Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (18)

XVII
Страната на златото и слънцето

Сали погледна към Томек, който я беше прегърнал с дясната си ръка. Чудеше се за какво мисли той сега? Толкова се беше разтъжила за него през тези близо три седмици, докато го чакаше в Икитос. Но сега не смееше да прекъсне мислите му. Може би си блъскаше главата над тайнственото изчезване на Смуга? Той вече не беше онова безгрижно момче от времето, когато се запознаха в Австралия. Сърцето й се пръскаше от гордост, когато прочути пътешественици се държаха с нейния млад съпруг като с равен. Именно в Икитос срещнаха полковник Рондън, спечелил си в Бразилия същата слава, както Стенли в Африка^[1]. И същият полковник Рондън в присъствието на няколко души се съветваше с Томек по въпроса за създаването на Служба за защита на индианците в Бразилия. Колко интересен беше разговорът! Освен това Рондън даде ценни сведения на Томек във връзка със спасителната експедиция до Гран Пахонал.

Никсън толкова обикна енергичния и разсъдлив Томек, че го придружи от лагера край Рио Путумайо чак до Икитос. Освен това той направи всичко, което беше по силите му, за да ускори заминаването на експедицията. Благодарение на връзките и щедростта на Никсън сега пътуваха нагоре по Укаяли с кораб, който едва след две седмици трябваше да потегли към тия места за каучук.

Преди три дни корабът пое от Икитос нагоре по Мараньон^[2]. За два дни той стигна до мястото, където Мараньон сливаше сивите си, мътни води с водите на Укаяли, а на третия ден вече плаваше по тази тайнствена река.

След вечеря Томек и Сали излязоха на палубата. Застанаха до капитанската кабина. Облегнат на стената, Томек обгърна с една ръка жена си и замислено мълчеше. Сали погледна към небето; сред трепкащите звезди светеше така добре познатият й Южен кръст. Тропическата нощ беше тиха и задушна. Чуваше се само монотонният плисък на водата и хрипливото пръхтене на речните делфини.

Сали час по час поглеждаше към смълчания си съпруг и накрая тихо попита:

— Томи, за какво си се замислил? Струва ми се, че нещо те гнети…

Томек въздъхна тежко и отговори:

— Не искам да крия от тебе, че отговорността, с която се нагърбих, малко ме плаши. Наистина, с помощта на Никсън, толкова отзивчив по отношение на Смуга, преодоляхме първите трудности, но най-лошото е още пред нас. Дали ще успеем бързо да открием някакви следи? Нямаме много време. Експедицията вече погълна почти всичките ни спестявания.

— Разбирам те, Томи. Не можем да злоупотребяваме с любезността на господин Никсън. И без това той извънредно много ни помогна.

В този момент на палубата се появи капитан Новицки. Забеляза двамата млади и се приближи до тях.

— Всички вече си легнаха, а вие още си гукате — закачи ги той.

— Съвсем не флиртуваме, капитане — отвърна Сали. — Томи е загрижен за нашето финансово положение.

— Не се притеснявайте, ще се оправим — каза Новицки. — Скоро ще получим пари.

— Откъде? — учуди се Томек.

— Помислих за това още в Манауш. Писах на баща ти веднага да продаде моята яхта. Едновременно му изпратих и пълномощно.

— Каква глупост сте направили! — възмути се Сали. — Та нали „Шита“ беше всичко за вас! Толкова й се радвахте!

— Вярно е, че се радвах на тази яхта, но Смуга е по-важен за мене.

Томек развълнуван гледаше добродушния моряк. Тази яхта му беше подарък от благородната индийска махарани, която преди около три години искаше да им помогне да освободят Збишек от заточение в Сибир. „Шита“ беше гордостта на бедния моряк от Повишле. Сега той я беше пожертвувал за спасяването на приятеля си!…

— Колко сте благороден и добър… — прошепна Сали, развълнувана не по-малко от мъжа си.

— Слушай, синигерче! Смуга и Томек винаги могат да разчитат на мене — отвърна Новицки. — Те са ми като родни братя.

— Нали нямате братя и сестри? — учуди се Сали.

— Точно затова те двамата значат толкова много за мене. Пък и яхтата не ми прилягаше. На мене явно ми е писано да си бъда бедняк. За какъв дявол да се противя на съдбата? Хайде, късно е вече, да си лягаме!

Капитанът ги изпрати чак до вратата на кабината, след това и той отиде да си легне.

 

 

Беше началото на февруари, т.е. периодът на най-голямото пълноводие на Укаяли. Реката се беше разляла нашироко. Екипажът на малкия параход постоянно беше нащрек, защото непрекъснато възникваха опасни положения. По реката имаше много завои, тя гъмжеше от рамолини, т.е. мощни фуниеобразни въртопи с голяма тяга, заплашваше с многобройните палисади — огромни дънери, заседнали в плитчините и образуващи страхотни прегради.

По двата бряга на Укаяли растяха непроходими девствени лесове. Джунглата израстваше направо от водата, която проникваше дълбоко в сушата и образуваше безброй потоци, канали, заливи, езера и мочурища. От време на време по клоните на дърветата можеше да се види някой заблуден ягуар, пума или оцелот^[3], които се бяха спасили там от наводнението, но сега издъхваха от глад. Над тях се виеха ненаситни, мрачни лешояди. Дивите животни панически бягаха от залетите с вода брегове, но птиците тук бяха още повече, отколкото край Амазонка. Ястреби разпръскваха ята от папагали, които с крясък се изпокриваха между дърветата. От време на време на по-високия бряг можеше да се види индианско наколно жилище. В тези местности, където реките непрекъснато излизаха от бреговете си, това беше единствената форма на строителство, която осигуряваше хората срещу опасността от наводнения. Надземните къщи с покриви от палмови листа нямаха странични стени. Тук рядко се срещаха туземци. При вида на бели хора индианците бързаха да се скрият в горите, защото бандите от каучукотърсачи непрекъснато ловяха роби.

Томек и приятелите му стояха по цял ден на палубата на кораба. Скрити от слънчевия зной под брезентовия навес, те с интерес разглеждаха бреговете на реката. Хабоку с жена си и петимата индианци субео, които участвуваха в експедицията, също идваха при тях, защото под палубата беше непоносимо горещо. Динго не се отделяше от Сали. Лягаше в краката й и с тъжен поглед следеше летящите птици.

Бреговете на реката изглеждаха напълно безлюдни. Но това беше само привидно. Полковник Рондън по време на разговора в Икитос беше посъветвал Томек да бъде извънредно предпазлив. В поречието на Укаяли живееха много индиански племена, които още не се бяха покорили на белите. По горна Агуатия живееха войнствените канибали кашибите^[4], които се ползуваха с лоша слава. Те непрекъснато нападаха чамите^[5]. На убитите врагове отсичаха главите, ръцете и краката, после от зъбите им правеха гердани, а от костите — пищялки и остри стрели. Към стрелата привързваха кичур женски коси, за да носи щастие на стрелеца. Чамите заемаха областта по долна Агуатия близо до Укаяли. Те образуваха три племена: кунибо, сипибо и сетебо, които винаги се обединяваха за борба. Служеха си с дълги мечове, издялани от най-твърдо дърво. Главите на децата си деформираха още в кърмаческа възраст, като им сплескваха челото, за да се отличават от маймуните. Племето амауака живееше по горното течение на десните притоци на Укаяли и избягваше срещите с бели хора. Могъщо племе край Укаяли бяха кампите. Тези горди индианци не искаха да се подчинят на белите. Във време на война бяха много жестоки. По долното течение на река Тамбо живееха многобройните племена на пирите, които съдействуваха на Панчо Варгас.

Опасност можеше да ги заплашва не само от страна на индианците. В горите на Монтания изобилствуваха хевееви дървета. Сред търсачите на каучук вилнееха всевъзможни авантюристи, за които човешкият живот не представляваше особена ценност. Един от тях беше именно Панчо Варгас и към неговата хасиенда отиваше сега експедицията. Дали няма да се опита да им попречи? Той имаше на свое разположение стотици верни пири.

Участниците в експедицията постоянно се губеха в догадки, крояха планове, а в това време корабът напредваше срещу течението на реката. На седмия ден откъм изток се очерта планинската верига Серос де Контамана. Това бяха единствените планини по десния бряг на Укаяли. Не след дълго на левия бряг се показа западналото селище Контамана, столица на провинция Укаяли. Тук вече свършваше всяко влияние на перуанските власти, което и без това беше нищожно в тоя край. Сякаш в потвърждение на това самата природа се мъчеше да заличи следите от присъствието на белия човек. Стремителното течение на реката системно подкопаваше брега и принуждаваше селището да се отдръпва навътре в душата.

Цялата Контамана се състоеше от няколко зидани служебни постройки, черква и мизерни къщурки на туземци. Томек и приятелите му поеха по алея с два реда мангови дървета към селището, за да се разберат с началника на полицейския пост, както ги бяха посъветвали от префектурата в Икитос.

Мизерното селище имаше добре уредени магазини. Търсачите на каучук се снабдяваха оттук с различни предмети, а и местните жители донасяха от вътрешността на джунглата каквото имаха за продан. Томек и Новицки тръгнаха към полицейския пост, а приятелите им останаха да направят необходимите покупки.

След като прочете официалното писмо от префектурата, началникът стана много любезен, но когато Томек му изложи целта на експедицията, той безпомощно разпери ръце и каза:

— Варгас няма да ви даде никакво обяснение, дори ако го накарате да проговори.

— Ако стане нужда, ще си поговоря с него по моряшки — закани се капитан Новицки.

Началникът на поста изгледа почтително огромния, широкоплещ поляк и отговори:

— Мисля, че вие бихте му развързали езика, но за съжаление Варгас не е в Ла Хуаира.

— Къде е заминал, ако мога да попитам? — каза Томек.

— Преди два месеца властите в Лима изпратиха заповед за арестуване на Варгас. Обвинен е в убийство и в търговия с роби — обясни началникът на поста. — Лично аз се опитах да го заловя, но очевидно е бил предупреден, защото офейка в джунглата при пирите, които го смятат за свой приятел.

— И какво ще стане по-нататък? — попита Новицки.

— Какво може да стане? — учуди се началникът на поста. — Лима е далеч, а отмъстителните пири — съвсем близо. Освен мен в този пост има само двама полицаи. При това всеки хасиендейро има роби индианци. Когато в Контамана дойдат въоръжени банди от каучукотърсачи, аз се затварям с хората си в поста и търпеливо чакам да си отидат.

— Вие наистина много ясно обрисувахте положението — саркастично каза Новицки. — Тогава ние сами ще се оправим някак.

— Съветвам ви да бъдете много предпазливи, особено в Гран Пахонал. С кампите няма шега.

— Знаем това. Моля ви, уведомете префектурата в Икитос, че сме били при вас. Още днес ще отплаваме от Контамана.

Излязоха на улицата. Заедно с другите се върнаха на кораба. Там тъкмо привършваше товаренето на дърва за гориво. Не след дълго напуснаха Контамана. Вечерта се съвещаваха дълго. Решиха да отидат в Ла Хуаира въпреки бягството на Варгас. Нали оттам Смуга беше тръгнал за Гран Пахонал. Оставаше им още надеждата, че ще успеят да научат нещо от пирите.

Дните минаваха… От време на време корабът спираше до брега, за да се снабди с гориво, и продължаваше пътя си. От двете страни на Укаяли се простираше безкрайна джунгла, а друга не по-малко гъста гора от висока тръстика слизаше направо във водата. Тук-таме в пролуките между зеленината се жълтееха пясъчни ивици, на които се припичаха крокодили. Тук беше истинското царство на водните кокошки, чаплите, различните папагали и на още много други, всевъзможни птици. Все по-често на запад се появяваха веригите на Андите, които се извисяваха навъз бог и представляваха незабравима гледка особено в блясъка на залязващото слънце, на фона на белите облаци.

Един следобед участниците в експедицията се възхищаваха от палубата на великолепния изглед. Томек дълго се взира като омагьосан в далечината, докато накрая каза:

— Тук човек може да разбере защо често наричат Перу „страната на златото и слънцето“.

— Прав си, Томек, Слънцето си го бива тук, а и както научих от книгата, която ми даде да прочета, испанците намерили големи количества злато в Перу — допълни Збишек.

— Именно ламтежът за злато и алчността довели испанците в Южна Америка — каза Томек. — Някои от тях искали също и да покръстят индианците. Тогава Испания се е нуждаела от злато, защото страната била опустошена от продължителна война. Много от испанците никога не били притежавали имот или земя и тук се стремели бързо да забогатеят. Опустошавали страните на Южна Америка, грабели и избивали индианците. И португалците дошли тук по същите причини. След като не намерили злато, те започнали да докарват черни роби от Африка, за да отглеждат захарна тръстика, която продавали с голяма печалба. Други европейски страни завидели на Португалия за тези доходи. Те също искали да създадат плантации в Южна Америка, но били изтласкани от испанците и португалците.

Латинска Америка дълго била ограбвана от нашествениците. Чак в края на XVIII век революциите в Северна Америка и Франция вдъхнали смелост на жителите от колониите в Южна Америка да се вдигнат на борба за независимост. След дълги войни испанските и португалските владения се разпаднали на отделни държави.

— Ще мине още много време, докато тук се възцари справедливостта — обади се капитан Новицки. — Сами се убедихме, че в Амазония и край Укаяли продължава да се шири беззаконие.

— Томек правилно каза, че конквистадорите опустошили Южна Америка — намеси се Наташа. — Чувала съм, че инките имали обширна и превъзходно организирана собствена държава.

— Не мога да повярвам в това, те дори не са познавали колелото — каза Новицки.

— Не бъдете скептик, капитане — възрази Сали. — Професорът в университета неотдавна ни разказа за културата на инките. Те били прекрасни инженери. Настилали улиците, строели в планините висящи мостове, а по склоновете им — тераси, за да не може водата да подмива почвата. Създали и напоителна система. Вярно е, че не познавали колелото, но въпреки това можели да пренасят десеттонни каменни блокове за строеж на храмове и дворци. Огромните блокове не били споявани с нищо и все пак прилепвали така плътно, че между тях не можело да се пъхне дори острието на нож. Сградите на инките издържали честите по тия места земетресения, които превръщат в развалини постройките на съвременните инженери. Инките украсявали изкусно керамиката, правели от злато и сребро предмети с висока художествена стойност. Те нямали писменост, но изнамерили начин за „записване“ на числата по десетичната система с помощта на възли.

— Слушай, Томек — казва ли истината това синигерче? — не вярваше Новицки.

— Забрави ли, че Сали следва археология? Трябва да призная, че отлично е запомнила лекцията. Огромната държава на инките се простирала от Северен Еквадор чак до средата на Чили. Главните средища били Кито в Еквадор и Куско в Перу. Инките покорили много индиански племена. Броят на населението на империята се изчислява на шестнадесет до тридесет милиона. Управниците нареждали на поданиците къде да живеят, с какво да се занимават, колко дълго да работят и дори решавали кой за кого да се ожени. Императорът бил абсолютен владетел на всички блага, които разпределял между своите поданици съобразно потребностите им. Той решавал споровете, житейските проблеми и изисквал послушание. Затова, когато испанците завоювали империята, хората така били свикнали да се подчиняват на по-горните, че конквистадорите им се видели само като по-различна група управници.

— През носа им е излязло това, защото са попаднали в тежко робство — добави Новицки.

— Имаш право. Вярно е, че инките също държали поданиците си с желязна ръка, но поне се грижели за техните потребности и ги защищавали от чуждите. А испанците избивали, грабели и изнасяли всичко, което имало някаква стойност за тях.

— Интересно, дали инките са успели да скрият от испанците поне част от своите съкровища?

— Мисля, че сигурно са направили така — вметна Збишек. — В тези грамадни планини са можели да намерят идеални скривалища.

— Кой знае? Тук има още толкова неизследвани области — прибави Томек.

— Какво бихме направили, ако сега изведнъж намерехме скрито съкровище? — пошегува се Наташа. — Аз например веднага бих отишла в Париж да си продължа следването по медицина, което бях принудена да прекъсна в Москва.

— Аз пък щях да организирам археологическа експедиция до Египет или в Близкия Изток — каза Сали. — А ти, Томек? Не казвай нищо, сетих се. Щеше да уредиш голяма зоологическа градина във Варшава, а може би и етнографски музей.

— Прекрасна идея! Ще я запомня — весело се съгласи Томек. — А ти, Тадек?

— Аз ли? Казах вече, че не съм създаден за богатство. Ще ви поделя моя пай, за да ми е мирна главата.

— Зная какво бих направил! — извика Збишек. — Бих купил значителна площ от очарователната земя край Укаяли и бих основал колония за политически емигранти от Полша. Бих я нарекъл „Нова Варшава“. Какво ще кажете за това?

— Включи ме в списъка на колонистите — развеселен каза Новицки. — Ще ти организирам речно параходство, което ще свърже твоята колония с Икитос.

— Постоянно ще идваме при вас — добави Сали. — Татко ще изберем за управител на колонията.

— Сега ни остана само да намерим съкровищата на инките — каза Томек в заключение на шеговитите проекти.

На десетия ден от пътуването по реката се появиха салове от кедрови и махагонови дървета, свличани до далечния Икитос. Салджиите бяха чами. Някои от тях варяха риба и печеха банани пред колибките от палмови листа. Огнището, направено върху утъпкан пласт глина, се състоеше от три дебели цепеници, поставени във формата на трилъчна звезда. Те горяха само откъм тоя край, където се допираха. След като си сготвеха храна, свлекачите поразбутваха цепениците и те дълго още след това тлееха.

Участниците в експедицията с голям интерес разглеждаха от кораба салджиите. Най-много след два или три дни те щяха да бъдат в Ла Хуаира. Непосредственият им досег с коренните жители на тази област беше неизбежен.

Местността се променяше. Колкото отиваха по-нагоре по Укаяли, толкова по-високи ставаха бреговете и водата все по-рядко нахлуваше в сушата. Масивните планински вериги се приближаваха към реката. Благодарение на живителната хладина, която лъхаше от тях, горещината през деня беше по-поносима, а нощите станаха по-студени.

Корабът отмина устието на Пахитея, после заобиколи малкото селище Масисея, откъдето тръгваха керванджийски пътеки през Андите по посока на Лима. Оттук по левия бряг чак до извисените в небето Анди се простираше Граб Пахонал, населяван от кампите, а на срещуположния бряг на реката се ширеше земята на пирите. Една огромна скала, издадена навътре в реката, сякаш преграждаше пътя към царството на индианците. Разпененото течение образуваше коварен въртоп и пръскаше бяла пяна.

Беше вече четиринадесетият ден, откакто корабът напусна Икитос. Сега той наближаваше мястото, където Урубамба слива водите си с река Апуримак^[6] и от съединяването на двете реки се образува Укаяли — най-важният приток на Амазонка. А недалеч от това място, на високия бряг на Урубамба, се намираше Ла Хуаира, главната квартира на прочутия Варгас.

Към пладне корабът акостира до брега. Участниците в експедицията помогнаха при разтоварването на багажа и любопитно поглеждаха към селището. То не изглеждаше много внушително. Сред банановите дървета стояха в редици проветриви къщурки без странични стени, а само отгоре покрити с палмови листа. Капитанът на кораба показа на белите пътници дома на Варгас, който се отличаваше само с по-големите си размери.

— Не се зарадваха на нашето пристигане — обърна се Новицки към Томек, наблюдавайки групата голи дечица, които ги разглеждаха отдалеч.

— Възрастните се скриха от нас, още не знаят кои сме — отвърна Томек. — Предпазливи са.

— Нищо чудно, щом има заповед за арестуването на Варгас — промърмори капитан Новицки.

— Кой ще го арестува тук? Според мен тук нищо не го заплашва от страна на властите. По-скоро някой изигран съучастник може да му забие ножа.

— Капитанът отиде на разузнаване в селцето. Познават го, може би ще се престрашат.

— Прав си, вече се връща с пирите. Ще можем да поговорим с тях.

След малко капитанът на кораба дойде при тях, обкръжен от група мъже и жени. Мъжете, с монголски черти на лицето, добре сложени, носеха възкъси панталони, а някои само бедрени препаски. Жените имаха само къси полички, стигащи до над коленете. Мизерният вид на жените показваше, че те вършат цялата по-тежка работа.

— Варгас не е в селцето и не се знае кога ще се върне — извика капитанът, приближавайки се към тях.

Томек най-напред раздаде на жените по един наниз стъклени маниста, а на децата с издути кореми — малко бонбони. Новицки от своя страна почерпи мъжете с тютюн. Благодарение на това ледът между тях веднага се стопи. Индианките изразяваха задоволството си с пискливи възгласи, което при тях минаваше за връх на доброто възпитание.

Капитанът на кораба трябваше да отплава веднага след като стоварят багажа на експедицията. Бързаше за лагерите на събирачите на каучук нагоре по Урубамба. Той сърдечно се сбогува с белите пътници.

— Не се доверявайте на никого — каза на Томек и Новицки. — Това е див край, а индианците ненавиждат белите. Сърбали са попарата на каучукотърсачите. Може би нагоре по реката в селцата на пирите ще срещна Панчо Варгас. Да му кажа ли нещо от вас?

— Носим писмо за него от сеньор Алвареш, негов добър познат от Манауш. Кажете му това. Тогава може би няма да ни се пречка — отвърна Томек.

— Добре, ще му кажа. Пошушнах на пирите, че скоро ще дойде тук голяма експедиция. Не е лошо да ги държите в шах.

— Благодарим ви много, точно това смятахме да направим — каза Новицки. — Проклятие! Тук има повече жени, отколкото мъже.

— Пирите живеят в многоженство. Колкото повече жени има някой, толкова повече го почитат — облени капитанът. — Горе-долу след един месец ще се връщам оттук за Икитос. Ще попитам за вас. Можете да ми оставите бележка.

— Ще ви оставим писмо за това, което възнамеряваме да направим — отговори Томек.

Корабът отплава веднага. Збишек Карски, както при експедицията до Нова Гвинея, пое функциите на интендант. Под негово ръководство индианците субео почнаха да правят бивак. Сали и Наташа се заеха да приготвят вечеря, а Томек и Новицки се запътиха към селцето на пирите. Искаха да намерят семействата на индианците, изчезнали в Гран Пахонал заедно с Кабрал, Жозе и Смуга.

Томек не скъпеше тютюна и дребните подаръци и скоро езиците на пирите се развързаха. Повечето от жителите на Ла Хуаира помнеха Смуга. Смятаха, че бил постъпил неразумно, като навлязъл в земите на волните кампи.

Курака, т.е. Старейшината на индианците, който управляваше селцето в отсъствието на Варгас, се доближи до белите хора и им каза:

— Лошо направи, сам пропадна и другите погуби. Оттам никой не се връща, там живеят индиос бравос^[7].

— Чувал съм, че пирите, общо взето, живеят в дружба с кампите — обади се Томек.

— Индиос бравос смятат за изменници всички индианци, които се сближават с белите — обясни курака. — Този бял човек не беше много разумен, той дори нямаше жени.

— Любопитен съм ти колко жени имаш? — попита Новицки.

Курака изведнъж се умърлуши.

— Три — тъжно отговори той. — При нас е немотия… Някои имат само по една или две. А и вие не сте богати. Забелязах само две жени при вас. Чии са те?

— Едната е моя жена, а другата на брат ми — отговори Томек.

— А ти колко жени имаш? — обърна се старейшината към Новицки.

— Колкото пръсти имаш на двете си ръце и на единия крак — сериозно каза капитан Новицки и незабелязано смигна на приятеля си.

— Истина ли?! — смая се курака. — А къде са те?

— Оставих ги у дома да работят. Готвят цели планини от ядене. Когато се върна, само ще лежа в хамака и ще ям.

В очите на курака се четеше възхищение и завист.

— Толкова жени струват скъпо… — прошепна той.

— Ще ти дадем разни неща за твоите жени, а може дори да си купиш още една — предложи му капитан Новицки.

— А какво ще поискате в замяна? — поинтересува се курака.

— Нищо, почти нищо… Само ще ни покажеш тези, чиито бащи или синове са тръгнали с ония за Гран Пахонал и изчезнали — обясни Томек.

— Наистина ли нищо повече не искате?

— Да, ще им кажеш също да говорят истината.

— Добре, ще го направя.

До вечерта двамата приятели проведоха много дълги разговори. Всеки завършваше с връчване на повече или по-малко ценен подарък в зависимост от важността на получените сведения. От разказите на пирите излизаше, че водачът от племето кампи, който сам предложил услугите си на Смуга, изиграл много подозрителна роля. Изглежда, именно той посъветвал Кабрал и Жозе да се скрият в Гран Пахонал и им посочил пътя към развалините на древния град сред недостъпните планини. После сигурно е повел Смуга в същата посока.

Мнозина пири бяха ходили с Варгас на лов за роби в Гран Пахонал. Томек и Новицки ги разпитаха за древния град. Почти всички бяха чували за съществуването на някакви руини в планините. За ориентир служели маркас, т.е. съответно означени камъни. Един от пирите ги бил видял по време на поход до Гран Пахонал. Той начерта на пясъка пътя до тях. Томек прерисува маршрута в бележника си, а после попита:

— Щом знаехте пътя, защо не намерихте този град?

— Никой не може да стигне там — прошепна индианецът, като се озърташе дали някой не подслушва.

— Защо?! — пак попита Томек.

— Западно от знаците има страшна гора. Това е гората на смъртта. В нея всеки умира. Казах ти за нея, но не отивайте там, всички ще загинете.

— Кой пази проходите през гората?

— Индиос бравос, кампите… — още по-тихо добави индианецът. — Едно време двама бели искаха да видят този град. Единият дори взе много въоръжени хора. Никой от тях не се върна.