Марша Кенъм
Сърце в опасност (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Дерби, юли 1745

На върха на гористото хълмче Катрин спря коня и зачака с грейнали очи и силно разтуптяно сърце да види дали някой не я е последвал през гъсталака. Не, явно не, но за да е по-сигурна, тя насочи червеникавия си кон към една падинка. Под закрилата на високите ели си пое дълбоко дъх и се зарадва, че успя така лесно да се отърве от ловците, които проявяваха по-силен интерес към нея, отколкото към подгонената лисица. Бузите й пламтяха от напрежението, въпреки че из тези гори, които познаваше от дете, двуногите хрътки бяха предварително обречени на неуспех.

Тя се наведе засмяна над седлото и потупа шията на кобилката.

— Успяхме, хубавицата ми! Затова ще си позволим сега и награда. — Близката поляна беше само на няколкостотин метра, а край нея течеше прозрачно-кристален поток, чиято вода имаше вкуса на мек зелен мъх и плодородна земя. — Добре ще ни дойде да пийнем сега нещо студеничко, нали? Пък другите нека си пропилеят чудесното утро с глупав лов на лисици!

От далечината долитаха силен кучешки лай и приглушеното ехо на тромпет, призоваващ ездачите да се връщат. Катрин не обърна внимание на сигнала, скочи от седлото и поведе коня за юздата. Не я притесняваше, че дългите й поли непрекъснато се оплитаха в храстите, наслаждаваше се на тишината и лекия ветрец, който се промъкваше между дърветата, изтръгвайки от тях тайнствен шепот. След трите месеца, прекарани в Лондон, беше щастлива, че е отново у дома си, в Дерби. Спокойният живот в провинцията контрастираше така ярко с безкрайните балове, маскаради и соарета, на които беше танцувала до разсъмване, за да спи после, капнала, до късния следобед. Светският сезон беше забавен, но и напрегнат, та в края на краищата цялата тази залисия й дотегна. Тук човек можеше чудесно да си мързелува, нощем да се любува на звездното небе и да се опиянява от аромата на розите и орловия нокът. Тук Катрин можеше, както сега, щом пожелае, да свали камеята от яката на бялата копринена блуза без страх, че ще предизвика скандал. Можеше да си свали ръкавиците, да разкопчее синия велурен жакет и тясната жилетка на костюма за езда, да свали широкополата шапка с воал и да измъкне гребените от слонова кост, които придържаха дългата й коса в стегнат възел на тила. Тя разтърси разкошните си руси къдрици, разреса ги с пръсти, закачи се за някакъв бодлив храст и изведнъж по гърба й най-неочаквано полазиха студени тръпки.

Обърна се рязко, очаквайки да зърне ухилената физиономия на някой облечен в яркочервено ловец, успял да я проследи. Но видя наоколо само зеленина, проблясваща сребристо под слънчевите лъчи. Птичките чуруликаха, катеричките прескачаха пъргаво от клон на клон. Щом се окопити от внезапния страх, тя се усмихна в себе си, защото й се стори да чува скърцащия глас на старата бавачка: Не бива да скиташ сама из околността, малка госпожичке, защото горите гъмжат от чудовища, които преследват не само глигани, но и невинни овчици като теб.

Смехът на Катрин секна, когато си спомни, че госпожица Фийби почина още преди две години от треска. Гувернантката често й се караше строго, но й внуши и чувството, че е обградена от топлота и сигурност, тъкмо онова, от което я бе лишила родната й майка, лейди Карълайн Ашбрук, и също тъй родният й баща, сър Алфред. Като нов член на Долната камара той едва ли имаше минутка време да помисли за семейството си, най-малко за една дъщеря, която му носеше само неприятности. Когато имаше нужда от съвет или утешение, Катрин можеше да разчита единствено на брат си Деймиън, но го виждаше рядко откакто той беше отворил в Лондон адвокатска кантора. Трябваше да е щастлива, ако той се появеше, както днес, за тържеството по случай рождения й ден.

Утре ще навърши осемнайсет — толкова важен ден за всяка девойка, дори за разглезената госпожица Ашбрук, от две години настойчиво ухажвана от мъже и получила вече шест предложения за женитба. Това наистина много я ласкаеше, но едва си спомняше лицата на кандидатите, защото отдавна беше направила избора си.

За щастие нейният приказен принц живееше тук, в Дерби: старши лейтенант Хамилтън Гарнър беше невероятно привлекателен мъж, висок, мускулест, общопризнат майстор на шпагата в неговия драгунски полк. Катрин се влюби от пръв поглед в двайсет и осем годишния син на лондонски банкер и не я уплаши дори фактът, че той беше всякога заобиколен от красавици със съмнителна репутация. Слуховете за скандалните му похождения, неговата избухливост и безсмислени дуели само подклаждаха амбицията й да спечели този донжуан и да го опитоми. Беше сигурна, че такъв мъж може да види като своя бъдеща съпруга само най-желаната наследничка в цял Дерби, а след като последните три месеца беше строявал из пасбищата новобранци, докато тя се беше забавлявала в Лондон, сега той положително нямаше да се колебае дълго, преди да поиска ръката й.

При мисълта, че в среднощ ще обяви годежа си с Хамилтън Гарнър, пулсът й се учести, а докато заобикаляше голям хвойнов храст, стъпките й станаха по-бързи, но после тя спря като вцепенена.

Поляната, която търсеше, беше вече пред нея. Зелена папрат обрамчваше потока, а водната повърхност просветваше сребристо. Но слънчевите лъчи падаха и върху голите рамене на мъж, който утоляваше, коленичил върху мекия мъх, жаждата си със студена вода. Катрин изпита ужас при мисълта, че е налетяла на бракониер. Непознатият беше с гръб към нея, но не изглеждаше нито дрипав, нито прегладнял. Ездитният му панталон беше чист и сякаш скроен по мярка за дългите му мускулести крака, ботушите от скъпа кожа бяха лъснати до блясък. Риза от тънък бял ленен плат беше хвърлена върху, мъха заедно с червена вълнена горна дреха.

Той си изми лицето и прокара пръсти през влажната черна коса, която се спускаше на меки вълни върху широките му загорели рамене. Вече освежен, мъжът въздъхна доволно.

Защо е спрял тук, й стана ясно, когато чу пръхтенето на кон. Полузаслепена от слънчевите лъчи, Катрин не беше забелязала огромния черен жребец, който сега наостри бдително уши и разду ноздри, усетил близостта на кобилата. Мъжът реагира мълниеносно на предупреждението на коня си: той пъхна ръка под хвърлените на земята дрехи и се озова изведнъж с пистолет в ръката, бързо скочи на крака и насочи оръжието към предполагаемия нападател. Катрин извика от ужас, изтърва шапката и ръкавиците, притисна ръце към устата си.

Черните очи проблеснаха опасно, после просветнаха объркано и ръката на непознатия бавно се отпусна.

— Никой ли не ви е казвал, че е опасно да се промъквате неусетно?

Резкият глас предизвика тутакси чувството й за противоречие.

— А на вас никога ли не са ви казвали, че човек не бива да нахълтва безнаказано в чужда собственост?

Той пак я стрелна, но сега тъмните му очи вече не напомняха така силно очите на хищна птица.

— Какво казахте?

— Навлязъл сте без разрешение в частна собственост — повтори рязко Катрин. — Ако бях горски пазач, трябваше да ви застрелям без предупреждение.

— Значи трябва да съм безкрайно щастлив, че не сте. — Черните очи се присвиха в тесни цепнатинки. — Да се осмеля ли да попитам какво търси една млада дама сам-самичка в гората?

— Не, да не сте посмял! На ваше място бих се пръждосала час по-скоро, защото тези земи са на сър Алфред Ашбрук и мога да ви уверя, че той се разправя много бързо с бракониери и прочее нехранимайковци.

Чужденецът я измери внимателно от глава до пети.

— Аз пък имам навика да се разправям бързо с хора, които ме наричат бракониер — ухили се той.

Безсрамието му разгневи Катрин още повече.

— Наблизо четиридесет мъже са на лов за лисици, достатъчно е да извикам високо за помощ…

— За разума ви добре говори фактът, че си давате сметка за опасното положение, в което се намирате — прекъсна я той разсмян. — Не е бивало да забравяте предупрежденията на гувернантката си да не скитате сама из гората.

Катрин го изгледа със широко отворени очи.

— Откъде знаете, че…

— Не е ли сред най-елементарните задължения на всяка гувернантка да предупреди възпитаничката си за рисковете, които носят самотните разходки? — Мъжът се наведе и вдигна ризата си от земята. — Можете да си кажете, че имахте късмета да не срещнете някой безскрупулен негодник, защото нито острият ви език, нито избухливият ви нрав щяха да му направят някакво впечатление.

— Какво си позволявате, невъзпитан гамен! — избухна Катрин. Силна червенина изби по лицето и по шията й. Защото той се втренчи подигравателно в широко разтворената яка, а после и в силно оголените й гърди. Но връх на нахалството беше широката му усмивка, откриваща блестящи бели зъби.

— Правилно ли предполагам, че сте по някакъв начин сродница на този сър Алфред Ашбрук?

— Аз съм негова дъщеря — вирна Катрин високомерно брадичка.

— Аха, негова дъщеря, значи — повтори бавно чужденецът и направи няколко крачки към нея. Гордостта, но и поомекналите й колене попречиха на Катрин да се подчини на инстинкта си и да хукне да бяга, но червеникавата й кобила усети внезапната й нервност и предупреждаващо изпръхтя. Това насърчи на свой ред огромния черен жребец да изтрополи нападателно през поляната.

— Стой мирен, Шадоу!

Чужденецът дори не се обърна, но Катрин видя през рамото му как жребецът се подчини незабавно на заповедта. Сега стоеше напрегнат, с потръпващи хълбоци и отметнал глава, а господарят му използва малкото произшествие, за да се приближи още повече. Вече на лакът разстояние от Катрин, той протегна ръка към меките като кадифе ноздри на кобилата й.

— Ще ви отхапе пръстите — предупреди го тя.

Той се поколеба за част от секундата, но после загали внимателно животното, което издуваше плахо ноздри. За огромно учудване на Катрин милувката явно му харесваше. Впримчена между кобилата и мъжа, тя виждаше съвсем отблизо широките му гърди. Беше облякъл ризата, но не я беше закопчал и видът на коравите му мускули и гъстите тъмни косми съвсем не беше успокоителен. Сърцето й биеше учестено, когато вдигна леко очи и спря поглед на квадратната челюст и широката чувствена уста. Въпреки ужасното му държане, дълбокият глас издаваше култура, резултат от добро възпитание. И отблизо очите му бяха черни като въглени, а бездънните им дълбочини сякаш криеха мрачни тайни и опасни страсти. Над тях се извиваха черни вежди, едната раздвоена от тънък бял белег, придаващ на арогантния израз на лицето му нещо заплашително. Докато галеше кобилата, ръката му докосна случайно рамото й и тя цялата се сви, сякаш мимолетният допир я опари.

— Извинете — каза тя саркастично, — но това е моят кон и освен това сте на моята поляна, тъй че бих ви предложила да изчезнете най-сетне оттук.

Той вдигна развеселен вежда.

— Ами ако предпочета да остана?

Катрин си пое дълбоко дъх.

— Тогава ще ме принудите да ви кажа, че сте особено нагъл закононарушител и че не съм имала досега нещастието да срещна толкова недодялан и безскрупулен човек. Освен това ми е ясно, че имате намерение да бракониерствате, въпреки че още не сте успели да осъществите замисъла си.

Той пристъпи още по-близо, вперил предизвикателно поглед в деколтето й.

— Не съм в настроение да бракониерствам, уважаема госпожице — измърмори той. — Но междувременно ми минаха други глупави мисли през ума.

Тя отстъпи стреснато крачка назад и се блъсна в кобилата си. Той сложи две ръце на шията на коня, тъй че тя да се озове в плен между тях, и пристъпи вече съвсем плътно до нея. Тя долови миризмата му на пот, видя проблясващите водни капчици в косата му и влажната риза, залепнала за широките рамене. Главата й едва стигаше до брадичката му и тя се усети изведнъж мъничка, слаба и уязвима.

— Ако не желаете да си отидете, ще го сторя аз — изпелтечи Катрин, смаяна, че вече не владее положението. Никой мъж в Дерби не би се осмелил да се държи така с нея! Обикновено всеки биваше тутакси покорен от положението и хубостта й, пък и като дъщеря на член на парламента тя имаше право на уважение и почит. В края на краищата не беше някое слугинче, което да си позволят да сплашват. Как смееше този непознат чужденец да й говори с такъв тон, да я зяпа така и да се приближава толкова близко до нея!

И все пак, като го погледна в черните очи, разбра, че този мъж е способен, стига да пожелае, да прекрачи куп правила на добрия тон. Въпреки хубавото облекло и изискания език, в него имаше нещо диво и необуздано, нещо… нещо греховно, от което сърцето й лудо заби, а кръвта й кипна.

Преглътна с мъка.

— Ако искате пари, ще трябва да ви разочаровам — не нося нищо скъпо.

Белите му зъби проблеснаха и тя усети горещия му дъх на слепоочието си.

— Тъй значи, вече не съм бракониер, а разбойник! Не зная дали трябва да се почувствам поласкан или обиден.

— Но м-моля ви, аз…

— Освен това не мога да се съглася с вас, че не носите нищо скъпоценно. — Той изгледа тялото й с погледа на познавач. — Какво по-примамливо от тиха гора, мека постелка от борови игли и едно наперено младо създание, на което една сурова лекция на тема житейски реалности би принесла само полза.

— И вие смятате, че можете да ми изнесете тази лекция?

Ироничната й забележка го разсмя още повече и на брадичката му се очерта трапчинка.

— С удоволствие се поставям на ваше разположение, уважаема госпожице!

Златен кичур погали шията й и Катрин чак сега забеляза, че дългите му пръсти си играят с къдриците й. Тя се опита да се дръпне, но ръката му се озова изведнъж на брадичката й, той завъртя лицето й наляво и надясно, сякаш искаше да изучи подробно кожата и косата й на ярката слънчева светлина, а тя беше принудена в това време да не сваля очи от него.

Студени тръпки на уплаха полазиха по гърба й, усети се сякаш цялата скована.

Тъмните очи се впериха в разтворената яка на блузата, внушаваха й чувството, че той смъква коприната, лена и дантелите от тялото й. Хипнотизирана от погледа му, не можеше даже да затвори очи и ужасена си даде сметка, че сега е изцяло във властта му. Ако извика, той просто ще й затвори устата и ще е безнадеждно да се бори с този напращял от сила мъж. Той можеше лесно да я повали на тревата и стига да пожелае, да я изнасили.

Ръцете му обгърнаха тънкия й кръст, стори й се че ще припадне, когато той я притисна към гърдите си и бавно я повдигна. Тя се бе вкопчила отчаяно в ризата му и не знаеше дали вик за помощ би подобрил или влошил положението й. Но преди да вземе решение, той я отблъсна някак странно с изпънати ръце от себе си и в следващия миг я стовари доста грубо върху седлото.

— Ужасно съжалявам, че трябва да ви разочаровам — ухили се нехранимайкото. — Днес малко бързам и не съм в настроение да чета лекции на невъзпитани хлапета. Но ако се случи пак да се срещнем, пък и, ако мога да се изразя така, обстоятелствата са по-благоприятни, с удоволствие ще се поставя на ваше разположение, мила госпожице.

Катрин направо зяпна.

— Вие… вие сте един безсрамен, един арогантен…

Той удари със смях кобилата по задницата и тя препусна през поляната още преди господарката й да успее да хване юздите. Вкопчена в седлото, с развети коси и издути дантелени долни фусти, Катрин не приличаше твърде на елегантна ездачка, а когато успя най-сетне да укроти коня, гръмкият му смях още я преследваше. Бузите й пламтяха, ръцете й трепереха и за пръв път от много години насам по лицето й течаха горещи сълзи — от унижение и гняв. Твърде късно се сети, че е забравила шапката и ръкавиците на поляната, но нямаше намерение да се връща. Ако носеше не късия камшик, а пистолет или друго смъртоносно оръжие, друго щеше да е. Рисуваше си с ярки багри как би повалила с точен изстрел този тип и как би се смяла тържествуващо…

Подковите на кобилата закънтяха високо по калдъръма, докато Катрин пресичаше двора на Роузууд Хол и едно конярче веднага дотича, хвана чевръсто юздите, които тя небрежно му хвърли.

— Дай й повечко овес и хубаво я разтрий — заповяда тя кратко. Мислите й продължаваха да кръжат около срещата в гората и яростта й се надигаше все повече. С широки крачки заобиколи по една пътечка главната постройка, без да обръща внимание на прекрасните цветя. Роузууд Хол беше изграден в елизабетински стил: двуетажната господарска къща беше с колони и корнизи, отпращащи погледите към високите прозорци с цветни стъкла. Червените тухлени стени бяха обрасли чак до сивия покрив с бръшлян и диво грозде, а две кулички обрамчваха двукрилата входна врата. Над нея се мъдреше семейният герб, доказателство за благородния произход на Ашбрукови.

Катрин не можеше естествено да е обзета сега от възвишени мисли. Тя се втурна към вратата, но едно от изкусно скулптираните дъбови крила се отвори още преди да е натиснала звънеца и тя едва не се сблъска с брат си. В шоколаденокафяво сако и светлокафяв панталон Деймиън изглеждаше особено привлекателен.

— Опа, кого виждам? — засмя се той. — Да не би другите ловци да се оказаха твърде бързи за теб?

— Разбира се, че не! Но изведнъж изгубих всяко желание да участвам в този фарс. От кучешкия лай получавам мигрена и направо ми призлява, когато възрастни мъже шумно ликуват, докато кръвожадната глутница разкъсва притиснатата в някой ъгъл лисица.

— Сестра ми, приятелка на животните! — изкоментира сухо Деймиън. — А дали да не съжалим тогава и безпомощните пъдпъдъци, които изобилно дупчиш със сачми?

— Тези безпомощни пернати създания имат превъзходен вкус, мили братко, докато лисицата намира съвсем безсмислена смърт. Но ти защо не участваш в лова? Или Хариет Чалмърс е била достатъчно благоразумна и ти е отказала още веднъж да се омъжи за теб?

Деймиън Ашбрук се усмихна благо. Той беше тънък, немного по-висок от Катрин, със светлосини очи и дълга чуплива кестенява коса, спретнато прибрана на тила.

— Не, чаровната Хариет не ми е дала отказ. Просто исках да използвам малкото спокойни часове, за да прегледам някои важни документи.

Катрин присви очи.

— Тя положително ще те замъкне пред олтара дори да се опиташ да й се изплъзнеш.

— Сериозно? Ако не греша съвсем, все още мъжът прави предложението за женитба.

Тя му се изплези.

— Напразно възразяваш, мили братко. Нали с очите си виждам, че обожаваш Хариет. Очите ти стават на ластик, докато изобилните й прелести едва не пръсват корсажа на роклята й.

Деймиън сви вежди и огледа критично от глава до пети разчорлената си сестра.

— Дали не чувам гласа на завистта? Нима завиждаш на най-добрата си приятелка?

Катрин беше проследила погледа му и сега задърпа гневно кадифената си пола, която се беше закачила за кончова на ботуша.

— За какво да й завиждам? Може би за бюста? Опипвай си го, колкото щеш! — А когато Деймиън се изчерви, продължи злобно:

— Видя ли! А продължаваш да твърдиш, че държиш съдбата си в собствените си ръце. Хайде на бас за пет жълтици, че няма да мине и месец, и вече ще си се оженил за нея, за да постигнеш най-сетне целта на желанията си.

Деймиън кимна.

— Добре, но само ако и ти се хванеш за същата сума на бас, че до един месец ще успееш да превземеш своя лейтенант.

— Гледай да имаш парите на разположение — засмя се самоуверено Катрин. — Защото той вече ми направи предложение и иска тази вечер на бала да говори с татко, за да обявим официално годежа.

— По дяволите! — измърмори впечатлен Деймиън. — Бях почти сигурен, че този тип никога няма да се реши да направи толкова отговорна стъпка.

— Причината е, че силно подценяваш прелестите ми, и то само защото не бият чак толкова на очи.

— Майка знае ли вече?

Катрин се усмихна горчиво.

— По-добре да ме беше попитал дали това изобщо ще заинтересува майка ни.

— Не можеш да твърдиш, че тя изобщо не се интересува от нас. Нали се опитва все пак от три години насам да склони баща ни да приеме Пелъм-Уайът за свой зет.

— Пелъм-Уайът — Катрин сви презрително нос. — Та за него изобщо не може да става въпрос. Разхожда се с дрехи, които от десет години са демоде, а са му и прекалено широки. Той фъфли и смърди, сякаш не се е къпал, откакто го бутнах в езерцето с патиците още докато бяхме деца.

— Но той ще наследи земите, граничещи с нашите. Богат е и не чак толкова грозен…

— Не е грозен ли? Липсват му повечето зъби, а кожата му е толкова сипаничава, че се питам как изобщо успява да се обръсне. Наскоро, на един лов на лисици, изхвърча високо от седлото и се озова насред кучешката глутница, която щеше да разкъса него вместо лисицата, ако не го бяха спасили овреме. Да се омъжа за този тип? Не, благодаря, бих предпочела да отида в манастир.

— По-добре ще е да внимаваш повечко, мила Кати, докато наистина не се омъжиш за Гарнър. Или си забравила заканата на татко и какво те чака, ако забъркаш доброто ни име в някой пореден скандал?

— Скандал? Нали обикновено се смята за достойно, ако мъж се дуелира, за да защити честта на дамата си.

— Но не и ако нейният фаворит гори от желание да прониже съперника със сабята си.

— О боже, господи, говориш така, сякаш Хамилтън е убил онзи Чарлз Уейд. Та тъпчото се отърва само с драскотина на бузата.

— Само защото Гарнър е разбрал овреме, че противникът му никога не е държал оръжие в ръка. Твоят старши лейтенант просто не е рискувал да бъде обвинен в убийство.

— Чарлз го предизвика. Редно ли беше Хамилтън просто да отмине мълчаливо?

— Трябваше да изчака глупакът да изтрезнее и да осъзнае грешката си.

— Грешката му беше, че ме обиди — натърти възмутено Катрин.

— И ти имаше вина, нали използва човека, за да накараш добрия Хамилтън да ревнува, а не може да се отрече и че успя. Вярно, че ти после съжаляваше, но мога само най-настойчиво да те посъветвам да не поставяш търпението на баща ни на ново сериозно изпитание.

Както винаги, когато съзнаваше, че не е права и са я притиснали до стената, Катрин не се въздържа от злобен ответен удар.

— Щом си, както изглежда, толкова загрижен за мен, ще те заинтересува ли новината, че днес в гората един мъж си позволи да ми досажда. Затова се прибрах толкова рано и затова се налага да понасям подигравателните ти погледи.

— Била си застрашена? Лицето на Деймиън стана строго. — Къде? От кого?

— От някакъв бракониер. Някакъв скитник и разбойник, навлязъл без разрешение в нашите земи и който има безочието да пита мен какво търся сам-сама в гората.

Деймиън въздъхна облекчено. Светналите от възмущение очи на сестра му доказваха, че никой не е посмял да й причини каквато и да било неприятност. Тя просто страдаше от уязвена гордост и сега му станаха ясни и хапливите й забележки относно Хариет, най-близката й приятелка още от детството.

— Трябва да е бил някой интересен мъж. Познавам ли го?

— Напълно е възможно да си имаш вземане-даване с подобни типове в игралните зали или на още по-лоши места, които една дама не бива дори да споменава. Като се замисля, би трябвало да пожертвам доброволно пет жълтици, за да предпазя Хариет от грешка с фатални последици. Щом се върне от лова, ще й обясня какъв е истинският ти характер и ще трябва да си предоволен, ако те удостои довечера поне с поглед.

Катрин отметна дългите си руси коси, прошумоля покрай Деймиън и заизкачва гордо стълбището. Той я последва до първото стъпало, сложи ръка върху резбования махагонов парапет и се възхити засмян на великолепното й отстъпление. Заплахата не го стресна, та нали тя беше използвала всички възможни средства, за да го събере с Хариет Чалмърс, защото в противен случай той би могъл да забележи твърде късно, че се е превърнала от невзрачно момиченце в прекрасна млада жена. Това, което Катрин не подозираше, беше силата на тяхната връзка, прекрачила отдавна границите на флирта. Само защото в Роузууд Хол се бяха събрали толкова много гости, трябваше да престане да се промъква тайничко в стаята на своята любима, настанена временно поради липса на място, при Катрин.

— Кати?

Деймиън предполагаше, че тя ще си направи оглушки, но сестра му спря на първото стъпало и дори го удостои с поглед, макар и с високо вдигнати вежди.

— Сега ми хрумна… — Той й подари усмивката, която пазеше само за нея и която почти винаги я обезоръжаваше. — Какво ще кажеш, защо да не обявим в среднощ двоен годеж? Все ще намеря отнякъде пет жълтици.

Катрин изгледа смаяна брат си. Знаеше, че Деймиън не одобрява избора й, че смята Хамилтън Гарнър за самонадеян и надут, за кариерист, който превива гръбнак пред високостоящите и тъпче подчинените си. Но той много я обичаше, искаше тя да е щастлива и затова беше готов да приеме старши лейтенанта за зет. От години Деймиън й беше не само брат, но и баща, съветник, изповедник и приятел — всеки път, когато се беше чувствала самотна в Роузууд Хол, и щеше да му е вечно благодарна за това.

Сега измърмори със страстна въздишка:

— Двоен годеж? Направо възхитително! Не мога да си пожелая по-хубаво начало на осемнайсетия си рожден ден.