Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В градината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 127 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2009)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Черна роза

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-260-332-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителни корекции; добавяне на епилога
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  4. — Корекция от Еми

Девета глава

Роз се прибра в къщата заради поройния дъжд, който плющеше навън. Свали якето си и седна на пейката в преддверието, за да събуе ботушите си. Дейвид излезе от кухнята, настани се до нея и й подаде чаша кафе.

— Доктор Сладур е в библиотеката.

— Зная, видях колата му.

Тя отпи глътка и задържа чашата между двете си ръце, за да ги стопли.

— Харпър е при него, на разпит. Пийнахме кафе със сметана и хапнахме сладкиш с ябълков сос.

— Сладкиш с ябълков сос?

— Запазих ти голямо парче. Зная всичките ти слабости. Казаха, че може би тези дни ще завали сняг.

— Чух.

— Стела и момчетата са у Лоугън. Тя ще приготви вечеря, а децата се надяват да започне снежна виелица, за да останат да пренощуват там.

— Чудесно. Трябва да взема душ. Горещ. — Подаде чашата обратно на Дейвид.

— Защо и ти не поканиш привлекателния професор да остане за вечеря? Ще приготвя апетитно пилешко с кнедли, за да имаме сили да издържим на студа.

— Добра идея… за пилешкото. Разбира се, Мич е добре дошъл, ако пожелае да остане и няма други планове.

— Няма — увери я Дейвид. — Вече го попитах.

Роз се засмя, забелязвайки широката му усмивка.

— С кого искаш да го сватосаш, Дейвид? С мен или със себе си.

— Знаеш, че съм напълно безкористен човек, а и докторът е абсолютно хетеросексуален, така че — с теб.

— Ти си непоправим романтик.

Роз се изправи и завъртя очи, когато го чу да се провиква:

— Облечи нещо секси.

В библиотеката Харпър държеше полагащата му се след работно време бира. Не мислеше, че може да каже на Мич нещо, което той все още не знае, но отговаряше на въпросите и запълваше дребни пропуски в разказите на майка си и Дейвид.

— Записах спомените на Дейвид за нощта, когато като момчета сте я видели навън, в градината.

— Спахме на палатка. Дейвид, двамата ми братя и аз — потвърди Харпър. — Една нощ.

— Дейвид каза, че ти си я видял пръв и си го събудил.

— Видях, чух, почувствах. — Харпър сви рамене. — Подробностите ми се губят, но да, събудих го. Не мога да кажа по кое време. Късно. Бяхме се наплюскали до пръсване и бяхме стояли будни до късно да си разказваме страховити истории. Тогава я чух, поне така мисля. Не знам защо, но бях сигурен, че е тя. Не звучеше като друг път.

— Какво беше различно?

— Не пееше. По-скоро… стенеше или издаваше нечленоразделни звуци. По-подобаващи на призрак в гореща лунна нощ, според представите на едно хлапе. Затова погледнах и тя стоеше там. И не изглеждаше като преди.

„Смело момче — помисли си Мич. — Да погледне, вместо да скрие глава в спалния чувал.“

— Как изглеждаше?

— Носеше нещо като бяла нощница. Както миналата пролет, когато се появи горе. Косите й бяха заплетени и мръсни. Лунната светлина преминаваше през нея, беше прозрачна. Господи! — Той отпи голяма глътка бира. — Побутнах Дейвид, Остин и Мейсън също се събудиха. Не исках да тръгват с нас, но нямаше как, и всички я проследихме.

Мич си представи картината съвсем ясно. Група момчета, лунна светлина и светулки в гореща лятна нощ. И силует на призрак, бродещ из градината.

— Вървеше към игликите на мама, между ружите. Направо през тях. Бях толкова развълнуван, че не чувствах уплаха. Тя не преставаше да издава онзи звук, нещо средно между тананикане и скимтене, бих казал. Мисля, че долавях и думи, но не можех да ги разбера. Движеше се към гаража за файтони. Обърна се и погледна назад. Лицето й…

— Какво?

— Изглеждаше като миналата пролет — каза Харпър и въздъхна. — Сякаш е полудяла. Като същество от филм на ужасите. Обезумяла и бясна. Усмихваше се, но някак зловещо. За малко срещнах погледа й и стана толкова студено, че дъхът ми се издигаше като пара. После отново се обърна и продължи да върви, а аз се взирах след нея.

— Да се взираш след обезумял призрак? Би трябвало да си изплашен.

— Всъщност не бях или не го осъзнавах. Мисля, че съм се увлякъл. Трябваше да узная къде отива. Но Мейсън се разпищя. Тогава едва не умрях от страх. Помислих, че му е сторила нещо, което бе глупаво, защото аз вървях най-отпред, а той — далеч зад мен. Неусетно бях избързал доста. Затова се затичах обратно и го видях да седи на земята с порязан крак, а Остин тичаше към палатката за тениска или нещо друго, с което да спрем кървенето, защото всички бяхме само по бельо. С Дейвид се опитахме да го отнесем до къщата, но мама се втурна навън като фурия. — Харпър се засмя и очите му светнаха срещу Мич. — Да можеше да я видиш тогава. Беше по тесни памучни шорти и прилепнала блуза. Косата й бе по-дълга и се развяваше назад, докато фучеше към нас. Само аз забелязах, че е взела пистолета на дядо. Ако по петите ни имаше призрак или каквото и да е друго, щеше да побегне. Но когато горе-долу разбра какво е станало, пъхна пистолета отзад в колана на шортите си. Грабна Мейсън на ръце и ни каза да се облечем. Всички се натоварихме в колата и отидохме до спешното отделение да го зашият.

— Никога не си ми казвал, че си видял пистолета. — Роз влезе в библиотеката.

— Не мислех, че би искала другите да узнаят. — Тя се приближи, наведе се и го целуна по главата.

— Не исках и ти да знаеш. Винаги си бил много наблюдателен. — Потърка буза в косите му и погледна Мич. — Прекъсвам ли ви?

— Не. Можеш да поседиш тук, ако имаш време. Вече чух две версии за тази история и нямам нищо против да изслушам и твоята.

— Няма какво да добавя. Момчетата искаха да спят навън. Бог знае откъде им хрумна в онази адска жега, когато навън беше пълно с комари. Но разпънаха палатка. Исках да ги държа под око и да ги чувам, затова се лиших от климатика и широко отворих вратите на стаята си.

— Бяхме в двора — възрази Харпър. — Какво страшно можеше да ни се случи?

— Много неща. Оказа се, че решението ми да се потя цяла нощ е било разумно. Тъкмо се бях унесла, когато писъците на Мейсън ме събудиха. Грабнах пистолета на баща си, който в онези дни държах на горния рафт в гардероба. Извадих патроните от кутията с бижута и го заредих в движение. Когато стигнах там, Харпър и Дейвид носеха Мейсън и от крака му течеше кръв. Всички говореха в един глас и едва ги накарах да замълчат. Внесох малкия вътре, почистих раната му и видях, че се нуждае от зашиване. Пътувайки за болницата, ми разказаха цялата история.

Мич кимна и вдигна поглед от записките си.

— Кога отиде в гаража за файтони?

Роз се усмихна.

— На разсъмване. Едва тогава успях да ги успокоя.

— Взе ли пистолета?

— Да, в случай че онова, което са видели, се окаже от плът и кръв, а не призрак.

— Бях достатъчно голям, за да дойда с теб — промърмори Харпър. — Не биваше да тръгваш сама.

Роз самоуверено вдигна глава.

— Аз командвах парада. Както и да е, не видях нищо и честно казано, не знам дали наистина почувствах нещо или все още съм била толкова напрегната, че съм си въобразила.

— Какво си помисли?

— Че е необичайно студено. Усетих… ще прозвучи мелодраматично, но имах чувството, че смъртта витае около мен. Претършувах цялата постройка, но не открих нищо.

— Кога е била превърната в къща за гости?

— О… Хм! — Роз притвори очи и се замисли. — Около началото на двайсети век. Реджиналд Харпър е обичал всички модерни неща и автомобилите са били едно от тях. Известно време е държал колата си в гаража за файтони, но после е започнал да използва конюшните за тази цел, а другата сграда — за склад, на втория етаж, над който е живеел градинарят. Но по-късно, вероятно през двайсетте години, дядо ми я обзавел, за да настанява гостите си в нея.

— Значи е изключено да е отсядала там или да е гостувала на градинаря, защото тогава тя вече се е появявала като призрак. Какво може да са държали там, когато още е била гараж за файтони?

— Резервни части, предполагам. Инструменти…

— Странно е, защо е вървяла към това място.

— Винаги съм се питал дали не е умряла там — сподели Харпър. — Очаквах да ми го каже по някакъв начин, когато се нанесох.

Мич насочи вниманието си към него.

— Имал ли си срещи с нея там?

— Не. Престава да навестява момчета след определена възраст. Хей, заваля сняг! — Скочи и застана до прозореца. — Може би ще натрупа. Имаш ли още нужда от мен? — попита той Мич.

— Не точно сега. Благодаря, че ми отдели време.

— Няма проблем. Чао.

Роз поклати глава, когато синът й излезе.

— Ще се опита да събере достатъчно сняг, за да замери Дейвид с топка. Има неща, които никога не се променят. Като споменах за Дейвид, той ще приготви пилешко с кнедли, ако искаш да останеш, вместо да пътуваш в този сняг.

— Само глупак би отказал да хапне пилешко с кнедли. От седмица насам постигнах известен напредък, ако елиминирането на вероятности може да се нарече така. Зачеркнах повечето кандидатки от списъка си с възможни самоличности на Амелия, поне документираните.

Роз пристъпи към работната му маса и разгледа снимките, схемите, бележките.

— А когато зачеркнеш всички документирани?

— Ще търся извън затворения кръг. Впрочем падаш ли си по баскетбола?

— Защо?

— Ходи ли ти се на мач? Спечелих два билета за срещата на сина ми утре вечер. Ще играят срещу „Олд Мис“. Надявах се да приемеш поканата ми да отидем заедно.

— На баскетболен мач?

— Просто вид развлечение сред множество хора. — Погледна я с усмивка. — Струва ми се добро начало. Предположих, че е по-вероятно да предпочетеш такава среща, вместо романтична вечеря за двама. Но ако избираш второто, следващата вечер съм свободен.

— Може би мачът ще е интересен.

 

 

Лили седеше върху килима в спалнята на Роз и удряше по бутоните на телефончето си играчка с пластмасово кученце. Майка й бе пъхнала глава в гардероба.

— Само пробвай тези сенки, Роз. — Гласът на Хейли звучеше приглушено, докато ровеше из дрехите. — Знаех, че цветът не е подходящ за мен, когато ги купих, но не устоях. На теб страхотно ще ти отиват, нали, Стела?

— Да.

— Имам свой грим, достатъчен за три жени — възрази Роз и се опита да се съсредоточи върху нанасянето му. Не проумяваше как е допуснала двете нашественички в личното си пространство. Не бе свикнала с женска компания.

— Господи! Трябва да сложиш това!

Хейли извади панталона, който Дейвид бе убедил Роз да си купи, и който до този ден никога не бе обличала.

— Трябва да сложиш това.

— За нищо на света!

— Роз, шегуваш ли се? — Младата жена го развя срещу Стела. — Виж.

Стела погледна.

— Аз не мога да натъпча задника си в него.

— Разбира се, че можеш, разтяга се. — Хейли демонстрира. — Впрочем задникът ти е идеален, защото имаш гърди. Но крачолите са твърде дълги за теб. Сещаш ли се за пуловера от червена ангорска вълна, който Дейвид ми подари за Коледа? Би се съчетал чудесно с този панталон.

— Тогава можеш да го вземеш — предложи Роз.

— Не, ти ще го сложиш. Нали ще наглеждаш малката за минута? Ще отскоча да взема пуловера — въодушеви се Хейли.

— Няма да облека твоя пуловер. Имам предостатъчно свои. За бога, отивам на баскетболен мач.

— Това не означава, че не трябва да изглеждаш секси.

— Ще бъда с дънки.

Разочарована, Хейли се отпусна на леглото до Стела.

— Тежък случай.

— Ето, ще ползвам твоите сенки. Можем да го сметнем за компромис.

— Ще ми позволиш ли да ти избера обици?

Роз срещна погледа на Хейли в огледалото.

— Ще престанеш ли да ми досаждаш?

— Добре. — Хейли подскочи, когато Лили протегна ръчички към нея, и я грабна от пода. Придържайки детето в скута си, започна да рови в кутията с бижута на Роз с една ръка. — Каква блуза ще облечеш?

— Не зная. Някакъв пуловер.

— Зеленият кашмирен пуловер — предложи Стела. — Тъмнозеленият, с поло яка, и онова черно кожено яке. Дългото.

Роз се замисли.

— Добре, става.

— Тогава… ето тези. — Хейли повдигна чифт сребърни обици със спираловидни висулки. — А обувки? — обърна се тя към Стела.

— Черните полуботуши с дебел ток.

— Донеси ги, а аз ще донеса пуловера и…

— Момичета — прекъсна ги Роз, — разкарайте се. Мога да се справя и сама. — Наведе се и целуна Лили. — Вървете да си поиграете другаде.

— Да тръгваме, Хейли, преди да е решила да излезе с памучна блуза и градинарски ботуши, напук на нас. Права беше за сенките — добави Стела и задърпа Хейли към вратата.

„Може би“, съгласи се Роз. Имаха интересен кафеникав оттенък и съвсем лек златист блясък. Знаеше как да постигне най-добър ефект с тях. Беше опитна в гримирането и достатъчно суетна, за да полага усилия да изглежда добре, когато си заслужава.

Но имаше известни предимства в това, че дели дома си с по-млади жени и може да получава съвети от тях относно гардероба си, които бе готова да приеме.

Освен за панталона.

Отвори средното чекмедже на скрина, където държеше най-хубавите си пуловери. Обичаше меките материи и се наслади на допира им, пъхайки ръце между сгънатите дрехи. Кашмир, фин памук и коприна.

Извади тъмнозеления пуловер и го разпъна.

Студът я връхлетя внезапно — като плесница — и я накара да се отдръпне назад. Застина, когато пуловерът бе изтръгнат от ръцете й и за нейно изумление полетя към отсрещната стена и падна на пода.

Коленете й се подкосиха, но запази самообладание и бавно прекоси стаята да го вдигне.

Предницата бе нацепена, сякаш някой гневно я бе раздрал с нож. Дъхът й замръзна във въздуха, докато се бореше с паниката.

— Гаден номер. Толкова си подла и жалка. Обичах този пуловер. Много. Но мога и без него, по дяволите! — Вече ядосана, тя се завъртя и зачака с надеждата да види някого или нещо, готова да се бори. — Имам и други, а ако се каниш да сториш същото и с останалите ми дрехи, ще ти кажа, че предпочитам да тръгна гола и боса, отколкото да се поддам на това изнудване. Изливай гнева си другаде.

Роз метна пуловера върху леглото си. Напосоки грабна друг от скрина и го нахлузи. Пръстите й трепереха от непримирим гняв, докато обуваше дънките.

— Сама вземам решения — гневно изръмжа тя, — никога не съм позволявала друг да ги взема вместо мен. Опитай още веднъж и ще спя с него само за да те ядосам.

Дооблече се, обу ботушите си, грабна коженото яке и едва се сдържа да не затръшне вратата.

Облегна се на нея от другата страна и дълго вдишва и издишва, докато се успокои. В едно можеше да е сигурна: с Мич имаше за какво да разговарят по пътя към спортната зала.

Но изчака докато светлините на Харпър Хаус останаха далеч зад тях.

— Има няколко неща, които трябва да ти кажа, а после и за двама ни ще е най-добре да оставим бизнеса настрана за няколко часа.

— Случило ли се е нещо?

— Да. Първо, наскоро имах неприятна среща със стара позната, достойна за олимпийски медал с клюкарските си способности, развивани повече от двадесет години.

— Страхотен рекорд.

— И се гордее с това. Каза ми нещо, свързано с бившия ми съпруг, което не беше никак важно, но ме разстрои и ми причини силно главоболие, затова се прибрах, взех аспирин и реших да полежа няколко минути. Не бях заспала, а просто потънала в приятен унес… и в съзнанието си седях на пейка в градината. Беше късна пролет.

— По какво разбра, че е пролет?

— Началото на юни. Познах по разцъфналите цветя. После стана студено.

Разказа му останалото, споделяйки всяка подробност.

— Това е първият сън, за който споменаваш.

— Не беше сън. Не спях. — Роз нетърпеливо махна с ръка. — Зная, че хората често твърдят това, а само са си мислели че не спят. Но наистина бях будна.

— Добре. Щом си толкова убедена.

— Тя мислено ме пренесе там. Усещах студа. Долавях мириса на цветята… белите рози край беседката. Вятърът галеше кожата ми. Част от мен осъзнаваше, че се намирам в стаята си и лежа в леглото си с пулсиращо главоболие.

— Озадачаващо.

— Проницателен си — отбеляза тя. — Да, дезориентиращо и изнервящо. Не обичам някой да направлява мислите ми. А погледът й, когато отвори очи срещу мен в онзи гроб, бе изпълнен със странна… обич. Никога не ме е наранявала и до тази вечер не вярвах, че ще се опита да го стори.

Мич сви в една отбивка, рязко натисна спирачките и се обърна към нея. Спокойствието, което почти винаги излъчваше, бе заменено с очевиден гняв.

— Какво искаш ми кажеш? Нападна ли те? За бога!

— Не мен, а хубавия ми кашмирен пуловер. Беше подарък за рождения ми ден. Имах го едва от ноември и все още съм бясна, че го съсипа.

— Опиши ми как точно стана.

Когато Роз завърши разказа си, той се облегна назад и забарабани с пръсти по волана.

— Не е искала да излезеш с мен тази вечер.

— Очевидно, но така не постигна нищо. Тук съм.

Мич отново я погледна.

— Защо?

— Казах, че ще дойда, а аз държа на думата си. Можеш да добавиш и това, че тя ме ядоса и че никога не се подавам на натиск. Накрая ще споделя, че бях любопитна да разбера дали общуването с теб в личен план ще ми допадне.

— Стреляш право в целта.

— Така е. Това не се харесва на някои хора.

— Аз не съм от тях. Съжалявам за пуловера.

— Аз също.

— Бихме могли да поразсъждаваме върху…

— Да, бихме могли — прекъсна го Роз, — но не точно сега. Да спрем за тази вечер, нека не допускаме тя да я развали. Защо не сменим темата?

— Добре. За какво искаш да разговаряме?

— Като за начало ще попитам докога смяташ да стоим тук, край пътя, и колко ще закъснеем за мача на сина ти.

— Е, добре. — Мич отново потегли. — Какво ще кажеш да започна с новината, че си наех нова чистачка?

— Така ли?

— Приятелка на приятелка на приятелка, така да се каже. Запалена е по фън шуй и се е заела да преподрежда всичко… зона на кариерата, зона на здравето, нищо не разбирам от тези неща. И ми съставя списъци с неща, които трябва да си купя, например жаба касичка за зоната на просперитет… или нещо подобно. Китайски монети. И твърди, че трябва да имам поне едно зелено растение. Мисля, че в зоната на здравето, но не съм сигурен, а се боя да я попитам. Спомних си за онова, което ти взе от дома ми миналата пролет. Мога ли да го получа обратно?

— Спасих го от сигурна гибел.

— Не знаех, че го убивам. Дори не знаех, че се намира там.

— Няма оправдание за липсата на грижи.

— Не бъди толкова сурова. Какво ще кажеш да положа писмена клетва, че ще се грижа по-добре за него? Всъщност ще разчитам на нея да го наглежда, поне веднъж на две седмици. Ще имаш право да го посещаваш, ако се безпокоиш за него.

— Ще си помисля.

 

 

Когато пристигнаха, залата вече бе пълна и витаеше атмосфера на очакване. Придвижиха се сред шумната, развълнувана публика и си проправиха път до своите места, докато двата отбора тренираха подавания на терена.

— Джош е онзи там, с номер осем.

Роз проследи с поглед високото момче в бял екип със сини кантове, което скочи напред, силно удари по таблото и вкара в коша.

— В добра форма е.

— Достигна до десето място в листата на най-ценните млади играчи на NBA. Догодина ще играе в „Селтикс“. Трудно ми е да повярвам. Няма да се хваля цяла вечер, но имам право да го спомена.

— Преминава в професионалната лига? „Селтикс“? Хвали се колкото искаш. На твое място не бих престанала.

— Няма да прекалявам. Впрочем Джош е пойнтгард — позицията, която ръководи атаката на отбора от центъра.

Докато Мич я запознаваше с основните баскетболни термини, Роз го слушаше и отпиваше от газираната вода. Същевременно следеше светкавичните движения на терена, бурните възгласи и отекващите удари на топката.

По време на първата четвъртина той се приближаваше да й обясни някое съдийско решение, тактика или отиграване.

До момента, в който тя скочи на крака заедно с всички останали фенове от Мемфис, които освиркаха съдията, и закрещя:

— Тези рефери имат нужда от очен хирург! Бяхме завладели позиции, нали? С три крака ли трябва да стъпим на земята? Ощетени сме, за бога!

Когато отново седна с гневна въздишка, Мич се почеса по брадичката.

— Е, или съм изключителен учител, или ти разбираш от баскетбол.

— Имам трима сина. Разбирам и от баскетбол, и от футбол, и от бейзбол. Преди време знаех доста и за професионалната борба. Но и за тримата тези етапи са минало. — Роз откъсна поглед от терена за миг и му се усмихна. — Но очевидно ти бе толкова приятно да образоваш непросветената дама, че не исках да развалям удоволствието.

— Благодаря. Искаш ли царевични пръчици?

— Не бих отказала.

Играта бе интересна. Роз искрено се засмя, когато на полувремето Джош забеляза баща си сред публиката и се усмихна широко. Още по-забавно й стана, когато момчето отмести поглед към нея, а след това отново към Мич и въодушевено вдигна палци срещу него.

„Мемфис Тайгърс“ победи „Олд Мис Ребълс“ с три точки и тя реши, че почти си е струвало да се прости с хубавия си кашмирен пуловер заради това преживяване.

— Ще изчакаш ли да поздравиш сина си?

— Не тази вечер. Ще се забави в съблекалнята повече от час, а после ще бъде заобиколен от обожателки. Но искам да те запозная с него някой ден.

— Ще се радвам. Истинско удоволствие е човек да го гледа на терена — не само заради стила и техниката му, въпреки че и двете са завидни, а защото играе с хъс. Личи си колко обича този спорт.

— Запален е по него от съвсем малък.

Мич обгърна талията й и я преведе между оттеглящите се зрители.

— Ще ти бъде трудно, когато той се премести в Бостън.

— Винаги е мечтал за това. Донякъде ми се иска и аз да отида там с него, но рано или късно човек трябва да позволи на децата си да поемат по свой път.

— Когато по-малките ми синове заминаха, мислех, че няма да го преживея. Струваше ми се, че до вчера са били на пет години.

Докато вървяха през паркинга, Мич хвана ръката й.

— Би ли приела покана за вечеря?

— Не днес. Трябва да стана рано сутринта. Все пак благодаря.

— Тогава утре вечер.

Роз го стрелна с поглед и отвърна:

— Трябва да те предупредя, че обикновено дори стадо диви коне не би ме накарало да изляза две поредни вечери. Освен това утре има сбирка на градинарския клуб, която не мога да пропусна поради лични причини.

— А вдругиден?

— Не се отказваш лесно.

— Имам ли шанс?

— Да. — „Доста голям“ призна тя пред себе си, докато се наслаждаваше на хладния вятър, който галеше лицето й, и на допира на топлата му длан. — Каня те на вечеря у дома вдругиден, но те предупреждавам, че аз ще готвя. Дейвид има почивен ден.

— Можеш да готвиш?

— Разбира се. Кухнята е недостъпна територия, когато Дейвид е в къщата, но съм добра готвачка.

— В колко часа е вечерята?

Роз се засмя:

— Нека бъде в седем.

— Ще дойда.

Когато стигнаха до колата му, Мич заобиколи от нейната страна, нежно я обърна с лице към себе си, плъзна ръце около тялото й и я притегли. Устните му се сляха с нейните в дълга, бавна целувка.

Роз обгърна раменете му и се предаде на опиянението от топлината на тялото му, хладния въздух и желанието, намерило сдържан израз в целувката.

Той се отдръпна, прикова поглед в очите й и протегна ръка да отвори вратата пред нея.

— Направих го сега, защото реших, че ако изчакам, докато те изпратя до вратата на дома ти, ще го предвидиш. Надявам се, че успявам да те изненадвам понякога. Едва ли това е от най-лесните неща на света.

— Досега успя няколко пъти.

Когато се настани на седалката, Мич си каза, че не е зле да измисля по няколко изненади в аванс за всяка среща.