Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (13)

Някъде напред в опашката за обяд виждам да полита във въздуха поднос — зелен пластмасов облак, от който завалява мляко, грах и зеленчукова супа. Сифелт, цял разтреперан, полита с разперени ръце, пада назад извит на дъга и обелва очи точно под мен. Главата му се трясва в пода като в подводна скала, извитият му гръб прилича на някакъв гърчещ се, подскачащ мост. Фредриксън и Сканлън скокват да му помогнат, но високото санитарче ги изблъсква по местата им и измъква от задния си джоб плоска кафява пръчица, обвита с лента. То отклещва устата на Сифелт и вмъква пръчицата между зъбите му; Сифелт захапва пръчицата и аз я чувам как се сцепва. Просто усещам в устата си тресчиците. Гърчовете му стават по-бавни, но по-мощни, прерастват в силни, вдървени тласъци, от които той се вдига на мост, после се отпуска — вдига се и се отпуска, все по-бавно и по-бавно, докато накрая пристига Старшата и застава над него, а той се размазва на пода и се превръща в една сива пихтиеста маса.

Тя скръства ръце, като че държи свещ, и поглежда надолу към това, което е останало от него и сега изтича от ръкавите на ризата и крачолите на панталоните му.

— Това е мистър Сифелт, нали? — пита тя черното момче.

— Точно така, ъ-ън, мистър Си-фелт. — Момчето цялото трепери от напъна да си измъкне пръчицата.

— И мистър Сифелт ни уверяваше, че повече не се нуждаел от лекарства. — Тя поклаща глава и отстъпва крачка назад, тъй като той се е прострял до самите й бели обувки. Вдига очи и оглежда наредилите се в кръг около нея Остри. Поклаща пак глава и повтаря: — Повече не се нуждаел от лекарства. — Усмивката на лицето й изразява съжаление, търпение и отвращение, всичко това наведнъж — една добре заучена усмивка.

Макмърфи никога не е виждал подобно нещо.

— Ама какво му има? — пита той.

Без да откъсва поглед от пихтиестата маса и без да се обръща към Макмърфи, тя отговаря:

— Мистър Сифелт е епилептик, мистър Макмърфи. Това означава, че ако не следва лекарските съвети, винаги може да получи подобен припадък. Той го знае много добре. Ние сме го предупредили: не си ли взима лекарствата, така ще бъде. Но той не иска и не иска да се вразуми.

Фредриксън излиза от опашката, веждите му са настръхнали. Той е жилест, безкръвен човек, светлокос, с гъсти руси вежди и удължена челюст, от време на време се държи грубиянски, както преди се опитваше Чезуик — вика, крещи, псува сестрите, заплашва, че ще се махне от тая болница! Винаги го оставят да си крещи и да размахва юмрук, докато сам се успокои, тогава му казват, мистър Фредриксън, ако сте свършили, ще отидем да попълним формуляра за вашето изписване — после иди, че гледай колко време ще тропа с виновен вид на стъклото на Сестринската стая и ще се извинява, ще ги моли да забравят тия необмислени глупости, дето им ги е наговорил, а пък тези формуляри, ако може, нека ги мушнат в някое по-скришно място.

Той пристъпва към сестрата и размахва юмрук пред лицето й.

— О, така ли? Така ли, а? Значи, ще разпънете на кръст стария Сиф, като че ли това ви го прави напук?

Тя го хваща успокоително за ръката и юмрукът му се разпуща.

— Не се тревожете, Брус. Приятелят ви ще се оправи. Очевидно не е глътнал своя дилантин. Просто не знам какво ги прави тези хапчета.

Само че тя знае много добре, както и всички други: Сифелт задържа хапчетата в устата си и после ги дава на Фредриксън. Сифелт не обича дати гълта заради техните, както сам се изразява, „пагубни странични ефекти“, а Фредриксън обича да взима двойна доза, тъй като се страхува до смърт да не получи припадък. Сестрата знае това, по гласа й си личи, но като я гледаш такава мила и състрадателна, ще речеш, че въобще не е наясно с номерата им.

— Да-а-а — проточва Фредриксън, само че нещо не му се удава да поднови атаката си, — Добре де, ама защо се преструвате, че е толкова лесно да се решиш дали да вземеш лекарството, или не? Нали знаете колко се тревожи Сиф за външния си вид и за това, дето жените го смятат за грозен и какво ли не, а нали знаете, че според него дилантинът…

— Знам — прекъсва го тя и отново го докосва по ръката. — Той смята освен това и че косата му пада заради лекарството. Горкото старо момче!

— Той не е толкова стар!

— Знам, Брус. Защо се вълнувате толкова? Не мога да разбера какво има между вас и вашия приятел, та толкова го защищавате!

— О, по дяволите! — казва той и напъхва юмруци в джобовете си.

Сестрата се навежда, избърсва едно местенце на пода, опира там коляното си и се заема да придаде на Сифелт някаква форма. Заръчва на санитарчето да остане при горкото старо момче — Тя ще отиде да му изпрати една количка на колелца, — после да го откара в спалното и да го остави да спи до вечерта. След което се изправя и потупва Фредриксън по рамото, а той измърморва:

— Аз също трябва да вземам дилантин. Затова знам какво му е на Сиф Искам да кажа, затова… о, по дяволите…

— Брус, много добре разбирам на какво изпитание сте подложени и двамата, но това далеч не е най-доброто разрешение!

Фредриксън я разбира накъде бие. Сифелт се е подаврандисал, целият плувнал в пот шумно вдишва и издишва. Отстрани на главата му, там където се джасна в земята, е излязла цицина, червена пяна шупти по пръчицата на санитарчето при устата му, очите му се изтъркулват и бялото започва да приема нормалните си размери. Ръцете му са приковани от двете му страни с дланите навън, а пръстите се свиват и разпущат гърчаво; в Шоковото бях виждал да се гърчат така хора, завързани към масата с формата на кръст, а от дланите им се виеше нагоре димът от електричеството. Сифелт и Фредриксън не са ходили в Шоковото. Те са направени така, че сами си произвеждат електрическия токи си го складират в гръбнаците, тоя ток може да се включи от разстояние, от металната врата в Сестринската стая, стига само да сбъркат нещо — както разказват най-пиперлията част на някой мръсен виц, изведнъж се вцепеняват, сякаш са ги ударили право в кръста. Това спестява усилието да ги влачат в Шоковото.

Сестрата поразтърсва рамото на Фредриксън, като че той е заспал, и повтаря:

— Не мислите ли, че дори последствията от лекарството да са толкова лоши, те все пак са по-добри от това?

Без да откъсва очи от земята, Фредриксън повдига русите си вежди, сякаш за първи път вижда как изглежда сам той поне веднъж в месеца. Сестрата се усмихва и го потупва пак по рамото, после поглежда свирепо Острите, за да ги засрами, че са се струпали да зяпат такова нещо, и тръгва към вратата; след като излиза. Фредриксън потръпва и сб опитва да се усмихне.

— И аз не знам защо й се разкрещях така, всъщност тя не ми даде никакъв повод да беснея, нали?

Не че иска някой да му отговори; по-скоро го казва това, защото е разбрал, че не може да намери никакъв повод. Потръпва пак и понечва да се измъкне от групата. Макмърфи се приближава до него и го пита тихо какво лекарство взимат.

— Дилантин, Макмърфи, антиконвулсивно средство, щом толкова искаш да знаеш.

— Добре де, а не действа ли?

— Сигурно действа — стига да го взимаш.

— Тогава за какво се горещите толкова дали да го взимате, или не?

— Щом толкова искаш, гледай! Ето за какво се горещиме! — Фредриксън се пресяга, сграбчва долната си устна с палеца и показалеца си и я издърпва, за да оголи разръфаните си розови, безкръвни венци около големите си лъщящи зъби. — Венците ти — казва той, все още дърпайки устната. — Дилантинът ти разяжда венците. А като имаш припадък, скърцаш със зъби. И…

Откъм пода се чува шум. Поглеждат към Сифелт, който охка и хрипти, тъкмо когато черното момче му изтегля два зъба заедно с облепената в лента пръчица.

Сканлън взима своя поднос и се отделя от групата.

— Дяволски живот — измърморва той. — Лошо, ако не го вземеш, лошо и ако го вземеш. Просто да се побъркаш.

— Да-а, сега ми стана ясно — казва Макмърфи, без да откъсва очи от окопитващия се Сифелт. Полека-лека лицето му е приело същия измъчен, озадачен и потиснат израз, какъвто има лицето на пода.