Мъри Лейнстър
Изследователският отряд (3)

III

Огромната каменна стена с обратен наклон надвисна над речната долина. Долу широк ручей стремително носеше водите си към морето на запад. На двадесет мили източно право на фона на небето издигаха гръд стройни планини. Върховете им, разположени почти на едно ниво, образуваха плътна стена. И навсякъде, докъдето стигаше погледа, се простираше издълбана земя.

Точката в небето бързо се приближи. Запляскаха огромните крила. Стоманените очи оглеждаха местността. Семпър най-после се приземи и като рязко извърна глава впи немигщ поглед в скалната повърхност. Малкото камера бе закрепена с ремъци към гърдите му. Той закрачи по гладкия камък към върха на навеса и там застина като горда и самотна фигура на пустинния фон.

Чу се трясък, ръмжане и накрая сумтене. Ситка Пит с привичната си походка се показа от завоя. На гърба си носеше товар. И той бе привързан със сложна система ремъци, които не трябваха да пречат и по време на сражение, когато предните лапи влизаха в действие. Мечката се приближи до отвеса и погледна надолу. Явно нещо бе забелязал. А когато се приближи до Семпър, орелът разтвори извития си клюни с негодуване издаде презрителен крясък. Ситка не му обърна никакво внимание. После звярът въздъхна и с удоволствие седна. Задните му лапи се раздалечиха смешно.

С шум и пуфтене се появи Сурдо Чарли, който също носеше тежък товар. Следваха го Рон и Найджъл, който майка му често подгонваше с плесници и детето с писъци изтичваше напред. Към гърба на Фаро Нел бе завързано тялото на някакво животно, приличащо на земен елен.

— Избрах това място по направените снимки — каза Хейджънс. — От тук ще определим направлението на движение. Аз ще поставя знак.

Той хвърли на земята раницата си, извади приемника и го постави пред себе си. Обтегна антената, закопа края й в почвата и разгърна малката насочена антена. Рон също се освободи от багажа си и внимателно наблюдаваше движенията на Хейджънс, който надяна наушниците.

— Рон, наблюдавай мечките — каза той. — Вятърът духа в посоката на движението ни. Животните по миризмата усещат, дали някой не върви по следите ни. Те ще заръмжат ако открият нещо.

Той извади още инструменти и отново се зае с приемника. От апарата се разнесоха свистящи и пропукващи звуци, които всъщност бяха сигналите. Хейджънс нагласи малката антена и шума се усили. Импровизираният портативен приемник се оказа по-ефективен от прецизния космофон. Ясно се чуваха трите кратки сигнала, после трите дълги и отново кратките. Три точки. Три тирета. Три точки… Отновои отново. СОС, СОС, СОС…

Хейджънс отбеляза силата и отмести насочената антена на внимателно измерено растояние. После отново извърши същата процедура и записа показанията на приемника. После се премести на ново място. Като свърши той провери посоката на сигналите по сила с максималната възможна точност на която бе способна примитивната му апаратура.

Сурдо тихо заръмжа. Ситка Пит задуши въздуха и се изправи. Фаро Нел плесна сина си и той мръщейки се, се запъти към най-далечния край на площадката. Майката бе настръхнала и гледаше пътеката по която се бяха изкачили.

— Дяволите да ги вземат! — изруга Хейджънс.

Той се изправи и махна с ръка на Семпър. Орелът пронизително и съвсем не по орловски закряска, скочи от скалата и след миг бе при хората. Докато Хейджънс вземаше пушката си, Семпър отлетя на стотина фута и започна да описва във въздуха причудливи фигури. Когато се приближи близо до земята, Хейджънс започна да гледа малкия екран на дланта си и в него се виждаше, през камерата на телевизионния апарат на гърдите на орела, парче клатеща се земя по която между дърветата се мяркаха някакви фигури.

— Това са сфикси — мрачно каза Хейджънс. — Цели осем парчета. И не ги търсете по пътя, Рон. Те се движат паралелно на нас, от двете страни на пътеката. Нападат винаги във фланг и неочаквано. Слушай внимателно, Рон! Мечките прекрасно ще се справят със сфиксовете, които ги нападнат. Нашата задача е да застреляме останалите. Целете се в туловището. Куршумите ще се пръскат в тях. — Той вдигна предпазителя на пушката си.

Фаро Нел с гръмко ръмжене застана между Ситка и Сурдо. Ситка я погледна някак си презрително, сякаш се надсмиваше над страшните й викове, от които кръвта замръзваше в жилите. Те двамата със Сурдо се дръпнаха настрана от Нел.

Наоколо продължаваше да бъде спокойно. Тишината се нарушаваше само от пеенето напойните „птички“ на Лорен и заканителното ръмжане на Фаро Нел. Прещрака затвора на оръжието на Рон.

Семпър отново закряска и запляска с крила. После полетя ниско над дърветата следвайки отблизо пъстрите чудовища. Осем синьо-червеникави дяволи в тръст излязоха от храстите. Насочените рога и острите шипове ги караха да приличат на същества изкочили от ада. Като заразпръскваха лигите си, сфиксовете се нахвърлиха с писък на мечките. Хейджънс вдигна пушката си. Куршумът плясна в кожата на един сфикс и той се търкулна на земята. Фаро Нел като страшно превъплъщение на яростта се хвърли в боя. Рон също стреля, но не уцели и засегна невинно в случая дърво. Ситка Пит се изправи на задните си крака и зараздава мощни удари. Рон стреля отново. Сурдо Чарли изръмжа яростно и налегна с цялото си тяло на двуцветното чудовище, с което се затъркаляха по земята, като го дереше с ноктите си. Кожата на корема бе по-чувствителна и сфикса, като записка от болка побърза да отпълзи настрани. Един от глутницата нападатели се опита да се метне на гърба на Ситка, но Хейджънс с един изстрел го свали. Два сфикса атакуваха Фаро Нел. Единият бе настигнат от куршума на Рон, другият бе разкъсан на две от разярената майка. Ситка изведнъж се изправи. На него се бяха закачили няколко чудовища едновременно. Сурдо се затече на помощ, сграбчи едно и мигновено го задуши. Така се справи и с останалите. Пушките непрекъснато гърмяха. Изведнъж хората видяха, че повече няма с кого да се сражават.

Зверовете се разхождаха между труповете. Ситка със сумтене повдигна безжизнената глава на един сфикс. Раздаде се удар, втори, трети. Така той се разправяше с противниците си и се успокои едва, когато се увери, че те всички лежет напълно неподвижно. Семпър с пляскане на крилата си долетя долу. По време на битката ги бе окуражавал от непристъпното си място. Хейджънс по ред отиваше при мечките и ги успокояваше. Най-трудно му бе с Фаро Нел, която със страстна свирепост облизваше Найджъл и не преставеше да ръмжи.

— На работа! — заповяда Хейджънс. Той бе видял, че Ситка се кани да седне. — Хвърлете труповете от скалата! Ситка! Сурдо! Хоп!

Той погледа как грамадните мечки вдигат мъртвите сфиксове и ги мъкнат към отвесната стена. Като се превъртаха във въздуха пъстрите чудовища полетяха към долината.

— Сега — обясни Хейджънс, — Най-близките им роднини ще се съберат там около тях и ще подемат такъв противен плач, че ще ни настръхнат косите, освен ако не открият следите ни. Ако се намирахме до река, щях да ги пусна по течението и тогава нека роднините си търсят сами подходящо място за оплакване. Край станцията винаги горя труповете.

Той развърза чувала на Сурдо и измъкна памучна вата и няколко галона антисептична течност. После проми всички рани и драскотини на мечките и изми козината им на местата, където би могло да има следи от отровната кръв на сфиксовете.

— Това средство е добро, защото унищожава миризмата на кръвта — поясни той, — иначе всички сфиксове ще тръгнат по следите ни. Когато тръгнем, ще намажа и лапите на мечките.

Рон мълчеше и се сърдеше на себе си за неточния изстрел. Наистина едно ново оръжие не може веднага да се усвои добре и в края на битката вече стреляше безпогрешно и въпреки това чувството на досада не го напущаше. Той каза тъжно на Хейджън:

— Ако възнамеряваш да ме инструктираш, в случай че загинеш, знай, че си губиш напразно времето. С нищо няма да ми помогнеш.

Хейджънс се порови в раницата си и извади цяло тесте със снимки на онази част на планетата, по която вървяха сега. Той се ориентира и после внимателно прокара черта през всички нужни фотографии.

— Сигналът за помощ се излъчва от колонията на роботите или по-точно близо до тази колония — обясни той. — Струва ми се, южно от колонията. Може би от шахтата, която са изровили на края на платото. Виж нези две отмятания на картата. Едната е направена от нашата станция, другата от тук. Нарочно се отклоних от пътя, определих посоката и силата на сигнала и така получих двете линии към предавателя. Ако преди това можех да предполагам, че те идват от другата страна на планетата, сега вече не е така.

— Нелепо ми се струва да предполагаме, че сигналите не идват от колонията на роботите — подхвърли Рон.

— Но защо — възрази Хейджънс. — Нали в колонията на роботите също са идвали кораби. Някой от тях е могъл да претърпи катастрофа. И освен това и аз имам приятели, които…

Той опакова апаратурата и направи знак на мечките. Когато излязоха вън от полето на битката Хейджънс внимателно и грижливо измаза лапите им с антисептичната течност, после повика летящия над скалите орел.

— Да вървим! — каза на Кодиаците. — Напред! Хоп!

Отрядът се спусна от планината и навлезе в гората. Сега бе ред на Сурдо да върви напред. Ситка се поклащаше зад него. Фаро Нел и синчето й вървяха зад хората. Тя не спускаше очите си от мечето, което независимо от шестотинте си фунта бе още съвсем малко.

Над главата им пляскаха грамадните крила и орелът извършнаше обширни кръгове и спирали по небето. Но никога не отлиташе надалече. Хейджънс понякога проверяваше на екранчето изображенията, които се снимаха с апарата на гърдите на Семпър. Те не винаги бяха достатъчно ясни, често се смесваха, преобръщаха, изчезваха, но това бе най-добрият начин на въздушно разузнаване в този момент.

— Отклонили сме се на дясно — каза по едно време Хейджънс. — Но да се върви в тази посока е опасно. Изглежда глутницата сфиксове е хванала някаква плячка и сега я разкъсва.

— Натрупването на такова количество месоядни — каза Рон, — противоречи на всички правила на науката. Та нали те са само малка част от другите тревопасни животни. Ако се размножат в такова количество, те ще унищожат дивеча и сами ще загинат от глад.

— Те си тръгват през зимата — отвърна Хейджънс. — А тя тук съвсем не е така сурова, както би ни се сторило. Животните се размножават, когато сфиксовете отиват на юг. А през хубавия сезон не стърчат тук. Има някакъв пик на присъствието им, а после цели седмици не можете да срещнете и един сфикс. И ето изведнъж отново гората гъмжи от тях. Те сега се придвижват на юг. Очевидно зверовете се преселват и е неизвестно защо в тази посока.

— Но на планетата досега почти не е имало натуралисти. Нали планетата е изпълнена с вредоносна фауна — подхвърли Хейджънс ядовито.

Рон започна да се сърди. Той бе старши офицер от Колониалната Служба и не веднъж досега бе кацал на непознати планети за обследване на колонии, които се създаваха на новите територии съобразно предварителен план. Но за първи път попадаше в такава враждебна обстановка. Животът му зависеше единствено от благоволението на незаконния заселник. Сега офицерът се оказа вмъкнат в някакво не особено ясно предприятие, само защото механическата сигнализация на искровия предавател продължава да действува, след като създателите му са загинали. Привичните му представи за нещата се промениха. Самият той оцеля единствено благодарение на трите гигантски мечки и плешивия орел. И дори да успеят да стигнат колонията на роботите, едва ли ще съумеят да се справят с глутниците разярени сфиксове.

Да, разбиранията на Рон за възможностите на цивилизования човек се преобърнаха. Роботите бяха великолепно изобретение за изпълнение на предварително замислен план по точно изработени инструкции, но явно и те си имаха определени недостатъци. Най-важният бе, че те съвършено не са готови да се срещат със случайностите, ако се сблъскат с нещо непредвидено преди и се оказват направо безпомощни. Цивилизация създадена от роботи, би просъществувала само в среда, където животът протича по набелязан план и където от роботите не се иска нищо ново. Рон беше изплашен. Той също не беше се сблъсквал никога досега с нещо непредвидено.

Той забеляза, че до него през цялото време бяга Найджъл. Мечето присви ушите си и размърда лицето си, когато Рон га погледна. И си помисли, че че то е получило като награда и с възпитателна цел не по-малко тежки удари от самия него.

— Напълно те разбирам, приятелю — каза той тъжно.

Найджъл се зарадва и козината му се изправи с надеждата, че човекът ще си поиграе с него. Дори когато се движеше на четири крака той достигаше четири фута височина.

Рон протегна ръка и поглади мечето по главата. За първи път през живота си усещаше допир да животно. Отзад се разнесе ръмжене. Полазиха го тръпки. И се дръпна от Найджъл. На десетина крачки от него се намираше Фаро Нел и го гледаше право в очите. Рон усети по челото да го избива студена пот. Но погледа на мечката бе странно спокоен и тя не ръмжеше така, както бе преди малко на отвесната стена, когато бе усетила, че рожбата и е заплашена от опасност. Като постоя така миг или два, тя се обърна и започна да разглежда някакъв предмет на скалата.

Отрядът продължи пътя си. Найджъл сега не отстъпваше и на крачка от Рон. Понякога го буташе с муцунката си по краката и го гледаше с предан и пълен с обожание поглед, в който се отразяваше цялата сила на внезапно избухналите чувства, така подхождащи на ранната възраст. Рон уморено се мъкнеше след мечките. Понякога се спираше и погалваше новия си приятел. Фаро Нел сега спокойно можеше да остави за известно време мечето без надзор. Тя изглежда бе доволна, че има на кого да го предостави и повече не се дразнеше.

Рон викна на Хейджън:

— Виж! Фаро Нел ме превърна на бавачка на Найджъл.

Хейджънс се обърна.

— Наплескай го — предложи той, — и мечето ще се върне при майка си.

— И защо? — възпротиви се Рон. — Това ми харесва.

Те продължиха упорито пътя си. Когато падна нощта се спряха и постоиха нещо като лагер. От страх, че нощните обитатели на Лорен II могат да бъдат привлечени от пламъците не запалиха огън. Но и тъмнината не беше безопасна, тъй като „нощните скитници“ още с приближаването на тъмнината се отправят на лов.

Хейджънс направи преграда от затъмнени лампи. Тялото на еленовидното същество им послужи за храна. Те си приготвиха постели и легнаха да спят, но на сън се отдадоха само хората. Мечките спяха леко, често се събуждаха и отново започваха да хъркат. Семпър стоеше неподвижно на един клон, като бе скрил главата си под крилото. Някак си съвсем неочаквано настъпи чудесна и пълна с утринна прохлада тишина и светът се събуди под утренните лъчи на слънцето, които си пробиха път през гъсталака.

Те бързо се приготвиха и тръгнаха на път. През деня те трябваше да спрат за два часа и де се отърват от сфиксовете, които бяха захванали следите на мечките. Хейджънс поде разговор за необходимостта да имат средство, което да премахва миризмата и с него да се намазват подметките на обувките и лапите на животните, така че сфиксовете да не могат да ги проследяват по миризмата.

Рон предложи да се изобрети някаква течност, която да има такава отвратителна миризма, че просто да прогони чудовищата от хората.

— Ако се намери подобно средство, то ние ще можем безгрижно да се придвижваме по планетата — каза той.

— Прилича ми на нещо, като средство от въшки — разсмя се Хейджънс. — Великолепна идея, Рон! Можете само да се гордеете.

През нощта се спряха и едва на третия ден достигнаха подножието на платото, което отдалеч напомняше планинска верига. То се оказа пустинна равнина. Учуди ги, че тя се намираше така високо над морското ниво и докато в низината дъждовете се редуваха един след друг, тук почти не падаше капка вода. Но на следващия ден им стана ясна причината за това явление. Далеч пред себе си видяха да се издига огромна каменна грамада, която приличаше на нос на ракета. Хейджънс веднага съобрази, че тази планина се намира на пътя на ветровете и ги разделя като вълнорез на морски кораб. Носещите влага въздушни потоци измиваха двете страни на платото, а средата палещите лъчи на Слънцето бяха превърнали в изгорена местност. Цял ден им бе необходим да изкачат половината от склона. Семпър на два пъти летя над стада сфиксове, които пробягваха паралелно на пътя им и от едната и от другата страна.

Събираха се до стотина чудовища в глутница и Хейджънс спомена, че преди не е виждал подобно струпване на особи. Обикновено в едно стадо нямало повече от десетина сфикса. На екранчето се виждаше добре това, което Семпър също виждаше на растояние до пет мили. Пълчища сфиксове в дълги вериги се движеха нагоре към платото. Петдесет, шестдесет, седемдесет… лазурно-червеникави обитатели на местния ад.

— Ужасявам се от мисълта, че тази глутница може да се нахвърли върху нас — изрече Хейджънс. — Страх ме е, че тогава положението ни няма да бъде блестящо.

— Най-добре би ни подхождало да се придвижваме с нещо като танк, който да бъде управляван от роботи — отвърна Рон.

— Да, трябва ни нещо бронирано — съгласи се събеседника му. — Дори сам човек може да оцелее, когато се намира в моята станция. Но ако той убие сфикс, пиши, че е пропаднал. Той ще бъде обсаден и дълго ще трябва да се зарови в дупката си, докато миризмата на трупа не изветрее. И не трябва да убива повече чудовища, защото ще му се наложи да седи като затворник до зимата.

Те изкачиха склона, който се издигаше под ъгъл почти петдесет градуса. Мечките се придвижваха с лекота. Хейджънс не сваляше поглед от екрана.

— Ама че дяволско изкачване — каза той, като дишаше тежко по време на кратката почивка, която си позволиха. Мечките търпеливо ги чакаха.

— Зверовете ти, Хейджънс, са добре възпитани. Аз влизам в положението на Семпър, който няма нужнато търпение да чака.

— Аз не съм ги дресирал — отвърна Хейджънс и продължи да греда екранчето. — Те са видоизменена порода и качествата им се предават по наследство. Хората на моята планета разумно са отчели психологията, когато са отглеждали новата порода. Нужни са им били животни, които да се бият като дяволи, да живеят далеч от родните места, да мъкнат тежки багажи и да са предани на стопанина си като верни кучета. Хората отдавна са се опитвали да постигнат необходимата степен на физическо развитие на животните, притежаващи висока духовна организация. Така са получили гигантските кучета. А при нас подобни опити направили с мечките. И те се оказали успешни. Първият подобен звяр, нарекли го Шампионът на Кодиак, притежавал всички качества, което ти виждаш в потомството му.

— Но те на вид са напълно нормални мечки — учуди се Рон.

— Те са абсолютно нормални — в гласът на Хейджънс се усетиха топли нотки. — И с нищо не отстъпват на честното куче. Тях няма нужда да ги обучаваме като Семпър. Сами се учат на всичко.

Той отново погледна екрана, на който се виждаше горната част на склона.

— Семпър е учена, но безмозъчна птица, тренирана единствено за разузнавач и за нищо друго. А мечките се стараят да се сприятелят с хората. И зависят от нас в емоционално отношение като кучетата. Ако Семпър е просто един слуга, те са помощници и приятели. Орелът ни служи, защото такива са обстоятелствата, а те ни обичат. Семпър не би се колебал да ме напусне, ако сметне, че сам може да се оправя, Но засега е уверен, че може да яде само това, което му дават хората. А мечките не биха ме напуснали. И аз също ги обичам. И затова те са така привързани към мен.

— И защо трябваше така да се разпростираш, Хейджънс? — каза Рон. — Та аз съм офицер от Колониалната Служба. Все едно, дали по-рано или по-къдно, но аз съм длъжен да те арестувам. А ти ми разказа нещо, по което лесно мога да открия тези, които са те изпратили. Веднага щом мога, ще направя справка на коя планета са отгледали видоизменена порода мечки и къде са останалите потомци на Шампиона на Кодиак. Сега знам откъде си дошъл, Хейджънс!

Упрекваният само повдигна до очите си екрана, на който ритмично в такт с размахването на крилата се поклащаше миниатюрното изображение.

— Нищо страшно няма — засмя се той добродушно. — Там също ме смятат за престъпник. Официално е записано, че съм отмъкнал зверовете и съм изчезнал някъде с тях. А на родината ми, това е най-страшното престъпление, което човек може да извърши. Дори се смята за по-страшно от конекрадството на Земята в древните времена. Роднините на моите мечки се ценят много. Така че и там в къщи съм престъпник.

Рон го изгледа внимателно.

— Откраднал ли си ги? — поинтересува се той.

— Казано откровено — отбеляза Хейджънс, — не съм ги крал. Но опитай се да докажеш на някого това — намигна на Рон и допълни: — погледни екрана и виж какво става на края на платото.

Рон погледна нагоре, където Семпър описваше плавни кръгове. Той вече знаеше, че орелът кряска само при вида на приближаваща опасност. Изведнъж птицата полетя към края на платото. На екрана, с размери четири на шест дюйма, изображението се размърда и запреобръща, тъй като камерата на орела също се разклащаше. За миг се мярна стръмния склон и черни фигури по него. Това бяха хората и мечките. После се появи върха на платото и по нея се виждаха сфиксове. Поне двеста особи в тръс бягаха по пустинята. Апаратът се премести и Рон видя нова глутница. Орелът се вдигна нагоре. По края на платото се движеха нови и нови заплашителни орди.

Те се измъкваха през малка образувана от изветряването долчинка. Околноста навсякъде кипеше от дяволските изчадия. Трудно можеше да се представи, че те си намират тук по някакъв начин храна. Но отдалеч приличаха на стада тревопасни, разпиляли се по пасищата.

— Те се преселват — каза Хейджънс. — И отиват на определено място. Не съм сигурен, че сега ще ни бъде удобно да пресечем платото, когато по него шарят толкова сфиксове.

Рон изруга и настроението му рязко се промени.

— Сигналите още идват — каза той. — Някой е жив в колонията. Можем ли да чакаме, докато те изчезнат?

— Ние наистина нищо не знаем за условията при които живеят — каза Хейджънс, — и докога могат да издържат. — той посочи екрана. — Едно е ясно: Нужна им е помощ! И ние трябва да направим всичко, което е по силите ни, да стигнем при тях. Но в същото време… — погледът му се спря на Сурдо и Ситка, които търпеливо чакаха хората да отдъхнат. Големият мечок дори се бе изхитрил да намери място и да седне, като се придържаше с лапа за склона. Хейджънс махна с ръка и посочи нова посока. — Да вървим! — завика към мечките. — На път! Напред! Хоп!