Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (19)

Глава 18

Джон Фоксуърт, в последно време известен по вече с името Жак Рейнард, вдигна поглед към бледоликата южняшка красавица, която го бе зяпнала в нямо възхищение. Стана на крака и се изпъчи от гордост. Щом влезе Сара Джейн Хокинз, той престана да бъде обикновен собственик на оказионен магазин, борещ се със зъби и нокти да изкара препитанието си. В собствените си очи се въздигна като бизнесмен и джентълмен, какъвто опитваше да стане с всички сили.

Много скоро възнамеряваше да поиска ръката й. Беше чул слуховете, че баща й го деляла само една стъпка от бедняшкия приют и бе благодарен на съдбата, че поради тази причина тя може би щеше да му пристане. Той не се нуждаеше от парите й, нито от красотата й, а още по-малко — от някое привидно женско достойнство. За Жак мис Сара въплъщаваше ведно елегантността и доброто възпитание, които липсваха у хората в бордеите на Бостън, където бе израснал.

Поради тази причина бе готов да се труди като роб от зори до здрач и да натрупа малко състояние, достатъчно, за да си позволи дама като Сара Джейн да краси дома му.

— Един добър приятел празнува рождения си ден — обясни му с бавен, провлечен говор тя — и имам нужда да нося нещо по-специално по този случай. Татко ще получи удар, ако узнае, че съм минала оттук и съм разглеждала скъпоценните камъни.

— Тогава моля, ако смея да предложа, нека ти подаря нещо. Това ще бъде един вид благодарност, че добавяш блясък към моя скромен магазин. И може би, ако не звучи много дръзко, бих искал да изразя моите надежди за бъдещето.

Тя се изчерви, възпротиви се изискано, но Жак видя удовлетворението й.

— С твое позволение ще се обадя на татко ти в края на тази седмица. Но, моля те, избери си междувременно каквото поискаш като знак на признателност. Нещо, което поразява твоето въображение. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да зная, че подаръкът ми е допринесъл за изтънчената ти красота!

— Онзи пръстен! Само него. Откъде го имаш?

Жак имаше предвид някоя перла и затова се шокира, когато тя посочи брилянта на Зомби.

— От една жена, твоя съседка в действителност. Мисис Самнър ме помоли да го задържа до края на месеца.

— Това е подаръкът, който искам.

— Не, моля те! Всичко друго, но не и това! — Жак беше истински потресен.

Пръстенът може би струваше цяло състояние, тъй като беше символ на древна африканска култура, а също и предмет на прелюбопитна легенда.

Тя го изгледа с обида и изненада.

— Но нали каза, че мога да получа каквото си избера. Само това украшение поразява моето въображение!

Той не можа да понесе разочарованието й. „Какво значение има? — опита се да си вдъхне увереност. — Скоро ще се оженим и пръстенът ще се върне обратно при мен.“ Нямаше намерение да го продава все още, а притежателката му носеше белезите на голяма бедност. Никога не би повярвал, че мисис Самнър можеше да се върне.

— Добре — съгласи се неохотно, вдигна го и го наниза на една верижка, — но само ако ми обещаеш, че няма да си го слагаш на пръста.

— А защо?

Почувства, че е глупаво да разправя легендата, можеше да изглежда като суеверие.

— Металът е много стар — излъга я — и може да обезцвети изключителната ти кожа. Обещай ми, скъпа моя, че ще го носиш само на тази верижка.

Тя се засмя с финес и грабна подаръка от ръката му.

— Добре, щом настояваш. Много ти благодаря, господин Рейнард.

— Моля, наричай ме само Жак!

Тя му благодари още веднъж, като го нарече по име, обърна се и с танцова стъпка излезе през вратата. Завеян от картинката, която тя представляваше, той пропусна да я предупреди да не показва пръстена на никого — поне до края на месеца.

„Всичко ще е наред — успокои се той. — Мисис Самнър няма да се върне. Няма смисъл да се тревожа.“

Поне така му се струваше до следващия ден, когато полковник Дарси О’Брайън се изправи пред щанда му и втренчи поглед в него.

— … Какво сте направили? — попита човекът със заповеднически тон, едва сдържайки ръмженето.

— Казах ви вече, подарих го.

— На кого? — Думите бяха изстреляни срещу него, сякаш полковникът беше употребил пистолета си, висящ на кръста му.

— На една моя постоянна клиентка — емна му се, като опитваше да не изглежда, че се защитава. — Мис Хокинз.

— Сара Джейн Хокинз ли?

Жак едва бе кимнал и О’Брайън вече се беше обърнал.

— Господ да ти е на помощ — подхвърли той през рамо, като напускаше магазина, — ако се е случило нещо на някого.

 

 

Моника влезе с бързи стъпки в стаята си, като носеше кана с вода. Смяташе най-после да се поразхубави така, че да я погледнат с уважение. Тази сутрин беше хвърлила много труд да изчисти решетките на камините в спалните на горния етаж. Напълни легена с хладка вода и опита да не се намръщи. О, какво ли не би дала за една продължителна баня, без да пести водата.

Всеки път, когато предложеше да се прокара водопровод, Аби възразяваше. Несъмнено считаше предложението й за още едно снобско нововъведение. Въпреки това Моника беше твърдо решена тръбите да бъдат инсталирани веднага щом плантацията станеше отново рентабилна. Не можеше и да мечтае за ултрамодерните бански помещения на Джудит, но и други къщи от този период имаха вече течаща топла и студена вода, а някои — дори и свястна каца, използвана вместо вана.

„Не че имам нещо против нощните разходки до каменистото заливче“ — мислеше замечтано. През последните няколко седмици всеки вършеше самостоятелно своята част от домашната работа, Дру — на полето, а тя — в къщата. Всяка вечер се срещаха в залива и всяко съвкупление бе още по-магическо от предишното. Усещанията, които той възбуждаше в тялото й, бяха удивителни! Най-накрая тя разбра защо така приказваха хората, колко радост можеше да достави на една жена любенето. Всеки път, когато Дру я докоснеше или дори само погледнеше, той я караше да се чувства красива — и вътрешно, и външно.

По-късно, в леглото, сгушени един в друг, разговаряха за миналото и за съвместното бъдеще. Когато й разказваше за лишенията на войната и жестокостите в затвора, Дру се кълнеше, че щеше да спести на децата си този ужас. Моника му разправяше за своите родители, за това, че след смъртта им единственият й близък човек бе останала Джудит и как щеше да направи така, че Стивън, Андрю и Елизабет нямаше да страдат от самота и нещастно детство.

Но някак си тя никога не довеждаше темата толкова близо до пръстена, че да го спомене. Беше по-добре Дру да не разбере как пристигна тук, тъй като змиите хвърляха сянка върху щастието й, бяха грозотия, която трябваше да превъзмогне. След като получеше парите от Дарси, възнамеряваше да си върне ужасното сребърно украшение и да го захвърли в реката.

Плискаше се с вода и се търкаше, сякаш можеше да отмие всички неприятни мисли. Концентрира се върху думите, които се налагаше да каже на Сара Джейн по време на визитата й днес следобед. Трябваше някак си да я омае, да я накара да прозре, че Моник бе вече Ники, която никога не е била и нямаше да бъде неин враг.

Не че щеше да сподели истината с нея — двамата с Дру бяха стигнали до становището, че повечето хора биха третирали изявленията й за пътуване във времето като остро психическо заболяване — но трябваше най-сетне да сложи край на нескончаемите остроти по неин адрес, както и на влиянието на Сара Джейн върху Аби, с което я настройваше против нея.

Щеше да бъде повече от нищо, ако успееше да възстанови приятелството със зълва си. Болеше я, задето я гледаше все наежена и със загриженост. Може би ако Сара Джейн отстъпеше малко, то Аби щеше да приеме Ники като приятелка.

Облече обикновена пола и блуза. Напомни си, че най-важното от всичко бе да прояви търпимост към двете жени. Така бе завоювала обичта на децата и на Дру.

Мислите й отлетяха към съпруга й, което често се случваше през деня. Мислено се сгушваше в него и се учудваше колко бързо и лесно бе завладял сърцето й. Сякаш винаги му бе принадлежала.

Усмихна се, като видя гребена си и четката му за коса в прегръдка на нощното шкафче. Плъзна пръст по златната дръжка. Искаше да почувства още веднъж топлината на докосването му и случайно погледна към своята четка за коса. С неудоволствие забеляза, че за кой ли път нейните косми липсваха.

Нямаше никаква логика. Ако Аби беше минала да подреди, защо беше почистила само нейната четка, а не и тази на мъжа й?

Сякаш някой я повика, тя се завъртя и погледна дългия прозорец. Краката й сами я понесоха. Преди да осъзнае какво правеше, вдигна жалузите и излезе на верандата.

Дори преди да погледне към пътя, знаеше, че там стоеше Рейчъл.

Жената гледаше нагоре към нея и стискаше нещо в ръка. Беше не само доста далече, за да разгледа какво бе то, но и образът на Рейчъл се размазваше пред очите й, така че усещаше само пълната й с омраза и триумф усмивка.

Неприязненият поглед я привлече и дръпна, за втори път краката й не се подчиниха и тръгнаха сами.

Рейчъл се обърна внезапно, за да хвърли поглед към Ривър Роуд. Неочаквано слухът на Моника се възвърна. Чу бързото чаткане на копита на приближаващ се кон и това премахна глухотата й, която тя не бе осъзнала. Сякаш току-що се събуди. Намираше се на върха на стълбите, водещи от верандата. Погледна през рамо, но не видя чернокожата, а само почувства злата й воля.

Избяга към стаята си. Подсъзнателно се досети, че посетителката на спалнята й е била Рейчъл.

Оставаше да си отговори и защо.

 

 

Сара Джейн псуваше крантата, тъжен остатък от едновремешните елитни коне от конюшнята на баща й, и щеше да й извади душата, за да ускори крачка. С тази скорост никога нямаше да пристигне в Ривърз Едж.

Струваше й се, че всичко бе тръгнало против нея. Първо баща й се разболя вследствие на пиенето, а след това пристигнаха агентите по имотите, за да преговарят за продажбата на Бел Монд. А сега й се откриваше единствен шанс и тя да позлорадства. Гореше от нетърпение да види реакцията на Моник, когато научеше у кого беше пръстенът й.

Сара Джейн забеляза робинята Рейчъл в средата на пътя, застанала така, сякаш й се препречваше. Какво работа имаше тази ужасна жена, че се прокрадваше около къщата на Аби?

Въоръжена със справедливо негодувание, спря каретата и върза кончето си за близкия стълб на оградата. Приближи с твърда стъпка чернокожата, която се хилеше насреща. Проследи погледа й и забеляза, че най-горе на стълбите, водещи към верандата, Моник се врътна и заприпка към стаята си.

Излезе от кожата си, сметна, че двете пак заговорничеха.

— Какво правиш тук? — попита рязко и хвана камшика си за езда с две ръце. — Надявам се, че помниш заповедта на господин Самнър да стоиш далеч от къщата.

Рейчъл само се усмихна с нейния бавен, арогантен маниер.

— Страната е свободна. — Говореше надменно като кралица, а не като робиня. — А този път тук е обществен.

Сара Джейн стисна камшика. Откакто свърши войната, робите си позволяваха все по-волно държане.

— Махай се — каза й и замахна с камшика да я пропъди.

Чернокожата само повдигна вежди.

— Забрави ли кой кара грис-грис да съблазнява твоя креол така, че да ти предложи женитба?

Сара Джейн се озърна бързо наоколо, за да види дали някой не беше чул. Трудно можеше да си обясни защо бе потърсила услугите на заклинателката, но перспективата да обслужва нуждите на баща си до края на дните си в някоя паянтова съборетина в края на града, й се струваше непоносима.

— Не би трябвало да ме заплашваш — продължи Рейчъл, — тъй като избраникът ти още не ти е предложил венчило.

— Но ще го направи! — Сара Джейн бръкна и извади верижката изпод дрехата си.

Изпуфтя гордо, като видя как очите на жената се разшириха при вида на пръстена.

— Видя ли? Даде ми го като знак за своите намерения. — Или поне се надяваше да е така.

Другата забеляза колебанието и я уязви:

— Поиска ли вече ръката ти? А говори ли с баща ти?

— Е, не, но…

Рейчъл поклати тъжно глава.

— Нужна е силна магия, за да закараш един мъж до олтара.

В душата си Сара Джейн съзнаваше, че жената е права. В противен случай как Моник бе успяла да й открадне Робърт, ако не с помощта на чародейката и вуду?

— Какво трябва да направя?

— За да получиш твоя креол, трябва да ми дадеш пръстена.

Сара Джейн поклати глава, искаше й се да позлорадства. Щеше да живне в момента, когато можеше да каже накрая: „Ето, Моник, притежавам нещо, което ти желаеш“.

Но Рейчъл очевидно имаше други намерения. Тъмните й очи се спряха върху Сара Джейн и я приковаха на място.

— Не мога — опита се да протестира, но беше смазана от по-силната воля. — Беше ми подарък — продължи неуверено, решителността й се топеше, като гледаше в тези черни очи. — Не разбираш… Жак ще… бъде…

Рейчъл протегна ръка.

— Дай ми пръстена, мис Сара — сниши гласа си Рейчъл, звукът беше тих и галещ ухото. — Дай ми го незабавно.

Думите й омайваха, хипнотизираха и подтикваха Сара Джейн, докато тя разкопча верижката и я положи върху ръката на негърката.

На часа черните пръсти се сключиха около пръстена и го скриха от поглед.

Сара Джейн се разбуди, посегна да си го вземе обратно, но Рейчъл вече бе изчезнала. Прибра ръката си, уплашена от това как се разтрепери. Току-що бе направила непоправима грешка.

Изтича, препъвайки се, до къщата, сякаш търсеше убежище и видя Моник да слиза бързо по външната стълба на верандата.

— Всичко стана заради теб! — изкрещя й в лицето.

 

 

Аби си наложи с труд да не се усмихва, като наблюдаваше брат си и децата. Четиримата представляваха прелестна картинка, овъргаляни с брашно от главата до петите от усилията си да приготвят изненадата. Никой от тях не беше ял пица през живота си и не знаеше какво представлява, но Ники им я описа по вкус и спомена, че я обожава, и те бяха твърдо решени да й сготвят една.

Смятаха да я изненадат, с което да отпразнуват втория пълен месец, откакто Моника бе дошла при тях. По ирония на съдбата, докато Дру подготвяше изненадата, жена му завършваше последните приготовления за неговото тържество. Бог да благослови подрастващата младеж, че бяха такива превъзходни актьори — главата на семейството също нямаше представа, че ще празнуват рождения му ден същата вечер.

Аби се върна към обичайната си работа с въздишка, беше обещала и на двамата конспиратори, че щеше да опече кейк. Бъркаше тестото, но хвърляше скришом погледи към брат си. Не искаше да си признае, но не го бе виждала по-щастлив. Беше безумно влюбен.

Но срещаше и взаимност в чувствата. Беше забелязала как Ники търсеше с поглед съпруга си в далечината и как очите й овлажняваха, когато го откриеше. Всеки, който забележеше двойката, можеше да се убеди, че живееха в мир и сговор.

Аби им завиждаше, но знаеше, че снаха й бе върнала усмивката върху лицето на брат й. Само заради това бе готова да й прости всичко.

На Дру не му беше до усмивки, мъчеше се над тестото, което месеше с децата.

— Мисля, че вече достатъчно дълго се занимавахме, Аби. Какво следва по-нататък?

Тя се разсмя и ги упъти да върнат тестото в купата и да го оставят да втаса за час-два. Дру, който непрекъснато хвърляше погледи към полето, обеща, че ще се върне, щом го повика. Децата изхвърчаха навън да играят.

Аби остана сама в кухнята. Хвърли кейка във фурната да се пече и започна да събира продукти, за да може да го украси. Не искаше да пропусне нищо. „Време е — реши тя — да станем приятелки с Ники. Щом обича така Дру, значи не е такова чудовище.“

Сякаш за да опровергае заключенията й, пронизителният писък на Сара Джейн Хокинз разцепи следобедната тишина. Обезпокоена, изтича навън пред къщата.

— Двете заедно заговорничехте — чу я да вика. — Ти си виновната.

Ники поклати глава, изглеждаше не по-малко разстроена от Аби във връзка с поведението на жената.

— Мисля, че е по-добре да влезеш и да поседнеш, Сара Джейн — успокои я. — Изглеждаш призрачно бледа.

— Нищо чудно. Бас държа, че ти си я насъскала. Знаела си, че вече го притежавам, и си поискала да си го върнеш. А аз… — За общо удивление и смут гостенката избухна в плач.

— Хайде, нека влезем вкъщи. — Моника простря дружелюбно ръце, но бе отблъсната.

— Тогава нека аз. — Аби пристъпи да подкрепи мис Хокинз. — Ники е права, по-добре е да влезем вътре.

Въведе в приемната Сара Джейн, която трепереше цялата. Аби я покани на големия, старинен диван. Разтри ледените й ръце и установи с почуда, че Ники не ги беше последвала.

— Какво се случи? — разбърза се Аби. Сметна, че щеше да спечели по-лесно доверието й, докато бяха сами.

— Сякаш… не можех да се спра… накара ме да й го дам…

— Какво те е накарала Ники да й дадеш?

— Не тя, а онази… Рейчъл. Накара ме да върна пръстена на Моник.

Аби чу шумна въздишка. Вдигна поглед и видя, че снаха й се беше върнала с чаша вода.

— Какъв пръстен? — попита влязлата с изменен глас и предложи водата на гостенката.

Сара Джейн отсръбна и започна да се съвзема.

— Онзи — със змиите. Жак… мосьо Рейнард ми го даде в знак на… неговото уважение.

— Не може да бъде! — Сега на свой ред Ники пребледня. — Той ми обеща!

— Не всички мъже са твои покорни роби! Твоята суетност ти е попречила да забележиш, че всъщност той предпочита мен.

— Ти даде ли пръстена на Рейчъл? — попита Моника с чувство на спешност, което се оказа много заразително.

— Чу ме, вече ти казах, че й го дадох.

— А тя сложи ли го на ръката си?

— Но защо? — Сара Джейн я погледна подозрително. — Жак спомена да не го нося. А защо не трябва?

Ники я сграбчи за раменете.

— Трябва да зная — настоя тя, гласът й беше напрегнат — дали Рейчъл сложи пръстена на ръката си?

— Откъде да знам? Грабна го и побягна.

Моника направи няколко крачки назад, лицето й бе ужасено и плашещо.

— Какво има? — попита Аби, бавно я обземаше страх.

— Не зная. Трябва да помисля… Ще се кача в стаята си.

Аби понечи да тръгне след нея, но Сара Джейн я задържа за ръката.

— Всичко ще се оправи — каза й с горест. — Рейчъл ще даде на Моник каквото й е необходимо, и тя ще ни остави на спокойствие.

Аби се заслуша, снаха й затропа нагоре по стълбите, всяка нейна стъпка ускоряваше ритъма на сърцето й. Беше запомнила лицето на Ники в последния момент, дълбоко в себе си се усъмни в твърденията на Сара Джейн. Нещата едва ли вървяха към по-добро.

 

 

Мъничето бръкна под възглавницата си и напипа студената черна кожа. Винаги се разстройваше, когато я докоснеше, беше завещанието на майка й. Но след като чу Моника и Сара Джейн, си въобрази, че предстояха да се случат ужасни неща.

Може би бе дошло времето да занесе на Ники книгата на мама.

Елизабет я чу да слиза в хола и да прекосява стаята. Изтича до вратата и я открехна. Чу монолога й:

— Може би духът на Моник е у Рейчъл. Вероятно това е причината да ме мрази толкова много.

Момичето примига смутено. На кого ли приказваше Ники и какво означаваха думите й?

— Трябва да разбера — продължи и стана ясно, че говореше на себе си. — С помощта на пръстена Моник може да възвърне тялото си, когато пожелае. Трябва да й попреча.

Мъничето хвърли поглед към възглавницата и изведнъж се реши. „Ники е развълнувана и черната книга може би ще засили тревогите й. Но трябва да знае за мама поне колкото мен. И освен това умее да чете, а аз — не.“

Моника явно не се ориентираше в обстановката и момиченцето предчувстваше, че в книгата е написано нещо, с което можеше да се предотврати завръщането на мама, която щеше да ги нарани.

Изтича до леглото си и измъкна книгата изпод възглавницата. Забърза през коридора надолу към стаята на Ники.

Но когато пристигна там, тя вече бе тръгнала.

Моник

29 март 1867 г.

Довечера ще бъде сюблимната нощ.

Странно, но си мисля често за Дру, пулсиращ в мен, и губя много време да се мятам в празното си легло. Трябваше да се досетя, че нито един мъж на света не можеше да ме задоволи напълно. Това, от което се нуждая и към което се стремя, го притежава само Бог. И то единствено — Льо Гран Зомби.

Някой вероятно би ми възразил, че съм прелъстена в света на мъртвите, но те никога не биха могли да изживеят екстаза, който изпитвам със змиите.

В интерес на истината, какво ми предлага Дру, освен живот, изпълнен с тежък труд? Пренебрегване!

С помощта на Зомби мога да добия друг живот в друго време.

Това била тайната на брилянта на Зомби, довери ми се Рейчъл снощи, доволна от това, че се бях отдала на ритуалите й. Тя наблюдаваше как черната й змия се увива около голите ми крайници и накрая обяви, че съм готова — самият Зомби бил дал благословията си.

Обеща ми, че тази нощ щях да яхна змията и тя щеше да ме заведе където си поиска.

„Но — предупреди ме, — трябва да си платиш. Моят Зомби е алчен бог. Апетитът му трябва да бъде задоволен. Ще ти намери нов живот, но в замяна ще му дадеш душата си, която обитава сегашното ти тяло.“

Отговорих: „Да, разбира се, всичко, каквото поиска“. Тогава влудяващо бавно тя бръкна в джоба си. Зяпнах, в ръката си държеше втори пръстен, еднакъв с предишния. Трябваше да го предам на някоя невеста на Самнърови в деня на сватбата й.

„Легендата гласи — обясни ми, — че пръстените образуват връзка между настоящето и бъдещето, тунел, по който могат да преминат душите. Твоята задача е да направиш така, че никоя душа да не може да се върне в сегашното ти тяло. В противен случай биха възникнали сериозни последствия, ако гладът на Зомби не бъде утолен.“

Съгласих се още веднъж с: „Да, разбира се“, но повече не я слушах. Рейчъл е добра робиня и способна учителка, но аз предпочитам да върша всичко на своя глава.

Нощес, съвсем сама, ще извърша пътешествие във времето.