Карл Май
То-кай-хун (3)

3. Старият вожд

Преди всичко трябваше да внимавам да не оставям никакви следи. До гората не беше необходимо да си давам голям труд, защото избирах голите места. Те бяха спечени от слънцето до здравината на камък и не поддаваха на стъпките. Впрочем със сигурност следваше да се очаква, че индианците няма да дойдат към тази страна.

Но в гората работата стана по-трудна. Почвата беше мека и аз се видях принуден да лазя на четири крака. За посоките не се съмнявах. Знаех откъде команчите идваха и следователно мястото, където трябваше да достигнат гората. Оттам те вероятно щяха да отидат направо в дерето, за да вземат вода. И там исках да се скрия.

Ако можех да вървя по нормалния начин, щях да достигна мястото след най-много пет минути, но сега ми бе необходим повече от час, додето отида до водата. Там се огледах, трябваше да се скрия, но къде? Не се наложи дълго да търся. Тук лежеше едно мъртво дърво, изцяло оплетено в див бръшлян. Той се ширеше буйно и по-нататък и беше така обвил и покрил с ластари съседния храсталак, че той бе започнал да линее и същевременно образуваше гъста зелена драперия, под която можех да се скрия. Вярно, трябваше да приема, че нямаше да съм първото същество, потърсило тук убежище. Запълзях навътре, проправяйки си път с мечкоубиеца. И наистина подплаших всякакви гадинки, видях дори две гърмящи змии, които изпълзяха бързо. Това щеше да е лоша компания и добре че не се насочиха към смутителя на спокойствието им. Сигурно се бяха нахранили наскоро, а когато тези животни са сити, човек няма защо да се страхува толкова от тях.

Сега припълзях колкото може по-навътре под бръшляна, но много се пазех да не откъсна някои мустачета, което лесно можеше да ме издаде на червенокожите. Тъй като се предполагаше, че престоят ми на това място нямаше да бъде кратък, аз се разположих възможно най-удобно и зачаках задаващите се събития. При такива обстоятелства времето на човек минава много бавно, минутите се превръщат в часове. Възможно беше също индианците да не държат права посока и следователно да навлязат в гората от някое друго място. Ако беше така, изпълнението на моето намерение щеше да се затрудни.

Ето защо се зарадвах, когато най-сетне чух шум, който приближаваше към мен. Команчите идваха. Първо видях двама червенокожи, които бяха избързали с конете си напред, за да потърсят някое подходящо място. Те се огледаха и единият каза:

— Тук мястото е добро. Нека моят брат слезе, аз ще отида да доведа другите.

Той пое обратно, а спътникът му слезе от седлото и поведе коня си към водата да го напои. След малко дойде целият отряд, но без вожда. Видях двамата слуги и двамата водачи на персиеца, които бяха вързани и открих за моя радост също и Двамата Снафълс. Не бяха ранени и яздеха мулетата си. Хитростта ми беше успяла: индианците бяха намерили тези две животни. Пленниците бяха вдигнати от седлата и сложени в легнало положение на земята. Червенокожите също насядаха и пуснаха конете да си търсят из шубрака листа и трева. Едва сега можех да бъда сигурен, че следата ми ще остане неоткрита. Че вождът не беше дошъл веднага заедно с другите, можеше да ми е само приятно. То-кай-хун считаше неподобаващо за ранга си да язди сред обикновените воини и беше останал на известно разстояние назад. Ако стореше това и по-късно, можеше да се очаква, че няма да потегли едновременно с хората си, а ще изчака няколко минути. В този случай щях да получа възможност да го доведа в своя власт, ако още преди туй не се явеше някоя друга.

Най-сетне То-кай-хун дойде, може би пълен четвърт час по-късно. Той слезе и седна близо до падналото дърво, под чиято бръшлянена завеса лежах. Натъпка своята лула на мира и я запуши с бавни всмуквания, без една дума да изговори. Неговите хора бяха също така мълчаливи. След като дръпна за последен път, той окачи лулата отново на врата си и каза на двамата червенокожи, които първи бяха дошли:

— Нека моите млади воини доведат двамата бледолики, наричани Гъгнивците.

Джим и Тим бяха повлечени като чували и оставени на земята пред То-кай-хун. Той проучва известно време лицата им и после каза:

— Нека двамата Гъгнивци чуят какво имам да им кажа и накрая да ми дадат верен отговор. Те трябва да умрат при Макик Натун на кола на мъченията. Но ако говорят откровено, ние ще им дадем свободата. Познават ли те белия мъж, който беше наш пленник и снощи ни изчезна по толкова необясним начин?

Джим отговори:

— Ти сега ни задаваш този въпрос за трети път и аз за трети път ще ти отговоря същото: не го познаваме.

— Но знаете накъде е избягал?

— Не.

— Той беше така здраво вързан, че не можеше сам да се освободи.

— Ти се лъжеш. Той самичък се е освободил.

— Аз лично прегледах малко преди това ремъците му, те бяха здрави. Някой трябва да му ги е махнал.

— Да измъкне пленник посред седемдесет индианци? Това би трябвало да е някой безразсъдно смел мъж. Няма разумен човек, който да дръзне да го направи.

— Има един, но наистина само един-единствен.

— Кой е той?

— Поразяващата ръка. Аз познавам това бяло краставо куче. Той беше някога мой пленник и ни принуди да го освободим. Онова, което се случи снощи, е нещо, което само той може да стори. Ако не знаех, че е далеч оттук на север, за да отмъсти за смъртта на Винету, неговия също така крастав брат, щях да сметна, че е бил той. Ти се беше промъкнал с брат ти до нашия бивак, когато пленникът ни се изгуби, значи би трябвало да познавате онзи, който го е освободил.

— Ние не знаем нищо.

— Това е лъжа, която ще ви струва живота. Ако ни кажете истината, ще ви подарим свободата.

— Това е също лъжа! Знам, че с това обещание само искаш да ни накараш да се разприказваме.

— Каквото То-кай-хун обещае, го изпълнява!

— Pshaw! Ако изпушиш с нас калюмета, ще ти повярваме.

— То-кай-хун не пуши лулата на мира с пленници.

— Ето ти го на, ти искаш да ни измамиш. Вие сте изровили секирата на войната, следователно всеки бял, който попадне в ръцете ви, е изгубен. Дори да беше истина това, което си мислиш, и ние ти го признаехме, ти нямаше да удържиш думата си и щеше да заповядаш да ни ликвидират.

До момента вождът беше говорил спокойно. Той беше на мнение, че ще съумее да развърже езика на Джим, Сега се видя измамен и кипна гневно:

— Какво ще каже другият Гъгнивец? И той ли не иска нищо да признае?

— No — отговори Тим по своя лаконичен начин.

— Тогава ще ви кажа, че правилно мислехте: вие въпреки всичко щяхте да умрете. Но ние щяхме да ви дадем по един куршум, така че вашата смърт щеше да бъде по-бърза. Но понеже устата ви са се отучили да говорят, ние ще ги отворим за вопли и стенания. Вие ще претърпите всички мъчения, който можем да измислим!

— Pshaw, ние не се страхуваме.

— Мълчи! Аз свърших с вас. Пленникът се измъкна, ние не можем да проумеем неговото изчезване, нека е тъй! На негово място спипахме вас двамата и значи нищо не е изгубено. Тази вечер ще стигнем до Макик Натун, а утре ще бъдете вързани там за кола на мъченията.

Той стана, за да се отдалечи гордо, и заповяда с висок глас:

— Нека моите братя потеглят, тъй като конете им се напоиха. Аз скоро ще ги последвам.

При последната дума на вожда аз трябваше да се овладея, за да не направя от радост някое непредпазливо движение, което би ме издало. Имах всички причини да се надявам, че начинанието ми ще бъде с добър изход. Пленниците бяха отново вързани върху конете. Команчите възседнаха и потеглиха. Вождът не се виждаше. Конят му стоеше зад моето скривалище и пощипваше шума от клоните. В случай че се върнеше от посоката, в която се беше отдалечил, той трябваше да мине покрай мен.

Аз почаках в голямо напрежение пет минути, десет минути, почти четвърт час. Ето че То-кай-хун се върна. В дясната ръка бе пушката му, а с лявата придържаше отпред одеялото, което беше заметнал върху раменете. Аз го пропуснах. Той посегна към коня си. Само че на животното му се беше усладил сочният листак и то отказа да се подчини. Шумът от тъпчещите копита заглуши онзи, който създадох, когато изпълзях изпод бръшляна. С няколко крачки бях зад червенокожия. Той дръпна коня за юздите към себе си и дигна крак да се качи. Тогава аз сложих лявата ръка на рамото му, като протегнах дясната с револвера към него и казах:

— Нека То-кай-хун почака. Имам да говоря с него.

Той се обърна стреснато. Поради странното ми облекло първоначално не ме позна, но после по лицето му премина израз на страх и той извика:

— Олд Шетърхенд!… Олд…!

— Да, Олд Шетърхенд е — кимнах, — краставото куче, което ти мислеше, че е в далечния север. Не мърдай, иначе ще стрелям!

Но той не беше мъжът, който ще се остави за по-дълго от миг да бъде завладян от страха. Лицето му бързо възприе израз на равнодушие и той каза с най-голямо спокойствие:

— Уф! Ти си наистина. Разбирам, че си ни подслушал. За какво желаеш да говориш с мен?

Да се бие с мен, вождът не смееше, защото, първо, тук аз го превъзхождах и, второ, виждаше дулото на револвера и трябваше да приеме, че при най-малкото движение ще стрелям. Гледах То-кай-хун твърдо в лицето, понеже очите щяха да ми издадат мислите му. Те се изплъзнаха от мен, той извъртя леко глава и погледна назад.

Аха, канеше се с един бърз скок да изчезне в храсталака! Дали да не си направех шега и да го пусна? Да! Той при всички случаи ми беше в кърпа вързан. Ето защо не посегнах да го задържа, а отговорих:

— Искам да говоря с теб за пленниците, които трябва да освободиш.

— Да освободя? Ние изровихме срещу бледоликите томахавката и всеки бял, когото заловим, ще бъде…

По-нататък То-кай-хун не продължи. При последните думи той се обърна светкавично и скочи в шубрака. Аз тръгнах бавно след него, но заудрях с ръце по храсталака, за да създам шум, и викнах, сякаш се намирам в най-голяма бързина:

— Стой, стой! Спри, иначе ще те застрелям!

Ударите ми из храстите трябваше да го накарат да повярва, че търча подире му. После се върнах при коня и измъкнах от джоба един от ремъците, които бях прибрал снощи след освобождението на Джафар. С този ремък вързах единия преден крак на коня за корена на най-близкия храст и след това бързо пропълзях обратно в моето скривалище. Конят остана спокоен и продължи да си хрупа листата.

Аз приех, че червенокожият ще пробяга известно разстояние и ще се върне после предпазливо да вземе коня си, защото му беше крайно необходим, а и носеше на врата си неговия амулет, за който един индианец сто пъти би рискувал живота си. И дори предположението ми да беше погрешно и той се откажеше от коня, трябваше да върви след хората си пеша и аз можех да препусна след него на неговото собствено животно и да го настигна. Между листата имах отвор, който ми позволяваше да се озъртам на всички страни. Той сигурно нямаше да дойде от онази, в която беше побягнал и където мислеше, че го преследвам. Нея следователно оставих ненаблюдавана.

Ето, след приблизително пет минути видях точно пред мен един храст много леко да се помръдва. Клоните се разделиха и лицето на То-кай-хун се появи между тях. Той погледна към коня, не ме видя на поляната, следователно помисли, че още го търся, и дотича бързо. Не забеляза ремъка, възседна и поиска да препусне. Конят не можеше да се подчини. Той потърси причината, установи, че единият крак е закачен, и скочи да огледа по-внимателно пречката. Когато се наведе, аз застанах зад него и казах:

— Знаех си, че То-кай-хун искаше само да се поразходи. Ето защо го оставих да се отдалечи и зачаках неговото връщане.

Той подскочи уплашено и се втренчи в мен, изгубил ума и дума. Аз го погледнах ухилено в разкривеното лице и продължих:

— За да не тръгне обаче пак на разходка, искам да му покажа, че се намира при Олд Шетърхенд.

То-кай-хун беше оставил пушката да му се изплъзне от ръката, но посегна към пояса да измъкне ножа. Тогава юмрукът ми се стовари върху главата му и го срина на земята.

Първата ми работа сега беше да развържа коня му и да го яхна, за да видя дали ще ми се подчини. С трите пушки и индианеца в ръце не можех да се впускам в ездаческо изкуство. Той се противи само късо време, но бързо съзна, че съпротивата е безполезна. Аз слязох, метнах трите пушки на гърба, вдигнах вожда и го сложих, когато бях възседнал отново, напреко пред мен на коня, за да се върна по този начин при Джафар и Пъркинс.

Първо се вървеше трудничко през храсталаците, но когато оставих гората зад себе си, препуснах в галоп. Двамата ме видяха да идвам.

— Слава Богу! Ето те пак тук — викна ми Пъркинс още отдалеч. — Я гледай, ти имаш червенокож на коня! Кой е той?

— Виж го сам! — отговорих, когато пристигнах при тях.

— Аллах, Аллах! — възкликна Джафар. — Това е вождът с бялата коса, който искаше да ни убие!

— Някой друг не би могъл да ни бъде много полезен. Свалете го! Трябва да го вържем.

Докато връзвахме команча, аз разказах как ми се бе удало да го пленя. Спътниците издадоха всевъзможни възклици на удивление, на които трябваше да сложа край, защото видях, че То-кай-хун идва отново на себе си. Той отвори очи, изгледа ни един след друг и пак ги затвори. Трябваше да се опомни. Скоро обаче ги разтвори рязко, заби поглед с непримирима омраза в лицето ми и процеди със скърцане на зъби:

— Кучето ме залови, но моите воини ще ме освободят, като се върнат и го пребият със сопи!

На това оскърбление аз отговорих спокойно:

— Щеше да бъде много умно от страна на стария вожд на команчите, ако си служеше с по-учтиви думи. Неговият живот е в ръцете ми.

— Ти няма да ми го отнемеш, защото моите хора ще дойдат и ще те принудят да ме освободиш!

— Твоите шепа команчи? Pshaw!

— Те са десет пъти по седем! Ще ви смажат.

— Pshaw! Какви са седемдесет команчи срещу Олд Шетърхенд! — отвърнах аз, служейки си със самонадеяния начин на изразяване, който пред тези хора действаше убедително.

— Седемдесет силни бизона срещу едно болно куче! — продължи оня.

— Необходимо ли е да се присмивам над теб, дето носиш на главата си снега на старостта! В теб говори яростта на безсилието. Аз лежах посред тези седемдесет команчи, без сърцето ми да направи един удар в повече. Болното куче сред седемдесет бизона! Те не можеха да му сторят нищичко. То обаче отнесе в зъбите си най-силния бизон. Как ли трябва да изглеждат нещата под твоите бели коси! Там би трябвало да е разумът на зрелите години, но май няма нищо друго, освен безразсъдството на хлапашкия период.

То-кай-хун не отговори. Беше посрамен и гледаше мрачно пред себе си. Аз се възползвах от паузата да претърся кобурите, висящи от двете страни на седлото му. Единият съдържаше сушено месо и други провизии, муниции и разни предмети, които са крайно необходими на индианеца при бойни походи. Във втория бяха напъхани други неща. Първо измъкнах един портфейл.

— Той е мой — извика Джафар. — Съдържа бележки, документи и ордери.

— Погледни тогава дали всичко е налице!

Дадох го на персиеца. Той прегледа съдържанието и установи, че нищо не липсва. След това измъкнах кесията и часовника му. После се появиха разни неща, отнети от неговите слуги, водачите и накрая от Двамата Снафълс. Вождът беше запазил грабежа за себе си. Погледите, които ни мяташе, издаваха клокочещата в него ярост. Накрая той не можеше да се владее повече и ми кресна:

— Вземайте, вземайте! Веднага щом пристигнат воините ми, ще трябва пак да го връщате!

— Не. Не те ще дойдат, а аз ще яздя до тях, и те ще ми напакостят също толкова малко, както навремето, когато бях твой пленник, а вие, толкова много стотици воини, не посмяхте все пак да ми посегнете.

— Тогава ти подари живота на моя син и той помоли за теб. Така бе спасен твоят.

— Това не е вярно. Е, да, синът ти ми беше благодарен. Но живота аз си го имах и ние се спасихме, като те плених. Положението днес е подобно на тогавашното. Ти си мой пленник и аз ще ти кажа какво трябва да направиш.

— Аз съм То-кай-хун, вождът на команчите, и не се подчинявам на никой бледолик.

— Тогава си изгубен!

— Ти няма да посмееш да ми отнемеш живота. Нима не се гордееш със славата, че никога без нужда не убиваш човек?

— Горд може да не съм, но ме радва, че хората говорят така за мен.

— В такъв случай съм в безопасност при теб, защото ти няма да се упрекваш, че си убил То-кай-хун, вожда на команчите.

— Лъжеш се, защото за убийство и дума не може да става, а само за наказание.

— Наказание? За какво?

— Че си заловил бледолики и искаш да ги убиеш.

— Ти можеш да ме убиеш според законите на прерията само ако съм пролял кръв. Аз пролял ли съм?

— Действително, не мога да твърдя, че си убил някой бял. Но неколцина си пленил.

— За това обаче не се отсъжда смърт.

— О, напротив. Как се наказва кражбата на кон?

— Със смърт.

— А отвличането на човек? Това деяние по-меко ли трябва да бъде наказано?

— То-кай-хун плени бледоликите, но не ги е отвлякъл!

— Pshaw! Ако аз уловя и откарам един кон, който не ми принадлежи, това е конекрадство. Ти си заловил и откарал бледоликите, това е отвличане на хора. Ако аз те накажа за тая работа с куршум, никой няма да ми отправи ни най-малкия упрек.

— Но ти все пак няма да ме убиеш! — заяви оня упорито.

— Не се заблуждавай повече! Моето търпение ще се свърши, ако не се съгласиш с предложението, което сега ще ти направя.

— Аз го знам. Не е необходимо да ми го казваш. Ти искаш да си имаш обратно пленените бледолики и в замяна да ме освободиш.

— Това действително е вярно. Какво ще кажеш по въпроса?

— Ти задържаш мен, а ние задържаме тях.

— Тогава си изгубен!

— Pshaw! Ти си Поразяващата ръка, който няма да пролее кръв. Ето защо пленниците ще останат в наша власт.

То-кай-хун мислеше, че ме превъзхожда, но аз бях сигурен в работата си. Пъркинс обаче се почувства възмутен от тази нагла упоритост и не можеше по-дълго да мълчи. Той каза гневно:

— Режи го по-изкъсо, сър! Многото приказки, дето ги редиш с червенокожия, само го подтикват към по-голямо безсрамие. Той ще си получи добре заслужения куршум и после ние ще побързаме след неговите хора, за да освободим белите. На тях в никой случай няма да им се случи нещо. Необходимо е само да уведомим команчите, че сме спипали вожда им. Тогава те ще са принудени заради него да щадят пленниците. Не е нужно да знаят, че ние междувременно сме пуснали един куршум в твърдия му череп. Не се занимавай повече с него!

Аз кимнах и се обърнах към вожда:

— Ти чу какво каза този бял. Той има право и аз ще сторя каквото желае. Питам те значи за последен път, съгласен ли си с размяната на пленниците?

— Не — отговори той подигравателно. — Ха застреляйте ме, де!

— Ти мислиш, че няма да те застрелям, и имаш право. Хванал си се упорито за моята честност, но хитростта на Олд Шетърхенд май ти е още непозната. Аз ще те убия, но не тялото ти, а твоята душа.

— Моята душа? — попита оня удивено. — Как можеш да теглиш куршума на душата на някого?

— Ще ти покажа. Човек може така да простреля душата на един червен мъж, че тя да е изгубена за Вечните ловни полета. Мастър Пъркинс, бих желал да си доставя удоволствието малко да погърмя с револвера си. Ще бъдеш ли така добър да държиш нещото, по което искам да стрелям? Пристъпи насам, моля, и протегни ръка!

Оставих го приблизително трийсет крачки странично от вожда и наместих ръката му в хоризонтално положение: После отидох до коня на главатаря, смъкнах амулета, отнесох до Пъркинс, дадох му го в ръката и казах:

— Тъй, мастър Пъркинс. В тоя амулет е вложена душата на То-кай-хун, вожда на команчите. Аз първо ще я надупча с куршумите си, а след това ще изгоря торбичката, за да бъда съвсем сигурен, че вождът никога няма да пристъпи във Вечните ловни полета. После ще го пуснем да си върви. Та на тялото му значи нищо няма да се случи и никой няма да може да каже, че Олд Шетърхенд го е убил. Но той няма да има право да се върне при своите, защото неговото име ще угасне сред вълните на позора и той няма да има възможност да го придобие отново, като си набави нов амулет, понеже не е изгубил стария в битка, а той му е бил отнет с хитрост и така поруган, че никога вече няма да успее да възстанови честта на своя притежател.

Забелязах за свое задоволство, че планът ми е правилен. От ужас очите на То-кай-хун приеха втренчен, стъклен израз. Искаше да заговори, но от устата му не се отрони нито звук. После избликна дрезгав, гъргорещ крясък. Опита се да се изправи във вървите си и извика накрая, когато дигнах револвера и го прицелих към торбичката с амулета, с пронизителен глас:

— Стой! Махни оръжието! Не стреляй… не стреляй!

Аз не спуснах ръка, а задържах револвера в готовност за стрелба, но обърнах лице към вожда и запитах:

— Значи си съгласен, че честта и душата ти ще бъдат завинаги изгубени, ако сега стрелям?

— Да.

— И ме молиш да не го правя?

— Да. Махни оръжието!

Отпуснах ръката с револвера и обясних:

— Сигурно вече съзнаваш, че още не познаваш напълно Олд Шетърхенд. Но в моята доброта не си се измамил. Аз съм готов да проявя милост, ако направиш каквото поискам.

— Бледоликите ще бъдат разменени срещу мен!

— Pshaw! Това го поисках преди малко, сега обаче искам повече.

— Какво пак, какво? — бързо попита вождът, отново изплашен.

— Ти се мислиш за по-умен от мен и подигравателно отблъсна моето справедливо предложение. Аз останах спокоен, защото знаех, че ще претърпиш поражение. Олд Шетърхенд не е мъж, когото можеш да излъжеш. Моето искане сега е по-голямо. Решавай се бързо, иначе стрелям. — Насочих отново револвера към амулетната торбичка, която Пъркинс държеше нависоко, и продължих: — Съгласен ли си пленените бледолики да бъдат веднага освободени и да получат обратно своята собственост до най-дребния предмет?

— Да.

— Ще изготвиш ли сега един тотем, който е достатъчно само да покажа, за да ми бъдат те предадени без всяка опасност за мен?

— Ще го сторя.

— И никога няма да предприемеш отново нещо враждебно срещу тези мъже и също срещу мен?

— Но ти искаш прекалено много!

— Кажи „да“! Няма да чакам. Едно… две… тр…!

— Не стреляй! Обещавам и това.

— Едно голо обещание не ми е достатъчно. Каквото решим сега, ще скрепим с лулата на мира.

— Великия дух отвърна своята ръка от мен и ме предаде в твоя власт. Аз трябва да направя каквото искаш. Кога ще ме освободиш?

— Да те освободя? За това сега вече и дума не може да става. Аз ти направих предложение да те разменя срещу пленниците. В своето заслепение ти не се съгласи, а ми отговори с присмех и подигравка. Ето защо ти казах после, че моето искане сега се промени. Ти ще освободиш пленниците за това, че няма да унищожа амулета ти, но си оставаш мой пленник. Какво ще сторя с теб и дали по-късно ще те пусна, ще зависи изцяло от моята милост.

— С това не мога да се съглася — извика той изплашен. — Тяхната свобода срещу моята. Те са шест мъже, а аз съм само един. Значи аз давам повече от теб.

— И това го казва То-кай-хун, дето вярва, че е най-великият вожд на команчите? Аз не бих се поколебал да разменя свободата си срещу тази на неколкостотин червени воини. А ти се считаш за по-малко ценен от шестима? Сега за свое удивление узнавам колко ниска стойност има един вожд на команчите:

Тези думи нямаше как да не го засрамят. Ето защо той опита да поправи извършената грешка, като каза:

— Знаеш, че това не са обикновени бледолики. Сред тях има изтъкнати воини.

— Точно по тази причина трябва да се чувстваш почетен, че притежанието ти за мен стои по-високо, отколкото тяхното за вас. Аз в никой случай няма да отстъпя от последното си искане.

— А аз изисквам свобода за свобода…

— Това щях да приема преди малко. Твоето държане обаче повиши моите претенции. Олд Шетърхенд не допуска току-така безнаказано да го подиграват. И тъй, съгласен ли си, или не?

— Не.

— Наблюдавай тогава какво ще се случи. Мастър Пъркинс, дръж високо!

Той го стори и аз натиснах спусъка. Торбичката се поклати, куршумът ми я беше „лизнал“. Вождът се разкрещя ужасен:

— Не стреляй повече!

— Значи искаш да изготвиш тотема?

— Да… Но тук нямам нищо, върху което да изрисувам писмото.

— Вие изразявате вашите знаци върху кожа и ги натривате с червена боя. Такава кожа ни липсва. Затова ще ти дам хартия и молив.

— Аз не съм се учил да пиша по маниера на белите. Не мога да правя „говоряща хартия“^[1].

— Не е и нужно, защото няма да я четат бели, а твоите воини. Ще ти дам няколко листа от моя бележник. Върху тях ще можеш да изрисуваш с молива фигурите си къде-къде по-лесно, отколкото да ги врязваш в кожа.

Той ме погледна замислено. По лицето му мина трепет на задоволство. Какво означаваше той, за съжаление разбрах едва по-късно. После забеляза:

— Както искаш. Ще опитам. Но сега не мога да го сторя, защото съм вързан.

— Ще ти махнем вървите от ръцете, за да можеш да пишеш.

Аз застанах близо до него, за да направя невъзможен опита му за бягство. Писа дълго, докато свърши. После ми даде хартиите, без дума да каже. Също така спокойно се остави да бъде пак вързан.

Трябваше да проуча внимателно тотема, защото ако не разберях един-единствен лукав знак, се излагах на опасност. Но не открих нищо, което можеше да породи подозрение, тотемът беше честен. Той се състоеше от малки групи фигурки, подобни на онези, които децата рисуват със своите необучени ръце. Първата група представляваше един лежащ на земята мъж с пера на главата, значи индиански вожд. Той беше вързан, а над главата му се виждаше знакът на То-кай-хун. До него стоеше една фигура, която във всяка ръка имаше пушка. Ръцете й бяха в съотношение с тялото неимоверно големи, а над главата й имаше още една, трета ръка. Така бях изобразен аз, Поразяващата ръка. От едната ми страна седяха две фигури. Едната имаше на главата си висок, окръглен калпак, тя трябваше да е Джафар. Другата беше нарисувана с високи ботуши — просто като бял. Тази група трябваше да каже: Поразяващата ръка, Джафар и още един бледолик са пленили То-кай-хун.

По подобен начин бяха издържани и останалите групи, с които вождът изразяваше какво трябва да стане според нашето споразумение. Вярно, искаше се, тъй като фигурите бяха детински нарисувани, много проницателност да се разгадае какво изобразява всяка отделна, но разшифроваше ли се това, значението идваше от само себе си. Най-важното бе, че не намерих никакъв опит за измама.

То-кай-хун седеше и чакаше преценката за своето художествено произведение. Аз му я дадох с думите:

— Доволен съм от тотема, той съдържа всичко, което желая. Ние ще вържем вожда на команчите на един кон и ще последваме неговите воини към Макик Натун. Може би ще ги настигнем още преди да са пристигнали там.

— Няма да ги настигнеш, защото те яздят много бързо.

— Мисля, че на първо време няма да бързат прекалено много, за да можеш да ги настигнеш.

— Те няма да ме чакат, знаят, че обичам да оставам назад и да яздя сам. Ти няма да можеш да говориш с тях преди Макик Натун.

Откровеността, с която ми каза това, беше необикновена наистина, но аз нямах причина да я сметна за лъжа. Нищо не можеше да ни навреди, ако се водехме по това известие. Ето защо казах:

Тогава трябва да побързаме. Аз искам да освободя пленените бледолики по възможност още днес и поради това желая да говоря с воините на команчите преди стъмване.

Пъркинс трябваше да възседне коня на То-кай-хун и да вземе вързания вожд пред себе си. Сетне потърсихме дирята на неговите хора, за да я последваме възможно най-бързо. Когато я достигнахме, аз я прегледах и установих, че индианците действително са яздили бързо. Техният вожд беше казал истината. Пъркинс яздеше с него начело, аз и Джафар — след тях, защото исках винаги да го държа под око. Персиецът заговори за нашето днешно преживяване и за надеждата ни да избавим пленниците. Покрай другото рече:

— Вождът разбира английски и чува какво си приказваме зад него. Не е необходимо обаче да знае какво говорим. Няма ли да е по-добре да си служим с някой друг език?

— За мен е удобно! Но какъв?

— Ти си Кара бен Немзи ефенди, арабския го говориш като по вода. Да опитаме с него!

— Защо не с персийския?

— И него ли владееш?

— Достатъчно. Поне мисля, че ще се разбираме.

Колко се зарадва Джафар да може да си служи с матерния език! Той стана изключително оживен и се разприказва най-вече за своята родина и нейните порядки. Аз очаквах, че ще спомене нещо и за своя живот, но той не го стори. Знаеше, изглежда, за моята любознателност, защото в хода на разговора каза:

— Ти сигурно очакваш да заприказвам и за себе си. Но какво да кажа за мен тук, в тази страна, където съм чужд и не представлявам абсолютно нищо?

Когато не отбелязах нищо при тези думи, той сметна за уместно да продължи:

— Искам обаче да споделя, че стоя под закрилата на нашия владетел. Той е почитател на западното образование и от време на време изпраща няколко млади свои поданици в Западна Европа, за да добият там познания.

— Но подбира за целта само надарени хора.

— И комплименти ли можел да прави Олд Шетърхенд? Аз бях споходен от милостта да видя очите на владетеля отправени към мен и бях изпратен в Стамбул, Париж и Лондон. Там, в Англия, престоях по-дълго време. Може би си чул, че шахът беше наскоро в Лондон?

— Четох във вестниците.

— При своето присъствие в столицата на Англия той си спомнил за мен и аз получих заповед да се явя пред неговия лик. Последицата от тази аудиенция беше разпореждането да се запозная и със Съединените щати. Когато се озовах от тази страна зад океана, не подозирах, че ще имам щастието да се запозная тук с неустрашимия Кара бен Немзи, за когото хаджи Халеф Омар толкова много ми е разправял. И още по-малко съм сънувал, че ще дължа на теб свободата и живота си. Виждам, че е много опасно да се пътува тук. Първоначално не исках да го вярвам. Ще престане ли опасността, когато оставим зад себе си царството на прериите?

— Не. В Скалистите планини ще стане още по-опасно.

Сега трябваше да му дам информация за Запада. За себе си той повече не спомена.

Защо беше така мълчалив? Някаква мисия ли имаше да изпълнява, за която не биваше да говори? Не беше вероятно, защото каква ли мисия можеше да води един персиец през Америка? Или пък беше толкова сдържан, за да се прави на важен? Това спрямо мен щеше да е неразумно. Когато на две хиляди и петстотин географски мили отдалеченост от своята родина един ориенталец срещне мъж, с когото може да побъбри на матерния си език, то ще е глупаво от негова страна да се затваря пред този човек. Аз взех решение да не насочвам повече разговора за самия него.