Робърт Шекли
Измерения на чудесата (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

С присъщата си точност Сийдрайт го изпрати в друг от вероятностните земни светове. Прехвърлянето стана дори по-бързо от един миг. Всъщност беше толкова бързо, че времето забоксува малко назад и Кармоди преживя странното усещане, че реагира още преди да има на какво. Разбира се, това беше противоречие, съвсем дребно, но все пак незаконно. Сийдрайт се погрижи да извърши стандартната процедура по отстраняване и никой не си направи труда да уведоми съответните власти. Така ефектът бе сведен до нула, ако пренебрегнем износването на пространствено-времевия континуум, но Кармоди дори не го забеляза.

Озова се в малко градче. На пръв поглед нямаше никакви проблеми да познае мястото. Този град беше или имаше претенциите да бъде Мейпълуд, щат Ню Джърси. Кармоди живя в него от третата до осемнадесетата си година. Това беше неговият дом, ако можеше да твърди, че някъде има свой дом.

По-точно казано, това беше неговият дом, ако градът беше такъв, какъвто изглеждаше. Което тепърва трябваше да бъде доказано.

Стоеше на ъгъла на „Дюрънд Роуд“ и „Мейпълуд Авеню“, в горния край на града. Точно пред него беше търговският център. А зъд гърба му се простираха крайградските улички, богати на кленове, дъбове, кестени, брястове и различни други дървета. Вдясно се намираше читалнята на „Обществото за християнска наука“. Вляво беше гарата.

— А сега какво, пътешественико? — обади се глас близо до дясното му бедро.

Кармоди сведе поглед и видя, че носи доста внушително радиоапаратче. Веднага позна, че това е Печалбата.

— Значи се върна — отбеляза Кармоди.

— Да съм се върнала ли? Никъде не съм ходила.

— Нещо не се мяркаше в последния вероятностен свят.

— То е, защото не се престара да ме търсиш. Бях в джоба ти, във формата на зле направен фалшив римски денарий.

— И как би трябвало да узная това? — заяде се Кармоди.

— Ами нужно е само да попиташ — отвърна му Печалбата. — По природа съм склонна към превъплъщения и съм непредсказуема дори за себе си. Но това вече го знаеш. Задължително ли е да обявявам присъствието си всеки път, когато отидем някъде?

— Няма да е излишно.

— Гордостта не ми позволява такова подтикнато от безпокойство поведение — твърдо отсече Печалбата. — Отговарям, когато ме повикат. Ако не ме повикат, не си въобразявам, че някой се нуждае от присъствието ми. Беше напълно очевидно, че ти нямаше нужда от мен в предишния вероятностен свят. Затова използвах възможността да отскоча до ресторанта на Слоклол, за да похапна донасита, отбих се и в химическото чистене на Хаганихт, за да ме поизлъскат, влязох и в кръчмата „Слънчев фар“ на Варинел за една бира и поприказвах малко с един приятел, който случайно беше там, след това…

— Как си успяла да направиш всичко това? — попита Кармоди. — Не останах в онзи свят дори половин час.

— Вече ти казах, че за нас двамата времето не тече еднакво.

— Да, така е… Но къде се намират тези места?

— Обяснението ще ни отнеме доста време. Дори бих казала, че е по-лесно да отидеш там, отколкото да обясниш как се отива там. Все едно, тези места не са подходящи за тебе.

— Защо?

— Ами… причините са много. Но ще ти изтъкна само една от тях — не би одобрил храната, която поднасят в кръчмата „Слънчев фар“.

— Вече те видях да ядеш орити — припомни й Кармоди.

— Да, несъмнено. Но орити са рядък деликатес, вкусни хапки, които ти се падат два-три пъти в живота. А в „Слънчев фар“ ние, Печалбите, и сродните ни видове се храним с онова, което ни поддържа живота.

— И какво е то?

— Не би искала да научиш — предупреди го Печалбата.

— Искам да науча.

— Знам, че искаш. Но след като го чуеш, ще ти се иска да не си искал.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани я Кармоди. — С каква храна си поддържате живота?

— Добре, господин Любопитко. Но да не забравиш, че ти настоя да научиш. Основната ми храна съм самата аз.

— Кой?

— Самата аз. Знаех си, че няма да ти хареса.

— Твоята храна си самата ти? Тоест казваш ми, че се гощаваш със собственото си тяло?

— Именно.

— Майната му — промълви Кармоди. — Освен че е отвратително, не е и възможно. Не можеш да поддържаш живота си със самия себе си!

— Мога и го правя — отвърна Печалбата. — И много се гордея с този факт. От морална гледна точка това е превъзходен пример за лична свобода.

— Но това просто е невъзможно! Нарушава закона за съхранение на енергията или на масата, или каквото там беше. Адски сигурен съм, че нарушава някакъв природен закон.

— Вярно е, но само в особен смисъл — съгласи се Печалбата. — Ако проучиш въпроса по-внимателно, според мен ще проумееш, че невъзможността е повече привидна, отколкото действителна.

— По дяволите, това пък какво означава?

— Не знам — призна си Печалбата. — Такъв отговор дават всички наши учебници. И досега никой не се е усъмнил в това.

— Я да си изясним нещата. Ти наистина ли ми казваш, че буквално ядеш части от самата себе си?

— Да — отговори Печалбата. — Това ти казвам. Макар че не бива да отнасяш отговора ми само до плътта. Черният ми дроб е особено вкусен, стига да го накълцаш с твърдо сварено яйце и с малко пилешка мазнина. Ребърцата са ми вършили работа за някоя бърза вечеря между другата работа. Докато бутчетата ми трябва да бъдат нежно опушени в продължение на няколко седмици, преди да…

— Стига! — потърси се Кармоди.

— Извинявай.

— Само това ми кажи — как може тялото ти да осигури достатъчно храна за тялото ти (колко смешно звучи!) през целия ти живот?

— Ами — замислено промълви Печалбата, — първо, аз не съм някакъв лакомник.

— Май не се изразих ясно. Питах те как можеш да осигуриш на тялото си достатъчно количество храна, ако непрекъснато изчерпваш това количество, за да храниш тялото си с него?

— Боя се, че не те разбирам — каза Печалбата.

— Нека опитам пак. Искам да кажа — ако поглъщаш своята плът…

— Точно това правя — прекъсна го Печалбата.

— Ако поглъщаш своята плът и използваш погълнатото, за да храниш същата тази плът… Момент. Да речем, че си тежала двадесет и пет килограма…

— Само искам да вметна, че на родната си планета тежах точно двадесет и пет килограма.

— Чудесно! Добре тогава. Ако тежиш двадесет и пет килограма и, да речем, за една година изядеш двадесет килограма от себе си, за да поддържаш живота си, какво ти остава?

— Пет килограма — налучка Печалбата.

— Да ме убие Господ, не разбираш ли какво ти говоря? Просто не можеш да се храниш със самата себе си дълго време.

— Защо да не мога? — попита Печалбата.

— Заради Закона за намаляващите порции — обясни Кармоди с леко замаяна глава. — След време няма да ти остане с какво да се храниш и ще умреш.

— До болка ми е ясно — въздъхна Печалбата. — Но смъртта е неумолим факт, неизбежен както за ядящите себе си, така и за ядящите други. Всичко и всеки умира, Кармоди, независимо с какво или с кого се храни.

— А бе, ти се майтапиш с мен! — нададе вой Кармоди. — Ако наистина така ги разбираше нещата, щеше да си труп само след седмица!

— Животът на някои насекоми продължава само един ден — напомни му Печалбата. — Всъщност ние, Печалбите, доста добре сме се уредили с дълголетието. Спомни си, че колкото повече изяждаме, толкова по-малко имаме да храним и толкова по-дълго ни стига оставащото. А времето е важен фактор в самоизяждането. Повечето Печалби похапват от бъдещето си по време на детството и така си оставят действителното тяло непокътнато чак до навлизането в зрелостта.

— И как похапват от бъдещето си? — попита Кармоди.

— Сега не мога да ти обясня. Просто го правим, това е всичко. Например аз изгълтах съществуването си през годините от осемдесетата до деветдесет и втората — и без това тогава умът изкуфява, не би ми харесало. А сега ограничавам порциите от себе си и мисля, че ще успея да изкарам някак до седемдесет и няколко години.

— От тебе ме цепи главата! — възкликна Кармоди. — И малко ми се гади.

— Така ли било? — възмути се Печалбата. — Доста е нахално да ти се гади! Кръвожаден касапин такъв, а колко животински мръвки си погълнал досега? Колко беззащитни ябълки си сдъвкал, колко репички си изтръгнал безмилостно от убежището им в пръстта? Не крия, случвало се е да изям някое орити. Но ти в Съдния ден ще трябва да се изправиш срещу стадата, които си изплюскал. И те ще застанат срещу тебе, Кармоди, стотици крави с топли кафяви очи, хиляди беззащитни пилета, безкрайни редици малки мили агънца. Да не говорим за горите от опустошени плодни дръвчета и декарите ограбени зеленчукови градини. Аз ще си платя за онези орити, но ти как ще изкупиш вината си за пищящите тълпи от твари и растения, чийто живот си отнел, за да пируваш с него? Как, Кармоди, как?

— Млъквай! — викна Кармоди.

— О, дадено — намуси се Печалбата.

— Ям, защото съм принуден. То е част от същността ми. И с това е казано всичко.

— Щом така смяташ.

— Да, проклятие, така смятам! Сега ще млъкнеш ли и ще ме оставиш ли да се съсредоточа?

— Повече няма да продумам, освен да те попитам в какво искаш да се съсредоточиш?

— Това тук прилича на родния ми град — обясни Кармоди. — Опитвам се да реша той ли е или не е той.

— Ами че това не е някакво особено затруднение. Човек си познава родния град, нали така?

— Не. Никога не съм се вглеждал внимателно в него, докато живях тук, а след като напуснах, не съм си спомнял често за града.

— Ако ти не можеш да прецениш кой е твоят дом и кой не е — мъдро заключи Печалбата, — никой не може. Надявам се, че разбираш това.

— Разбирам.

Кармоди бавно тръгна по „Мейпълуд Авеню“. Внезапно го обзе страшното предчувствие, че каквото и да реши, ще сбърка.