Карл Май
То-кай-хун (5)

5. Нови пречки

Яздихме до обяд, без да забележим следа от днешно или вчерашно човешко присъствие. Това придаваше сигурност на моите спътници, но на мен — не. Аз изпитвах дълбоко подозрение. На моя въпрос дали не е приказвал за Хейзълстрейтс, Пъркинс беше отговорил твърде усърдно, докато Джафар бе останал безмълвен. Това ми направи впечатление. Ако двамата се бяха разбъбрили, то То-кай-хун определено беше избързал пред нас, за да ни посрещне неочаквано. Познавах мястото, което най-добре подхождаше за целта, и реших да се промъкна напред да го претърся. Когато видяхме първия лещак да се появява пред нас, можех все още да изчакам с тая работа, защото имахме да яздим още може би час, докато го достигнем.

Лещаците се появиха първо поединично и се съединиха после до малки, по-късно до по-големи групи, за да образуват накрая едно цяло, което формираше двете страни на едно възлизащо нависоко долинно стеснение. По неговото дъно течеше поток. Още от славното време на бизоните тук имаше една изровена бизонова пътека, която предоставяше възможност на ездача да мине през лешниковата гора. Тази теснина беше мястото, където То-кай-хун много вероятно ни дебнеше, ако изобщо се намираше насам. Тук можехме, без да подозираме, да попаднем на скрити зад храстите индианци и в миг да бъдем нападнати, ако не предпочетяха просто да ни застрелят по конете. Аз бях удвоил вниманието си още щом достигнахме първите храсти. По тази причина не можех да се интересувам какво става зад мен. Бях предупредил спътниците си за опасността и сега те трябваше сами да се пазят.

Яздехме тихо. Поради меката почва стъпките на конете ни едва се чуваха й само от време на време прошумоляваше закачен от някого храст. Бях напрегнал до крайност зрението и слуха си. Затова че внезапно чух нещо, което иначе вероятно щеше да ми убегне. Можеше да е някой природен звук, но на мен ми се стори като човешки глас, надал приглушен от разстоянието и шубрака вик.

— Пет, тихо, чух нещо! — казах, спирайки коня си. Да, ето че отново прозвуча ясно зад нас:

— Фарияд… Фарияд…!

Тази дума е викът за помощ в персийския език. Знае се, че човек, дори в чужда страна и макар напълно да може да си служи с тамошния език, в миг на изненада, страх, опасност надава вик най-често на матерния си език.

— Небеса! Къде е мистър Джафар? — попитах, тъй като не го видях.

— Изчезнал… — отново изостанал отговориха другите, а Пъркинс, който яздеше последен, прибави:

— Мислех, че е плътно зад мен.

— Непредпазливецът! Той се намира в опасност, защото извика за помощ! Трябва да се върна да му помогна.

Обърнах коня, за да поема обратно.

— А ние? — попита Джим Снафъл. — Тук ли да останем да те чакаме?

— Не. Ние не знаем къде се крият червенокожите. Може да се намират наблизо. Тръгвайте с мен.

Яздехме назад с най-бързото темпо, което позволяваше шубракът, ала пристигнахме все пак твърде късно. Когато стигнахме там, където храстите растяха все още раздалечено един от друг, видях на едно място по следата ни почвата изровена от конски копита.

— Дотук е дошъл мистър Джафар и тук е станало нападението — казах. — Вижте, тук една следа тръгва надясно в храстите! Това са дирите на един кон и трима мъже, които са носели мокасини. Те са стояли тук на пост, за да наблюдават приближаването ни. И не е трябвало да ни сторят нищо, защото сме били повече хора от тях. Но са видели, че персиецът е далеч зад нас и са решили да го заловят.

— Тези хитри дяволи!

Поведението им най-малко може да се нарече хитро, защото по тоя начин те се издадоха. Сега е почти сигурно, че се касае за То-кай-хун и хората му.

— Какво ще правим, сър?

— Трябва да освободим мистър Джафар.

— Като нападнем открито червенокожите?

— Да, в случай че другояче не става. Може би ще си помогнем и с хитрост. И в двата случая трябва да знаем къде се крият команчите.

— Тогава неколцина от нас ще се заловят с търсенето. Аз и брат ми ще тръгнем. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — кимна този.

— Не, не вие! — заявих. — Със съгледвачеството ще се заема аз. Когато То-кай-хун научи каква глупост са извършили съгледвачите, ще приеме, предполагам, че сме забелязали липсата на мистър Джафар и сме поели обратно. Той знае, че ще намерим следите от нападението, следователно ще бъдем предупредени и ще се изтеглим. Вероятно ще изпрати няколко души, за да узнае къде се намираме. Когато тези хора дойдат насам, заловете ги, но без да вдигате шум! Пушките сега повече ще ми пречат, оставям тях и коня си при вас. Съзнавате навярно какво ви поверявам.

Тези думи изрекох с най-голяма бързина, защото не биваше да губя време. Та нали беше възможно да настигна тримата червенокожи с Джафар още преди да са достигнали скрития бивак на команчите. Ако това ми се удадеше, не се и съмнявах, че няма да ми представлява трудност да им отнема пленника. И така, дадох пушките си на спътниците и се заех с проследяването на дирята, която водеше странично в храстите.

Тримата индианци ни бяха забелязали със сигурност от по-рано. Те следователно не можеха да стигнат по правия път при своите, а бяха принудени да направят една обиколка, която много вероятно образуваше дъга. Ако следвах дирята им, трябваше също да направя тази обиколка и нямаше да ги настигна. Ето защо реших да скося дъгата.

Най-напред останах, наистина, по тяхната следа, за да опозная вероятната големина на тази дъга. Но после, когато бях наясно по въпроса, се отклоних от техните отпечатъци и навлязох по права посока в шубрака. При това трябваше да бъда максимално бърз, а пък не биваше и да ме чуят. Не беше лесно.

Когато изминах едно разстояние, възлизащо приблизително на петстотин крачки, отново се натъкнах на дирята, която се връщаше отстрани. Бях скосил дъгата и със сигурност се намирах в близост с команчите. В мига, когато видях отново следата, чух пред себе си шум и се ослушах. Отдалечаваше се. Тримата команчи с Джафар ли са били току-що тук? Последвах ги колкото се може по-тихо. Само след късо време бях принуден да спра, защото чух гласове.

— Уф! — извика някой. — Вие идвате от тази страна и…

Не довърши, вероятно от удивление, че водеха един бял. Говорещият беше вождът То-кай-хун.

— Да, ние идваме отляво — отговори един от тримата и водим този бледолик.

— Та това е белият, който ни изчезна! Смъкнете го от коня и го вържете! Къде го заловихте?

— Видяхме да идва Поразяващата ръка. Другите бели бяха при него. Този обаче беше останал назад сам. Ние го изчакахме да дойде и го хванахме.

— Къде ви е бил мозъкът! Сега хубавият ни план е провален! Ние няма да уловим Поразяващата ръка. За какво ви беше тоя бледолик! Когато сте съгледали белите отдалеч, трябваше веднага да се върнете тук и да ми доложите. Те щяха да минат оттук и ние щяхме да ги изловим до един, защото те и понятие си нямаха, че се намираме тук. Сега обаче го знаят!

— Как ще са го узнали? — защити се един от червенокожите.

— Чрез вас! Те са забелязали, че този бял липсва, и са спрели да го изчакат. Когато той не е дошъл, са тръгнали обратно, защото е трябвало да разберат причината за неговото отсъствие. Ето как са стигнали до мястото, където сте го хванали. Той брани ли се?

— Да, но само с ръце. И това нищо не му помогна.

— От тази съпротива обаче са останали дири, които неговите спътници ще намерят.

— Ние се постарахме да не направим никакви ясни отпечатъци.

— И дори никой да не ги забележи, Поразяващата ръка все пак ще ги види! Сега те са предупредени и навярно няма да ни бъде възможно да ги заловим. Злият дух ви е внушил най-лошата мисъл, която може да има.

Известно време не се чуваше нищо, той вероятно размишляваше. Аз се намирах близо до скривалището на червенокожите, можеше само няколко храста да има между мен и тях. Да бях дошъл минута по-рано, щях да срещна тримата по път и да освободя Джафар.

Ето че отново чух гласа на вожда:

— Виждате, че никой не идва. Поразяващата ръка е предупреден. Вероятно ще ни се изплъзне с хората си, защото от всички лисици, дето се скитат в саваната, той е най-хитрата. Затова пък ние ще държим толкоз по-здраво този бял тук! Поне той ще умре при Макик Натун край гробовете на вождовете! Сега трябва преди всичко да узнаем къде се крият бледоликите.

— Да ги потърся ли аз? — попита някой. — Нека То-кай-хун ми разреши.

— Не, аз самият ще отида. Нека моите братя бъдат много предпазливи и да внимават, докато ме няма! Поразяващата ръка също ще прати съгледвачи да ни потърсят, може би самият ще го стори. Ако бъдем предпазливи, ще ни дотича в ръцете. Та тъй, сега аз тръгвам и…

Повече не чух, защото не биваше миг по-дълго да оставам тук.

Правех си сметката по следния начин: вождът искаше да ни разузнае и се питаше коя посока ще поемем. Беше приел, че ще се отправя на търсене, и затова си зададе въпроса за посоката. От само себе си се разбираше, че ще следвам дирята, оставена от тримата команчи с Джафар. Ако искаше да ме спипа, трябваше и той да се насочи по тази диря. Следователно можеше с пълна сигурност да се очаква, че ще се появи там, където лежах. Аз исках да го заловя, но това нямаше как да стане тук, беше твърде близо до червенокожите, които при неговия вик щяха да му се притекат на помощ. Ето защо се оттеглих по-назад.

Сега лежах тихо и чаках. Минаха пет минути, десет минути… вождът не идваше. Дали пък не беше поел в друга посока? Едва ли. Такъв един стар, опитен воин трябваше да стигне до същото заключение, до което бях стигнал и аз. Може би беше още при хората си, за да им дава заповеди. Та почаках значи още пет минути и когато То-кай-хун все още не се мярна никакъв, се усъмних. Той беше казал все пак: „Сега аз тръгвам…“ и не биваше да приемам, че ще остане още четвърт час. Ето защо не се задържах по-дълго безполезно на това място, а побързах да се върна при спътниците, които за съжаление не притежаваха пълното ми доверие. Колко лесно можеха те, или поне един от тях, да извършат нещо необмислено!

Да, правилно! Каквото помислено, това и станало! Когато стигнах при тях, видях, че Джим липсва.

— И каква е тая работа, мастър Гъгнивец? Брат ти не е тук. Къде е? — попитах Тим.

— Замина — отговори той по своя едносричен маниер.

— Това виждам! Ама накъде?

— Към червените. Иска да припълзи до тях.

— Ама що за хора сте вие! Никой не биваше да се отдалечава!

— Той ще се върне.

— Аз все пак имах достатъчно сили и разум да узная каквото исках да зная. Вождът на команчите е на път да ни търси. Ако срещне брат ти, ще се случи нещо, за което той няма да може да се оправдае.

— Джим ще може да се оправдае.

— С какво?

— Като заловим вожда.

— Или оня него, което е много по-вероятно. Ако Джим беше останал тук, щеше да е необходимо само спокойно да чакаме, докато вождът дойде. Тогава щяхме да го пипнем. Трябва да тръгна след брат ти. Може би все още е възможно нещата…

Спрях по средата, защото чухме в посока откъм индианците храстите да се счупят, пукат и шумолят… Джим Снафъл. Беше много възбуден и кървеше от дясната ръка. Като ме видя, извика:

— Ти си тук, сър! Ах, ако беше с мен, сега щяхме да сме заловили вожда! А това щеше да е най-върховното чувство!

— Чуй, най-върховното чувство би било да мога да сложа ръка зад ухото ти и то как!

— Не се шегувай! Джим Снафъл не е мъжът, който ще се остави да му напишат по този начин нещо зад ушите.

— Щеше да е обаче много заслужено!

— Охо! С какво?

— С това, че си напуснал мястото, където ви оставих. Ние нямаме нужда от спътници, които действат на своя глава. Как ти хрумна?

— Исках да видя къде се крият червенокожите. Срещнахме се с вожда. Жалко само, че ти не беше с мен. Щяхме да пипнем червения нехранимайко!

— Къде налетя на нето?

— На триста крачки оттук. Аз пълзях тихо през храстите натам. Той пълзеше тихо през храстите насам. Не се чувахме и така изведнъж се видяхме и малко остана да си ударим главите. След това тихомълком се сборичкахме. Той искаше да залови мен, аз — него.

— Но нито единия не е успял.

— Well, така е действително. Ама по-добре аз да не бях го заловил, отколкото той мен да заловеше. Беше хлъзгав като свинска мас, все ми се изхлузваше от ръката. Той държеше в ръката си нож, аз обаче не бях намерил време да измъкна моето острие. Трябваше значи много да внимавам да не ме прободе. Поисках да му изтръгна ножа и наместо дръжката в ръката ми се озова острото лезвие. Само едно малко порязване, но то бързо ще заздравее.

— Как всъщност се разделихте?

— Споразумяхме се. Червенокожият съзна, че нищо не може да ми стори, и аз на свой ред установих, че ще е по-добре да го пусна. Той скочи в гъсталака и аз скочих в гъсталака и ето как се отървахме един от друг, без да сме си казали farewell^[1]. Както казах, ако беше и ти, вероятно щяхме да го пипнем.

— Това можеше да стане съвсем добре, ако не беше решил да действаш на своя глава.

— Все пак трябва според нея да действам, защото друга нямам. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— No — отвърна запитаният съвсем противно на очакването на Джим.

— Не? Как тъй? — попита този.

— Мастър Шетърхенд е нашата глава. Можеше да си останеш тук!

— Я гледай! Значи и ти се разбунтува против мен?

— Yes.

— По-добре мирувай и виж как кървя! Вземи ленено платно от кобура на седлото и ми превържи раната! Станалото вече не може да се върне назад, защо тогава да хленчим? Ти какво ще речеш, мастър Поразяваща ръка? Ще ни нападнат ли червенокожите?

— Не ми се вярва.

— Тогава да обърнем пиката и ние да ги нападнем!

— Ние, неколцина мъже? А те вероятно са седемдесет!

— Какво вреди? Оказа се, че те се страхуват от нас.

— За това изобщо не става дума.

— А за какво?

— Не бих желал да проливам кръв.

— Значи отново хитрост? Твоят любим метод!

— Още не е сигурно. Боя се, че хитростта в края на краищата ще изгуби своята ефективност тъкмо защото съм принуден твърде често да я употребявам. Едва освободил един човек и ето че друг проявява неблагоразумието да попадне в ръцете на червенокожите. Трябва пак да се промъкна до тяхното скривалище, за да узная как стоят нещата там. Та сега значи тръгвам, но ви давам думата си, че ако отново липсва някой, като се върна, ще си яздя по моя път и ще ви оставя да правите каквото си искате.

И тъй, трябваше отново да навестя скривалището на команчите, но не биваше да го правя по стария път, защото на То-кай-хун можеше да хрумне идеята да остави засада. Понеже знаех къде се крият индианците, можех да се промъкна до тях от коя да е удобна посока. Предпочетох да стигна до тях от срещуположната страна — един обиколен път, който костваше време, наистина, ала предлагаше по-голяма сигурност.

Мина почти половин час, преди да стигна толкова близо до въпросното място, та в случай, че индианците говореха помежду си, да ги чуя. Наоколо обаче владееше най-дълбока тишина. Придвижвах се бавно, докато видях мястото да лежи пред мен. То беше… пусто.

Дали пък не беше някоя уловка? Описах един кръг и тогава видях, че команчите действително бяха го напуснали. Трябваше да ги последвам поне докато можех да бъда убеден, че наистина са напуснали Хейзълстрейтс. Та нали можеше да се касае за бойна хитрост. Вярно, приемах, че веднага са поели обратния път за Макик Натун, но при всички случаи беше по-добре да се уверя.

Тъкмо бях стигнал, следвайки новата диря вън от потока, когато чух двукратния вик на Джим „Мастър Шетърхенд, мастър Шетърхенд!“ Понеже крещеше толкова високо, можех да бъда убеден, че няма да бъда чут от индианците. Ето защо отговорих също така високо:

— Какво има?

— Напразно търсиш. Ела бързо тук, ако искаш да видиш нещо!

Озовах се на подканата, като побързах надолу покрай водата. Когато ме видя да идвам, Джим посочи навън към откритата равнина и каза:

— Сър, ето къде препускат. Те бягат. Не е ли страхливо от тяхна страна?

Да, те яздеха там в северна посока, колкото бързо можеха да ги носят конете им. Преброих ездачите: с пленника бяха седемдесет и двама. Следователно То-кай-хун беше взел със себе си към Хейзълстрейтс всички свои бойци и за да може да го стори, беше качил онези червенокожи, чиито животни бях прострелял, на товарните коне. Тъй че сега при Макик Натун, където лежеше оставеният багаж, нямаше дори единствен команч. Тези мисли прелетяха през главата ми, докато гледах как препускат индианците.

— Страхливо е действително — отвърнах, — но причината за страха им е само моята магазинна пушка. Ако не я притежавах, сигурно щяха да се нахвърлят върху нас.

— Pshaw! Те се страхуват не само от карабината ти, а от нас изобщо. Дали са взели мастър Джафар със себе си, а?

— Да, взели са го!

— Неприятно! Ще тръгнем ли след тях?

— Веднага след като сме напоили конете си. Вероятно до утре вечер за тях няма да има вода.

— Не го вярвам. Червенокожите яздят на север и ако не се лъжа, там ще се натъкнат на река Саймерън, при която ние също ще стигнем, ако ги следваме. Там има вода.

— Червенокожите изобщо не възнамеряват да отиват на север — усмихнах се аз, — а да яздят обратно към Макик Натун.

— Знаеш ли го със сигурност?

— Да. Докато ти осъществяваше одухотворената си идея да потърсиш индианците, аз лежах близо до тях и ги подслушвах. Тогава вождът каза, че макар и ние да не сме бъдели заловени, то поне мистър Джафар щял да бъде отведен до Жълтата планина и измъчван там до смърт.

— В такъв случай трябва да бъдем, доколкото е възможно, още преди тях там. После ще им измъкнем мистър Джафар. Поне каквото зависи от мен и моя брат за освобождаването на пленника, ще бъде извършено. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — потвърди Тим.

Напоихме добре конете и поехме по обратния път. Губехме време, за което тайно в себе си се ядосвах. Ако спътниците ми ме бяха слушали, отдавна да сме приключили с команчите.

Когато се стъмни, стигнахме отново при водата, при която бяхме пренощували вчера, и направихме там кратка почивка, за да позволим на конете да си поемат дъх. После продължихме, през цялата нощ, докато стана ден и починахме един час. Този път бяхме принудени да изискваме твърде много от нашите коне. На моя вран жребец напрежението сякаш не му правеше впечатление. Другите обаче се уморяваха все повече и повече и когато след една истински усилна езда видяхме отново пред себе си Макик Натун, силите им бяха към края си.

— Ето ни пак тук — въздъхна Пъркинс, като посочи планината. — Уморен съм като някое хайкаджийско куче. Само с три кратки прекъсвания съм висял на седлото в продължение на два дни и също през нощта, което дори за един уестман е постижение. Направо към гробовете ли ще яздим, сър?

— Да — отговорих.

— Това май ще бъде грешка.

— Не ми говори за грешки, мастър Пъркинс! Виж, там, вляво е мястото, където лежахте с вожда. Там се оставихте да ви забележат. Това беше грешка. А щом искам веднага да отида при гробовете, знам какво правя. За нашите коне трябва вода, а там е единственото място, където има. Значи при всички случаи трябва да се отправим натам. Ти навярно мислиш, че Макик Натун може да е заета от неколцина команчи. Случаят обаче не е такъв. При Хейзълстрейтс аз преброих червенокожите. Бяха в пълен състав. Жълтата планина следователно е свободна, ще намерим най-много изоставения багаж на команчите.

— Давам ти право, мастър Шетърхенд. Но ние все пак ще оставим там следи, които ще бъдат забелязани от червенокожите, когато после идат там.

— После? Какво разбираш под това после?

— Когато пристигнат. Тъй, както ние дойдохме тук, и червенокожите могат скоро да се появят.

— Не. Първо, команчите нямат причина да направят една такава продължителна езда като нас, защото определено са на мнение, че са ни заблудили и ние сме яздили след тях на север. И, второ, би трябвало да помислиш, че тъкмо за да ни заблудят, са направили една широка заобиколка. Дори да са яздили бързо, колкото нас, няма как да са вече тук.

— Тогава навярно приемаш, че ще дойдат чак утре?

— Или днес през нощта, или едва утре. Тъй като индианците няма къде да намерят вода за себе си и конете, може да се предположи, че няма тепърва още и да бивакуват, а ще яздят направо насам. Ето защо съм по-склонен да приема, че можем да ги очакваме още през нощта.

— Well! И как ще успеем да освободим персиеца?

— Това сега още не мога да кажа. Трябва да изчакаме пристигането на нашите противници. Едва тогава ще можем да видим накъде трябва да насочим кануто.

— Но в такъв случай явно нямаш намерение да бивакуваме тук при гробовете и да ги посрещнем?

— И през ум не ми минава. Ние ще напоим конете и ще се отправим към някое място, от което ще можем да забележим идването на червенокожите, без те да ни открият.

Сега достигнахме до четирите главатарски гроба и слязохме от конете. Докато те отидоха на водопой, а ездачите тръгнаха напред-назад, за да раздвижат вкочанените от дългата езда крайници, аз внимателно огледах наоколо.

Имах намерение да се промъкна в бивака на червенокожите и да измъкна Джафар. Дали само хитрост и умение щяха да бъдат достатъчни, не можех да знам, но бях твърдо решил, ако се наложи да употребя сила, да си послужа с оръжия. Помощта на моите спътници изключих още от самото начало. Не исках пак да ми развалят работата.

Че ще ми се удаде да се промъкна до пленника, не се и съмнявах. Червенокожите не ни очакваха тук наблизо и дори да оставеха стражи, тяхното внимание щеше да бъде насочено само навън към саваната, защото трябваше да приемат, че едно евентуално безпокойство може да дойде единствено оттам, понеже от другите страни, както вече по-рано споменах, теренът беше обхванат от полукръг стръмно извисяващи се скали, които поне за през нощта изглеждаха недостъпни. Същевременно вземах под внимание, че команчите, като прериен народ, не са добри катерачи и следователно ще считат тези скални стени за непристъпни, докато аз може би щях да намеря някое място, където е възможно да се спусна отгоре. Трябваше да поема този път, но саваната не биваше да приближавам.

Скоро намерих каквото търсех. Точно там, където при последното ми пребиваване пленниците бяха лежали и където и сега още лежеше увитият в завивки багаж на команчите, скалата беше най-много седем метра висока и после отстъпваше далеч назад, образувайки широка тераса, по която растяха няколко доста дебели дървета. Планинският скат над терасата се състоеше не от скали, а от плодородна почва, която носеше дървета и храсти. Той се издигаше доста стръмно, наистина, но аз видях, че дори през нощта катеренето и спускането нямаше да бъде прекалено трудна задача. Дърветата предлагаха предостатъчно опора за ръцете Изкачеше ли се веднъж човек на издатината, можеше да върже ласото си за някое дърво и да се спусне долу.

Когато конете се бяха напоили, ние ги възседнахме пак и яздихме покрай подножието на възвишенията, докато намерихме едно място, което отлично подхождаше за скривалище.

— Оставям ви тук, джентълмени — казах, — и ви поверявам коня и оръжията си. Не напускайте това място! Очаквам, че поне този път ще изпълните това, което казвам!

— Да тръгваш ли се каниш? — попита Джим угрижено.

— Да. Искам да потърся някое място, откъдето да мога да наблюдавам червенокожите, когато дойдат.

Премълчах намерението си, защото можех да очаквам да ми изиграят пак някой номер. И оня наистина отбеляза веднага:

— Тогава можем сигурно и ние да дойдем.

— Тъй! Едва съм изрекъл предупреждението си и ти вече се гласиш да ми прекосиш пътя. Нима ти е толкова трудно да се вслушаш веднъж в молбата ми?

Тук Тим Снафъл си пое дълбоко дъх, сякаш възнамеряваше да се впусне в някое дълго речовито изложение, и каза:

— Бъди спокоен, сър! Джим задължително ще остане тук!

— Обещаваш ли ми го?

— Yes.

— И ще го задържиш, ако поиска да се измъкне?

— Yes.

— Също никой друг не бива да напусне това място!

— Well! Който понечи да бяга, ще се промъкна към него и ще му втикна ножа между ребрата. Аз се казвам Тим Снафъл и държа на думата си.

След тоя голям подвиг той си пое отново дъх и тупна с длан, за да придаде по-голямо значение на заканата, мястото, където беше втъкнал ножа си в пояса.

— Благодаря, стари Тим! Това беше разумно казано. Надявам се да не се разколебаеш до връщането ми.

Тръгнах с убеждението, че днес няма да има ново объркване. Взех ласото със себе си и пъхнах в джоба няколко здрави ремъка.