутрин мога да кажа, че се чувствам като котка, изяла канарче. — Намигна на Люк. — Това означава, че съм доволна и щастлива. Но дори не съм го докоснала.

— Кого? — попита Стела.

— Брайс Кларк — отговори Дейвид, докато наливаше още кафе. — Разузнавателната ми мрежа работи по-бързо от скоростта на светлината. Чух за случилото се още снощи, преди единадесет централно часово време.

— И не каза на никого? — Хейли го изгледа навъсено, докато настаняваше Лили на високото й столче.

— Всъщност чаках всички да се съберем, преди да заговоря за това. А, ето го и Харпър. Казах му, че присъствието му на закуска тази сутрин е желателно.

— Наистина, Дейвид, не е станало нищо особено. Трябва да се приготвя за работа.

— Напротив. — Мич поклати глава над кафето си. — Беше изключително. Тази жена тук — задържа погледа си върху лицето на Роз — е изключителна.

Тя хвана ръката му под масата и ласкаво я притисна. Безмълвен знак на благодарност, че успява да се държи, сякаш вечерта не се е случило нищо, което да помрачава настроението.

— Какво има? — настоя да узнае Харпър. — Ще ядем омлети? По какъв случай ще ядем омлети?

— Майка ти ги обича, а се нуждае от презареждане, защото снощи е изразходвала доста енергия — обясни Дейвид.

— Стига глупости — смъмри го Роз със сподавен смях.

— Какво е станало снощи? Къде си изразходвала енергия?

— Виждаш ли какво пропускаш, като не ходиш в клуба? — засмя се Дейвид.

— Ако някой не ни разкаже час по-скоро, ще полудея. — Хейли даде на Лили шишенцето със сок и седна. — С всички подробности.

— Няма много за разказване — започна Роз.

— Аз ще говоря. — Мич отвърна на одобрителния й поглед. — Тя би премълчала някои неща. Е, изкопчих част от подробностите от нея, защото не присъствах, а други — от сина си. Но ще се постарая да се получи свързан разказ… и въздействащ.

Започна от краткия разговор до масата на семейство Форестър, продължи със сцената в умивалнята и драматизира словесната престрелка между Роз и Брайс в коридора.

— Господи, излезли са, докато си говорила с онзи… — Хейли прочисти гърлото си и в присъствието на децата не изрече хрумналата й дума. — Мъж.

— Той стоеше с гръб към тях — обясни Мич. — Сякаш беше режисирано.

Хейли пъхна в устата на Лили парченце яйце и зяпна Роз.

— Супер! Като устроена клопка.

— Излязоха в най-подходящия момент — съгласи се Мич. — Да беше видял майка си, Харпър. Хладнокръвна и непоклатима като айсберг. И също толкова опасна.

— Тази сутрин метафорите нямат край — отбеляза Роз.

— Няма ли да ходим на работа?

— Виждал съм я такава. — Харпър набоде парче омлет. — Страховита е.

— Стоях на такова място, че ясно видях реакцията на дамите — продължи Мич. — Беше невероятно. Той се хвалеше как ще продължи с измамите, телефонните обаждания, кредитните карти и прочее и че никой няма да го хване. Обиди Куил, нарече Манди „глупачка“. Самозабрави се, а Роз просто стоеше… и дори не му хрумваше, че току-що е стоварила брадвата върху врата му. Окото й не мигна, само го подканваше да продължава да бърбори, докато онова… — Сети се за децата. — … жалко нищожество се закопа със собствените си думи. После, когато свърши, му даде знак да се обърне и да погледне зад себе си. И се оттегли. Беше страхотна.

— Предполагам, че са го нападнали като бесни кучета — задъхано каза Стела.

— Почти. Явно се е опитал да се измъкне с приказки, да ги убеди, че всичко е недоразумение, но блондинката изпаднала в истерия. Крещяла, плачела и му удряла плесници. Другата изтичала право при съпруга си, разказала му и той разбрал, че заради опитите на Брайс за отмъщение е загубил един от най-ценните си клиенти. Побеснял и както каза синът ми, разблъскал хората, за да стигне до него, и го повалил с един юмрук. Всички наскачали, полетели чаши, блондинката се нахвърлила върху Брайс и започнала да го драска и хапе.

— Боже! — промълви Гевин със страхопочитание.

— Успели някак да ги разтърват, но отново се намесил Куил и тогава едва усмирили и него.

— Жалко, че пропуснах това. — Харпър стана, за да получи сутрешната си доза кофеин, и се върна на масата с кутия кока-кола. — Наистина.

— Някои се разбягали, а други се блъскали, за да наблюдават екшъна по-отблизо — продължи Мич. — Хвърляли маслини от мартинитата си, топки пастет от сьомга и какво ли не, преобръщали маси. Канели се да повикат полицията, но вътрешната охрана успяла да се справи.

— Къде беше ти? — озадачено попита Хейли.

— На терасата. Бъбрех си с Роз. Танцувах с Роз — поправи се той. — Гледахме суматохата през прозорците.

— Дълго ще се говори за това — заключи Роз. — Ако питате мен, всички си получиха заслуженото. Навярно умират от срам. Е, не зная за вас, но аз трябва да тръгвам за работа.

— Почакай, почакай. А Брайс? — Хейли набоде парченце омлет на вилицата си. — Не можеш да ни оставиш да се питаме какъв е краят.

— Не мога да кажа, но предполагам, че ще напусне Шелби Каунти с подвита опашка. Едва ли някога ще се върне.

— Това ли е? — попита Хейли. — А ти няма ли да… — Замълча и обърса лицето на Лили. — Е, добре че вече няма да се навърта тук.

Роз разроши косите на двете момчета, стана и целуна Лили по главичката.

— Днес следобед ще подам сигнал за измама в полицията и навярно ще повдигнат обвинение. Мич ще даде показания като свидетел, който чу всяка дума на Брайс. Предполагам, че ще разпитат и други хора, които са го чули да се хвали. Ще видим какво ще стане по-нататък.

— Още по-добре — усмихна се Хейли. — Много по-добре.

— Не раздавам нито юмруци, нито ритници, поне до сега не съм го правила. Но и не допускам дълго да ме разиграват.

Излезе доволна и дори спокойна, че денят започна със смях, а не с тревога.

 

 

Роз застана на малкото възвишение в края на горичката си и се загледа към засадените площи на градинарския център. Там грееха съчетания от нежна пролетна зеленина и яркорозови, екзотично сини, весело жълти и искрящо червени цветя.

Старите, посивели от времето дървени маси бяха обсипани с цветове в безброй касетки и саксии. Земята тържествуваше, покрита с багри, които сякаш изригваха от нея. Сградите изглеждаха свежи и приканващи, а в оранжериите цареше оживление. Навсякъде имаше сандъчета, изпълнени с цветове и форми, и висящи кошници, от които се спускаха зелени водопади.

Оттук Роз виждаше сектора с храсти и декоративни дръвчета и погледът й стигаше чак до съвършено оформените лехи.

Навсякъде имаше хора — персонал и клиенти, които обикаляха и разглеждаха. Червените колички се клатушкаха като малки товарни влакчета. Касетките потегляха по чакълените алеи към паркинга, където щяха да ги натоварят в коли и пикапи.

Виждаше купчини пръст, струпана или опакована в чували, кули от плочки и безкрайни редици дървени греди.

„Бизнес“, помисли си тя, но съчетан с уютната атмосфера, която винаги се стремеше да създаде. Беседката вече беше обрасла с грамофончета, до шадравана стратегически бе поставена извита пейка, на един клон висеше яркочервена хранилка за птици, а на друг — камбанки, които звъняха от вятъра.

И тя беше част от това оживление, разбира се. Грижеше се за младите растения, които бе отгледала, допълваше каталозите. Въпреки че имаше изключителен управител като Стела, държеше да следи с очите си всеки миг от живота, който кипеше в градинарския център.

Но сега чувстваше нужда да подиша чист въздух след дългите часове в задушната оранжерия. И да се полюбува на изграденото с неуморен труд и рискове.

Днес небето беше лазурносиньо — като нарисувано върху стъкло, и всичко под него изглеждаше прекрасно. Всеки час през тези години, прекаран в усилена работа, тревоги и пресмятания, си струваше.

Фирмата й беше стабилна и процъфтяваща — като съвършената градина, която бе мечтала да създаде. Бизнес — да, на първо място бизнес, но и източник на удовлетворение, който отразяваше стила, идеите й и всичко, оставено й в наследство.

Ако някои го приемаха като нейно хоби — добре. Ако мнозина я смятаха за аристократка, която блести в кънтри клуба със златиста рокля и диаманти — отново добре. Нямаше нищо против да изпъква с блясъка си от време на време. Всъщност й харесваше.

Но дълбоката й същност, истинската Роз, стоеше тук — със стари джинси и избелял памучен пуловер, ожулени ботуши и скрити под бейзболна шапка коси.

Истинската Роз бе работеща жена, която трябваше да плаща сметки, да ръководи бизнеса си и да поддържа дома си. С това се гордееше, когато намираше време за гордост. Образът на Розалинд Харпър от кънтри клуба беше към името й. А всичко останало — животът й.

Пое си дъх, съсредоточи се и съзнателно насочи мислите си в една посока: какво ще стане и как двете с Амелия ще се справят с положението.

Каза си „Щом животът си е мой и сама решавам как да го живея, защо да не поема още един риск? Защо да не приема в него мъж, който разпалва страстта ми и ми носи утеха, вълнува ме и ме забавлява?“.

Мъжът, който бе преминал през лабиринта на скръбта, работата, дълга и гордостта й и бе достигнал сърцето й.

Мъжът, когото обичаше.

Можеше да живее и сама, но какво би доказала така? Че е уверена в себе си, независима, силна и способна. Знаеше това и винаги щеше да се смята за такава.

Но бе и смела.

Нима не трябваше смелост, за да слее живота си с този на друг човек, да споделя с него своите и неговите грижи и да прави компромиси? Изискваха се усилия, за да свикне да живее с мъж, да се буди сутрин, готова да се справя с всекидневните задължения и да приема изненади. Никога не се бе бояла от неща, изискващи усилия. Бракът на този етап от живота представляваше нещо различно. Нямаше да имат деца заедно. Но един ден щяха заедно да се грижат за внуците си. Нямаше да се превърнат в зрели хора заедно, но можеха да остареят заедно.

Можеха да бъдат щастливи.

Те винаги лъжат. Никога не са верни.

Роз стоеше на същото място, на малкото възвишение до горичката си. Но градинарския център го нямаше. Край нея се простираше безкрайна пустош, скована от зимен студ, над която стърчаха оголени дървета, брулени от леден вятър.

— Не всички мъже — възрази Роз. — Невинаги.

Познавала съм повече, отколкото ти.

Амелия вървеше през пустошта, ефирна като мъглата, която се стелеше сякаш плитко море над голата, черна земя. Бялата й рокля и босите й крака бяха мръсни. Косите й — заплетени, мазни и златисти, се спускаха край лице, което издаваше лудост.

Страхът връхлетя Роз като внезапно разразила се буря. Но здраво стъпи на земята. Щеше да устои.

Бе притъмняло. По небето се носеха плътни черни облаци, които скриваха синевата и добиваха грозен зеленикав оттенък.

— А аз съм живяла по-дълго от теб — изтъкна тя и въпреки че потръпна, когато Амелия се приближи, не отстъпи.

Но си научила толкова малко. Имаш всичко, от което се нуждаеш. Дом, деца, работа, която ти носи удовлетворение. За какво ти е мъж?

— Любовта е важна.

Прозвуча зловещ писклив смях и Роз настръхна.

Любовта е най-голямата лъжа. Той ще спи с теб, ще те използва, ще ти изневерява и ще те лъже. Ще ти причинява болка, докато се почувстваш изхабена и празна, докато повехнеш и погрознееш. Ще те погуби.

Под страха на Роз се прокрадна съжаление.

— Кой те е предал? Кой те е накарал да мислиш така?

Всички. Всички са еднакви. Те са мръсници, а наричат нас такива. Идваха при мен, за да начешат крастата си, докато съпругите им спят сами в брачното ложе.

— Принуждаваха ли те? Да не би някой…

После ти отнемат всичко. Той ми отне всичко мое!

Амелия заудря с юмруци по корема си и силата на гнева, скръбта и яростта тласна Роз две крачки назад.

Бурята се изсипваше от небето, изригваше от земята и образуваше вихрушки от мъгла в мръсния въздух. Нахлуваше в дробовете й, сякаш дишаше кал.

Чуваше безумни викове сред свистенето на вятъра.

Убий ги! Убий ги всичките в съня им. Накълцай ги на парчета, нека кръвта им да изтече до капка. Вземи обратно това, което ми отнеха. Проклети да са, всичките да отидат в ада!

— Те са мъртви. Отдавна са се превърнали в прах — опита се да изкрещи Роз, но думите едва се изтръгнаха от гърлото й. — Аз ли съм тази, която е останала?

Бурята спря така внезапно, както бе започнала, а Амелия изглеждаше спокойна, както когато пееше приспивни песни на децата. Тъжна и бледа в синята си рокля.

Ти си моя плът и кръв. — Протегна ръка и върху дланта й се открои малка червена локва. — От моята утроба, от моето сърце. Намери ме. Толкова дълго съм се лутала.

След миг Роз отново стоеше сама върху пролетната трева край гората си и пред погледа й се разкриваше всичко, което бе създала.

 

 

Залови се отново за работа, защото тя я успокояваше. Единственият начин да възвърне самообладанието си след случилото се край гората, бе да върши нещо познато, нещо, с което ръцете й да се занимават, докато съзнанието й се опитва да прозре смисъла.

Не бързаше да сподели с някого, защото уединението й носеше спокойствие.

Следобед отдели няколко издънки и засади резници в силно наторена почва. Поля ги и им постави етикети.

Когато свърши, вървя пеш през горичката до градината пред дома си и здравата се потруди в малката си лична оранжерия. Засади кани на място, на което искаше да придаде тържественост, и иглики и рапици в кътче, което предпочиташе да изглежда по-скромно и уютно. На сянка добави сини камбанки и здравец за свежест.

Винаги бе черпила свежест тук, от градината си, от почвата, в сянката на Харпър Хаус. Коленичи на земята под ведрото синьо небе и се загледа в своето владение.

Домът й бе величествен с жълтеникавите си каменни зидове, блестящи прозорци и снежнобяла дограма.

Какви тайни се криеха в тези стаи, между тези стени. Какво бе погребано в земята, в която тя ровеше със собствените си ръце сезон след сезон?

Бе отраснала тук, а преди нея баща й, неговият баща и предците му. Поколение след поколение, свързани чрез кръвта и историята. Тук отгледа децата си и работеше, за да съхрани семейното наследство и да предаде този дом на тях и техните деца.

Каквото и да бе сторено, за да може тя да нарича всичко това свой дом, трябваше да узнае за него. И да го приеме.

Най-сетне спокойна, прибра инструментите си и влезе в къщата, за да вземе душ.

Откри Мич в библиотеката.

— Извинявай за прекъсването. Трябва да поговоря с теб за нещо.

— Добре, аз също трябва да поговоря с теб.

Той откъсна поглед от лаптопа си и извади една папка от купчината на бюрото.

— Първо ти — подкани го Роз.

— Добре. — Мич прокара ръка през косите си и свали очилата си. Вече познати жестове, които означаваха, че подрежда мислите си. — Направих почти всичко, което може да се направи тук. Мога да посветя още месеци на семейната ви история, да добавя подробности, да се върна поколения назад. Всъщност възнамерявам да го сторя, но във връзка с целта, за която ти ме нае, стигнах до задънена улица. Тя не е била от семейството, Роз. Не е носила името Харпър — поправи се той. — Нито по рождение, нито като съпруга. Няма абсолютно никакви сведения. Имена, дати, раждане, брак, смърт — нищо, до което се добрах, не може да свърже Амелия с тази къща или семейство Харпър. Няма жена на нейната приблизителна възраст, починала тук през периода, който уточнихме.

— Разбирам.

Роз седна и съжали, че не е донесла кафе.

— Ако Стела е сгрешила с името…

— Не е. — Роз поклати глава. — Наистина е Амелия.

— Съгласен съм. Но няма никаква Амелия, дъщеря или съпруга, в никой архив. Странно е — като се има предвид кога е построена къщата — че изобщо няма сведения за жена, починала в нея на възраст между двайсет и трийсет и няколко години. По-стари или по-млади — да. — Сложи папката най-отгоре. — Най-интересният смъртен случай тук е станал през 1890-та. Един от предците ти от мъжки пол — Богарт Харпър, счупил врата си и още няколко кости, като паднал от терасата на втория етаж. От писмата, в които прочетох за трагедията, разбрах, че е бил твърде увлечен в сексуална игра с жена, но не съпругата му. Полетял през парапета и повлякъл и партньорката си. Когато хора от семейството стигнали до него, бил мъртъв, но с възпълното си тяло омекотил удара за гостенката си, която се приземила върху него и се отървала само със счупен крак.

— И срам за цял живот, предполагам.

— Доста вероятно. Имам списък с имената на всички жени, починали тук. Събрах и сведения за слугини, починали в къщата, но никоя не отговаря на критериите. Получих информация от адвокатката, за която ти казах. — Започна да рови в друга папка. — Потомка на икономката по времето на Реджиналд Харпър. Всъщност тя откри, че е имала трима предци, работили тук. Икономката, чичо й, които бил градинар, и по-млада братовчедка, помощничка в кухнята. С нейна помощ успях да съставя подробна история и на този род. Въпреки че нищо от нея няма да ти бъде от полза, предположих, че ще поискаш копие.

— Да, искам.

— Адвокатката все още търси информация, когато намери време. Запалила се е. Може би ще имаме късмет.

— Ти свърши огромна работа.

— Ще можеш да прегледаш схемите и да научиш нещо повече за втория братовчед на прапрачичо си по майчина линия. Но това няма да ти помогне.

— Грешиш. — Роз огледа планината от папки и таблото зад Мич, отрупано с бележки, снимки и ръчно начертани схеми. — Помага ми. Едва сега узнах неща, които би трябвало отдавна да науча. За прелюбодеянията на злочестия Бо, за кръчмарските подвизи на Люсибел и за другите, които оживяха пред мен благодарение на теб.

Тя се изправи, застана срещу таблото и огледа лицата и имената. Някои от тях й бяха познати колкото нейното собствено, а други й се струваха напълно чужди хора.

— Сега осъзнавам, че баща ми се интересуваше повече от настоящето, отколкото от миналото. А дядо ми почина, когато бях малка, и не си спомням да ми е разказвал семейни истории. Повечето неща научавах от баба си, която не бе Харпър по рождение, или от по-големите си братовчеди. Понякога се ровех в старите архиви и се заричах да отделя време, за да прочета подробности. Но все отлагах. — Отдръпна се от таблото. — Историята на рода и всички мои предци заслужават уважение, а доскоро не проявявах достатъчно.

— Съгласен съм с първата част, но не и с втората. Всичко в тази къща говори за дълбоко уважение към семейните ценности. Всъщност се опитвам да ти кажа, че не мога да ти помогна да разкриеш самоличността й. По всичко, до което се добрах, съдя, че Амелия е твоя прабаба. Но не е била част от семейството ти. Няма да попадна на името й в нито един документ. Не вярвам да е била и слугиня.

— Сигурно имаш причини.

— Вземам предвид времето, епохата и обществените норми. Ако е била слугиня, би било напълно възможно да забременее от член на семейството, но едва ли щяха да й позволят да живее в къщата по време на бременността си. Щяха да я изпратят надалеч, вероятно с финансова компенсация. Но според мен версията не е много правдоподобна.

Роз хвърли последен поглед към таблото и отново седна на стола си.

— Защо?

— Реджиналд е бил глава на семейството. Всички сведения, с които разполагам, издават, че е бил изключително горд и съвсем наясно с общественото си положение, безспорно доста високо. В политиката, бизнеса, светския живот. Честно казано, Роз, не мога да си го представя в леглото с прислужница. Щеше да прояви повече предпазливост. Разбира се, виновникът може да е бил някой роднина, чичо, зет или братовчед. Но интуицията ми подсказва, че е бил по-тясно свързан с Амелия.

— Какво означава това?

— Любовница. Извънбрачна връзка с жена, която е задоволявала потребностите му. Държанка.

Последва дълго мълчание.

— Знаеш ли кое ми се струва най-интересно, Мичъл? Че по различни пътища и двамата стигнахме до един и същ извод. Ти прерови купища документи, за които само като си помисля, получавам главоболие. Телефонни обаждания, търсене в компютърната мрежа, в съдебните архиви. Графики, скици и бог знае какво още. Докато се занимаваше с това, ме накара да видя семейството си така, както никога досега, да опозная хора, за които дори не бях чувала, но до голяма степен са предопределили съдбата ми. За да стигнем до верния отговор, ти елиминира десетки версии коя може да е била тази нещастна жена. Мислиш ли, че когато успеем, тя ще почива в мир?

— Не знам отговора на този въпрос. Защо си толкова тъжна? Сърцето ми се къса, когато те виждам тъжна.

— Не съм напълно сигурна. Може би заради нещо, което се случи днес — отвърна Роз и му разказа. — Толкова се страхувах. — Дълбоко си пое дъх. — Страхувах се и вечерта, когато тя ни затвори в стаята на децата, и когато с теб влязохме откъм терасата и ни посрещна с гневен изблик и хвърчащи предмети. Страхувах се и снощи във ваната, докато се борех под водата. Мислех, че не мога отново да изживея такъв страх. Но днес стоях, гледах как се приближава към мен през пустошта и мъглата и се вцепених. Виждах безумната ярост, изписана на лицето й. Изглеждаше сякаш нищо не ще я спре, дори смъртта. — Леко потръпна. — Знам как звучи, но мисля, че става нещо подобно. Лудостта й възпира смъртта й я държи тук като в капан.

— Този път не те ли докосна? Не те ли нарани?

Поклати глава.

— Не, дори когато яростта й достигна връхната си точка. Не можех да дишам, струваше ми се, че се давя в кал, но вероятно отчасти това се е дължало на паниката ми. Тя говореше за убийство, за кръв. Никога не съм чувала за убийство, извършено в тази къща, но започвам да се питам… господи, нима е възможно да е била убита? От човек от семейството ми?

— Говорела е като склонна към убийство — напомни й Мич, — а не като жертва.

— Така е, но не можеш да очакваш от една луда да поднася ясно всички факти. Каза, че съм нейна плът и кръв. Независимо дали е истина или не, тя го вярва. — Роз въздъхна дълбоко. — Както и ти.

Той стана, заобиколи бюрото и й подаде ръка да се изправи, след което я притегли в прегръдката си.

— А ти в какво вярваш?

„В утехата, която ми носиш“, помисли си Роз, отпуснала глава на рамото му. Можеше да намери утеха в един мъж, ако си позволи да я приеме.

— Има очите на баща ми. Едва днес видях това. Не бях го забелязала, навярно защото не го допусках. Нима е отнел детето й, Мич? Моят прадядо? Нима е бил способен на такава жестокост?

— Ако предположенията ни са верни, може доброволно да се е отказала от бебето. Споразумели са се, а по-късно е съжалявала. Все още има много възможни версии.

— Искам час по-скоро да узная истината. Трябва да я узная, и то на всяка цена. — Отдръпна се и леко се усмихна. — Но как, по дяволите, да открием жена, която вероятно е била любовница на прадядо ми?

— Имаме първото й име и приблизителната й възраст и предполагаме, че е живяла в околностите на Мемфис. Можем да започнем оттук.

— Това вроден оптимизъм ли е, или опит да ме успокоиш?

— По малко и от двете.

— Добре тогава. Ще отида да си налея чаша вино. Искаш ли нещо?

— Бих изпил три литра вода, за да разредя петте литра кафе, което погълнах днес. Ще дойда с теб.

Той обгърна раменете й, докато вървяха към кухнята.

— Най-добре е да престана да мисля за това до сватбата на Стела и Лоугън. Струпаха ми се толкова много неща. Колкото и нетърпеливи да са мъртвите, живите трябва да имат предимство. — Роз извади бутилка вода и свеж лимон. — Не мога да повярвам, че след няколко дни момчетата вече няма да бъдат част от домакинството. — Напълни чашата, сложи лимонов резен и му я подаде.

— Благодаря. Мисля, че ще идват тук толкова често, че едва ли ще усещаш липсата им.

— Иска ми се да вярвам. — Наля виното, но телефонът звънна, преди да отпие първата глътка. — Впрочем къде е Дейвид? — запита се тя и вдигна слушалката. Слуша няколко секунди и се усмихна на Мич. — Здравей, Джейн.

И повдигна чашата си за тост.

 

 

— Толкова е вълнуващо. Като в шпионски филм или нещо подобно. — Хейли заподскача на пръсти, докато с Роз и Стела се качваха с асансьора към апартамента на Кларис Харпър. — Сутринта ни правиха маникюр и педикюр, а следобед се промъкваме като крадци, за да търсим тайни документи. Невероятно е.

— Стига да не ни арестуват и да не прекараме нощта в килия — изтъкна Стела. — Ако се наложи Лоугън да се ожени за мен през решетките, ще побеснея.

— Казах ти да не идваш — напомни й Роз.

— И да пропусна това? — Стела си пое дъх и излезе от асансьора. — Може би съм нервна, но не и страхливка. Пък и Хейли има право. Вълнуващо е.

— Да проникнем в претъпкания с вехтории апартамент на една сприхава старица, за да отмъкнем нещо, което по право е мое и да избавим едно плахо зайче — това не е представата ми за вълнуващо преживяване. Джейн трябваше да ги измъкне сама и да ни спести разкарването. Имаме достатъчно грижи във връзка със сватбата утре.

— Зная и съм ти благодарна, че ни позволи да не работим днес, за да се разкрасим. — Стела импулсивно целуна Роз по бузата. — След сватбата ще работим двойно повече, за да ти се отплатим.

— Не се и съмнявам. А сега да се помолим старата вещица наистина да е отишла на фризьор, както е разтръбила, иначе играта ще загрубее.

— Не се ли надяваш тайно да си е у дома? — подхвърли Хейли и в този миг вратата проскърца.

Джейн надникна през пролуката.

— Не… не очаквах други хора, освен теб, братовчедке Розалинд. Не зная дали е добре…

— Те работят за мен. Приятелки са. — На границата на търпението си, Роз побутна вратата и влезе. — Джейн, това са Стела и Хейли. Събра ли багажа си?

— Да, нямам много вещи. Но си мисля, че тя ще се разстрои, когато се прибере и не ме намери. Не зная дали да…

— Тук е ужасно, както винаги — отбеляза Роз. — Вони на лавандула. Как издържаш? Ето пастирката от дрезденски порцелан и котката от майсенски… мамка му. Къде са дневниците?

— Не ги извадих. Не ми се струва редно…

— Добре. Дай ми ключа, покажи ми къде са и аз ще ги извадя. Да не губим време, Джейн — добави Роз, когато видя момичето да стои, прехапало долната си устна. — Имаш нов апартамент, който те очаква, а в понеделник започваш интересна нова работа. Можеш да се възползваш или да се откажеш, ти решаваш. Но аз няма да си тръгна от този вонящ на лавандула апартамент, без да взема нещата, които ми принадлежат. Затова или ми дай ключа, или ще преобърна всичко, докато намеря това, което търся.

— Господи! Прилошава ми. — Джейн пъхна ръка в джоба си и извади сложно гравиран месингов ключ. — Бюрото в стаята й, горното чекмедже. — Бледа като платно посочи към една врата. — Вие ми се свят.

— Стегни се — смъмри я Роз. — Стела, отиди с Джейн да вземете багажа й.

— Разбира се. Хайде, Джейн.

Доверявайки се на Стела да се справи със ситуацията, Роз се обърна към Хейли.

— Наблюдавай вратата — нареди тя.

— Супер! Ще бъда пазач.

Роз не можа да сдържи смеха си, докато вървеше към стаята на Кларис. Тук мирисът на лавандула бе още по-натрапчив и смесен с уханието на теменужки. Таблите на леглото бяха тапицирани със златиста коприна, а старинната завивка върху него със сигурност беше донесена от Харпър Хаус. Както и масичката до прозореца, и изящната лампа антика.

— Крадлива стара кучка! — промърмори Роз и веднага се отправи към бюрото. Когато завъртя ключа, затаи дъх при вида на купчината тетрадки със стари кожени подвързии. — Това ще бъде ритник по кльощавия ти задник — заканя се тя, отвори раницата, която носеше на рамо, и внимателно пъхна дневниците.

За да се увери, че е взела всичките, отвори и другите чекмеджета, после претършува тоалетката, бюрото и скрина.

Макар и да осъзнаваше колко е глупаво, забърса всичко, което бе докоснала. Не изключваше мисълта Кларис да повика полицията и да твърди, че са влизали крадци. Накрая остави ключа на видно място върху бюрото.

— Стела я заведе долу — каза Хейли, когато Роз излезе от стаята. — Беше толкова разтреперана, та ни се струваше, че ще припадне, ако не я изведем. Роз, горкото момиче има само един куфар. Всичко, което притежава, се побира в един куфар.

— Млада е. Има предостатъчно време, за да се сдобие с още вещи. Докосвали ли сте нещо тук?

— Не. Помислих си… нали се досещаш, отпечатъци.

— Умно момиче. Да вървим.

— Взе ли ги?

Роз потупа раницата.

— Дотук всичко върви като по вода. Нека Кларис види какво е някой да отмъкне вещи от дома й.

Едва когато настаниха Джейн в новия й апартамент и тръгнаха към дома, Роз забеляза, че Хейли е необичайно мълчалива.

— Не ми казвай, че изпитваш угризения, чувство за вина или нещо подобно.

— Какво? О, не! Тези дневници са твоя собственост. На твое място аз бих взела всичко, откраднато от Харпър Хаус. Замислих се за Джейн. Знам, че е по-млада от мен, но само с няколко години. А изглежда толкова… крехка и уплашена от всичко. Но днес прояви известна смелост.

— Не е имала това, което си имала ти — каза Роз. — Липсва й твоята решителност, разбира се, но другото е въпрос на късмет. Не е била отгледана от любящ баща като твоя, който да й осигури уютен дом и щастливо детство. Не се чувства силна и привлекателна, а ти знаеш, че си такава.

— Просто има нужда от нова прическа и по-хубави дрехи. Ще е забавно да я преобразим, нали, Стела?

— Успокой топката, момиче.

— Не, наистина. По-нататък, когато имаме време. Мислех си и как те гледаше, когато влязохме в новия й апартамент. Колко благодарна и изненадана беше, че си й занесла някои неща, Роз. Най-обикновени — диван, легло и храна за хладилника. Май никой досега не се е опитал да й помогне просто за да стори добро. Изпитвам съжаление и същевременно се радвам за нея. Изглеждаше поразена и сякаш щеше да заплаче.

— Да видим как ще се справи.

— Ти й даде шанс да се занимава с нещо. Както на мен и Стела.

— О, не започвай!

— Държа да го кажа. Всяка от нас се намираше на кръстопът, а ти ни подаде ръка и ни помогна да изберем вярната посока. Сега Джейн има свой дом и нова работа. Аз имам прекрасно дете и чудесен дом за него. А Стела се омъжва утре.

Хейли заподсмърча и Роз завъртя очи срещу огледалото за обратно виждане.

— Ето защо ти казах да не започваш, Хейли.

— Не мога. Толкова се радвам, че утре Стела ще се омъжи. Вие двете сте най-добрите ми приятелки в целия свят.

Стела подаде кърпички и на двете и запази една за себе си.

 

 

Имаше общо четиринадесет дневника — пет на баба й — Елизабет Харпър, и девет на прабаба й Беатрис. Всичките бяха плътно изписани от първата до последната страница.

Докато ги прелистваше, Роз забеляза и няколко скици, нарисувани от баба й. Обзе я умиление, когато ги разгледа.

Но не беше нужно Мич да й казва, че след като са се добрали до тях, им предстои досадната работа да ги прочетат и открият в тях нещо, свързано с Амелия.

— Няма дати. — Стела потърка очи и се отпусна на дивана в приемната. — Доколкото забелязвам от пръв поглед, Беатрис Харпър не е водила нов дневник за всяка година, а е изписвала една тетрадка докрай, независимо за колко време, и е започвала нова.

— Ще ги сортираме — каза Мич. — Ще си ги подредим и ще прочетем внимателно всяка от тях.

— Дано ми се падне най-пикантната част.

Дейвид се бе постарал да подреди масата като за малко следобедно парти и сега си взе бисквита.

— Ще изисквам редовно да ми докладвате какво сте открили, но утре ни предстои сватба. Стела, не бива да се преуморяваш. Не искам да се чувствам виновна, ако булката е с тъмни кръгове под очите. Кой ли може да е? — учуди се Роз, когато на вратата се позвъни. — Всички сме тук. Не, не ставай, Дейвид. Аз ще отворя.

Стана и Паркър заподскача след нея с лай, сякаш да й покаже, че може да разчита на него. Когато отвори, веждите й подскочиха. Усмихна се със стиснати устни.

— Братовчедке Риси, каква неприятна изненада.

— Къде е онази никаквица и нещата, които е задигнала?

— Нямам дори смътна представа за какво говориш, а и не ме интересува. — Роз забеляза, че роднината й е наела кола с шофьор, за да дойде от града. — Предполагам, че добрите маниери изискват да те поканя да влезеш, но те предупреждавам, че преди да си тръгнеш, ще наредя да те претърсят… а това ще е унизително и за двете ни, така че не си го и помисляй.

— Винаги си била противно, невъзпитано създание.

— Забавно е, нали? — Роз й стори път и Кларис мина покрай нея, подпирайки се на бастуна си. — Аз мисля същото за теб. В приемната сме, пием чай. — Роз застана на прага. — Братовчедката Риси е решила да ни дойде на гости. Ужасно, нали? Предполагам, помниш сина ми — Харпър. Винаги ти е доставяло удоволствие да го тормозиш. А това е Дейвид, негов приятел от детството, който се грижи за домакинството и със сигурност знае точния брой на сребърните прибори.

— Не обичам злобни намеци.

— Не мога да ти предложа нищо друго. Мисля, че вече познаваш доктор Карнеги.

— Да, и ще говорим за него с адвоката си.

Мич се усмихна широко.

— Цялото ми име е Мичъл Карнеги.

— Това е Лоугън Кътридж, приятел, съсед и проектант, сгоден за госпожа Стела Ротшилд, която е управителка на градинарския ми център.

— Нямам желание да се запознавам с тълпата служители, с които си се обградила и не одобрявам идеята да превръщаш Харпър Хаус в долнопробен хан.

— Това са децата й Гевин и Люк, ето и кучето им Паркър — невъзмутимо продължи Роз. — А тази млада жена е далечна роднина на покойния ми съпруг и също работи във фирмата ми — Хейли Филипс, и прекрасната й дъщеричка Лили. Мисля, че представих всички. Дейвид, би ли налял чаша чай на Кларис?

— Не искам чай, особено приготвен и поднесен от хомосексуалист.

— Не е заразно — спокойно каза Дейвид.

— Наистина ли, Дейвид? Ти си хомосексуалист? — Роз се направи на изненадана. — Не мога да повярвам.

— Старая се да не го афиширам.

— Къде е Джейн? — попита Кларис. — Настоявам да говоря с нея веднага.

Роз подаде малка бисквитка на Лили, която доволно я захапа.

— Коя е тази Джейн?

— Отлично знаеш. Джейн Поулсън.

— О, разбира се, братовчедката Джейн. За съжаление, не е тук.

— Няма да търпя лъжите ти. — Тонът на Кларис накара Паркър предупредително да заръмжи. — И дръж това отвратително куче далеч от мен.

— Паркър не е отвратителен. — Гевин скочи, но майка му моментално го сграбчи. — Ти си отвратителна.

— Ако си лоша — добави Люк, — ще те ухапе, защото е добро куче.

— Гевин, Люк, изведете Паркър навън. Вървете.

Стела потупа Гевин по рамото.

— Поиграйте на фризби — предложи Лоугън и намигна на момчетата. — И аз ще дойде след няколко минути.

Гевин взе кучето на ръце и намръщено излезе, а Люк се спря на прага.

— И ние не те харесваме — каза той и закрачи с късите си крачета след брат си.

— Очевидно служителите ти не възпитават децата си по-добре, отколкото ти своите, Розалинд.

— Да, и много се гордея с това. Е, щом няма да пиеш чай и не мога да ти помогна за Джейн, навярно вече се каниш да си тръгваш.

— Къде са дневниците?

— Дневници? Имаш предвид написаните от баба ми и прабаба ми, които си взела от тази къща без мое разрешение?

— Разрешението ти не беше необходимо. Аз съм най-възрастният жив наследник на рода Харпър и тези дневници са мои по право.

— Определено не съм съгласна с теб по този въпрос, но мога да те осведомя къде се намират. Там, където е мястото им от морална, правна и етична гледна точка.

— Ще поискам да те арестуват.

— О, направи го, ако искаш. Ще падне голям смях. — Роз отново се бе превърнала в опасен айсберг, докато седеше с нехайно кръстосани крака на страничната облегалка на едно кресло. — Много ще се радваш да видиш любимото си име Харпър окаляно във всички вестници, скандално известно в цялата страна, нали? — Очите й горяха, в ярък контраст с хладния тон. — Защото ще се погрижа за това. Ще дам интервю на всеки, който поиска, и ще обсъждам грозното недоразумение на всяко парти, при всяка възможност. Не ме е грижа за подобни неща.

Замълча и се наведе да вземе бисквитата, която Лили й подаваше.

— О, благодаря, сладурче. Но не мисля — отново се обърна към Кларис, — че на теб ще ти бъде приятно да се окажеш в центъра на клюки, инсинуации и подигравки. Особено когато няма да постигнеш нищо. Възвърнах си нещо, което винаги ми е принадлежало.

Взе Лили, сложи я на коляното си и върна бисквитата, докато в стаята цареше тишина, нарушавана единствено от гневното сумтене на Кларис. Роз рядко я бе виждала да диша така тежко, трепереща от ярост.

Гледката беше страхотна.

— Ако полицаите ме попитат как съм успяла да си ги взема обратно, с удоволствие ще им кажа. Надявам се, че и ти с радост ще им обясниш как нещо, което принадлежи на Харпър Хаус, е попаднало в чекмеджето на бюрото ти. Както и някои скъпи вещи, описани като част от имуществото на Харпър Хаус.

— Ще опетниш името на рода! — С позеленяло от гняв лице Кларис пристъпи към нея. — Нямаш право! Нямаш работа да се ровиш в нещо, което е най-добре да остане погребано.

Роз спокойно подаде детето на Мич и Лили весело загука, сякаш искаше да му предложи остатъка от нагризаната бисквита. Докато се изправяше, тя го чу да прошепва:

— Давай, скъпа!

— От какво се страхуваш? Какво са й сторили? Коя е била Амелия?

— Някаква нещастница, жалка уличница, която е получила каквото заслужава. Още в мига, когато ти се роди, знаех, че кръвта й ще проличи в теб. Явно съм била права.

— Значи съм нейна правнучка — тихо каза Роз.

— Няма повече да говоря за това. Грехота и престъпление е жена като теб да стане господарка на Харпър Хаус. Нямаш право да живееш тук и никога не си имала. Ти си алчно нищожество, срам за рода. Баба ми по-скоро би пуснала кучетата срещу теб, отколкото да ти позволи да прекрачиш прага на Харпър Хаус.

— Е, това преля чашата. — Преди Роз да заговори, а имаше да каже доста, Харпър стана и прекоси стаята. — Ще си тръгнеш и никога вече няма да стъпиш в тази къща.

— Не ми дръж такъв тон, момче.

— Вече не съм на осем години, а ти не си добре дошла тук. Въобразяваш си, че можеш безнаказано да обиждаш майка ми? Жена, която има повече класа от върха на малкия си пръст, отколкото ти в цялото си кльощаво тяло? Сега или ще си тръгнеш доброволно, или ще те изритам. Изборът е твой.

— Ти си също като нея.

— Това е първата истина, която изричаш, откакто влезе. Насам, братовчедке Риси.

Харпър я хвана под ръка и въпреки че тя се опита да го отблъсне, я изведе от стаята.

Настъпи кратко затишие, после Хейли тихо подсвирна:

— Давай, Харпър!