Включено в книгата
Оригинално заглавие
Do Androids Dream of Electric Sheep? [= Blade Runner], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БЕГЛЕЦ ПО ОСТРИЕТО. 1994. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика, No.7. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Blade Runner, Philip K. DICK (1968) [на практика, би трябвало превода да е направен по преизданието от 1995 което носи това име; оригиналното название на романа от 1968 е Do Androids Dream of Electric Sheep (Сънуват ли андроидите електрически овце?)]. Предговор: Писател от друг свят, Юлиян СТОЙНОВ — с.6–8. Послеслов: Вместо изповед (писателя за своя живот, за страховете и надеждите си, за фантастиката и наркотиците [из интервю на Чарлз Плет с Филип К. ДИК] — с.248–252. Художник: Момчил МИТЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя). Печат: ДФ Балкан прес, София. Формат: 56×10/16. Печатни коли 16. Страници: 254. Цена: 35.00 лв. ISBN: 954-570-009-2.


ОКЛЕНД

 

КОСТЕНУРКАТА, ПОДАРЕНА НА КРАЛЯ НА ТОНГА ОТ МОРЕПЛАВАТЕЛЯ КАПИТАН КУК ПРЕЗ 1777 УМРЯ ВЧЕРА, НА БЛИЗО ДВЕСТА ГОДИШНА ВЪЗРАСТ.

ЖИВОТНОТО, ИЗВЕСТНО ПОД ИМЕТО ТУ’ИМАЛИЛА ПОЧИНА НА ТЕРИТОРИЯТА НА КРАЛСКИЯ ДВОРЕЦ В ТОНГАНСКАТА СТОЛИЦА НУКУ, АЛОФА.

НАРОДЪТ НА ТОНГА ПОЧИТАШЕ КОСТЕНУРКАТА КАТО ВОЖД И КЪМ НЕЯ БЕШЕ НАЗНАЧЕНА ЛИЧНА ОХРАНА. ПРЕДИ НЯКОЛКО ГОДИНИ КОСТЕНУРКАТА ОСЛЕПЯ ПО ВРЕМЕ НА ГОРСКИ ПОЖАР.

ПО СЪОБЩЕНИЕ НА ТОНГАНСКОТО РАДИО, ЧЕРУПКАТА НА ТУ’ИМАЛИЛА ЩЕ БЪДЕ ИЗПРАТЕНА В МУЗЕЯ В ОКЛЕНД, НОВА ЗЕЛАНДИЯ.

Ройтерс, 1966

1

Лек весел електроимпулс, подаден от автоматичната аларма на емоционалния синтезатор до леглото събуди Рик Декард. Изненадан, както винаги, когато се пробуждаше така внезапно, той се надигна от леглото, изправи се облечен в своята разноцветна пижама и се протегна. В същия миг жена му Айран, която спеше на другото легло, отвори сивите си, тъжни очи, премигна, след това изпъшка и ги затвори отново.

— Настроила си твърде слаб сигнал на твоя „пенфилд“ — рече й той. — Сега ще го пренастроя, ти ще се събудиш и…

— Не ми пипай настройките. — В гласа й се долови горчивина. — Не искам да се събуждам.

Рик приседна на леглото до нея, сведе глава и заговори с тих, нежен глас.

— Ако зададеш достатъчно силен импулс веднага ще се събудиш и дори ще почувстваш радост, в това е цялата тънкост. Достатъчно е да поставиш синтезатора на „С“ и електроимпулсът преодолява прага на подсъзнанието, както стана при мен.

Рик я потупа дружелюбно по рамото (неговият собствен синтезатор беше настроен на „Д“ и той чувстваше благоразположение към целия свят).

— Разкарай мръсната си полицейска лапа — рече Айран.

— Не съм полицай.

Почувства раздразнение, макар да не бе пренастройвал синтезатора.

— Ти си нещо по-лошо — отвърна жена му без да отваря очи. — Ти си убиец, нает от полицаите.

— Както забелязах, ти пръскаш без никакво угризение хонорарите, които нося вкъщи — той стана и се приближи към контролния пулт на своя синтезатор. — Вместо да спестяваш, — продължи Рик, — за да можем някой ден да си купим истинска овца и да се отървем от фалшивата електрическа, която гледаме на горния етаж. Една нищо и никаква електроовца и то след толкова години труд.

Той застана в нерешителност пред контролния пулт, колебаейки се дали да го настрои за подтискане на таламуса (което щеше да овладее гнева му), или за стимулация (която пък щеше да го раздразни достатъчно, за да спечели спора).

— Ако посмееш да увеличиш интензивността на своята жлъч, — предупреди го Айран, без да откъсва очи от него — и аз ще направя същото. Ще завъртя усилвателя докрай и тогава ще станеш свидетел на такава битка, в сравнение с която всички досегашни спорове ще ти се сторят нежен полъх. Хайде, опитай — тя скочи от леглото, изтича при контролния пулт на своя синтезатор и зачака, без да сваля очи от него.

Рик въздъхна и сведе глава пред нейните заплахи.

— Ще набера това, което имам по програма за днес — той разтвори бележника си на 3 януари 1992 и видя, че за днес е планирал сериозно, делово настроение. — Ако го сторя, — погледна я разтревожено той, — ще последваш ли примера ми? — Рик не искаше да прибързва, преди жена му да даде съгласието си.

— Моята програма за днес включва шест часова депресия с пристъпи от периодично самообвинение — отвърна Айран.

— Какво? Защо си поискала такава настройка? — Подобно хрумване сякаш беше отрицание на самата идея за съществуване на емоционалния синтезатор. — Нямах представа, че това може да се настройва — завърши мрачно той.

— Седях си тук веднъж пред телевизора, — заговори Айран — и гледах Бъстър Приятелчето и неговото шоу „Дружелюбни приятели“. Тъкмо разказваше каква невероятна новина смятал да ни съобщи и изведнъж на екрана се появи онази отвратителна реклама, дето не мога да я понасям, знаеш я — за оловните предпазители на „Маунтибанк“. И тогава за миг изключих звука. И чух сградата, тази сграда. Чух… — тя махна с ръка.

— Празните апартаменти — довърши Рик. Той също ги бе чувал неведнъж нощем, докато се мъчеше да заспи. И въпреки това полузаета сграда като тяхната се смяташе за доста гъсто заселена според съвременните представи за плътност на популацията. Разказваха, че в районите, които преди войната са се наричали предградия имало цели празни сгради. Поне така бе чувал, но като повечето хора наоколо не изпитваше никакво желание сам да проверява достоверността на подобна информация.

— В този момент, — продължи Айран, — когато намалих звука на телевизора, бях под въздействие на настроение номер 382. Тъкмо бях настроила синтезатора. И макар че възприемах празнотата интелектуално, аз не я чувствах. Първата ми реакция бе на благодарност, че можем да си позволим да притежаваме синтезатора „пенфилд“. Но после изведнъж осъзнах колко неестествено е това — да долавям отсъствието на живот наоколо и да не реагирам емоционално. Разбираш ли? Струва ми се че не. Навремето това се смяташе за признак на психично разстройство. Наричаха го „отсъствие на съответстваща реакция“. И тогава зарязах телевизора и се заех да експериментирам със синтезатора. Малко след това попаднах на комбинацията за отчаяние. — На мургавото й лице грееше удовлетворение, сякаш бе постигнала нещо наистина необикновено. — Реших да я включа в програмата си два пъти в месеца. Струва ми се напълно достатъчно за да почувствам в разумни предели безднадежност за всичко, за това че останахме тук на Земята след като всички, които имат малко разум в главата си емигрираха. Какво ще кажеш?

— Но подобно настроение, — отбеляза Рик, — е в състояние да се самоподдържа продължително време. Може би ще ти е трудно да се освободиш от него.

— Програмирала съм автоматична пренастройка три часа след началото — успокои го жена му. — Номер 481. Предчувствие за нови възможности, които ще се разкрият пред мен в близкото бъдеще, надежда за…

— Познавам добре 481 — прекъсна я той. Беше набирал тази комбинация не веднъж и много разчиташе на нея. — Слушай, — рече той, приседна на леглото, хвана я за ръце и я придърпа до себе си, — опасно е да се подлагаш на депресивно въздействие, дори с предварително зададено автоматично прекъсване. Забрави какво си програмирала за днес, аз също ще забравя. Искаш ли и двамата едновременно да наберем 104, да постоим малко в него, а след това аз ще се настроя на делови тон. Така ще имам достатъчно желание да отскоча до горния етаж и да нагледам овцата преди да тръгна на работа. И ще знам, че няма да седиш мрачна пред телевизора. — Той пусна нейните дълги, грациозни ръце, пресече просторния хол, който ухаеше едва доловимо на изпушените предишната вечер цигари и спря пред телевизора.

— Не мога да гледам телевизия преди закуска! — извика Айран от спалнята.

— Набери 888 — препоръча й Рик, докато апаратът загряваше. — „Желанието да гледаш телевизия независимо от предаването“.

— Нямам желание да набирам каквото и да е — отвърна Айран.

— Тогава набери 3.

— Не мога да набирам комбинация, която да стимулира мозъчната ми кора за набиране на комбинации! Щом нямам желание да набирам, това значи, че нямам желание да набирам и че желанието да набирам в момента ми се струва най-чуждото и отвратително нещо. Искам просто да си лежа в леглото и да гледам в пода. — В гласа й се долови униние с намек за нарастващо отчаяние и тя замря в леглото под тежестта на внезапно налегналата я почти абсолютна инерция, която се спусна като непроницаема завеса.

Рик усили звука и в стаята отекна гласът на Бъстър Приятелчето:

— „… хей, хей, приятели! Дойде време за кратка метеорологична прогноза. По данни на спътник «Монгуста» радиоактивният валеж ще достигне максимума си към обед, така че всички, които смятат да се отправят навън…“

Айран внезапно застана до него, облечена в своята дълга нощница и изключи телевизора.

— Добре, предавам се. Ще набера каквото пожелаеш — екстазен сексуален порив, толкова ми е зле, че съм готова дори на това. Но, по дяволите, какво ще промени това?

— Хайде аз да набера за двама ни — отвърна Рик и я поведе към спалнята. После застана пред нейния пулт и набра комбинация 594 — „благосклонна признателност пред превъзхождащата мъдрост на собствения съпруг по всички въпроси“. На своя контролен пулт той поиска „творческо отношение към работата и нов поглед към проблемите“, макар да не се нуждаеше от подобна стимулация. Винаги се отнасяше по такъв начин към работата си, при това без да прибягва до услугите на „пенфилда“ за изкуствена корова стимулация.

След набързо приготвената закуска — изгубил бе прекалено много време в спора с жена си — Рик пое към покрива, където „пасеше“ неговата електроовца. Беше облечен в пълната защитна екипировка — модел „Аякс“ на фирмата „Маунтибанк“. Неговата натъпкана с електроника гордост — прах в очите на съседите — преживяше, симулирайки според предварително зададената програма, че се храни.

Без съмнение, имаше и други животни на покрива, които също се управляваха от електронни елементи. Но Рик никога не си пъхаше носа в чужди работи, а и съседите не проявяваха излишен интерес за автентичността на неговата овца. Това би било връх на нетактичността. Да попиташ: „Истинска ли е вашата овца?“ би било по-обидно дори от това да се усъмниш в натуралния произход на зъбите, косата или вътрешните органи на своя събеседник.

Утринният въздух, сив, мъглив, изпълнен с трептящи радиоактивни прашинки го блъсна в носа и Рик пое неволно глътка от смъртоносната зараза. После, докато приближаваше до собствения си участък земя, който притежаваше заедно с просторния апартамент долу, той реши, че подобен израз е твърде пресилен. Радиоактивното наследство от Последната Световна Война отдавна бе снизило своята интензивност. Онези, които не бяха успели да надживеят праха сами се бяха превърнали в прах преди много години, а радиацията, отслабнала значително с времето сега поразяваше единствено умствените способности и генетичните заложби. Но независимо от оловните предпазители прахът — без съмнение — проникваше всеки ден в него, носейки със себе си неизменният смъртоносен товар. Докато не реши да емигрира. До момента ежемесечните медицински прегледи го определяха като нормален в способността да създава поколение в рамките, определени от закона. Но нищо чудно някой от следващите профилактични прегледи в Полицейското управление на Сан Франциско да покаже друг резултат. От именно такива „нормални“ като него нерядко се раждаше поколение от мутанти, жертви на вездесъщия прах. Основният лозунг, който не слизаше от стените, екраните на телевизорите и правителствените брошури си оставаше неизменен: „Емигрирай или дегенерирай! Избери сам!“

„Съвършено вярно“ — помисли си Рик докато отваряше вратата на неговото миниатюрно пасище, където го очакваше електроовцата. „Но аз не мога да емигрирам заради моята работа“.

Бил Барбър, притежателят на съседното пасище и съсед по апартамент го поздрави. И той, подобно на Рик, се беше облякъл за работа, но пътьом бе прескочил да нагледа своя питомец.

— Моята кобилка, — обяви тържествено Бил, — е бременна.

Той посочи с пръст едрата перчерънска кобила, която гледаше с празен поглед в пространството. — Какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че съвсем скоро ще имате два коня — отвърна Рик. Беше застанал до електроовцата, която не го изпускаше от поглед, в случай, че й е донесъл овесена кифла. В електронния фалшификат имаше микросхема за разпознаване на овесената кифла, при вида й тя с е надигаше непринудено и пристъпваше към него. — И от какво е бременна? — запита той. — От вятъра?

— Купих специално за нея най-висококачествената оплождаща плазма, която се предлага в Калифорния — осведоми го Барбър. — Имам известни връзки в щатския департамент по животновъдство. Не помните ли, че миналата седмица от там изпратиха инспектор, за да прегледа Джуди? С нетърпение очакват да роди, породата й е много ценна — Барбър потупа гордо шията на кобилата и тя изви глава към него.

— А не ви ли е минавало през ума да я продадете? — запита Рик. Страшно много искаше да има собствен жив кон, или някакво истинско животно. Нямаше нищо по-подтискащо от това да притежаваш фалшив питомец. Но като се имаше пред вид социалното им положение, налагаше се да се примирят с това. Друга възможност просто нямаха. Дори и той да се беше примирил, не биваше да забравя Айран. А на нея й тежеше — и то много.

— Неморално е да продам моята кобила — заяви Барбър.

— Тогава ми продайте жребчето. Да имаш две животни е по-неморално, отколкото да не притежаваш нито едно.

— Какво искате да кажете? — Барбър го погледна изненадано. — Много хора притежават по две, три и четири собствени животни, да не говорим за Фред Уошборн, притежателят на завода за хлорела където работи брат ми. Той има пет. Четохте ли статията за неговата патица във вчерашния брой на „Хроникъл“?Там се твърди, че това е най-едрият екземпляр по цялото Западно крайбрежие.

Очите на Барбър блеснаха при мисълта за подобно богатство и той постепенно потъна в транс.

Рик затършува в джоба си и извади омазненото и захабено от употреба копие на Сидни — каталог-ценоразпис на животни и птици, януарско издание. Той плъзна пръст по съдържанието, намери раздела „жребци“ (виж коне — потомство) и веднага определи осреднената цена за страната.

— Мога да закупя перчерънски жребец от Сидни за пет хиляди долара — произнесе на глас той.

— Не, не можете — поклати глава Барбър. — Погледнете внимателно — разделът е отпечатан в курсив. Това означава, че в момента не разполагат със стоката, но такава би била цената ако я имаха.

— Да предположим, — каза Рик, — че ви плащам по петстотин долара на месец в продължение на десет месеца. Пълна каталожна цена.

Барбър го погледна със съжаление.

— Декард, вие нищо не разбирате от коне. Причината, поради която в Сидни не разполагат с перчерънски жребци за продан е, че те не се препродават — дори на каталожната цена. Конете са огромна рядкост, даже тези от по-ниска порода — Барбър се наклони към оградката, която делеше техните два участъка. — Притежавам Джуди от три години и през всичкото това време не съм чувал за перчерънски жребец от нейната класа. Когато я купих отидох лично до Канада за да я докарам. Трябваше да съм сигурен, че няма да я откраднат. За подобно животно в Колорадо и Уайоми могат и да те убият. И знаете ли защо? Защото преди Последната Световна Война е имало стотици…

— Но не смятате ли, — прекъсна го Рик, — че да притежавате два коня, когато аз нямам нито един, противоречи на всички религиозни и морални принципи на мерсеризма?

— Нали имате овца. Дявол да го вземе, можете спокойно да следвате Възхода на своя живот и с достойнство и чест да се хващате за дръжките на емпатичната машина. Действително, ако не притежавахте тази стара овца, бих съзрял известна логика в думите ви. Естествено, ако имах две животни, а вие не разполагахте с нито едно, бих бил щастлив да ви помогна в единението с Мерсер. Но всяко едно семейство в тази сграда — нека пресметнем, приблизително петдесет, по едно на всеки три апартамента — притежава някакво животно. Ей там е пилето на Грейвсън — той махна с ръка на север. — Оукс и жена му притежават онова грамадно червено куче, което лае по цяла нощ. — Той се замисли. — Струва ми се, че Ед Смит държи котка долу в апартамента си, или поне така твърди, макар никой да не я е виждал. Възможно е само да се преструва, че има котка.

Рик се върна обратно при овцата, зарови пръсти в бялата пухкава козина — руното поне беше оригинално — и най-сетне напипа онова, което търсеше: скрития пулт за управление на механизма. Той вдигна капака и показа пулта на изненадания Барбър.

— Виждате ли? Разбирате ли сега, защо толкова много искам вашето жребче?

След известна пауза Барбър най-сетне намери сили да отговори:

— Бедни приятелю. Винаги ли е била така?

— Не — поклати глава Рик и затвори капака на пулта, след това се изправи и се обърна към своя събеседник. — В началото имахме истинска овца. Подари ни я бащата на жена ми, когато реши да емигрира. После, преди около една година, спомняте ли си една сутрин, когато я закарах на ветеринарен лекар. Вие тъкмо се бяхте качили, после дойдох и аз и я видях, че лежи и няма сили да стане.

— Да, малко след това успяхте да я вдигнете — припомни си Барбър. — Изправихте я, тя направи няколко крачки и падна.

— Странни болести има по овцете — отвърна Рик. — Или казано с други думи — овцете боледуват не по-малко от хората, но симптомите винаги са едни и същи. Просто един ден овцата не може да се изправи на крака и никой не може да каже първоначално дали си е навехнала крака или е болна от тетанус. Ето от какво умря моята — от тетанус.

— Там горе? — запита Барбър. — На покрива?

— Сеното — обясни Рик. — Пропуснал бях да махна телта, с която е увита балата сено. А след това Гручо — така се наричаше — се одраска и се зарази от тетанус. Закарах го на ветеринар, но той вече беше умрял. Чудех се какво да правя, сетне реших да се свържа с една от онези работилници, които произвеждат изкуствени животни. Показах им снимка на Гручо и те направиха това — той посочи с пръст фалшивата овца, която продължаваше да преживя замислено, все още не изгубила надежда да зърне любимата си овесена кифла. — Отлична изработка. Отглеждането й ми отнема почти толкова време, колкото и когато беше истинска. Но… — той сви рамене.

— Не е същото — довърши вместо него Барбър.

— Чувството е почти същото. Трябва да я наглеждаш също както преди. Защото иначе се развалят и току виж всички съседи научили, че съм я карал на поправка в работилницата. Дефектите най-често са дребни, но достатъчно е някой да забележи — веднъж например се развали магнетофонния запис и овцата не спираше да блее и ако някой я бе видял тогава, веднага щеше да се досети, че става дума за механична повреда. Естествено, — добави той, — колата на ремонтната работилница е с надпис „едикоя си болница за животни“. И шофьорът е облечен като ветеринар — целият в бяло. — Той погледна часовника си, спомнил си че не разполага с много време. — Трябва да тръгвам за работа — рече на Барбър. — Ще се видим довечера.

Той закрачи към колата, а зад гърба му Барбър промърмори объркано:

— Хм, на никого няма да кажа.

Рик спря и понечи да благодари. Но изведнъж го завладя същото отчаяние, за което бе говорила преди малко Айран и той отвърна:

— Не зная, може би това няма никакво значение.

— Но ако разберат, ще започнат да ви гледат презрително. Не всички, но някои със сигурност. Нали знаете какво е сега отношението към онези, които не отглеждат животни. Счита се за неморално и не-емпатично. Това, което искам да кажа е, че макар официално подобно нещо да не се смята за престъпление, както беше веднага след войната, но неприязънта към такива хора се е съхранила.

— Божичко! — възкликна Рик и махна с ръка. — Аз искам да имам собствено животно. Непрестанно се опитвам да си купя. Но с моята заплата, с доходите на един градски служител…

„Ако само най-сетне ми потръгне — помисли си той. — Както стана преди две години, когато за един месец успях да премахна четири андроида… И ако знаех тогава, че Гручо ще умре… но това беше преди тетануса. Преди да се наниже на тънката като игла смъртоносна тел.“

— Бихте могли да си купите котка — предложи Барбър. — Котките са доста евтини, погледнете в каталога на Сидни.

— Не искам домашен питомец — отвърна тихо Рик. — Искам нещо като онова, което притежавах в началото — крава, вол, овца. Или кон — какъвто имате вие.

„С наградата за отстраняване на пет андита ще мога да си го позволя — помисли си той. — По хиляда долара на парче върху заплатата. А след това все ще намеря някъде онова, което търся. Нищо, че в каталога на Сидни тези животни са отбелязани с курсив. Пет хиляди долара. Само че, — рече си Рик, — преди това петте андроида трябва да успеят да се промъкнат на Земята от някоя от колониалните планети. Нищо не мога да направя за това. Не мога да ги накарам да се появят тук, а дори и да дойдат, не бива да забравям, че има и други наемни ловци, в останалите полицейски управления. С други думи, трябва първо андитата да решат да се настанят именно в Северна Калифорния, а главният наемен ловец на района — Дейв Холдън или да е умрял, или да бъде пенсиониран.“

— Купете си щурец — остроумно го посъветва Барбър, — или мишка. Хей, за двадесет и пет долара можете да си купите едра охранена мишка.

— Вашият кон, — рече Рик, — може да умре също така неочаквано като Гручо. Представете си, че се прибирате довечера от работа и го заварвате проснат по гръб с изпружени нагоре крака — като умряло насекомо. Като щурец. — Той закрачи бавно като ровеше за ключа от колата.

— Простете ако ви обидих — в гласа на Барбър се долови нервност.

Рик Декард мълчаливо отключи вратата на своя хелимобил. Нямаше какво повече да каже на своя съсед, мислите му вече бягаха напред, към предстоящата работа.