Георги Райчев
Грях (2)

2.

Сватбата на Дико стана през есента. Към края на миналата учебна година за мнозина беше вън от всяко съмнение, че между учителя Попварадинов и жена му — учителката от съседното село — има нещо не в ред. Но когато след изпита Христина не дойде в дома му, както правеше друга година, а замина направо в града, при това според мълвата придружена от колегата си — един млад момък, — вече и слепите видяха: съпрузите се разделяха, скандалът беше твърде явен, за да се прикрива повече, и Стан се принуди да заяви открито — жена му не му е вече жена; постъпки за развод ще се направят и от двете страни.

В семейството останаха пак само двамата братя. Отначало през ден, през два идваше леля им и една стара жена съседка, да почистват и нареждат къщата, но настъпи усилена полска работа и веднъж двете жени предпазливо, но твърдо му заявиха, че така не може да върви завинаги, а ще трябва да оженят поне Дико. Разбира се, предложението беше твърде просто и понятно, но то го порази. Учителят никога не беше мислил да жени брата си. Той беше се врекъл на старите, че ще си грижи докрай за Дико, който за всичко имаше нужда от една близка ръка, да го води и напътства. Наистина той работеше усърдно и с любов полската работа, редеше двора, грижеше се за добитъка, но за всичко трябваше да го подканят или брат му, или дядо Петър; каквото сам предприемеше, излизаше несмислено и не на място.

Отначало Стан решително отказа — той не можеше да поеме един такъв опасен риск, и после, коя жена би посмяла да свърже съдбата си с човек като брат му. Но пъргавата леля Петка беше се погрижила за всичко — дори и невестата и готова: Елка. Тя беше се срещала вече с чича и Витан и стринка и, говорила с тях, взела думата им и сега чакаха само съгласието на учителя.

Скоро след това, една вечер, когато Стан се прибираше от кръчмата, по пътя го настигна чичата на Елка, тръгна с него, изпрати го чак до дома му и пътем заговориха. Пръв заговори Витан — открито и ясно: той е готов да даде момичето, ако те го приемат; наистина нищо не остана от баща и, беден е и той, чичо и, но покрай своите деца, колкото е смогнал, постъкмил е и нея и не ще се посрамят пред хората, а — и тя е съгласна…

Те бяха още доста далеч от поповата къща, но Стан изведнъж спря и загледа в тъмнината спътника си, видимо изненадан. Какво всъщност го беше поразило, той не знаеше още, но попита полека и замислено:

— Та ти казваш, бай Витане, и тя го иска, а?

Старецът сви рамене.

— Ами че иска го момичето, харесва го: пред всички ни каза. Там бяхме ние, баба Стефановица, леля ти Петка — пред всички дума — искам го, ще го взема… Па и какво му е на Дико — млад, здрав, работлив, имотец си имате от стария, бог да го прости, а колкото за другото — ще го нагледваме: нали сме свои около него…

Когато се разделиха, думата беше дадена. Как стана това, как се съгласи, какво точно говориха — учителят не знаеше. Той се прибра дома развълнуван, вечеря и набързо легна. Но тази нощ беше твърде тежка, пълна с безпокойни мисли, с лоши предчувствия и съмнения. В ума му се тълпяха спомени; той не искаше да мисли за тях и — виждаше ги. Такива нощи преживя той някога, при първото обяснение с Христина, после при годежа си с нея, нощта в навечерието на сватбата им, първите съмнения в жена си и накрая онази нощ, онази страшна нощ, когато за него нямаше вече тайна…

Той знаеше тези нощи; те бяха набелязали като черни междини всички върховни моменти от живота му. И тогава, както сега, той стоеше лице срещу лице с едно тежко решение и тъмна неизвестност — тъмна и опасна.

Тази вечер леля му пак го беше причакала дома и на вечерята дръзна да попита — срещал ли е Витана, говорил ли му е нещо той.

— Срещах.

— Е, какво?

— Утре ще видим — отвърна той неопределено.

— Утре… че какво пък има толкоз за решаване.

Тези думи бяха се приковали в паметта му, той сякаш още гледаше пред себе си неволното, сърдито и застинало в недоумение лице на леля си. И както по-рано пред Витана, така и сега, при думите на леля си, той беше поразен, почти изплашен от нейната нехайна лекота, с която те решаваха тази толкова сериозна според него работа. За тях това беше така просто и толкова естествено, че когато той отричаше — те или недоумяваха, или се сърдеха и го виняха едва ли не, че той сам иска да попречи на братовото си щастие…

О, братовото му щастие… Ако те знаеха какво е то за него!

Тази вечер, когато леля му попита, Дико също беше на софрата, той изведнъж загледа плахо двамата, подвижи се на мястото си, взе още няколко хапки, които, изглеждаше, заседнаха на гърлото му, дигна се и излезе.

Стан изгледа недоволен леля си.

— Ти ли си му говорила, лельо?

Старата жена се смути и заоправдава:

— Ами че казах му, попитах го. Пък нали и той е човек… Може ли все да крием от него?

— Не трябваше, рано е още! — пресече я той и излезе след Дико.

В първия миг искаше да го настигне, да заговори с него, но махна с ръка; какво би разбрал той, какво би можал да каже, освен малоумни и несвързани думи… Ще се смути, ще се изплаши, а кой знае, може би и ще заплаче като дете… Веднъж ли и било!

И този човек искаха да женят! Не, не, не… Това е невъзможно, то е лудост. Той беше готов да вика, да се противи, да се бори против тях. Горещо му беше, измъкна ръце над покривката, закърши мъчително пръсти.

И така, значи, Дико младоженец, а до него — Елка. Елка. Изведнъж в душата му нахлуха и се кръстосаха вихрени мисли. Той беше зашеметен, той мислеше за Елка… Никога по-рано не беше минавало през ума му, че момичето, което често виждаше как мълчаливо и срамежливо му чака път с пълни менци на рамото — един ден ще бъде негова снаха, не — жена на Дико, на брата му Дико… Но това е нелепост, то е осъждане на смърт едно човешко сърце.

Бедното момиче! Той я беше жалил винаги — и преди това. Наистина съдбата не беше много милостива към нея. Още петгодишна изгуби майка си, умря баща и. Прибра я този добър, но беден човек и тя порасна като чужда всред децата му. Той я помнеше от най-ранното и детство. Когато свърши семинарията и дойде тук, тя постъпи при него в първо отделение. Още тогава тя беше кротко и срамежливо дете.

Първите години той беше влюбен в работата си, обичаше децата, радваше им се, интересуваше се от тези малки, неукрепнали бъдещи човеци. И неведнъж той беше спирал замислен поглед на това тъй хубаво и тъй нещастно дете — с кротка тъга в очите, скръстило мълчаливо ръце, усамотено от игрите на другите…

Нея знаеха, че е сираче, и всички я отблъскваха и пренебрегваха, особено по-заможните и разглезени деца. Той помнеше много ясно една случка, която го беше покъртила и врязала се беше и до днес в паметта му. Беше студен зимен ден, през междучасието децата играеха и лудуваха навън в снага, а когато звънът на малкото му бронзово звънче ги прибра вътре, те се струпаха около посветлялата печка, притискаха се, грееха се и чуруликаха весело. А встрани от другите, свито между стената и черната дъска, стоеше едно малко момиченце. Настръхнало от студ, то гледаше печално към сбраните около печката деца и мъчеше се да сгрее с духане зачервените си от студ ръце. Той приближи детето, взе в ръцете си мъничките му мокри и заледени ръчици и попита защо не отиде да се огрее. Детето сведе засрамено главицата си, долната му устна затрепера и то едвам промълви нажалено:

— Не ме пускат децата…

И отведнъж из очите му закапаха обилни, едри сълзи. Учителят беше трогнат. Той привлече до себе си детето, замилва го по косите и лицето, заутешава го, но то, нажалено още повече от ласките, захълца с глас, като обливаше с горещи сълзи ръцете му…

Това дете беше Елка. На втората година тя вече напусна училището, отрасна хубаво и угледно момиче и заживя живота на своите дружки и акрани. Но и като възрастна тя оставаше все такава боязлива и затворена: разговаряше малко, сближаваше се мъчно с хората. В мълчаливия и кротък поглед сякаш светеше отразена скръбта на нейната сирашка участ. И момците, макар и хубава, страняха от нея.

И ето сега това бедно момиче се готвеха да жертват тъй лекомислено. Не, той няма да позволи това, няма!…

Ала нови вълни мисли нахлуваха в ума му, омотаваха го, душаха го. Ами ако те са по-прави, ако те, опрени на своя здрав инстинкт, виждат по-ясно нещата? А старият му баща? Не предрече ли той всичко за него и Христина… Христина… да, Христина…

Той усещаше как се обърква, как се връща назад и безволен мисли за неща, които искаше да забрави, да не помни… А часовете вървяха; може би минаваше вече полунощ; накрай уморен и отчаян, той махна ръка и реши да почака до утре.

Така беше. А на другия ден повика Дико и му съобщи — ще го женят.

Те бяха вън на двора. Дико отиваше към обора, нарамил голям празен кош. Стан го видя и повика.

Дико спря и загледа в недоумение брата си, но Стан повтори строго:

— Какво ме гледаш такъв, не чуеш ли — остави коша и ела тук, имам да ти кажа нещо.

Дико сложи коша неохотно при нозете и приближи. Минаха няколко мига, учителят гледаше мълчаливо брата си. Навярно той търсеше думи, съобразяваше, после сложи ръка върху рамото му и ласкаво продума:

— Слушай, Дико, знаеш ли, че ще те женим…

Дико трепна, загледа недоверчиво брата си, отдръпна се от него и избъбри троснато:

— Ами, ша ма жените…

Бедният момък, него бяха толкова пъти годили и женили на подбив, че той беше готов да се разсърди и от думите на брата си. Но Стан повтори вече строго:

— Разбираш ли какво ти казвам: ще те женим… ще ти вземем Елка, Витановата… Искаш ли я? Хайде върви сега в къщи при леля си, тя ще ти каже…

В това време откъм къщата се раздаде висок женски глас. Там беше леля им Петка; тя зовеше Дика. И Дико тръгна нататък, подвил глава и бъбрейки непрестанно:

— Ами, ша ма женят… Глей ко наумили…

Седмица подир това стана годежът, наскоро и сватбата. В семейството влезна трети човек. Още първите дни проличаха следите на грижлива женска ръка: стаите бяха почистени и наредени, къщата измазана отвън, основите украсени с черни ивици от сажди, както е обичай в този край, прозорците светнали, дворът разтребен, дори поправена беше част от оградата, която добитъкът беше изпочупил и отвлякъл. Няколко метра пред къщата Дико изгради с нисък плет от тънки пръти нещо като малка градинка; там Елка внимателно прекопа и приготви гнезда, дето щяха да се посадят напролет няколко малки овощни дръвчета и корени от различни цветя. Така дворът изведнъж разхубавя, оживи се, доби празничен вид. Изглеждаше, че там се възвръща пак тихата радост на детинството им. По цял ден се мяркаше низ двора стройната фигура на Елка — ту при пещта, ту до обора, ту на кладенеца, — но винаги мълчалива, загрижена. Дико също се промени, той сякаш възмъжа, почувства своите права на съпруг и господар в къщата и често се слушаше как говори нещо на Елка или на дядо Петра, как поръчва и нарежда неспокоен.

Учителят също беше доволен; той свикна скоро с промяната, а и залисан с грижата по Христина, не му оставаше време да довижда какво става около него. Така той почти не забеляза една малка случка, която през друго време би го много изненадала. Къщата им се състоеше от две стаи, една до друга, издигнати на около метър над земята. А до къщата имаше друга малка и ниска пристройка, зидана отпосле. Там беше огнището, на което готвеха, дрешникът, съдовете и сума още нужна и ненужна покъщнина. В тази малка пристройка открай време живееше Дико. След сватбата Стан предложи да се преместят Дикови в горната стая, която след смъртта на старите стоеше празна и им служеше нещо като гостна. Но Дико решително отказа; пръв път той така открито отхвърляше думата на брата си, дори, бог знае защо, разсърди се, наговори нещо несвързано и ядосан, излезе на двора. Елка не каза нищо. И младоженците останаха да живеят в старата пристройка.

Бяха вече първите дни на юни, овесите зрееха и край село вече се мяркаха тук-таме първите кръстци снопи. Настъпваше усилена полска работа, която увлече и учителя чак до есента. А после го чакаше краят на тежката история с Христина, който слава богу дойде, мина и замина.