Ружа Велчева
Любовни досиета (6)

Досие 3: Ловецът

Ловецо на илюзии,

не стреляй!

 

Аз съм гълъбицата,

която сутрин

душата ти събужда.

 

Аз съм сърната,

която в гората те води…

 

Аз съм орлицата,

която умира

само в полет…

 

Почакай,

не натискай спусъка!

 

Тъй неусетно

ще си изтекат годините.

 

И в дългите

студени вечери

спомена

за ловна страст,

трофеи

и илюзии

от пропиляни,

проиграни

мъжки нощи

ще вледенява

самотата ти…

 

Ловецо на илюзии,

не стреляй —

прегърни ме…

 

Обичай ме сега —

за миг поне…

Защото утре ще е късно.

Мъж с чар и талантлив поет, в който по онова време бяха влюбени всички софийски поетеси — от най-младите до тези, които ги имаше вече в читанките, Ловецът ме научи на две основни неща:

Първото — че честна поезия се пише с честно сърце.

Второто — че любовта е безценно, красиво цвете, което не бива да се поставя във ваза — и най-дружелюбният дом ще отнеме от свежестта му, и най-грижовният стопанин ще пие така нужния му свеж полъх на вятъра…

Само веднъж се престраших да навляза зад защитната бариера — исках да се докосна до душата му, поне за миг…

Беше в една внезапно снежна Първа пролет. За една нощ наваля 20 сантиметра пухкав сняг. А предната седмица щъркелите бяха намерили вече старите си гнезда…

Беше толкова красиво, че всичко се слива в едно усещане за полет, нежност до болка и вечност в мига…

Красиво, нежно цвете, останало завинаги в Божията градина… Внезапен сняг в края на март и бели щъркели, които с яките си криле летят в тъмнината, за да не заспят в гнездата си… Да има пролет!…

Той така и не разбра през годините, че се учех от него.

Поглъщах на един дъх всяка негова нова книга. Радвах се на успехите му.

Учех се от неговите книги.

Щедрата му и затова често ранима душа прозираше зад всеки стих, във всяка фраза.

Всяко негово стихотворение е като ласка под свечерено небе, чаша тъмно вино, изпито с приятели, изстрел в челото на предателя…

Милост и любов за крехката, светла душа на ловеца!