Робърт Хауърд
Нещото в гробницата (3)

3. Нещото на трона

Макар кръвта му да бе изстинала и космите на тила му настръхнали, момчето с гняв се опита да се овладее. Проклинайки нощните си страхове, той се упъти с вдървена походка през гробницата за да погледне отдавна мъртвото нещо по-отблизо.

Тронът представляваше една квадратна канара от лъскав, черен камък, грубо издълбан в подобие на стол върху кръгъл пиедестал. Голият мъж бе или умрял докато бе седял на него, или бе поставен там в седнало положение след смъртта му. Каквито и да са били дрехите, които бе носил, те отдавна се бяха свлекли от тялото му на изгнили парчета. Бронзови катарами и ивици кожа от доспехите лежаха до краката му. Бронзов шлем с рога, сега покрит със зеленикава, мазна патина, коронясваше черепа над изсушеното, ужасно, кафяво лице.

С железни нерви, Конан се насили да надзърне в тези изядени от времето черти. Очите бяха потънали навътре, оставяйки след себе си два черни кладенеца. Кожата се бе опънала върху изсъхналите устни, оголвайки жълти зъби в едно лишено от радост ухилване.

Кой е бил той, това мъртво нещо? Войн от древността — някой велик вожд, от който са се страхували, докато е бил жив и е бил оставен на трона дори и в смъртта му? Никой не би могъл да каже. Стотици раси бяха кръстосвали и управлявали тези погранични планински райони откакто Атлантида бе потънала под изумрудените вълни на Западния Океан преди повече от осем хиляди години. Съдейки по украсения с рога шлем, кадавърът би могъл да бъде на някой вожд на древните ванири или езири или пък крал на някое забравено хайборейско племе, отдавна изчезнало в сенките на времето и погребано под праха на вековете.

И тогава погледът на Конан падна върху огромния меч, който лежеше напреко на костеливите бедра на трупа. Това бе едно ужасно оръжие: острието бе дълго над един метър. Бе изработен от синкаво желязо — не мед или бронз, както би могло да се очаква, съдейки по възрастта му. Трябва да е било едно от първите железни оръжия, създадени от ръката на човек; легендите на народа на Конан си спомняха дните, когато мъжете сечаха и мушкаха с грапави бронзови оръжия, а получаването на желязо бе непознато. Много битки бе видял този меч в мъглявото минало, защото острието му, макар и все още остро, бе нащърбено в местата, в които се бе срещало с остриетата на други мечове или бойни секири. Покрит с петна от времето и поръждясал, мечът все още беше оръжие, което плашеше.

Момчето почувствуа пулса си да се ускорява. Кръвта на родения за война закипя в него. Кром, какъв меч! Подобно острие бе много повече от достатъчно за да се оправи с изгладнелите вълци, които тичаха, виеха и чакаха без умора. Протягайки ръка към ръкохватката, той не забеляза предупредителния блясък, който присветна в сенките на очите в лицето на черепа на древния войн.

Конан претегли в ръката си меча. Тежеше като че ли бе от олово — меч от древността. Може би някой знаменит крал-герой го бе носил — някой легендарен полубог като Кул от Атлантида, крал на Валузия по времената преди Атлантида да изчезне в неспокойното море…

Момчето замахна с меча, чувствувайки как мишците му се изпълват със сила и сърцето му забива по-бързо от гордостта на придобивката. О, Богове, какъв меч! С такова острие не може да има съдба, която един войн да не пожелае! С меч като този, дори полуголият млад варварин от дивите пустоши на Цимерия, би могъл да си пробие път в света, да мине през реки от кръв и да намери мястото си между великите крале на Земята!

Той отстъпи от каменния трон, опитвайки лъжливи движения и разсичайки въздуха с острието, започвайки да чувствува износената от времето ръкохватка в твърдата си длан. Острият стар меч свистеше в задимения въздух, а играещата светлина на огъня се отразяваше в блестящи лъчи от плоската част на острието, стрелкайки се по стените на гробницата като малки, златни метеори. С такова могъщо оружие в десницата си, той можеше да се изправи не само срещу гладните вълци отвън, а и срещу всички войни на света.

Момчето пое дълбоко въздух в гърдите си и издаде ехтящият боен вик на неговия народ. Ехото от вика, като гръмотевица изкънтя в камерата, размърдвайки древните сенки и стария прах. Конан и за минута не помисли, че подобно предизвикателство в това място може да раздвижи и други неща освен сенките и праха — неща, които имаха правото да спят без да се нарушава покоя им през всички идни векове.

Той спря, замръзнал насред крачка, защото някакъв труден за описване звук, някакво сухо изскърцване се разнесе откъм трона в гробницата. Извъртайки се, той видя… и почувствува как косата му се изправя и кръвта му замръзва във вените. Всичките му суеверни страхове и първичен страх от нощта се надигнаха с вой в него, за да запълнят съзнанието му със сенки на лудост и ужас. Защото мъртвото нещо живееше.