Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (20)

Глава 19

Аби се бе изправила на най-долното стъпало застана на стълбата и се двоумеше дали да се качи горе, за да поговори с Ники. Сара Джейн настоя: „Остави я по-добре сама“, но след това си замина и Аби се убеждаваше все повече, че снаха й имаше нужда от нея.

Взе първите няколко стъпала и чу грохот от приближаващ кон. Почуди се какво ли бе накарало мис Хокинз да се върне и тръгна към вратата.

Но този път беше Дарси.

Сърцето й се преобърна, когато забърза да го посрещне. Видимо разтревожен, полковникът скочи от коня си, преди още да беше спрял. Понечи да го успокои, но той й викна:

— Къде е Ники?

Аби кимна нагоре и я обзе чувството сякаш бе хвърлена в езеро с леденостудена вода. Не се довери на гласа си, тъй като се опасяваше, че отвореше ли уста, нямаше да може да спре потоците от завист и негодувание, бушуващи в нея.

— Трябва да… намерим… брилянта… на Зомби. — Сдъвка думите, опитвайки се да поеме дъх.

— Брилянт ли? — Опитът се оказа безполезен, лошите й чувства бликнаха навън. — Дарси О’Брайън, как можеш да й купуваш скъпоценни камъни? Та Дру е най-добрият ти приятел!

— Да съм й купил ли? За какво приказваш, Аби?

— Тя кара всеки мъж да й купува различни неща, а след това ги изоставя и хуква подир някой още по-богат и по-авантюристичен. Не разбираш ли, че те използва, за да се докопа до Дру?

— Това ли било?

Хвана я за ръцете и я погледна в очите както никога досега. След това за най-голямо нейно учудване я целуна толкова всеотдайно, че главата й се изпразни от всяка мисъл.

— Това смятам, че ще те убеди — каза с дрезгав глас и се отдръпна — колко много грешиш.

Тя стоеше, втренчила поглед в него, и докосна с пръсти нежните си устни.

— Сега е дяволски неподходящо време за любовно обяснение. Но ако трябва да се правя на глупак пред някоя жена, то това би била само ти. Обичам те и смятам да те направя моя невеста. Би ли завързала коня ми, за да отида да поговоря с Ники?

— Горе в стаята си е. — Все още зашеметена. Аби го изпращаше с поглед към входната врата. — Но защо е тази дандания? Какво е станало?

— Ще ти обясня по-късно — подхвърли той през рамо. — Имам чувството, че Ники се намира в смъртна опасност.

Моник

14 март 1980 г.

Първите думи, които написах в дневника си, бяха, че името Моник ди Веро някой ден ще бъде известно във всички салони на Ню Орлийнз. Не е ли ирония на съдбата, че вместо това ще получа слава и признание като Джудит Самнър?

Хвърлям поглед към моя пръстен, символът на могъществото на Зомби, и за пръв път тук, в бъдещето се усмихвам от сърце. Рейчъл е много полезна, както винаги. Както ми бе обещала, трябва да е предала пръстена от поколение на поколение, докато един ден бедната, нищо не подозираща Джуди го е сложила на ръката си.

В този момент се е задействала връзката във времето, предначертавайки пътя ми към нейното тяло.

Ах, колко необикновено беше това пътешествие! Дори в момента потръпвам от удоволствието, което изпитах при онова диво, чувствено любене. С труд напуснах обятията на змията, но още по-тежко ми бе да изпратя душата на Джуди на същото място, но за разлика от нея знаех, че трябваше да достигна до нов живот.

Най-напред само пищях, докато свикнах с обезпокояващия ме необикновен свят на бъдещето. Шумовете, странните машини и приспособления — всичко това порази въображението ми. Бях като бебе, откъснато от утробата на майка си. Изминаха месеци, преди да разбера, че не беше необходимо да се налагам с викове, тъй като бях права за абсолютно всичко.

Днес погледнах с други очи на Ривърз Едж.

Ох, какви спомени ме връхлетяха, като се изправих пред къщата, която наследи третият ми съпруг. Оглеждах остарелите от времето дъски и изведнъж ме осени защо змията ме докара точно в това тяло.

Съпругът ми Джордж може би не беше наследил очарователния външен вид на рода Самнърови, но за сметка на това, без да се усети, щеше да направи Ривърз Едж моя собственост.

Този следобед го оставих да се препира с адвокатите си и се качих горе в моята спалня и надзърнах в скривалището в гардероба си. За моя най-голяма радост скъпоценните ми камъни ме очакваха и блеснаха пред очите ми с цялото си великолепие. Оставих ги на мястото им като залог за моето бъдеще, но взех дневника си.

Искаше ми се в ролята на Джудит да възстановя способностите на някогашната Моник, каквато бях, и да добия нейните знания и сила. Тогава тялото и духът щяха да се слеят в едно и Моник-Джудит щеше да направи така, че Джордж Самнър нямаше да стигне до необходимостта от продаване на имението.

Ривърз Едж беше мой и нямаше да го деля с никого!

 

 

Мъничето чу шум от тежки стъпки по стълбата и с бързо движение прикри книгата на мама зад гърба си. Можеше да я чете само Ники и никой друг.

Скри я навреме. Секунди по-късно в стаята влетя Дарси.

— Къде е? — изрева срещу нея.

Мъничето поклати глава. Той търсеше Моника, разбра го, преди още да я попита, но беше последният, на когото можеше да се довери.

— Много е важно да говоря с нея!

Отново тръсна глава, но той не се предаде и не си тръгна. Вместо това се доближи, приклекна и я погледна в очите.

— Няма да нараня с нищо Ники. Аз съм й приятел и съм загрижен за нея.

— Ти си от Ню… Ню… онова място, където и тя е родена. Искаш да я отведеш пак там.

— Досега не си ли разбрала, че тя те обича толкова много, че никога не би заминала. Освен това и аз няма да замина за Ню Йорк. Ще остана тук и ще се оженя за леля ти Аби.

„Той и Аби? Да, би било добре!“ — Тя се усмихна.

— Но точно в момента — продължи мъжът — Ники се намира в беда и аз се нуждая от помощта ти, за да я намеря. Знаеш ли къде е отишла?

Поклати глава още веднъж, но този път не от упорство.

— Не зная. Преди минути беше тук и спомена нещо за Рейчъл.

— Робинята на майка ти ли?

Въпросът беше зададен с такъв остър и настойчив тон, че Мъничето се уплаши отново. Спомни се как един ден чернокожата дойде у дома и хвана за ръката Моника, която не можа да помръдне, хипнотизирана.

„Не — вдъхна си кураж малката, — Ники се бои от магьосницата, изпитва неприязън към блатото и никога не би отишла в грозната, стара колиба.“

Но дали не се лъжеше?

 

 

В действителност Моника не можа да се ориентира накъде да върви. От хорските хортувания знаеше, че Рейчъл живееше в блатото, и предположи, че това беше някъде близо до мястото, където пристигна най-напред, но така и не намери пътя, по които вървяха с Дру.

Движеше се по инстинкт, сякаш я водеше невидима нишка. Чувстваше, че съдбата й е предначертана и трябваше само да следва предопределението си.

Беше сигурна в начинанието си и успешния му завършек. Махна с ръка, минавайки покрай Джаспър. В далечината видя Дру, който винаги работеше без риза на полето и се спираше само за да избърше потта от лицето си.

За момент се почувства така привлечена от него, че почти щеше да изостави мисията си. Как можа да го оприличи на Дерек — физическата им прилика бе съвсем повърхностна! Дру излъчваше сила, честност и акуратност, а първият й съпруг — мазен чар. Може би беше вярно, че душата на човека го правеше истински красив. Сега й бе трудно да прецени какво толкова видя у Дерек.

Странно, но чу гласа му. Свистящ шепот, носен от вятъра, тихо я зовеше: „Братовчедке!“. От една страна се трогна от умолителния му тон, но повече се уплаши.

Внезапно почувства студ и я завладя чувство на празнота и невъзвратима загуба. „Дру!“ — извика наум. Нуждаеше се от топлината му, от звука на гласа му, но когато се обърна, не видя нито него, нито полето. Стоеше затънала до глезените в лепкавата тиня на блатото.

Премръзнала, примигна от учудване как се бе озовала тук. Клоните на кипарисите се вплитаха така плътно един в друг, че не можеше да види или дори да почувства слънцето. Сякаш за да допълни картината на студа или може би произлизаща от него, около краката й започна бавно да се извива мъгла, досущ като змия. Настъпи страховит покой, тишината бе толкова дълбока и приглушена, като че ли се намираше в гроб.

Нямаше и най-малка представа как се бе озовала на това ужасно място, дори нещо по-лошо — не знаеше как да се измъкне обратно.

В дълбините на душата й тихо и притъпено започна да се надига паника, въпреки че външно изглеждаше спокойна. Здравият разум я караше да бяга, но тялото й търпеливо очакваше този някой, който я извика, да дойде и я поведе.

Не чака дълго. Рейчъл изплува от мъглата и се материализира на сухия хълм пред нея.

„А, дойде най-сетне — измрънка и протегна ръка да й помогне. — Ела, време е.“

Моника се подчини външно и пое ръката й, но един вътрешен глас у нея непрекъснато викаше името на съпруга й.

 

 

„Дру!“

Той се изправи и за малко да изпусне плуга, след като се огледа. Почувства се глупаво, тъй като около него нямаше никой, може би му се беше счуло поради свистенето на бриза в тръстиката.

Гласът бе прозвучал така реално, че той можеше да се закълне, че сякаш Ники бе застанала непосредствено до него.

„Това се дължи на дългите нощи, които прекарваме заедно“ — помисли си с усмивка. Любеше я, говореше й, прегръщаше я силно — нищо чудно, че често всеки знаеше какво щеше да каже другият след малко. Стигна до там, че се питаше как е могъл да живее без нея.

В паметта му изплува картината от онази нощ, когато се бореха рамо до рамо в бурята, за да спасят Ривърз Едж. Беше полуудавена, кална и може би точно тогава не отговаряше съвсем на общоприетите разбирания за красота, но за него бе най-прекрасната. „Ще работим заедно“ — беше му казала с решителност. В този момент за първи път почувства, че бремето падна от раменете му и нямаше да се бори сам.

Остави ралото. Днес нямаше повече желание да бъде самотен. Напоследък работата му не спореше, пропиляваше времето си в мечти по жена си. Прииска му се да се приберат с Ники в спалнята.

Щеше да обясни на Аби и децата, че щеше да отвлича вниманието й, докато те довършеха изненадата, но възнамеряваше да стигне по-далеч. Искаше да я изпълни така, че да се слеят ведно. Господи, никога не можа да се насити на тази жена!

Усмихна се пак, малко глуповато. Само допреди няколко месеца щеше да се почувства ужасен от агонията на голямата си любов, първата в живота му.

„Ники — прошепна й нежно и обещаващо, — чакай ме, идвам при теб.“

Моник

19 март 1993 г.

Колко безнадеждно изглежда всичко, ако смъртта потропа на прага ти. Проклетият, коварен рак засега удържа победа въпреки парите, властта и положението ми в обществото. Ако, разбира се, не греша относно пръстена.

В настоящия момент крадците, които наех, се вмъкват в семейната крипта на Самнърови, отварят ковчега с останките на Моник Самнър. Ако съм права и тялото ми е било погребано заедно с пръстена с инкрустирания елмаз на Зомби, сложен на пръста ми, то аз ще разполагам с липсващия ми втори екземпляр.

Колко съжалявам, че унищожих собственоръчно написания си дневник и че разполагам само с черната кожена подвързия да ми напомня за миналото. Навремето обаче това ми се стори най-добрият изход. След смъртта на Джордж, а след това — и на сестра ми и съпруга й, не можех да си позволя доказващите моята вина редове да попаднат в чужди ръце. Както казах на красивия лейтенант, който дойде да нюха и ме обсипа с въпроси, смъртта беше настъпила при трагични обстоятелства и исках да помогна на братовчедка си да забрави мъката.

При паниката, която ме обзе, когато заличавах следите си, не трябваше да унищожавам последните няколко страници. На тях бях нахвърлила набързо молитвите на Рейчъл, с които извиквах Зомби да ме отнесе.

Какво щеше да се случи, ако не можех да ги възпроизведа правилно? Или още по-лошо — ако на змията й скимнеше да не ми помогне отново?

Не, виновна е болестта ми, тя замъглява съзнанието и изсмуква доверието ми. Разбира се, че Зомби ще ми се притече на помощ. Нали е гладен? А аз прилежно му принасях в дар душите, за които жадуваше.

Колко глупава е Моника. Всеки път, когато видя възпълничкото й тяло или я извикам от онова отвратително училище, зная, че ще ми се възпротиви. Но аз не ликвидирах родителите й и не изиграх ролята на щатен пазач само за да ми пречи след това. Ако трябва, ще съм жестока, любяща, или и двете, но ще я държа под ръка. В крайна сметка тя копнее единствено за семейство, а аз съм единствената й роднина, която й е останала.

Идва, за да ми достави удоволствие, но трябва да й предложа нещо повече, за да я привържа към Ривърз Едж. Навремето се забавлявах да съблазнявам ухажорите й, както правех и с Аби, но дойде време да й подхвърля идеалния съпруг. Мъж, който да я дари с деца и който… прилича на Дру като две капки вода.

Пръстите ми изтръпват все повече, а ръката ми отслабва, няма да мога да пиша за известен период от време. Друга на мое място би се молила, проклинала или изпадала в ярост от смъртта, дебнеща зад ъгъла, но аз се усмихвам тайно и със задоволство.

Имам Моника, а притежавам и пръстена.

 

 

Стресната, Моника се поколеба, преди да влезе в паянтовото обиталище. Смутена и дезориентирана, чувствата й се раздвоиха в противоположни посоки. Смътно чу, че някой я вика по име, но не намери сили да се обърне и да си отиде, макар да знаеше, че трябва да го направи, и то веднага. Усети, че провидението я теглеше неудържимо към вътрешността на колибата.

Дъските бяха изкорубени и прогнили, покривът — провиснал, а подпорите на покритата тераса всеки момент щяха да поддадат, съборетината изглеждаше потискаща и изоставена на произвола на времето. Потъмнелите дървета и застоялата вода наоколо не даваха признаци на движение, само една голяма, черна змия игриво се извиваше по пропукания парапет на верандата.

Моника щеше да прекара часове, съзерцавайки и треперейки от необясним страх, ако студената ръка на Рейчъл не я бе дръпнала настойчиво през скърцащата врата.

Вътре обстановката не бе приветлива, една тъмна и влажна стая, слабият огън в камината само засилваше контраста на сенките. Едно черно перде се вееше зловещо по продължение на цялата отсрещна стена, но като се съдеше по температурата на стаята, вероятно леденият въздух проникваше през процепите.

Стаята бе мизерно обзаведена. Имаше сламен дюшек в ъгъла, маса и два стола, рафт с множество делви и приспособления с неизвестно предназначение. Явно тук не играеха деца, а през нощите влюбени двойки не си шепнеха любовни слова. Приличаше повече на работно място, отколкото на дом.

„Дойдох, за да свърша нещо — помисли си тя и опита да си спомни какво бе то. — Трябва да си го взема и бързо да си ида.“

— Премръзнала си — изврънка Рейчъл до нея. — Ще направя чай.

— Чай ли? — повтори Моника, схващаше бавно смисъла. — Но нали нямаме. Аби все се оплаква, че е много скъп.

— Правя си го сама от билки.

„Билков чай — помисли си Моника, — топъл, подкрепителен и полезен за здравето.“ Въпреки че в сегашното си състояние с по-голяма готовност би използвала малко кофеин.

Рейчъл пресече нечистия под и приближи черното гърне, което къкреше на огъня върху триножник в камината. Вдигна капака и Моника я лъхна дъх с прекрасен аромат. Навея й спомени от дома, за дъждовните дни, които по време на детството си прекарваше много рядко с Джудит. Понякога леля й сваряваше гърне с билков чай и ставаше по-любвеобилна, което много допадаше на Моника.

Един спомен ослепително блесна в съзнанието й — Джудит пищеше, пръстите й, приличащи на изкривени хищни нокти, се протягаха към нея да й поднесат пръстена. След това я прокле, прати я по дяволите…

Рейчъл се появи иззад рамото й с димяща чаша и Моника се пресегна с удоволствие. Искаше да възвърне доброто си самочувствие, изпита нужда да забрави сцената със смъртното ложе. Потръпвайки, отпиваше от течността и топлината й се разливаше по тялото й.

Моника се сгорещи, възприятията й отслабнаха. Имаше нещо познато във вкуса, макар и едва доловимо, но тя се бе успокоила и не пожела да се помъчи да си го припомни. Ако беше нещо важно, щеше да изплува в паметта й, а ако ли не — щеше да се наслади на чувството си на унес.

Поддаде се на вътрешния си импулс и тръгна напосоки из стаята. Сякаш плуваше със сал по река и се печеше безгрижно на слънце, докато течението я отнасяше. Докосна грубите мебели, прокара ръка по делвите и странните инструменти и накрая се понесе към предопределението си.

Дръпна завесата и се изправи пред сложно изработен олтар. Разбра, че е пристигнала на местоназначението си.

Пръстите й се разтрепериха, когато посегна към примитивно изработената кукла, просната по очи всред множество мъждукащи свещици. От главата й стърчеше голяма, остра игла, привързана към дълга няколко метра бяла нишка. Тук също витаеше атмосферата на нещо познато, но този път не стана нужда да се осланя на паметта си, за да си спомни.

Обхвана я вледеняващ ужас, когато разпозна откраднатото парче розов сатен, употребено за направа на роклята, косата беше истинска и бе взета от четката й за вчесване.

Отвратена, за малко да изпусне куклата, но може би съзнанието й не беше докрай замъглено. Хвана конеца и дръпна с всички сили.

Рейчъл се засмя зад нея, като видя, че го отскубна.

— Много е късно. Куклата те доведе тук, а настойката ще те задържи.

— Не!

Моника извика, но на ум. Мускулите й губеха сила постепенно, но бързо. Успя само да изпищи. Какво ли й беше сипала робинята в чая?

Моника понечи да избяга, но краката й натежаха, ръцете й се отпуснаха край тялото и изпуснаха куклата на пода. Проследи я с поглед и забеляза змията. Беше влязла откъм чардака и се прокрадваше към нея, люспите й стържеха напластената мръсотия на пода.

— Вече ти казах веднъж. — Чернокожата се доближи. — Не принадлежиш на нашия свят, а на бога.

— Не! — повтори умолително Моника.

Започна да се бори с черната стена, която се затваряше около нея. Змията приближаваше сантиметър по сантиметър и съскаше нежно, сякаш искаше да накара негърката да побърза.

— Твоя е, о, велики Зомби! — произнесе тя напевно и падна на колене до Моника. — Вика те! — изшептя й. — Сега трябва да отидеш при него.

Моника се свлече безчувствена до куклата и чак сега се сети защо топлината й се стори така позната. Беше получила същото чувство на замаяност при отделянето от тялото си, както онази нощ в стаята на Джудит, когато сложи пръстена за първи път.

Чуваше молитвите на магьосницата като все по-далечни и по-тихи. Видя как змията се плъзна по протегнатата й ръка, но не можа да помръдне.

— Не! — възпротиви се Моника, когато Рейчъл надяна пръстена с брилянта на Зомби върху пръста й. С ужас си помисли за Самнърови и че бе обещала да не ги напуска никога. Мъничето щеше да пропадне без нея, а момчетата, особено Стивън, вече никога нямаше да повярват на жена отново. Трябваше да остане и да научи Елизабет да чете, а малчуганите — как да се забавляват, да помогне на Дарси да спечели сърцето на Аби и… Дру — о, боже, не можеше да понесе раздялата.

Но вече бе твърде късно. С отвратителен, страховит тласък тя почувства, че се издига все по-нагоре и по-далече.

Моник

17 юни 199 г.

Нещо не е наред.

Всеки ден става все по-трудно да управлявам живота, който взех от Моника. Понякога, късно през нощта, изпитвам страхове, че моята змия ме е напуснала завинаги.

Само ако можех да си спомня какво се случи по време на последното ми пътешествие. Стори ми се, че яхах вълната на удоволствието цяла вечност и се почувствах неудовлетворена, когато бях захвърлена настрани. Но не мога да си спомня дали видях Моника. Бях сключила сделка с нея, тя винаги бе изпълнявала волята ми безпрекословно, в противен случай как бих се озовала в тялото й?

Чувствам се неспокойна, тъй като усещам, че силата ми отслабва с всеки изминал ден. Богатството на Самнърови се стопи, въпреки че не можах да установя защо или как данъчните власти започнаха да показват засилващ се и нездрав интерес към плащането на данъци от моя страна. А миналата седмица, когато в отчаянието си отидох до скривалището в гардероба си, за да продам още един скъпоценен камък, видях, че липсваше цялата кутия.

Бях готова да обвиня Дерек за кражбата, но прецених, че не беше способен на такова нещо. Разочарова ме абсолютно във всичко. Независимо от външната си прилика с Дру, не можеше да се мери и с малкото му пръстче. Той бе въздух под налягане и много зле в леглото. Заяви, че се справял лошо, защото трябвало да прави любов и с държанката си, но от плътно стиснатите устни и свирепите погледи на Еми Пиърсол стигнах до извода, че и тя не бе по-задоволена от мен. Започнах да се опасявам, че племенникът ми се щади и страстта му е само привидна.

Щях да се отърва от Дерек, така както направих с Робърт и Джордж преди него, ако така отчаяно не исках да ми направи бебе.

Защото чрез това дете, наследник на фамилията Самнър, щях да постигна и предопределението на съдбата си, и отмъщението си. Някой ден дъщеря ми щеше да навърши двадесет и една години и щеше да добие законното право да се разпорежда с имотите. Тогава щях да я принудя да сложи пръстена, а тялото й щеше да стане мое.

И в крайна сметка аз не само щях да владея всичко, което притежаваха Самнърови, но и щях да бъда както една от тях, така и единствената.

Но за зла участ още не бях забременяла и започнах да се питам дали можех да си позволя да изчаквам още. Еми ме гледаше с изучаващ поглед и виждах ясно нейните помисли. Много скоро можеше да подтикне недосетливия Дерек да ме убие.

Вероятно бих могла да използвам любовницата му като трамплин, подобно на начина, по който използвах Джудит и Моника преди, като място, където можех да се притая, докато бебето ми израснеше и станеше зряла жена.

Исках да изглеждам като нея. Въпреки че отслабнах с двадесет килограма, тялото на Моника ме караше да се чувствам като амазонка. Желаех да съм с по-малък ръст и с руса коса, а имаше всички изгледи утробата на Еми да се окаже по-плодовита.

Забелязах как поглъщаше с очи брилянта на Зомби. Ако нещо ми се случеше, тялото ми нямаше да е още изстинало, и тя вече щеше да е сложила пръстена на ръката си. Разбира се, нямаше да знае, че имах дубликата му, който изхлузих от безжизнения пръст на Джудит. Но за алчността си тази предателка щеше да заплати с душата си, което много й подхождаше!

Перфектен план, само да бях малко по-сигурна за текста на молитвите. Да беше тук Рейчъл, за да ми помогне!

Вглеждам се в пръстена и се учудвам на плавността, с която преминах през времето, яздейки змията. В тази река от минути и часове възможно ли е робинята ми точно в този момент да изпее молитвата вместо мен така, както направи, когато бях захвърлена в бъдещето? Мога ли да й извикам „Помогни ми!“ и тя да ме чуе през годините?

Докато пиша тези редове, вратата на стаята ми се отваря. Пред мен се изправя Дерек, подтикван от алчната му метреса Еми. По израженията на лицата им се досещам, че вече са научили за запора, който наложих върху банковите им сметки.

Опитвам се да не им обръщам внимание, тъй като последното нещо, което желая, е някоя семейна разпра. Но този път посещението не е с цел да направим бизнес, тъй като съпругът ми изважда пистолет.

Рейчъл, помогни ми!…