Петко Тодоров
Когато кокичето цъфне… (3)

III. Черква чука

Последните удари се откъснаха от клепалото и мерно, отсечено звукът им глъхна над струпаните една до друга къщици на черковната махала. От стария женски метох излезе баба Магдалина, калугерката, и прегърбена над тояжката си, закрета през черковния двор по пътя, закрит от срещнатите грани на салкъмите. Татък в дъното на двора се отвориха тежките врати на черквата и вътре в мрачината замъждука кандило.

Превит в дълъг кожух, както беше приседнал на пътния праг, дядо Христо се извърна към черква, прекръсти се и се загледа пак насреща през пътя. На измазаното чердаче се показа баба Гана, пристъпи и едвам преви запрели крака да седне срещу съседа си.

„Черква чука… И днес мръкна, Христо…“ — отдъхна тя, сякаш изплатила дял пак от стария си дълг.

„Вървят, нижат се един по един, бабо Гано, дните, не са в торба да ги скриеш“ — отвърна сякаш на себе си той.

„Вървят, вървят, не сящаш кога изминават и докато се опомниш — толкози години си отишли за реда.“

„Годините отишли, отишли и хората с тях. Зимъс на Коледа като запели «Рождество твое», че като се извърнах да погледнах онези запустели тронове… Де едно време, както съм запомнил аз, на такъвзи ден като изпълнят от двете страни на аналоите онези белобради старци — и благочестиви, и набожни — всеки по тях мястото си да познае…“

„Върхари, върхари как остават наесен по пипера, дядо Христо — тъй сега останал света!“

„Като се поразмисля някога, като се заредят през ума ми онези хора, онези години… Мисля си, било ли е, не е ли туй. Преднята нощ ей тъй — разсъмна се, сън ме не хвана! Мисля, мисля и защо сега само туй изпъква в ума ми, да не ме оставя да заспя? — Умрелите ли ще възкресиш, или света ще върнеш.“

Изгаснаха вече кандилата в черкова, студена вечер полъхна откъм салкъмите и баба Магдалина, прегърбена на тояжката си, закрета пак по пътя.

„Кокиче ли си набрала, бабо Магдалино“ — спря я пред къщи баба Гана.

Калугерката се извърна, надигна глава и показа китката в ръка: „Кокичета, Гано. Набрах ги от гроба на даскаловата булка — нацъфтели като венец наоколо. Сестра Евлампия не може да спи. Останали сме с нея в метоха — аз още помръдвам от мястото си. Евлампия хем само лежи, хем не може да спи. Ще й занеса да турне няколко кокичета под възглавницата си, дано подремне нощес. И мене да не буди.“

„Дай и на мене два стръка, Магдалино“ — пресегна с жилеста ръка дядо Христо от другата страна и стана.

Подканена от вечерния хлад, баба Гана се хвана за колене и също стана да се прибере.

Дядо Христо погледна кокичетата и додаде: „На деца е то за песни и игра, за млади — явен белег и разгадка на сънища, пък нас старите в сън да ни приспи… И аз ще го турна под възглавницата си“…

„Пък нас старите в сън да ни приспи“ — повтаря след него баба Гана и двамата отсам-оттатък пак се прибраха в къщи.

Мълчаливо, покрай стария двор, баба Магдалина се приближи до прага на метоха, влезе и зад нея топуза изтрополя отвътре по тежката порта и я притвори.

След малко пазвантина запали фенера срещу метоха и над ниските струпани къщици, по запустелия път, повея пролетната нощ.