Жолийн Прюит-Паркър
Амеран (15)

15

Амеран седеше в най-тъмния ъгъл на каютата върху пътния сандък на Грей, пръстите й стискаха пръжката на кинжала, завързан за крака й. „Може би няма нищо страшно — продължаваше да си -повтаря тя дълго след последната целувка на Грей. — Може би мъжете са заспали на своите постове.“ Тя се опита да пропъди страховете си. Преди всичко, ако нападателите бяха успели да се качат на палубата на „Феър Уиндс“, би трябвало да настъпи суматоха, а не се чуваха нито гърмежи, нито корабни камбани, нито гласове или силен тропот.

„Всеки момент — каза си тя — Грей ще се върне и ще ми каже, че няма място за тревога. Че всичко е добре! Да, всичко е добре.“

Тя прошепна кратка молитва. „Моля те, Господи, дано да бъде така!“

Тя се опита да заангажира съзнанието си с по-приятни мисли. Грей й беше разказвал за близките Бахамски рифове, за малък остров с розов пясък и вода със стотици отсенки на синьото. Островът трябваше да се появи през ранния следобед. „Феър Уиндс“ щеше за остане в дълбоките води извън рифа. Всички, които искат да отидат на брега — за риболов, събиране на миди или просто за почивка на плажа, ще бъдат превозени с лодки.

Изведнъж в тишината се разнесе шум от тежки стъпки по стълбата, сърдити гласове и юмручни удари по вратите. Това ставаше в края на коридора, при каютите на колонистите.

Амеран се долепи до стената. Наостри уши да се ориентира по-добре в суматохата. Долови смях, но той не беше весел. Имаше нещо зловещо, почти демонично в това хилене. После се раздадоха гласове на непознат език. Испански! Корабът е бил превзет от испанци, но как бяха успели да сторят това без съпротива от страна на екипажа? Моряците на Грей не биха предали кораба без борба.

Силен глух звук от падане на нещо тежко я накара още по-плътно да се притисне до стената. След това последва оръдеен изстрел и зловещ звук от триене на метал върху метал.

Амеран се хвана за гърлото. Грей! Той беше в опасност. Сънищата й бяха предсказали това. Искаше да бъде при него, да умре вместо него, ако такава бе тяхната съдба.

Тя се поколеба за миг. Грей й беше наредил да стои в каютата, но не можеше да чака безропотно самата тя да стане жертва.

Като провери още веднъж дали кинжалът е добре завързан около глезена й, тя взе от бюрото на Грей друг кинжал с перли върху дръжката и го стисна в ръка.

Можеше да улучва с острието като мъж. Ако Грей беше в опасност, щеше да се бие на негова страна. Пък ако й е било писано да загине… Не, не биваше да мисли така!

Притисна стомаха си с треперещи ръце. Грей не трябваше да умре! Нямаше да допусне това!

Внимателно, без да вдига шум, тя махна резето на вратата, погледна през процепа, след това я отвори достатъчно и се провря навън. Затвори вратата след себе си и потръпна от стържещия звук на пантите. След това направи няколко стъпки и замръзна на място от шума на собствените си стъпки. Едва приглуши въздишката, която излезе от гърлото й. Пред пасажерската каюта забеляза двама непознати мъже. Бяха боси, голи до кръста, с панталони до коленете. Върху ушите им се люлееха златни халки, а на шиите им имаше златни верижки.

Амеран се притисна плътно до стената, като се молеше да не я забележат.

Тя се опита да се успокои. Нямаше време за страх. Не се срещаше за пръв път лице в лице с опасността.

Сърцето й биеше все по-бързо и по-бързо. Кръвта нахлу в главата й. Рано или късно щяха да я открият и беше по-добре да тръгне срещу враговете, вместо да ги чака. Тя направи няколко стъпки по стълбата нагоре. Погледна през перилата и се заслуша, но никой не я преследваше. Дори двамата пазачи в коридора вече не бяха на местата си. Когато Амеран започна да диша малко по-спокойно, долови стенание на жена и глух звук от удар в плът, последван от още по-силен стон.

Без да се поддава на ужаса, тя побягна нагоре. Дървените стъпала изскърцаха силно под краката й. Не се чуваха гърмежи, а само чуждестранен говор и нисък гърлен смях, който смразяваше кръвта й.

Пръстите й стиснаха кинжала на Грей, а със свободната си ръка отвори люка.

Стомахът й се качи в гърлото. Воня на кръв и смърт притисна ноздрите й дълго преди погледът й да се спре на ужасната касапница. Тя повърна всичко, което бе вечеряла.

Първото тяло, което видя, беше на Джейсън Конарн, годеника на камериерката Афра Харелсън. Лежеше по гръб в локва кръв. Видът на жълтото мъртво лице бе ужасен. Очите му бяха широко отворени, а гърлото му — разрязано от ухо до ухо.

Амеран не можеше да откъсне очи от него. Мислеше за бедната Афра долу в трюма, която може би се надяваше и чакаше красивият моряк да я освободи от испанските пирати. Страданията на Джейсън бяха завършили, а тези на Афра едва започваха.

Амеран гледаше втренчено тялото на младия мъж, без да може да помръдне, вкаменена от страх. По палубата имаше и други тела, с пречупени крайници и изтекла кръв, c една и съща гримаса на смъртта върху лицата. Бяха убити боцманът, Роджърс, а също и Форестър, чиято превръзка на около беше паднала на гърдите му.

Амеран погледна към релингите и видя друг кораб, прилепен към борда, два пъти по-малък от „Феър Уиндс“. На мачтата му се развяваше черен флаг. Значи „Феър Уиндс“ бе пленен от пирати.

Изведнъж усети, че две груби лапи я сграбчват за гърдите.

Мъжът изби ножа от ръцете й. Той се смееше и ръмжеше нещо, което тя не разбираше, но можеше да се досети какво е.

Блъсна я върху стълбите, после скочи отгоре й, като разкъсваше дрехите й и разкопчаваше панталона си. Вонеше като свиня, а смехът му бе сатанински. Панталоните му паднаха върху нея, той завря някакво меко парче плът между бедрата й, надавайки ужасни съскащи звуци.

Като внимаваше да не си навлече още по-голямо насилие, Амеран издърпа крака си изпод него, полека отвърза кинжала… и зачака.

С още едно сатанинско усилие насилникът проникна в нея. Но смехът му веднага замря, а гърлото му се сви с болезнено гъргорене.

Тя усещаше как горещата му кръв се излива върху бедрата й. Събра всичките си сили, за да отмести тежкото тяло от себе си и бързо извади ножа си от корема му. Беше го намушкала много дълбоко. После отново завърза кинжала на глезена си и се огледа за кинжала на Грей.

Тръгна по палубата бавно, на пръсти, като постоянно се натъкваше на разкъсани платна, счупени мачти и бимсове. Навсякъде беше осеяно с трупове на моряци. Герисън, Питман, боцманът Фипс, Уорнър, Джесъп, Джонсън, Бийнбридж, Мариън и още много други, на които тя не знаеше имената. Всички бяха повалени от врага.

Амеран не можеше да приеме за реалност този ужас. Сигурно това беше нощен кошмар. Започна да се моли да се събуди, но съзнаваше, че това е невъзможно. Беше истина, страшна действителност, от която не можеше да избяга.

Сетивата й се притъпиха. Повече не усещаше гнилата миризма на кръв и опустошение. Ушите й останаха глухи за виковете и смеха, идващ отдолу. Знаеше само, че още стиска ножа в ръцете си, защото от време на време долавяше проблясъците на острието в ранния утринен здрач, макар че пръстите й не усещаха перлената дръжка.

Имаше нещо много странно и особено в убитите мъже и тя отначало не разбираше какво беше. Но колкото повече трупове виждаше, толкова по-ясно й ставаше, че хората на Грей не бяха паднали в бой. Те не бяха се опитали да си послужат с оръжието си за отбрана. Нито пък бяха изненадани изневиделица. Екипажът беше безжалостно изклан от тези, чиито тела не се търкаляха между избитите.

Амеран бързо разгледа лицата, като търсеше това на Грей. Неговото тяло не беше тук. Може би има надежда!

Неизвестно колко време беше прекарала между мъртвите тела, когато чу смях, студен брутален смях, идващ от пиратския кораб. Тя се наведе и тръгна към борда. Прилепена към една дъбова бъчва, тя се заслуша. Дочу гласове и разпозна тези на Гидиън и на Грей. Той беше жив! Не беше изчезнал!

— Ти си глупак, Гидиън — извика Грей. — Никога няма да се изплъзнеш от наказанието за това ужасно престъпление.

Смехът на Гидиън беше тих и язвителен.

— Не, ти си глупакът, добри ми лорде Карлайл. Ти скочи право в ръцете ми и сега си капитан без кораб и без екипаж.

Амеран внимателно подаде глава. Едва се сдържа да не извика името на Грей. Ризата му бе обляна в кръв. Лявата му ръка висеше безжизнено покрай тялото. Трябваше да отиде при него, трябваше да го спаси, но как?

При тях имаше и трети човек, слаб като скелет, с бронзова кожа и почти гола глава, върху която висяха само няколко кичура коса отзад. Неговите хора стояха от едната му страна, а привържениците на Гидиън — от другата.

— Когато кралят научи за твоето вероломство, ще изпрати цялата флота срещу теб. — Грей каза това със спокоен глас, който не издаваше нито страх, нито ярост.

Но Амеран долавяше неговата тревога и отчаяние. Това режеше сърцето й като с нож. Неговата болка беше и нейна болка. Даже и в този жалък вид, Грей стоеше изправен и горд, с величие и достойнство.

— Кралят! — отвърна Гидиън. — Какъв достоен крал е седнал на престола на Англия. Кралят е толкова зает със споровете си и обвиненията срещу папистите от другата страна на Ламанша, че няма да намери време за твоето спасение. Много е късно за теб, лорд Карлайл, и скоро, много скоро, ще стане късно и за твоя крал.

Мъжът с плешивата глава най-после проговори. Думите бяха произнесени на английски, но с испански акцент.

— Убий го и да свършваме с това. Ако не можеш, аз ще го направя. Обеща ми жени за моите хора, а на мен — злато и оръжие.

— Всичко с времето си, капитан Монкес, всичко с времето си. — Усмихвайки се, Гидиън надигна зеленикавото шише, което държеше в ръка, и отпи голяма глътка. — Имам намерение да изпълня моята част от сделката, когато бъда готов. Ясно ли ти е?

Монкес издърпа бутилката от ръката му.

— Казах ти, че преди два дни се натъкнахме на оня уелски дявол при Горда Кей. Нямам желание да кръстосваме саби с него. Не и докато оръжието не бъде на борда ми.

Грей се опита да се усмихне.

— Имате основание да се страхувате от капитан Били Блиц. Той набързо ще се справи с вас и вашите главорези.

Монкес се нахвърли върху Грей с нож в ръка. Викът на Амеран замря в гърлото й. Грей беше в смъртна опасност, а тя не можеше да му помогне с нищо. С нож над главата, тя тъкмо се приготви да се покатери на реята и оттам да скочи на другия кораб, когато чу острите думи на Гидиън.

— Не! Не искам още неговата смърт. Нека първо пострада малко.

Монкес отпусна бавно ръката си.

— Какво ще искате да направя, сър? Да му отрежа пръстите един по един? Да му откъсна проклетия език? — Той се изсмя. Острието на ножа се плъзна по куртката на капитана и преряза едно след друго златните копчета. Като стигна c ножа между краката му, спря. — Или да започна оттук, какво ще кажеш?

Грей не се помръдна и заговори спокойно.

— Не бъди страхливец, Гидиън. Не оставяй капитан Монкес да ти върши работата. Вземи си сабята и се бий с мен достойно като мъж, какъвто претендираш, че си. Докажи, че заслужаваш да командваш „Феър Уиндс“.

Усмивката на Гидиън се стопи.

— Не можеш да ми даваш заповеди в положението, в което се намираш. Няма нужда да доказвам на никого нищо. Корабът и без това е мой. — Монкес го погледна с очакване да получи не нареждане, а обяснения. — С тебе е свършено, добри ми приятелю. Съжалявам, че не мога да направя друго, освен да те убия — каза Гидиън студено и жестоко.

Грей си оставаше спокоен.

— Ако трябва да умра, искам да го направя сам.

— Много самоуверено за човек без оръжие и само с една здрава ръка. — Грей замахна към капитана. Четирима от хората на Монкес и трима от тези на Гидиън ги разделиха. Но макар и хванат за ръцете, Гидиън ритна с тежката си обувка Грей силно в корема и го събори върху палубата.

Грей се изправи бавно. Стараеше се да не издава болката си.

— Ти си страхливец, Гидиън. Мислех те за по-достоен, а ти оставяш другите да се бият вместо теб.

— Аз съм по-достоен, отколкото ти си бил някога — отговори злобно Гидиън. — Нямам намерение да се дуелирам с теб, но не защото ме е страх, че си по-добър от мен. Лесно ще мога да забия острието на сабята си в сърцето ти, но не искам да умреш в бой, защото това би било твърде достоен край за теб. А аз ти желая недостойна смърт.

Монкес оглеждаше хоризонта във всички посоки.

— Побързай и свършвай с това — обърна се той към Гидиън.

— Имай малко търпение, Монкес. Не виждаш ли, че това ми доставя удоволствие? — Гидиън подаде бутилката на Грей. Грей я отблъсна, а Гидиън се изсмя. — Нямам намерение аз да те убивам. Ще те оставя на акулите.

Амеран затрепери, колкото и да се стараеше да бъде твърда. Ужасни мисли се въртяха в главата й. „Това не биваше да се случи“ — продължаваше да си казва тя, но беше станало точно така. Ужасните й сънища се бяха сбъднали почти напълно, а тя не можеше да промени това, което предстоеше да се случи. Акулите с техните остри зъби и кръвожадност щяха да разкъсат Грей на парчета и да оглозгат месото от костите му.

Грей запази безстрашния израз на лицето си. Бе се изправил предизвикателно пред своя противник.

— Можеш да забиеш сабята в сърцето ми или да ме хвърлиш на акулите, ако искаш. На ти обещавам, Гидиън Хорн, че няма да умра. И се заклевам, че ще те преследвам до край и ти ще си платиш за отвратителното предателство към родината.

Гидиън скръсти ръце.

— Много си красноречив за човек, който след малко ще умре. — Неговата възбуда бе примесена с ненавист. — Достатъчно дълго живях в сянката ти. Отсега нататък, моето име, а не твоето, ще бъде произнасяно с уважение. А ти ще бъдеш презиран и ненавиждан като най-големия предател, който Англия някога е познавала.

Амеран се приведе още по-ниско зад бъчвата. Малко по малко започваше да разбира. Колко се бяха заблуждавали двамата с Грей, като си мислеха, че Гидиън беше опасен само вкъщи! Неговото пътуване с Грей към Чарлз Таун е било добре обмислено и планирано. Гидиън беше подбрал за екипажа най-големите мошеници и ги бе подкупил. От самото начало той е знаел, че „Феър Уиндс“ ще се срещне в океана с Монкес и хората му. Всичко е било уговорено предварително с пратеника от Мадрид онази нощ със съучастието на Констанс. Гидиън е знаел много добре, че Грей никога няма да стъпи на брега, който толкова много обичаше.

Не! Не трябваше да стане така.

Горещи сълзи потекоха по страните й. Но беше се случило точно така и Гидиън нямаше да остави Грей жив. Гидиън беше убиец, предател. И на това отгоре щеше да се завърне в Англия като герой.

Никога! Ако ще това да бъде последната й постъпка на тоя свят, тя няма да позволи Гидиън да тържествува. Гидиън се смееше като луд.

— Когато „Феър Уиндс“ заплава към кралството, Гидиън Хорн ще бъде на руля. Няма съмнение, че кралят ще ме назначи за капитан от кралската флота, когато му разкажа как ти си се присъединил към враговете-испанци и си атакувал беззащитен френски кораб. Той ще се ужаси от разказа ми за твоята жестокост и мародерство.

Грей се усмихна презрително.

— Колкото и грижливо да сте съставили плана си, няма да успеете. Сигурно не си се възгордял чак толкова, за да не можеш да видиш глупостта на тези измислици.

— Май че трябваше да оставя Монкес да ти отреже езика. Празното ти дърдорене ме изморява. — Гидиън се разхождаше напред-назад пред Грей. — От години замислям и организирам твоето разорение и съсипване. Имах всичко друго, с изключение на това. А сега съм ти приготвил смърт, достойна за враг като тебе. — Грей не отговори. Втренченият му поглед не се откъсваше от лицето на Грей.

— Сигурно искаш да попиташ нещо, преди да станеш стръв за акулите? — Гидиън беше застанал лице в лице с капитана.

— Имаш ли въпроси, които те занимават отдавна? Не? Не се ли учудваш защо не разреших на испанския офицер да те убие? Защо преди един час спасих живота ти, за да ти го отнема сега?

Грей повдигна рамене.

— Не е странно, мистър Хорн. Ти искаше аз да се сдобия с величие и слава, защото единственият начин да се изкачиш на такива висоти беше да се държиш за полите на дрехата ми. Когато решиш да си избираш приятели, ти правиш това добре. Не си глупак. Подбираш си такива, качествата на които би желал да притежаваш, но никога не си имал.

— Върви по дяволите! — Гидиън се хвърли към Грей и го стисна за врата.

Грей се опита да се защити със здравата си ръка. Този път Гидиън се затъркаля по палубата.

Пиратите завикаха с възмущение. Монкес вдигна ръце да ги успокои.

Гидиън се изправи бавно, като се държеше за корема.

— Порадвай се на победата си, лорд Карлайл, но няма да доживееш друга такава. — Той започна да обикаля около Грей, като вече се не изпускаше от поглед здравата му ръка. — Тъй като няма да си свидетел на събитията, които скоро ще настъпят, позволи ми да ти разкажа за тях, и сам да прецениш колко успешно ще опозоря доброто ти име.

Очевидно Гидиън беше много горд от себе си.

— Както ти е известно, наблизо плува френски кораб, натоварен с провизии и стоки за колониите в Северна Америка. На борда му има няколко души, които ще оцелеят и ще успеят да върнат кораба обратно във Франция, където ще се закълнат, че именно уважаваният английски лорд Грейсън Карлайл ги е нападнал. По същото време аз ще съм се завърнал в Уайтхол и ще предам на краля историята за това, как нашият любим лорд Карлайл е нападнал най-добрия ни съюзник и се е проявил като безжалостен мародер на техния кораб, убивайки хладнокръвно всеки по пътя си. Аз, разбира се, не съм могъл да стоя настрана и да наблюдавам унижението на родината си, и не съм имал друг избор, освен да поема командването на „Феър Уиндс“. И за съжаление съм бил принуден да отнема живота на най-близкия си приятел. — Дяволски блясък се появи в усмивката му. — Какво ще кажеш за това?

— Кралят никога няма да повярва — каза Грей кротко и уверено.

— Е, отначало няма, и аз мисля така. Обаче, не само аз ще говоря така. Той ще получи съобщение от Франция, тъй като техният Луи несъмнено ще изпрати пратеници в Уайтхол във връзка с нещастния инцидент. И, разбира се, Чарли ще разполага с показанията на очевидци, които ще му доведе лично екипажът на „Феър Уиндс“. — Гидиън се поклони ниско. — И твоето име и репутация ще станат почерни и от въглищата в Ню Касъл.

Грей се държеше твърдо.

— Колкото и да лъжеш, крал Чарлз ще прозре истината.

— Оценяваш нашия монарх по-високо, отколкото заслужава. — Гидиън въздъхна тежко. — Но ти никога няма да узнаеш резултата така или иначе, нали?

C нож между зъбите, Амеран, плътно притисната към рейте на „Феър Уиндс“, запълзя по палубата към мястото, където носът на кораба се допираше до този на пиратския кораб.

— А не те ли интересува съдбата на хората ти? — попита Гидиън с жестоко самодоволство.

— Съдбата на хората ми вече е известна. Безкрайно ме опечалява смъртта на целия ми екипаж.

Макар че Амеран не можеш да види тъгата върху лицето му, тя я усети по тона му, и за пръв път от началото на разговора с Гидиън думите му бяха колебливи.

— Ранените и мъртвите ще бъдат хвърлени на акулите — заяви хладно Гидиън. — А колонистите ще бъдат стоварени на някой остров.

— Без храна и вода те ще загинат — каза печално Грей.

— Да — потвърди Гидиън.

Амеран чу как Грей си пое дълбоко дъх.

— А какво ще стане с Амеран?

Гидиън се разсмя.

— За нея ще положа изключителни грижи. Уверявам те.

— Той побутна Монкес. — И когато се наситя на тази малка вещица, ще я обявя за продан на най-висока цена. Жалко, че няма да си там да наддаваш за това чудесно парче женска плът.

Грей прекоси разстоянието между тях с един скок, но преди юмрукът му да достигне челюстта на Гидиън, Монкес и още двама от неговите хора го хванаха и го задържаха, докато Гидиън успее да се отдръпне.

— Би ми се искало да остана и да видя как акулите ще разкъсат тялото ти, но няма да мога, защото капитан Монкес и аз имаме среща с нашите приятели, французите.

— Гидиън направи знак с ръка. — Махнете го оттук — каза той на Монкес. — Вече не ме забавлява.

С последни сили Грей се държеше изправен, все още с усмивка на лице.

— Няма ли да намериш сили сам да ме изхвърлиш през борда?

— Махнете го! Веднага! — изрева Гидиън.

— Не! Не! — с нож, готов за нападение, Амеран се прехвърли на пиратския кораб. Без да откъсва очи от целта, тя се втурна към Гидиън и заби ножа в корема му. Останалите се вкамениха от изненада.

Гидиън се отмести, когато острието достигна плътта му. От хълбока му бликна кръв и той се прегъна от болка.

— През борда! — завика Гидиън, държейки се за раната.

Грей се освободи от нападателите, нахвърли се към Монкес и го събори по гръб в основата на мачтата. Амеран се втурна с плач в прегръдките на Грей.

— Много, много съжалявам, мила моя — повтаряше той.

— Грешката е само моя. Ти ме предупреждаваше, но аз бях сляп за истината. И сега и ти, и другите невинни души ще трябва да страдате от моите грешки.

— Шшт, шшт, не трябва да се обвиняваш — Амеран помилва бузата му. — Обичам те — каза тя, като си даваше сметка колко малко време още щяха да бъдат заедно. — И винаги ще те обичам.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Прости ми, любов моя, прости ми за всичко, което трябва да изтърпиш заради мен.

Амеран увисна на врата му.

— Ако трябва да умреш, и аз ще умра заедно с теб. Не мога да живея без тебе.

Грей махна ръцете й от врата си.

— Чуй ме. Ти трябва да останеш жива. Обещай ми, че ще живееш. Направи всичко, но спаси живота си. Обещай ми. Така ще посрещна по-леко собствената си смърт.

— Не мога да обещая, че ще запазя това, което не желая — отговори тя почти шепнешком.

Монкес се приближи към тях, със сабя в ръка. Гидиън го възпра с ръка.

— Остави ги. Тяхното чуруликане е много забавно.

Те не обръщаха внимание на палачите си.

— Ще се боря до последни сили. И ти трябва да ми обещаеш същото. — Грей я притискаше силно. — Трябва да живееш, любима моя. Да живееш.

Пръстите му докоснаха корема й. Той знаеше! Той знаеше!

И тя разбра, че трябва да се съгласи с неговото настояване, в името на тяхната любов и в името на тяхното още неродено дете.

Гидиън го докосна по рамото.

— О, раздялата е сладка, сладка мъка. — Предателският му смях накара капитана да потрепери болезнено.

Грей все още държеше Амеран в прегръдките си.

— Живей, Амеран. А аз ще се преборя с акулите и морето, и ще дойда за теб.

Шестима пирати бяха нужни да ги разделят и още два пъти по толкова, за да го качат на раменете си.

— Ще ти отмъстя, Гидиън — извика Грей отвисоко.

Гидиън се разсмя.

— Само че аз бях пръв в това. — Той свали ръката си. Амеран примря. Дочу се плясък и тя започна да ридае. Всичко бе свършило.

Монкес хвърли кошница с дребна риба през борда.

— Това ще привлече акулите.

Амеран затвори очи. Много скоро тези убийци от океанските дълбини ще се появят. Тя долови плясъка на вода, но след това не се чуха никакво звуци.

Силите й бавно се възвръщаха и тя усети присъствието на Гидиън около себе си. Да, трябваше да остане жива! Грей щеше да остане завинаги в нея и в тяхното дете. Тя ще отмъсти за смъртта му. Щеше да се погрижи за това Грей да остане герой в очите на хората и на краля, а Гидиън да си получи заслуженото наказание. Следващия път тя няма да пропусне целта си!

Една ръка сграбчи раменете й. Монкес скъса колието от врата й. Ръката й инстинктивно се насочи към мястото, където до преди малко висеше инкрустираното с диаманти кръстче. Без него чувстваше кожата си гола.

Монкес захвърли кръстчето надалеч, където тя не можеше да го стигне. Диамантите, изумрудите и рубините проблеснаха под безжалостните лъчи на слънцето.

Тя посегна към кръстчето.

— Дайте ми го. Това е мое.

Монкес се изсмя и закачи верижката на собствения си врат.

— Много скоро акулите ще подушат миризмата на кръв.

Амеран хвърли бърз поглед към океана, после се обърна в отчаяние с гръб към него. Множество черни перки вече пореха кървавите води.

Гидиън се държеше с една ръка за раната, а другата протегна към Амеран.

— Сега си моя — каза той язвително. — Трябва да си добра към мен, иначе също ще те хвърля на акулите.

В очите й проблесна ненавист.

— Сигурно те ще бъдат по-приятна компания от тебе. Гидиън се засмя и я придърпа към себе си, пръстите му зашариха по тялото й.

После той се обърна към един от хората си, млад човек с лице, нарязано от белези. Амеран го познаваше. Томи Трембъл! Много пъти се бе натъквала на студения му поглед, който я следваше на всяка крачка. Мастер Джарвис беше казал, че познавал човек с това име от едно село в Проспер, и че Томи Трембъл без съмнение е главорез.

— Вземете жените — каза Гидиън на Томи. — Правете с тях каквото искате. — После се обърна към Монкес. — Хората ти ще си получат жените, а ти ще си имаш златото.

Монкес го изгледа с подозрение и с премрежени очи.

— Какви други нареждания ще ми дадеш?

Гидиън дръпна отново Амеран и обви ръцете си така здраво около врата й, че тя почти се задуши.

— Когато очистим „Феър Уиндс“ от неговите пътници, ще скрием твоя кораб в най-близкия залив и тогава, приятелю мой, ще се насочим към френския кораб.

А товарът на французите? — попита Монкес с широка усмивка.

Ще бъде твой. Оръжие, муниции, всичко е твое — увери го Гидиън.

— А екипажът?

— Убий всички — беше хладнокръвният отговор.

Монкес потупа Гидиън по гърба.

— От тебе става чудесен пират. Ще дойдеш ли с нас? Ще завладеем моретата.

Гидиън свали ръката му от рамото си.

— Аз ще откарам „Феър Уиндс“ вкъщи и ще се получа цялата слава, която се полага на един истински герой.

Амеран го заплю в лицето.

— Ти не си герой. Хората няма да ти се възхищават. Те ще те прокълнат и ще ти желаят смърт, хиляди пъти по-ужасна от тази, която причинихте на невинните.

Амеран се дърпаше, но Гидиън я държеше здраво.

— Запази силите си, моя чудесна вещице. Ще имаш нужда от тях.

Монкес престана да се смее. Той направи няколко крачки назад.

— Вещица?

Гидиън я целуна по рамото.

— Само така я наричам галено, капитан Монкес.

Пиратът кимна, но не посмя да се приближи.

— Кажи на хората си, че разполагат с един час да се насладят на жените. — По лицето на Гидиън нямаше и помен от жалост. — След час отплуваме.

Радостни викове се понесоха над пиратския кораб и скоро хората на Монкес вече хвърляха жребий кой да бъде пръв.

Лицето на Гидиън се смръщи от болка, когато се прехвърляше от борда на пиратския кораб на палубата на „Феър Уиндс“. Влачеше Амеран за косата, защото само така можеше да бъде сигурен, че тя го следва.

Тя се постара да не гледа надолу към клокочещите кървави води от страх да не види това, от което се страхуваше най-много, но не можа да се сдържи и погледна с едно око там, където капитанът беше захвърлен. Слава Богу! Грей не беше разкъсан или изяден. Той все още се държеше за борда. Все още не беше мъртъв. Все още беше жив. И докато беше жив, все още имаше надежда, надежда за него, за нея и за всички останали.

Гидиън дивашки я дръпна и я стисна, като й причини болка, притискайки я към ненавистното си тяло. Устните му търсеха нейните. Зъбите му хапеха, езикът му се намъкна дълбоко в гърлото й.

Неговите целувки я отвратиха и тя то ухапа силно по устните. Той обърса кръвта, после вдигна ръка и замахна. Очите им се срещнаха с предизвикателство и ръката му легна на бузата й. Не посмя обаче да доближи лицето си отново към нейното.

— Когато приключа с тебе, курво, ще има да ме молиш да те оставя при себе си.

— Пет пари не давам за това — тя се раздвижи и постепенно освободи косата си. Трябваше някакси да попречи на Гидиън да погледне надолу към водата и да види това, което тя беше видяла

Гидиън я хвана с дясната си ръка, а лявата все още висеше отстрани.

Тя знаеше, че отсега нататък трябваше да понася неговите груби ласки.

— Отначало ще ти разреша да се погрижиш за раните ми — каза той толкова любезно, сякаш двамата бяха добри приятели, излезли на следобедна разходка на палубата. — А по-късно ще задоволиш и другите ми желания.

Амеран си спомни за кинжала, завързан на глезена й, и малко се поуспокои. Преди всичко тя щеше да се погрижи за своите собствени нужди. И нямаше да се успокои, докато не види Гидиън умиращ в локва от собствената му кръв.