Петко Тодоров
Когато кокичето цъфне… (1)

I. Под открито небо

Смях, вик, капичкане… Децата, погнали две агнета из одаята, къщата на главата си ще вдигнат. Баба им, прибрала рано обагнените агнета на топло, запряла при тях и децата във вдряхналата одая, а тя излязла навън. Пепелта в огнището сметена, по кътове висят оставени кожуси, никого не свърта вътре, само агнета и деца са запрени в къщи. От вчера слънцето набляга облепения с книга прозорец и дори ето — без да сетят децата кога — няколко лучи се промъкнали през дупката на книгата. Като същинско слънчево око е отворила клепки продупчената от техен пръст книга, цяла светла ивица пробива кръз одаята и вие в себе всичкия им прахуляк. И премигва туй око през продупчената книга, златната ивица върти прашинките из къщи, та на децата още по се стяга душата. В тоз кът едно се преметне, в онзи, чакай, другото ще си разбий главата — мира на нищо из къщи не дават!

Но отвън някой щапа по земното. — Изведнъж всяко се смърлуша, де свари, агнетата се изправят сред одаята и всички вперят очи към вратата.

То баба има била!… Скачат те и се втурват прязглава. Едно отсам блъска, друго оттатък се пропъхва, ще я повалят! Докато тя се извърне, докато притвори вратата, агнета и деца урнаха през трема.

— Бре, бре! — на синджир като че сте държени! — вика подире им тя, но кой ти слуша.

Като орляк птички пръпнаха те из двора и се пръснаха на вси страни. Тук едно ритна стегнатия ствол на черешата и си засвири нататък; таме двете по-малки погнаха на купището агнетата, искат да ги яздят! — пък трето — виж — не го сдържало на земята, качило се на градинския плет и оттам вика от все сила!… Още двора се тъмнее — мрътвина: няма ни цвят, ни птичка да отвърнат на тяхната радост. По съседни плевници и къщя се черней ръжаницата, татък в далнини раздрал бяла риза Балкана, а настрани се чува само стряхата капи — с бистри, едри сълзи зимата изплаква последните си дни.

Децата изобиколиха, извърнаха се и пак се сбраха вкупом пред барата сред двора, дето се огледваше високото ведро небе.

— Хайде в градината! — викна най-голямото и ги поведе към вратника, изправен татък в горния кът на двора.

Навред градинските лехи тръпнат от зимната влага, наместе окалян, опръскан снега още стои и децата не смеят да нагазят в разтиквената земя. Подире не могат си еменийките извади! Повъртяха се пред вратника, разтъпиха се, като че ще търсят нещо, и изведнъж извика едно отгоре: „Кокичето! Ей го цъфнало!“

Всички извърнаха очи. По припека татък край плета на крехък злак бе оборило бяло чело кокиче — първа радостна сълза на пролетта. Децата го наобиколиха, гледат го и никое не смее да сегне към него.

— Горкичкото, едвам се държи на стъбълцето си като капка… — съжали го най-голямото от децата.

— То вече е видяло, мащеха му го е измамила, а, батьо? — припомни друго приказката, що баба им некин до късно разправя край камината.

… На майка мащеха било паднало ранното кокиче, тя го ни жали, ни милее както другите цветя. Щом като свети Атанас със златна тояга мине покрай тях, да отиде при господа да моли за пролет, посочва му го тя и подучва завареничето си да излезе на бял свят, че се е стоплило вече. И то — ето го, хванало й вяра, изскочило — озърта се насам-нататък по градински лехи — няма ни зюмбюл, ни лале, — снега още не изтаял по мрътвини… Чак сега разбира, излъгала го е мащеха му и клюмнало чело да не гледа барим как ще го смрази нощес студа…

— По-добре да го откъснем — додаде едно от децата.

— Да го откъснем, батьо, че да го оставим в птичето гняздо на люляката!

— Нали тъй, каза баба, батьо — се заувива и трето край най-голямото. — С първото кокиче се кичат птичите гнезда. Птичката, като го види, пак там отива да си снесе яйцата. Пак ще ни излупи птиченца…

И докато то каже, друго откъсна кокичето и целия орляк деца припна да търси птичето гняздо нагоре към разперилата храсти люляка.