Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (14)

XIII
В лагера на събирачите на каучук

Дългата лодка бързо напредваше нагоре по Рио Путумайо. Индианските гребци ритмично потапяха лопатообразните весла във вълните на реката, а колкото повече се приближаваше вечерта, толкова по-живо се движеха техните бронзови ръце. Щом имаха възможност да стигнат в домовете си, преди да е паднала нощта, индианците субео се отказваха дори от кратките почивки през деня и се хранеха в лодката, без да спират да гребат.

Томек Вилмовски възхитен наблюдаваше индианците, които от зори почти без минута отдих гребяха срещу течението на реката. Тази сутрин Томек, Новицки и Никсън се сбогуваха с приятелите си на „Санта Мария“ и слязоха на един малък пристан на брега на Рио Путумайо, докъдето любезният капитан Слим ги докара със своя кораб. „Санта Мария“ веднага зави обратно към Амазонка и отплува към Икитос в Перу, където останалите участници в спасителната експедиция щяха да дочакат пристигането на Томек и Новицки.

Томек с нетърпение очакваше срещата с Уилсън и Хабоку, които бяха придружавали Смуга по време на експедицията до Укаяли. Мислеше с какви аргументи би могъл да си послужи, за да склони индианеца да дойде с експедицията. Същевременно надаваше ухо към тихия разговор на приятеля си с Никсън във връзка с лагерите на каучукосъбирачите.

Слънцето все повече клонеше на запад. Горещината поотслабна и крайбрежната зеленина започна да си възвръща сочните багри. По оплетените с лиани дървета се съживяваха разкошните цветове, в тръстиките, храстите и по поляните се виждаха птици, бързащи да се нахранят, преди да се е спуснала нощта. Грачейки шумно, над реката прелитаха зелени папагали. Към водопоите крадешком се примъкваха диви зверове, щурците свиреха, цикадите подхващаха монотонната си песен. В ниските крайбрежни гъсталаци от мимози и акации се стрелкаха мънички колибри^[1], които при летежа си жужеха като диви пчели.

Лодката се движеше близо до левия бряг на Путумайо и Томек забеляза множество изключително пъргави и подвижни колибри; техният полет можеше да се наблюдава само на фона на светлото небе, когато се намираха на открито място. Размахвайки бързо и звънливо крила, колибрите прехвръкваха от цвят на цвят, след това за миг увисваха във въздуха над чашката и смучеха нектар от нея или ловяха дребни насекоми. Когато се задържаха край цвета, движението на крилете им ставаше толкова бързо, че можеше да се сравни само с пърхането на крилата на мухите или други насекоми. За да задържат тялото си в необходимото положение, те си помагаха с движение на опашката. Оригиналните тънки човки на тези птици бяха приспособени към формата на цветната чашка, с нектара на която се хранеха. Едни имаха дълги и прави човки, други закривени, а трети съвсем къси. Колибрите спираха над цветната чашка само за един кратък миг и издаваха характерен, нежен писклив звук, след което с бързината на стрела отлитаха другаде.

Наблюдавайки колибрите, Томек обърна внимание на тяхната свадливост. Летящите едно подир друго дребосъчета непрекъснато се ежеха. Това му напомни, че периодът на мътенето при колибрите се пада през дъждовния сезон, тоест от декември до февруари. Тогава именно те изпадат в неспокойно, свадливо настроение. Тази нападателност на колибрите припомни на Томек мексиканската легенда, според която душите на падналите воини се въплътявали в мънички колибри.

Хвърковати перести скъпоценни камъчета… Колко загадки има в тях, колко мъки са създавали на изследователите, между които е имало много поляци! Баща му веднъж спомена за връзките, които той и Смуга поддържали с покровителя на природните науки в Полша Константи Браницки. Любител-орнитолог, Браницки организирал и финансирал научни експедиции до различни страни за събиране на образци от фауната. Благодарение на него природоизпитателят и пътешественик Константи Йелски имал възможност да колекционира образци от фауната в Перу. По-късно делото му продължил зоологът и пътешественик Ян Щолцман. Той изследвал крайбрежието на Перу и областта при изворите на Амазонка, по която стигнал чак до Белем и оттам се върнал в Полша. Впоследствие заедно с Шемирадзки бил в Еквадор, а накрая предприел експедиция до Египет и Судан. Ловецът Ян Калиновски, също ангажиран от Браницки, тринадесет години трупал ценни сбирки в Бразилия и Перу.

Томек бе слушал от баща си на колко трудности и опасности се излагали полските учени-пътешественици. В повечето случаи сами навлизали във вътрешността на непознатите, диви страни, лошо въоръжени и недостатъчно екипирани. Колко самопожертвователност се е изисквало от Щолцман, за да събере колекция от колибрите Loddigesia mirabilis, за чието съществуване е свидетелствувал само един екземпляр от този вид, намерен през 1847 година!

Вътрешността на Южна Америка все още беше слабо позната. В нейните дебри продължаваха да гинат отделни пътешественици и многобройни, добре екипирани експедиции. В дивия Гран Пахонал изчезна дори такъв опитен пътешественик като Смуга.

С все по-голяма гордост Томек си припомняше имена на полски учени и пътешественици. Сред тях беше геологът Юзеф Шемирадзки, който заедно с Щолцман изследва Еквадор, басейна на Амазонка, Панама и Антилските острови, а по-късно вече сам пътешествува из Бразилия и Аржентина. Именно той проучи слабо познатите области на Патагония в подножието на Андире и поправи неточните карти на тези райони. Ами Игнаци Домейко в Чили? Той откри много от природните богатства на Андите, основа първия университет в Чили; на него, като благодетел на човечеството, му бяха издигнати паметници в много градове. Толкова много поляци се бяха прославили с изследванията си в Южна Америка, а колко ли още ще заслужат пред науката в бъдеще?^[2]

Слабо познатият южноамерикански континент непрекъснато привличал много бележити естествоизпитатели от различни националности. От него са се интересували такива учени като Хумболт, Дарвин и д’Орбини^[3]. Сърцето на Томек щеше да се пръсне от гордост, защото покрай имената на тези знаменити хора в историята на изследването на Южна Америка се нареждаха и имената на полски учени и изследователи.

— Хей, братле! Лошо ли ти е, или дремеш? — подвикна му капитан Новицки.

Както се беше замислил, Томек трепна и се обърна към приятеля си.

— Не спя, Тадек — отговори той. — Просто в главата ми се въртяха разни мисли.

— Не философствувай на гладно сърце. Господин Никсън казва, че докато се усетим, и на реката ще се покаже пристанът. Вече е време за вечеря и почивка. Краката ми се схванаха от това седене в лодката и червата ми куркат.

— Сега нашите на „Санта Мария“ са насядали на масата — промърмори Томек.

— След един час и ние ще вечеряме. Пристанът вече се вижда — намеси се Никсън.

На десния бряг на реката се появи примитивна, паянтова площадка, направена от обелени стволове. Около няколко лодки, привързани с лиани за пристана, се суетеше групичка полуголи индианци. При вида на приближаващата лодка те грабнаха лъковете и пушките, защото срещата с непознати хора в амазонската джунгла винаги буди тревога.

— Сто умрели кита! Тук не ни посрещат много приятелски — извика капитан Новицки.

— Предпазливи са — отговори му Томек.

Но в същия миг от пристана екнаха дружески възгласи. Гребците в лодката им отговориха радостно и по-силно натиснаха веслата. Скоро лодката опря о брега.

Индианците субео учтиво, но без угодничество поздравяваха Никсън, които доста често посещаваше лагерите на каучукосъбирачите. По държането на индианците веднага можеше да се познае, че обичат шефа на компанията. Никсън представи Томек и Новицки като приятели на Смуга. В очите на индианците проблеснаха искрици на дружелюбен интерес.

След кратките приветствия индианците поведоха гостите към лагера, който беше построен край един поток, вливащ се в река Путумайо. Томек и Новицки любопитно разглеждаха лагера. Никъде не се виждаха следи от нападението, станало преди няколко месеца. Близо до склада за каучук имаше две жилищни бараки, построени върху колове, а около тях бяха пръснати индиански колиби.

На площадката пред бараката се показа бял мъж.

— Това е Уилсън, началникът на този Лагер и на още два край река Япура — каза Никсън, като го видя.

— Каква приятна изненада?! Да не сте довели дългоочакваните гости от Европа? — извика Уилсън.

— Познахте, най-сетне пристигнаха — отговори Никсън. — Това е господин капитан Новицки, а това — толкова добре познатият ни от разказите на семейство Карски, господин Томаш Вилмовски.

— Моля, заповядайте при мен — каза Уилсън. — Уморени сте от пътуването, ей сега ще поднесат вечерята.

— Приятна новина, защото съм гладен като акула — отвърна Новицки.

— Нищо чудно, пътувахме цял ден, защото нашите мили гости искаха колкото може по-скоро да се видят с вас — поясни Никсън.

— Имахме късмет, че при устието на Путумайо заварихме лодката на компанията. Така спестихме време — обади се Томек.

— Сега поддържам постоянна връзка между лагера и пристана на Амазонка — отговори Уилсън. — Всеки ден очаквах да пристигне господин Никсън. Скоро събирането на каучука ще бъде в разгара си.

— Само след месец ще настъпи сухият сезон. Водата ще се отдръпне от джунглата, тресавищата ще изсъхнат и ще открият свободен достъп до хевеевите дървета, които растат предимно в мочурищата — добави Никсън.

— Очаквах, че от Европа ще пристигнат повече хора — каза Уилсън. — Господин Карски категорично настояваше да не започваме търсенето на изчезналия, преди да дойдете вие. Вече загубихме много време. Най-после трябва да се предприеме нещо.

— Сега се уверих, че господин Збишек е постъпил правилно, съветвайки ни да чакаме вашето пристигане. Уилсън, вие още не знаете най-новите събития — каза Никсън. — Господата пристигнаха в Манауш само преди десет дни, но така успяха да притиснат Алвареш, че той се стреми към разбирателство с нас. В навечерието на заминаването ни от Манауш той ме посети в кантората. Закле се, че не бил нареждал на Кабрал и Жозе да убият Джон. Даде ми писмо за Варгас.

— Възможно ли е това? — изуми се Уилсън. — Не мога да си представя Алвареш да моли за помирение.

— И аз едва повярвах на собствените си очи и уши — потвърди Никсън. — Но най-важното е, че част от спасителната експедиция вече пътува за Икитос, а господата се отбиха тук само за да поговорят с вас и да вземат няколко индианци субео.

— Значи, най-сетне се прави нещо. Колко се радвам! — възкликна Уилсън. — Денем и нощем мисля за съдбата на Смуга. Ако господин Никсън се съгласи, ще се присъединя към експедицията. Съвестта ме гризе, защото го оставих там самичък. Ако беше на мое място, той нямаше да се бави нито миг.

— Аз също предложих да участвувам в експедицията, но господата смятат, че повече ще им преча, отколкото да им помагам — вметна Никсън.

— Експедицията ще бъде изложена на много опасности. Гран Пахонал се населява от дивите кампи. Няма да се размине без сражения, а тогава животът на участниците в експедицията ще зависи от силата на пушечния огън — импулсивно каза Уилсън.

— Аз съм на друго мнение, господине — възрази Томек. — Дори най-модерната карабина няма да защити никого от отровната стрела, изстреляла из засада.

— Томек е прав, в тази експедиция ще трябва да се действува с хитрост, а не със сила — подкрепи го капитан Новицки. — Смуга трябва да е попаднат в клопка, той не би загубил в открит бой.

— Малката група по-лесно ще се промъкне между войнствените племена — добави Томек. — В джунглата индианците ще ни нападат от прикритие. Такава е военната им тактика. Ние трябва да постъпваме като тях, ако искаме да ги надхитрим.

— Господата искаха да наемат опитния Хабоку и още няколко други индианци — обади се Никсън.

— Хабоку не е в лагера — отговори Уилсън. — Преди две седмици замина за своето селце край река Ваупес.

— Дявол да го вземе, това е лоша новина — загрижи се Никсън. — Този храбър човек щеше да бъде полезен за експедицията.

— Опасявам се също, че без него ще бъде трудно да завербуваме други. Той има голямо влияние сред своите — каза Уилсън.

— Хабоку няма ли да се върне вече в лагера? — попита Томек.

— Имаше намерение да се ожени, отиде да си търси жена — обясни Уилсън. — Не можем да разчитаме, че ще се върне скоро.

— Сто бъчви гранясало рибено масло! — изруга Новицки. — Трябва да вземем няколко надеждни и смели носачи.

— А къде са другите индианци, които са придружавали Смуга? — попита Томек.

— Освен Хабоку имаше още четирима, но те също тръгнаха с Хабоку към река Ваупес — обясни Уилсън.

— Жалко, много бих искал да ги имам при себе си — каза Томек.

— Те са приятели на Хабоку. Отидоха с него, защото той възнамерява да се ожени за девойка от друг родов съюз. В такива случаи младоженецът трябва уж да открадне девойката, а нейните братя от рода привидно да я бранят. Това трябва да символизира факта, че никой не иска доброволно да напусне своя род — каза Уилсън.

— И четиримата приятели ще помагат на Хабоку в това открадване „на уж“? — намеси се Новицки.

— Да. Работата се запича — каза Уилсън. — Индианците от племето субео са неоценими помощници при такива експедиции. Те от векове живеят край реките, поради което обичат да пътуват до други племена. Някои говорят дори по няколко езика, а освен това са отлични следотърсачи и не знаят що е страх.

— А как бихте приели предложението да отидем до селището на индианците субео? — попита Никсън. — Привличането на Хабоку и неговите приятеля си заслужава труда!

— Трябва да имате поне няколко верни хора — наблегна Уилсън. — Това е особено важно, тъй като вашата експедиция няма да бъде многобройна.

— Колко време ще ни трябва, за да намерим Хабоку? — попита Томек.

— Индианците субео живеят по бреговете на река Ваупес, близо до мястото, където тя се влива в Рио Негру. По права линия оттук има около триста километра — отговори Уилсън. — Отиването и връщането ще ни отнемат към две седмици.

— Какво мислиш, братле? — обърна се Новицки към Томек. — Вземаме две жени. Трябва да мислим за тяхната безопасност.

— Бих ли могъл да изпратя писмо до жена си и до приятелите в Икитос? — кратко попита Томек. — Трябва да им съобщим защо ще закъснеем.

— Значи, решавате да отидете при племето субео? — обади се Никсън.

— Това като че ли е най-разумният изход — отговори Томек.

— И аз съм на същото мнение — присъедини се Уилсън. — Моля, пригответе писмото, а аз ще се заема с изпращането му до Икитос. Ако господин Никсън няма нищо против, аз ще ви заведа при племето субео. Познавам Хабоку и може би по-лесно ще го уговоря.

— Благодаря, тъкмо исках да ви помоля за това — отговори Никсън. — Във ваше отсъствие аз ще надзиравам работата в лагерите.

— Кога можем да потеглим? — попита капитан Новицки.

— Трябва ми половин ден, за да въведа господин Никсън в състоянието на нашите работи, а следобед — на път! — отговори Уилсън. — Това удобно ли е за вас?

— Разбира се — съгласи се Новицки. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Из пътя ще поговорим за това, което се е случило край Укаяли по време на първата експедиция до Варгас — добави Томек.

Веднага след вечерята Томек и Новицки написаха подробно писмо до приятелите си, след което заслужено се оттеглиха да починат.

В зори лагерът на събирачите на каучук се огласи от врява. Томек и Новицки веднага скочиха от постелята и излязоха от бараката. Уилсън и няколко въоръжени капангаши се въртяха сред индианците. Въоръжени с мачети^[4], серингейрошите приготвяха тенекиените съдове и кратуните, в които се стичаше от дърветата каучуковият сок. Един подир друг те тръгваха из гората да направят утринна обиколка на своите парцели. Другите също не бездействуваха. Жените готвеха ядене за серингейрошите, а после заедно с децата трупаха дървета и орехи от палмите урукури, от дима на които каучуковото мляко се втвърдява.

След като поздрави Томек и Новицки, Уилсън каза:

— Трябва да започваме работа в зори, защото, когато слънцето се изкачи в зенита, каучуковият сок се сгъстява от горещината и задръства нарезите по кората на дърветата.

— Ние станахме рано, защото за първи път сме в лагер на събирачи на каучук — каза Томек. — Интересува ни начинът, по който се експлоатират хевеевите дървета.

— Естествено за каучука се говори много по света, заслужава си да се възползвате от случая — съгласи се Уилсън. — Моля, разгледайте лагера. Експлоатираният от нас терен представлява един вид естествена плантация, Разделили сме я на парцели, прикрепени към отделните серингейроши. Парцелите по необходимост са твърде обширни, защото хевеезите дървета не растат струпани на едно място. Приблизително на осемдесет дървета от различни видове се пада по едно каучуконосно, а всеки серингейрош разработва около сто и петдесет хевееви дървета.

— Бихте ли ни обяснили каква работа трябва най-напред да извърши серингейрошът — помоли Томек.

— Най-напред той просича с мачета пътечка в горския гъсталак. Прави я така, че пътечката да води от едно дърво към друго и след като опише кръг, да се връща към изходната си точка в лагера. После всеки ден в зори отива в гората и по съответния начин нарязва кората на хевеевите дървета, а под тях закрепва съдове, в които се стича сок, подобен на козе мляко. Той може да се точи на дълги нишки.

Втората обиколка на своя участък серингейрошът започва следобед, за да събере в едно ведро сока, който е натекъл в съдовете, закрепени под нарезите на кората. Като се върне в лагера, той веднага трябва да втвърди сока, защото дъждовните капки разводняват каучуковото мляко и могат да унищожат плода на целодневната му работа.

— По какъв начин се втвърдява каучуковото мляко? Тук не се виждат специални приспособления? — попита капитан Новицки.

— За тази цел са достатъчни тези наклонени навеси, покрити с листа — отговори Уилсън, като сочеше няколко десетки колиби на различни места в лагера. — Под този покрив серингейро запалва огън и го подсилва с орехи от палмата урукури, които отделят сив дим, спомагащ за сгъстяването на каучуковото мляко. Серингейро потапя болачаша във ведрото, пълно с мляко, след което суши над огъня полепналия сок^[5]. Той повтаря това действие многократно, докато в края на болачаша се образува голяма твърда топка. През време на сушенето жълтеникавият каучуков сок почернява от дима. Втвърдената черна топка серингейро отнася в склада, откъдето събраният каучук се изпраща в Манауш.

— Съвсем лесен начин да направиш състояние — обади се капитан Новицки.

— Не мога да се съглася с вас — възрази Уилсън. — Работата на серингейро не е нито лека, нито безопасна. Тропическата джунгла ревниво пази своите богатства. Той трябва да се пази от отровните влечуги, насекоми и хищници. Свободните индианци го смятат за свой смъртен враг, защото той прониква в родните им места, а белите каучукови спекуланти и авантюристи се борят помежду си за ценната плячка и за работна ръка. Каучукът е просмукан с човешка кръв. Хиляди серингейроши загиват в джунглата.

— Акула да го глътне! Не помислих за това, а нали нашият Смуга се загуби заради този каучук — извика Новицки.

— Колко време може да се експлоатира едно дърво? — попита Томек.

— Отначало каучуковият сок е бил събиран хищнически. Серингейрошите просто отсичали дървото и едва след това нарязвали кората му, за да съберат сока. По-късно се научили да добиват млякото, без да съсипват цялото дърво. Въпреки това след изтичане на сока дървото трябва за няколко години да се остави на спокойствие. Кората по нарезите зараства за около пет-шест години и чак тогава то отново е годно за експлоатация. Ако дървото се нарязва прекалена често, то изсъхва.

— Капитане, тъй като имаме малко време, нека се поразходим из гората. Бих искал да видя каучуконосните дървета в тяхната естествена среда — каза Томек.

— Правилно, да се възползваме от случая.