Джон Кийтс
Ода за Фани

1

Природо-лекар! Да кърви духът!

Сърцето облекчи от гласове,

хвърли ме на олтара — в мойта гръд

да стихне приливът от стихове.

Природо! Тема, тема дай ми ти,

        сънят ми пак да полети.

Аз идвам, аз те виждам тук, пред мен.

Не вдигай длан във въздуха смразен.

2

Любов, най-сладък дом на моя страх

на радост и надежда, и печал!

Ще донесеш ти в идващия мрак

        усмивката на сладостта,

        брилянтна като утринта.

С очи смирени, грабващи без жал,

        изгубени в учуден час,

        се вглеждам аз, се вглеждам аз.

3

Кой с алчен поглед моя пир отне?

В какво се втренчва бялата луна?

О, тия длани запази поне!

        Любовен огън ще пламти,

        ала към мен моли се ти,

сърцето твое да люлей вълна.

        Ах, пулса бърз и вдъхновен

        смиляващо спаси за мен!

4

Любов, спаси го, сякаш дъх звънлив

и сластен образ в топлия простор,

венец танцуващ сред поток пенлив.

        Бъди като априлски ден

        усмихнат, сумрачен, студен,

спокойна лилия във скромен двор!

        О, небеса, подир това

        ще грее юнска синева!

5

Нима туй, Фани, са лъжи?

Прозрачна длан на бялата си гръд —

сърцето дето бие — ти сложи!

        Но не жена — сега бъди

        перце сред морските води,

от всеки вятър люшкано без път,

        глухарче и тичинков прах,

        несигурни във полета си плах.

6

Аз знам това, отчаян, че го знам.

Сърцето ми трепти, сладка Фани;

когато си далеч, то скита там

        или пък пази тоя дом

        на скръб и незаглъхващ стон.

Любов самотна с болки и терзания!

        Свободен ти ме запази

        от тъмна ревност и сълзи!

7

Ако духа ми покорен скъпиш

пред вехнещата гордост на мига,

любовния ми взор не ще смрачиш.

        Или пък грубо разчупи

        светия хляб, за да блести

цветецът, недокоснат досега.

        Ако ли не — да се склопят

        очите ми за сетен път!