Хайнрих Хайне
Пролог

Живеел тук рицар мрачен и ням,

страните му страшно изпити;

замаян, отчаян и винаги сам

се губел в света на мечтите.

Той бил непохватен и спънат, и плах

цветя и девойки с кикот и смях

го срещали денем в лъките.

 

Но вечер в ъгъла, с тъжно сърце,

далеч от света и тълпата,

той, луд от копнеж, простирал ръце,

безмълвен и глух в тишината.

Среднощният час като дойдел, отвън

се чувала песен самотна и звън,

и лек шум оттатък вратата.

 

И ето: девойка му праща нощта

под було, извезано с пяна;

цъфти и пламти като розичка тя

под чудната своя премяна.

И с къдрици златни до кръшния стан,

със поглед го стрелва, погалва го с длан

прегръща го после засмяна.

 

И той я прегръща в безумен копнеж,

и сякаш гори го жарава.

И бледният рицар става по-свеж,

и спящият буден става.

Тя скланя над него уханни уста,

с елмазното було забулва го тя —

това я за миг забавлява.

 

Внезапно в подводен дворец от кристал,

замаян, рицарят спира.

Пред целия този разкош засиял,

дъхът му почти замира.

Прегръща го пак русалката тук —

съпруга е тя, той е съпруг —

дочуват се песни от лира.

 

Русалки свирят и пеят така,

че танци започват бясно.

А рицарят мощно протяга ръка,

прегръща русалката страстно…

 

Внезапно дворецът потъва в мрак.

И ето, мечтателят-рицар е пак

сам в бедния дом на поета.