Марша Кенъм
Сърце в опасност (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

На двора наредиха в широк кръг големи месингови фенери. Лека мъгла се надигаше откъм реката и тънкото й було придаваше на жълтата светлина нещо призрачно, разкривяваше сенките върху мокрия калдъръм. Новината за предстоящия дуел се беше разпространила мълниеносно сред гостите и сега господата стояха в кръг зад фенерите и се хващаха на бас, кой ще е победителят. Загърнати в широки наметала с качулки, бяха дошли и жадни за сензации дами, но стояха от благоприличие малко по-назад, шепнеха си възбудено за скандала. Слуги, кочияши в ливреи и конярчета се притискаха край вратите и прозорците или се бяха покачили на каприте, за да не изтърват спектакъла.

Два етажа по-горе Катрин стоеше до прозореца на спалнята си и мачкаше нервно дантелените пердета. Лицето й беше мокро от сълзи, очите зачервени и подути от плач.

— О, божичко, никой ли не може да спре тази лудост? — шепнеше тя. — Наистина не го исках! Нали ми вярваш, Хариет, че не исках да предизвикам нищо лошо?

— Да, вярвам ти — измърмори Хариет, която кършеше ръце, застанала зад приятелката си факт беше, разбира се, че Катрин често причиняваше зло и нараняваше други хора, защото постъпваше импулсивно и се замисляше върху последиците, когато беше вече твърде късно. Беше всъщност добра по душа, но от гордост и инат не искаше да признае, че съвсем не е толкова силна и ненаранима, за каквато се представяше, а това надценяване непрекъснато създаваше усложнения.

— Какво каза лейди Карълайн, като се отби преди малко при теб? — попита Хариет.

— Майка ми ли? — Катрин въздъхна тежко. — Мисля, че я ядоса най-вече, че й попречихме да флиртува с лорд Уинстън. Изобщо не ме слушаше, когато се опитах да й обясня всичко. За да събудя любопитството й, би трябвало да й разкажа например как Монтгомъри ме е изнасилил.

— О, Катрин… — Хариет прехапа устна, защото не знаеше как да утеши приятелката си. Двете момичета се разбираха толкова добре не на последно място и поради това, че и двете познаваха чувството да си оставен сам на себе си в огромна къща. Майката на Хариет беше умряла при раждането й и детето беше отгледано от равнодушни бавачки и гувернантки. Що се отнася до родителите на Катрин, те се интересуваха толкова малко от дъщеря си, че тя се чувстваше едва ли не сираче.

— Не бива да съдиш майка си толкова строго. Тя сигурно те обича, но просто не умее да го изрази.

— Хм, по отношение на любовниците си го умее чудесно, нали? О… — Катрин пусна пердето и рязко се обърна. — Защо трябваше това да се случи? Защо? Та то беше само малка шега — целувка, нищо повече. Целувала съм се вече с дузини мъже. Как е възможно да се прави от това сериозен въпрос? Защо Хамилтън настоява за дуел, въпреки че Монтгомъри му се извини?

— Ами просто защото е старши лейтенант Хамилтън Гарнър от девети драгунски полк — възрази ядосано Хариет. — Нима очакваше от него нещо друго? Когато последва този непознат на терасата, не ти ли беше ясно, че си играеш с огъня?

— Не го направих, за да провокирам Хамилтън. Ние…ние само танцувахме и аз просто не забелязах как Монтгомъри ме отвежда на терасата…

— Не си забелязала? Танцът трябва да е бил наистина омайващ…не по-малко омайваща и целувката.

Обвинителният тон на приятелката й накара Катрин да се изчерви. Може ли да й обясни как се случи, след като тя самата не го проумява? Монтгомъри сякаш я беше омагьосал, загадъчните му черни очи я бяха хипнотизирали, бяха парализирали способността й да разсъждава, бяха насочили стъпките й. А целувката… Струваше й се, че още усеща горещите му устни, и все пак… не беше ли само една целувка! И тази невинна целувка може да провали сега целия й живот. На предложение за женитба от страна на Хамилтън не можеше вече да се надява, а на всичко отгоре този лондонски търговец щеше да й тежи на съвестта, защото относно изхода от дуела не можеше да има никакво съмнение. Старши лейтенантът беше ненадминат фехтовчик, прочут с тактиката и бързината си, пък и щеше да нареже с огромно удоволствие на малки късчета наперения си противник.

О, господи! Тя долепи чело в хладното стъкло на прозореца и видя, че Хамилтън и двамата му секунданти — по-младши офицери — вече са пристъпили в светлия кръг насред двора. Той носеше яркочервения си кител и декоративния кожен бял колан, а над памучния панталон само бяла ленена риза без яка. Спря до каменния кладенец и един от секундантите му подаде оръжието. Той прокара едва ли не с любов пръст по острието, веднага размаха сабята, за да си раздвижи китката, и тя изсвистя във въздуха.

Откъм другата страна на двора към кръга от фенери се приближаваха Рифър Монтгомъри и Деймиън. Рифър също беше свалил редингота, сатенената жилетка, дантеленото жабо и колосаната яка. Копринената му риза беше отворена на врата, косата му лъщеше гарвановочерна, защото беше свалил, разбира се, и пречещата перука.

Пръстите на Катрин се вкопчиха отново в пердето, докато наблюдаваше как Хамилтън с едва ли не грациозни танцови стъпки размахва сабята във всички посоки, за да се настрои за зловещото събитие. За разлика от него Монтгомъри стоеше неподвижно, пушеше тънката си пура, от която се вдигаше спираловиден дим.

— Защо не е предпочел да се омете оттук? — измърмори объркана Катрин. — Защо не яхна коня си и не препусна по-надалеч? Та нали трябва да му е все едно дали някой от тук присъстващите ще го сметне за страхливец, или не.

Хариет пристъпи към нея.

— Мъжете ни наричат горделиви и самолюбиви, но се осмелявам да твърдя, че сме прихванали този порок от тях.

Катрин слушаше разсеяно приятелката си. Полковник Хафярд трябваше да играе очевидно ролята на арбитър, защото пристъпи с достойнство в средата на кръга и вдигна заповеднически ръка. Оживената гълчава на зяпачите внезапно замлъкна и полковникът извика съперниците при себе си.

Хамилтън се приближи спокойно към своя командир. Монтгомъри дръпна за последен път от пурата, хвърли я на земята и я угаси с ток, преди Деймиън да му подаде сабята. Лека усмивка играеше на устните на търговеца, когато описа мълниеносно във въздуха със стоманеносиньото острие буквата Z, тя изглеждаше не по-малко заплашителна от раздвижването на китката, демонстрирано преди малко от Гарнър.

Катрин беше открехнала прозореца и високият глас на Хафярд стигаше лесно до двете момичета.

— Господа, мой дълг е да ви предложа да уредите тази affaire d’honneur без проливане на кръв. Старши лейтенант Гарнър, бихте ли се задоволили с извинението на вашия противник?

Хамилтън поклати отрицателно глава.

— Само извинение в никакъв случай не е достатъчно.

— Господин Монтгомъри — полковникът го изгледа изпод гъстите си вежди, — смятате ли, че вашите противоречия могат да бъдат решени по някакъв начин?

— Не виждам как, след като старши лейтенантът очевидно настоява за дуел.

— Е, добре. — Хафярд кимна на секундантите. — Ако всичко е наред, можем да почнем. Имаме ли на разположение лекар?

Дебел мъж с перука вдигна ръка и пристъпи важно напред.

— Доктор Мур, на ваше разположение.

— Ще ви замоля при команда en garde да заемете позиции — обяви навъсено арбитърът. — Нали няма да сгреша, ако кажа, че съперниците са решили да не се съгласяват да приключат дуела при първото проливане на кръв? Е, в такъв случай нека бог се смили над душите ви, господа!

Катрин се отдръпна от прозореца бледа като платно.

— Не са съгласни да спрат след първото проливане на кръв — прошепна тя ужасена. — А това значи… дуел със стопроцентов смъртоносен край. — И тя изтича с разтуптяно сърце към вратата.

— Катрин, къде отиваш?

Без да отговори на Хариет, тя вдигна високо широките си поли, изтича в коридора и надолу по стълбата, сякаш подгонена от демони. Дръпна силно тежката дъбова врата, изтича по ситния чакъл в алеята за карети, после през поляната, където се подхлъзна няколко пъти в мократа от росата трева, но не намали темпото. Още преди да заобиколи къщата и да стигне в задния двор, чу рязкото звънтене на метал. Смъртоносната битка вече беше започнала…

Съперниците бяха свили лява ръка в лакътя, за да пазят по-добре равновесие, докато кръстосват саби. Удари и отбивания се следваха непрекъснато, а зрителите затаяваха напрегнато дъх, защото само след няколко мига стана ясно, че един срещу друг са застанали двама майстори във фехтовката. Силните им добре пресметнати движения напомняха балет с тази разлика, че един от участниците в този балет нямаше да оживее.

Хамилтън беше приятно изненадан от умението на своя противник, защото сега можеше да изтъкне собствената си смелост и да не се изложи по-късно на обвинението, че е убил човек, който не владее майсторски оръжието. Успя с ловък финт да подлъже Монтгомъри да остане за миг уязвим и веднага използва това за удар в незащитената горна част на ръката му. Възклицание се изтръгна от тълпата, когато се проля първата кръв и както го изискваха правилата, след попадението бе дадена кратка почивка.

Монтгомъри отказа с пренебрежителен жест помощта на лекаря и вдигна сабята си за подигравателен поздрав. Лицето му беше сякаш каменно, беше стиснал зъби, а очите му блестяха на светлината на фенерите като два въглена.

При командата encore Гарнър веднага яростно нападна, накара противника си да отстъпи, откри отново незащитено място и улучи слепоочието на търговеца малко над дясното ухо. От раната бликна кръв, потече по бузата и образува петна по бялата копринена риза. Без да обръща сериозно внимание на раната, сега Монтгомъри силно контраатакува и накара безмилостно Хамилтън да отстъпи чак извън пределите на кръга от фенери. Зрителите му сториха уплашено място, но Гарнър успя да сложи край на атаката. Всъщност и той беше ранен в едната ръка и в шията, а ризата му беше разкъсана от рамото до кръста. Двамата мъже бяха плувнали в пот, половината лице на Монтгомъри беше обляно в кръв. Атаката му беше струвала очевидно много усилия и му се налагаше да прехвърли тежестта върху здравия крак, нещо, което Гарнър, разбира се, забеляза. Макар да беше не по-малко изтощен, беше сигурен в победата си. Още малко, и ще нанесе на този нагъл търговец смъртоносния удар.

При следващия сблъсък и двамата мъже допуснаха грешки в отбраната и получиха нови ранения. Монтгомъри се присви от болка и поотстъпи назад, но Гарнър го последва, напрегна последни сили и реши, че е вече на път да изпълни желанието си, когато противникът му се спъна и за малко не изгуби равновесие. В последната секунда се хвърли все пак напред и направи маневра, която Хамилтън не очакваше, всеки случай не на този последен стадий на двубоя. Искри изхвърчаха, когато остриетата отново се кръстосаха, но този път Монтгомъри имаше предимство и успя да избие сабята на Хамилтън от ръката му.

Все още, без да вярва, но вече ужасен, старши лейтенантът гледаше острието на противника — то беше насочено право в сърцето му, но после леко се отклони встрани, преди да прониже меката тъкан между две ребра и да проникне чак до дръжката в тялото му. Гарнър не искаше да падне на колене и отначало не усети никаква болка, а само световъртеж. Едва когато Монтгомъри извади окървавената си сабя от раната, старши лейтенантът се строполи тежко върху мокрия калдъръм и зачака последния удар, който трябваше да го отърве от мъките.

Гледаше със злоба търговеца.

— Какво чакате още? — изхриптя той. — Хайде, довършете делото си, копеле недно!

Монтгомъри се изправи и неестественият блясък изчезна постепенно от погледа му. Втренчи се в сабята си, после я захвърли изведнъж, отвратен, настрана и отстъпи на няколко крачки от Гарнър.

Секундантите на старши лейтенанта избързаха към него, хванаха го под мишниците, когато той напразно се опита сам да се изправи на крака. Полузамаян, Рифър осъзна, че Деймиън му пъха в ръцете кърпа, за да я притисне към силно кървящата рана на слепоочието. Друг човек вече се беше заел с раната на бедрото.

— Ела — настоя Деймиън, като хвърляше тревожни погледи към драгуните, които се бяха струпали възбудени около своя другар. — Не ми се вярва да си си спечелил тук много приятели.

— Монтгомъри!

Търговецът спря и се обърна. Гарнър се беше изправил на крака, но се олюляваше, а хората се опитваха безуспешно да го убедят да напусне бойното поле.

— Не се опитвайте да избягате, копеле проклето!

Монтгомъри присви силно очи.

— Нямам какво повече да правя с вас, старши лейтенант. Трябва да се примирите с мисълта, че съм ви подарил живота.

— Да се примиря с това? Никога! — Хамилтън се отскубна от другарите си и се запрепъва напред с кървава пяна на устата. — Или си въобразявате вече, че сте ме победил? Имахте късмет, нищо повече, но бяхте и си оставате жалък страхливец!

— Щом така смятате, старши лейтенант… А сега се разделям с вас и се надявам повече да не се видим.

— Копеле! — изруга Гарнър с разкривено от болка и гняв лице. — Копеле! Не, ще се видим, и тогава ще съжалявате, че сте ми обърнал гръб! Чувате ли ме, Монтгомъри! Не бягайте оттук!

Коленете му отново се подкосиха и секундантите го подхванаха, за да не падне. Очите му се обърнаха, виждаше се само бялото им, и той изгуби съзнание. Двама мъже дотичаха с носилка, сложиха го на нея и го отнесоха в къщата. Докторът избърза разтревожен след тях.

В това време Деймиън отведе приятеля си в едно помещение до конюшните и го накара да свали ризата и панталона. Раната на бедрото беше толкова дълбока, че трябваше на всяка цена да бъде зашита. Но тъй като докторът щеше да е зает засега с Гарнър, Деймиън извика едно конярче, което имаше опит с ранени коне. Рифър изтърпя безмълвно болезнената процедура, а Деймиън отпрати ратая и собственоръчно го превърза.

— Колкото по-бързо се махнеш оттук, толкова по-добре — измърмори той, смръщил чело. — По дяволите, трябваше да предвидя, че такова нещо може да се случи.

Рифър отхапа крайчеца на една пура и я запали.

— Заради моята личност или защото този старши лейтенант е едно арогантно копеле, свикнало да се перчи като паун?

Деймиън му хвърли гневен поглед.

— На тебе май всичко това ти изглежда много забавно, но Гарнър държи на думата си. Той никога няма да ти прости унижението.

— По-доволен ли щеше да си, ако го бях убил?

— Би спестило и на двама ни куп бъдещи неприятности, така мисля.

Монтгомъри се наведе над съда с вода, изми лицето и врата си от потта и кръвта. Когато вдигна очи, видя, че сър Алфред Ашбрук е застанал на вратата.

Деймиън се обърна учуден.

— Татко?

Сър Алфред не обърна внимание на сина си.

— Господин Монтгомъри, исках да ви поздравя за майсторството. През целия си живот не съм имал възможност да се възхищавам на по-добър фехтовчик.

Монтгомъри се избърса и обу чист панталон.

— Благодаря за комплимента, въпреки че, откровено казано, бих предпочел една спокойна вечер.

— Може би ще се зарадвате да чуете, че раната на старши лейтенанта е наистина много сериозна, но очевидно не е смъртоносна. Докторът смята, че важни вътрешни органи не са засегнати и се надява на пълно възстановяване, за което ще е необходимо естествено доста време. — Двойната брадичка на сър Алфред трепереше от възбуда, а ръцете си беше скръстил на гърба. Лесно можеше да се разбере, че е сръбнал доста бренди, защото залиташе леко, а лицето му беше пурпурно червено. — Много се радвам, че раните ви не са сериозни. Жена ви и децата ще се радват да ви прегърнат цял и невредим.

Зад него изведнъж изникна и полковник Хафярд, и той с червен нос и помътнели очи. Рифър не даде да се забележи, че е леко смутен и отвърна учтиво:

— Ценя високо вашата загриженост, но не съм женен.

— А, така ли! — Сър Алфред се засмя доволен и кимна на полковника, който направи на свой ред някому знак. Шестима въоръжени драгунски офицери се изправиха заплашително на вратата.

Монтгомъри изгледа враждебните лица и вдигна питащо вежди.

— Искате да ме арестувате, така ли?

— Нищо подобно — обясни с достойнство Хафярд. — Двубоят беше коректен и за арест нямаме никакво основание.

Търговецът навлече чиста риза.

— В такъв случай този ескорт е излишен. Нямам намерение да злоупотребя с гостоприемството ви.

— Ескортът е тук, за да сме сигурни, че ще изпълните коректно и другите си задължения.

— Другите задължения? — Монтгомъри свъси чело.

— Не ви разбирам.

— Нито пък аз — каза Деймиън. — Рифър бе предизвикан, прие честно дуела и — както потвърди и полковник Хафярд победи в честен двубой. Какво още можем да очакваме от него?

Сър Алфред присви устни и се изпъчи.

— Бяхте предизвикан, защото си позволихте волности по отношение на дъщеря ми. И тъкмо в това отношение трябва да поемете сега пълната отговорност.

Монтгомъри забрави да дръпне от пурата.

— Каква отговорност, за бога?

— Не казахте ли съвсем ясно: Зърнах нещо, което пожелах да имам, и го взех. Вие се бихте за моята дъщеря и я спечелихте. Катрин и отец Дювал вече чакат в библиотеката. Липсва ни още само вашето съгласие, сър.

Деймиън гледаше недоумяващ баща си.

— Не е възможно да говориш сериозно!

— Напротив, съвсем сериозно — възможно най-сериозно, ако мога да се изразя така, въпреки че се надявам да си спестим по-нататъшни кръвопролития. За да спаси репутацията на дъщеря ми, господин Монтгомъри е длъжен да се ожени за нея, какво по ясно от това? А тези шестима младежи трябва да му напомнят, че ще е глупаво да бяга от това задължение.

Само напрегнатите мускули на лицето издаваха каква сила на волята беше необходима на Рифър, за да обуздае гнева си.

— Правилно ли ви разбрах, сър? — попита той, скърцайки със зъби. — Трябва да се оженя за дъщеря ви тук и сега?

— Нищо не би трябвало да попречи на това, след като сам признахте, че не сте женен.

— Но вие не знаете изобщо нищо за мен.

— Гордея се, че познавам хората много добре — отвърна мило сър Алфред, — та не се съмнявам, че ще укротите твърде опърничавата ми щерка. Като делови човек би трябвало да ви заинтересува, че бракът с Катрин ще е във финансово отношение много изгоден за вас. Баба й по майчина линия й завеща голяма зестра, която аз, то се знае, най-добросъвестно ще ви предам.

Деймиън пристъпи с вкаменено лице към баща си.

— Говориш за Катрин, сякаш е стока, за която може да се наддава. За бога, та тя е твоя дъщеря, твоя плът и кръв!

Лицето на сър Алфред пламна още по-силно.

— Тя трябваше да знае, че баща й винаги държи на думата си. След последните й номера я предупредих, че няма да търпя повече подобно държане, но тя продължи да непокорства, иска все нейната да бъде. При най-добро желание не виждам защо господин Монтгомъри да не получи заслужена награда за достойно спечеления двубой, освен ако можеш да ми докажеш, разбира се, че този човек е лъжец или измамник, крадец, убиец, изобщо нехранимайко. В такъв случай тези офицери с радост ще го придружат до най-близкия затвор.

— А. Катрин изобщо ли няма думата? — възкликна гневно Деймиън.

— Не — отвърна сър Алфред кратко и ясно. — Е, сър, какво предпочитате — още шест дуела или безшумната церемония в моята библиотека? Аз никога не бих прибягнал към толкова крайни мерки — продължи той, — но за голямо съжаление господин Монтгомъри не ще може да заобиколи някои проблеми. Полковникът ще трябва да се погрижи за неговата сигурност, докато не си изясним напълно дали не е забъркан, да речем, в нелегална търговия. Подробното проучване на някои делови връзки може да трае седмици и дори месеци, но ти като юрист го знаеш по-добре и от мен.

— Подобно нещо се нарича изнудване! — изфуча Деймиън. — Рифър, те не могат да те принудят да се ожениш.

Монтгомъри сви рамене.

— Нямам друг избор. Нямам време да гния в някой смрадлив затвор, нито бих изпитал особено удоволствие от перспективата да се бия с половин дузина разгорещени драгуни, на които сестра ти сигурно е правила по някое време мили очи. — Той хвърли пурата в легена и напъха ризата в панталона. — Е, хайде да приключваме с всичко това, господа.

— Жилетката ви, сър. И редингота. — Сър Алфред посегна към дрехите и услужливо му ги подаде. Лондончанинът му хвърли пренебрежителен поглед.

— Ако толкова настоявате да ви стана зет, трябва да ме приемете в този ми вид.

В двора около фенерите още имаше гости, вдадени в разпалени спорове относно всяка подробност на дуела. Когато Монтгомъри се появи с ескорта от драгуни, всички млъкнаха и се втурнаха към къщата, защото надушваха нов скандал и разбира се, никой не искаше да го изпусне.

Късите крака на сър Алфред го затрудниха и той не можа да настигне в хола високия търговец, за да му посочи пътя към библиотеката. Веднага щом Монтгомъри, полковник Хафярд и Деймиън влязоха в нея, той заключи вратата, след като вече беше заповядал на драгуните да се погрижат жива душа да не влезе и да не излезе от библиотеката без негово разрешение.

Библиотеката, с рафтове от пода до тавана, беше всичко друго, но не и уютна. Уморени пламъци ближеха тъжно почти овъглените цепеници в камината, единственият източник на светлина беше триръкият свещник върху огромната махагонена маса.

Хариет Чалмърс беше седнала на канапе, тапицирано с червена дамаска, и хълцаше тихичко в носната си кърпичка. Отец Дювал, който беше поканен за тържество по случай рожден ден, а сега трябваше най-неочаквано да венчае, прелистваше с нещастен израз на лицето една библия. Лейди Карълайн Ашбрук се беше настанила в едно кожено кресло и оправяше някакви невидими гънчици по роклята си. Беше красива стройна жена, от която Катрин бе наследила нежните черти на лицето. Под пластовете оризова пудра проблясваше меднорусата й коса, а безукорният тен можеше спокойно да мине без грим. Теменуженосините й очи бяха с един тон по-тъмни от тези на дъщеря й, но някак уморени и говореха твърде ясно за нерадостния й съпружески живот. Многобройните авантюри, с които се опитваше да избяга от отчаянието, не бяха тайна за никого в семейството, но съпругът й избягваше да я обвинява в каквото и да било, защото и той самият беше имал едва три седмици след сватбата първата си любовница.

Когато Рифър Монтгомъри влезе в библиотеката, лейди Карълайн го изгледа любопитно от глава до пети, сякаш размисляше дали може да стане някой от поредните й любовници. Хариет спря за малко, да хълца в кърпичката и размени ужасен поглед с Деймиън, докато сър Алфред сподели доволен със свещеника:

— Господин Монтгомъри е готов да вземе дъщеря ми за жена.

Достопочтеният отец погледна безпомощно към сумрака край прозореца.

— Ами… хм… госпожице Катрин?

Тя стоеше толкова неподвижно, че Деймиън и Рифър досега не я бяха забелязали.

— Катрин! — Сър Алфред й кимна повелително. — Да излезеш веднага от проклетия ъгъл. За щастие ще имаме възможност да поправим поне отчасти бедите, които ни довлече тази вечер. Чу ли ме, Катрин?

Свещеникът се сви ужасен.

— Лорд Ашбрук, не мисля, че…

— Изобщо е излишно да мислите — прекъсна го рязко сър Алфред. — От вас се иска само да изкаканижете необходимите текстове.

— Да, но законността на…

— Обещавам да дам израз на признателността си за извънредното ви разрешение. Какво ще кажете за нов покрив за църквата?

— Не… не това е проблемът, ваше превъзходителство. Аз просто…

— Какво има? Хайде, изплюйте най-сетне камъчето!

— Не е редно да принуждавате дъщеря си със заплахи да се омъжи. Това е неморално и…

— Дрън-дрън, та пляс! Такъв е бил обичаят векове наред и никой не е поставял под съмнение законността на такива бракове. Коренът на много съвременни злини е, че се разрешава на глупави деца сами да определят бъдещето си. Моята дъщеря ще се омъжи тази нощ, отче, и ако не за господин Монтгомъри, тогава за първия коняр, който ми падне подръка.

Катрин пристъпи бавно от сянката. Лицето й беше бледо като платно и тя отправи умоляващ поглед към майка си. Бракът на лейди Карълайн и сър Алфред е бил уговорен от семействата, без изобщо да ги питат дали изпитват един към друг, ако не влечение, то поне малко симпатия. Катрин винаги бе мечтала за брак по любов, но майка й не й се притече на помощ дори в този съдбовен миг.

Затова пък Деймиън хвана ледено студените й ръце.

— Кати, не си длъжна да го сториш. Татко не може да те принуди. Можеш да живееш при мен в Лондон и…

Тя вдигна ръка и я притисна към устата му.

— Мили ми братко, най-добри ми приятелю, той не ме принуждава, той просто ми изложи ясно лошите последици, които би имало колебанието ми. Не се тревожи, всичко ще се оправи. Но сега трябва да ми помогнеш да преживея тази… тази неприятност.

Катрин изглеждаше съвсем спокойна. Прекалено спокойна и примирена, каза си Деймиън, който познаваше твърде добре пламенния темперамент на сестра си. Сигурно е намислила нещо…

Свещеникът се изкашля и Катрин пристъпи решително напред. Черните като въглен очи на Монтгомъри се местеха, изпълнени с презрение, от едно към друго лице, преди да застане със свити юмруци и прехапани устни до годеницата си.

Отец Дювал изпълни цялата церемония на бракосъчетанието, без да погледне двойката нито веднъж. Вместо това се беше втренчил в лавиците с книги, за да може да произнесе обичайните въпроси. Въпреки това видя с крайчеца на окото, че раната на слепоочието на младоженеца пак се беше отворила, а когато червена капка кръв капна върху снежнобялата му копринена риза, клетият свещеник съзря в това лош знак, предвещаващ бъдещи трагедии.